Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 08.01.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети септември две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Донка Шулева,
като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 5995 по описа за 2018
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №
218825 от 20.09.2017 г. по гр.д. № 76209/2015 г. по описа на СРС, 88 с-в е
признато за установено, че З.Б.В., ЕГН ********** дължи на „Р.Б.“ ЕАД, ЕИК ********,
на основание чл.422, вр. чл.415,ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
430 ТЗ в качеството си на
кредитополучател по Договор за банков кредит от 13.08.2007г. и Анекс № 1/06.08.2012г. сумата от 3792,51лв.
– главница, ведно със законната лихва от 12.09.2015 до окончателното й
изплащане, сумата от 753.91лв. – договорна лихва за периода от 10.02.2013г.
до 10.06.2015г., сумата от 443,02 лв. – наказателна лихва за периода от 10.08.2013г.
до 08.09.2015г., сумата от 128,07 лв. – лихва за периода от 10.10.2011
до 05.08.2012г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 55265/2015г. на СРС, 88 състав,
като е отхвърлил иска за договорна лихва за разликата над сумата 753,91 лв. до сумата
761,18 лв. и за периода 10.06.2015г. – 23.06.2015г.
С
постановеното решение е осъден ответникът да заплати на ищеца, на основание на
основание чл.78, ал.1 и ал. 8 ГПК сумата от 626,17 лв. – разноски за
производството пред първата инстанция и сумата от 506.75 лв. – разноски в
заповедното производство; осъден е ищецът да заплати на ответника, на основание
на основание чл.78, ал. 3 ГПК сумата от 4.00 лв. – разноски за производството.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника З.Б.В. с излагане
на доводи за неправилност на постановеното решение. По изложено становище при
постановяване на решението районният съд не е обсъдил възраженията й срещу
определената правна квалификация на предявените искове, което съставлява
съществено процесуално нарушение. Изложените от съда правни изводи за неравноправност
и съответно нищожност на клаузите от договора за кредит за едностранно
изменение на лихвения процент и за едностранно изменение на условията по
кредