Решение по дело №4493/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 266765
Дата: 30 ноември 2021 г. (в сила от 30 ноември 2021 г.)
Съдия: Хрипсиме Киркор Мъгърдичян
Дело: 20211100504493
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 6 април 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

                              Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                      гр.София, 30.11.2021 год.

 

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Божидар Стаевски

 

при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4493 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 15.12.2020 год., постановено по гр.дело №31590/2019 год. по описа на СРС, ГО, 175 с-в, П.С.П. е осъден да заплати на М.С.Р. по иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 5 385.15 лв., представляваща законна лихва за периода от 04.06.2016 год. до 30.05.2019 год. върху главницата от 18 000 лв. по запис на заповед от 13.01.2011 год., с падеж 30.12.2011 год., прехвърлена с договор за цесия от 10.11.2016 год., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 006.25 лв., като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер, а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 12.58 лв.

Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника П.С.П.. Жалбоподателят поддържа, че формираните от първоинстанционния съд изводи били необосновани и неправилни. Не били изложени мотиви съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК.  Предявената претенция не била доказана нито по основание, нито по размер. Същата била изцяло погасена поради изтичането на тригодишна давност, отброяваща се от падежа на вземането по записа на заповед – 30.12.2011 год. Молбата за образуване на изпълнително производство прекъсвала давността, а не молбата за издаване на изпълнителен лист и в този смисъл вземането на главницата било погасено по давност, поради което и погасено се явявало и вземането за главница. Към датата на подаване на молбата за образуване на изпълнително производство при частен съдебен изпълнител М.Б. – 15.09.2016 год., вземането било погасено по давност. Неправилно СРС бил приел, че към датата на извършеното от длъжника плащане – 28.05.2019 год., същият бил уведомен за заповедта за изпълнение, поради което и следвало да наведе възраженията си за изтекла към 30.12.2014 год. погасителна давност, но по делото нито се твърдяло, нито се доказвало, че такова възражение е било подадено, както и че е било проведено производство по реда на чл. 422 ГПК, поради което и с влизане в сила на заповедта за изпълнение възражението на ответника за погасителна давност било преклудирано. Ищецът не бил ангажирал доказателства за връчването на заповедта за изпълнение на ответника, нито били анализирани въпросите дали е било обжалвано разпореждането за незабавно изпълнение, подавано ли е възражение срещу заповедта за изпълнение и водено ли е производство по реда на чл. 422 ГПК. Същевременно с доклада по делото на ответника било указано единствено да установи плащането на процесното задължение, но липсвали указания относно доказването на горепосочените факти. Ищецът следвало да представи по делото процесния запис на заповед. Връчената заповед за изпълнение не съдържала разпореждане за плащане на лихва, поради което и ответникът бил в невъзможност да релевира възражение за погасителна давност по отношение на това вземане. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че изтеклите към датата на договора за цесия лихви също са обект на прехвърлителната сделка. Вземането по чл. 86 ЗЗД не било прехвърлено с договора за цесия от 10.11.2016 год. Освен това ищецът претендирал лихва за периода от 04.06.2016 год. до 30.05.2019 год., а договорът за цесия бил сключен на 10.11.2016 год., т.е. ищецът претендирал обезщетение за забава за време, през което не бил титуляр на главното вземане. Следвало да се има предвид, че заповедният съд не бил удостоверявал подлежащо на изпълнение вземане за обезщетение за забава. Записът за заповед обективирал само вземане за главница от 18 000 лв. С оглед изискването на закона вземането, подлежащо на изпълнение, да произтича пряко от съдържанието на документа по чл. 417 ГПК, то заповед за изпълнение не можела да бъде издадена за вземане, които стои извън документа – изпълнително основание, каквото в случая било обезщетението за забава, претендирано от ищеца. В този смисъл не било ясно на какво основание ищецът претендирал процесното обезщетение за забава. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата М.С.Р. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че на основание чл. 86 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължал обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Доколкото ищецът бил кредитор на ответника по силата на договор за цесия /за който длъжникът бил уведомен на 21.11.2016 год./, то от този момент всички обезщетения във връзка с неизпълнението на паричното задължения били в полза на ищеца. В случая не  била изтекла погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Плащането на главницата от 18 000 лв. било извършено на 30.05.2019 год., а периодът за който се претендирала мораторната лихва бил не по-дълъг от три години преди датата на подаване на исковата молба. С цедирането на главницата се прехвърляла и мораторната лихва, предвид акцесорния й характер, а и липсвала изрична уговорка за противното. Непредставянето на записа на заповед не било обстоятелство, което било от значение за дължимостта на обезщетението за забава. Ответникът бил уведомен за заповедта за изпълнение и тогава следвало да наведе възраженията си за изтекла погасителна давност. Влизането в сила на заповедта за изпълнение обезсмисляло споровете относно съществуването на основанието за нейното издаване. Срещу ответника бил издаден на 09.07.2015 год. изпълнителен лист въз основа на заповедта за незабавно изпълнение, издадена на основание записа на заповед, с кредитор ищеца. Ответникът бил надлежно уведомен за производството по чл. 417 ГПК и в срок не бил направил никакви възражения, поради което и влизането в сила на заповедта за изпълнение преклудирало всички възможни възражения. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните писмени доказателства се установява, че на 09.07.2015 год. в полза на И.Р.К.са били издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.дело №53289/2014 год. по описа на СРС, ГО, 59 с-в, срещу П.С.П. за сумата от 18 000 лв. – задължение по запис на заповед, издаден на 13.01.2011 год. и с падеж 30.12.2011 год. и 360 лв. – разноски по делото за държавна такса. На 15.09.2016 год. по молба на И.Р.К.е било образувано изпълнително дело №20168380406331 по описа на частен съдебен изпълнител М.Б., с рег.№838 на КЧСИ, срещу П.С.П. въз основа на горепосочения изпълнителен лист. На 10.11.2016 год. И.Р.К.е прехвърлил на М.С.Р. по силата на договор за цесия горепосочените вземания /главница по записа на заповед и съдебни разноски/, както и вземането си за сумата от 2 693.32 лв. – разноски по изпълнително дело №20168380406331 по описа на частен съдебен изпълнител М.Б., с рег.№838 на КЧСИ, за което длъжникът П.С.П. е бил уведомен на 21.11.2016 год. Впоследствие по молби на М.С.Р. от 08.04.2019 год. и 15.05.2019 год. горепосоченото изпълнително дело е било прехвърлено на частен съдебен изпълнител С.Х., с рег.№863 на КЧСИ, като е продължило под №20198630401129. На 28.05.2019 год. длъжникът е превел по сметката на частния съдебен изпълнител С.Х. сумата от 21 950 лв., а на 30.05.2019 год. изпълнителното дело е било приключено, като не се спори между страните, че от така полученото постъпление на 30.05.2019 год. частният съдебен изпълнител е превел суми на взискателя за удовлетворяване на вземанията, предмет на издадения изпълнителен лист.

Настоящият съдебен състав приема, че съществуването на вземането в размер на 18 000 лв. по запис на заповед от 13.01.2011 год., с падеж 30.12.2011 год., по който издател е ответникът, а поемател е И.Р.К., е установено с влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение, издадена по ч.гр.дело №53289/2014 год. по описа на СРС, ГО, 59 с-в. Обосновано първоинстанционният съд е приел въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото, че ответникът е узнал за издадената срещу него заповед за изпълнение към момента на извършеното от него плащане по сметката на частен съдебен изпълнител С.Х. – 28.05.2019 год. /най-късно/, като същият не е навел твърдения, че е упражнил правото си на възражение по чл. 414 ГПК, респ. правото на възражение пред окръжния съд по чл. 423 ГПК, както и че е узнал за заповедта за изпълнение в по-ранен момент /а при липсата на такива СРС не е имал основание да му дава указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК/.

Доказано е също така, че горепосоченото вземане по записа на заповед е било придобито от ищеца по силата на договор за цесия от 10.11.2016 год. Уведомлението за прехвърляне на вземането, изходящо от цедента /стария кредитор/, е било надлежно връчено на ответника на 21.11.2016 год., поради което и следва да се приеме, че цесията има действие за длъжника. Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД, прехвърленото вземане е преминало върху новия кредитор с изтеклите лихви, а именно тези за периода до 10.11.2016 год., доколкото между страните по посочения договор не е уговорено противното. Титуляр на вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, произтичащо от забавата в изпълнението на менителничното задължение /няма спор по делото, че падежът на задължението е на определен ден – чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ – 30.12.2014 год./, която е последваща спрямо датата на сключване на договора за цесия, е цесионерът. В този смисъл неоснователно се явява възражението на жалбоподателя за липсата на активна материалноправна легитимация на ищеца. А доколкото ищецът не е претендирал издаването на заповед за незабавно изпълнение за закъснителна лихва /респ. такава не е била и издавана/, то въззивният съд не обсъжда възраженията на жалбоподателя, свързани с това дали е допустимо издаването на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и за акцесорното вземане на кредитора за обезщетение за забава върху сумата по записа на заповед за времето от падежа на записа на заповед до подаване на заявлението, респ. дали вземането за обезщетение за забава е обективирано в съдържанието на записа на заповед. Процесното вземане произтича от нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД и следва да се предяви по общия исков ред – чрез осъдителен иск /виж и разясненията, дадени с т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2004 год., ОСТК и т. 4 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, на които се е позовал и СРС/.

Осъществяването на всички хипотези, установени в чл. 416 ГПК – неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на съдебното решение по иска за съществуване на вземането по чл. 422, ал. 1 ГПК, има за последица настъпване на изпълнителната сила на заповедта за изпълнение /а в хипотезата на чл. 417 ГПК тази изпълнителна сила се стабилизира/. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК /новооткрити обстоятелства и доказателства/ и чл. 439 ГПК /новонастъпили факти – след влизане в сила на заповедта за изпълнение, независимо от това, че в заповедното производство съдебно дирене не се провежда/, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК. Поради това и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, а неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. „а“ ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – виж Решение № 100 от 20.06.2011 год. на ВКС по т. д. № 194/2010 год., II т. о., ТК, Решение № 131 от 23.06.2016 год. на ВКС по гр. д. №5140/2015 год., ІV г. о., ГК.

Следователно СГС приема, че е без значение обстоятелството, че самият запис на заповед не приет като доказателство по делото, както и че относими към настоящия материален спор /виж чл. 119 ЗЗД/ са единствено твърдените от ответника новонастъпили факти – текла давност за главното вземане за времето след влизане в сила на заповедта за изпълнение, която в частност очевидно не е изтекла. В този смисъл правилно СРС е приел, че възражението на ответника за изтекла тригодишна давност считано от падежа на записа на заповед съгласно чл. 531, ал. 1 ТЗ е преклудирано и не подлежи на разглеждане, като за пълнота е посочил, че от датата на подаване на молба за образуване на изпълнително производство – 15.09.2016 год., с която е поскано предприемането на изпълнителни действия срещу ответника, до датата на погасяване на вземанията – 30.05.32019 год. не е изтекла погасителна давност за главницата.

На следващо място, доказано е по делото въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране се установява, че обезщетението за забава в размер на законната лихва върху главницата от 18 000 лв. за периода от 04.06.2016 год. до 30.05.2019 год. възлиза на 5 385.15 лв., до който и размер релевираната претенция законосъобразно е била уважена от първоинстанционния съд с оглед счетеното за неоснователно възражение за погасителна давност, релевирано своевременно от ответника /чл. 120 ЗЗД и чл. 131 ГПК/. Съгласно чл. 111, б. ”в” ЗЗД, вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок. Тъй като лихвата се дължи за всеки ден от забавата, то тригодишният давностен срок следва да се изчисли за трите години преди датата на подаване на исковата молба. В частност тя е постъпила в съда на 04.06.2019 год., поради което претенцията за обезщетение за забава в размер на законната лихва не е погасена за времето от 04.06.2016 год. занапред.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно.

 

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв. /своевременно релевираното възражение на жалбоподателя по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, тъй като размерът на уговорения и заплатен от ищеца адвокатски хонорар е по-нисък от минимално предвидения такъв в чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

                               Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 15.12.2020 год., постановено по гр.дело №31590/2019 год. по описа на СРС, ГО, 175 с-в, в обжалваната му част.

ОСЪЖДА П.С.П. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на М.С.Р. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

 

2/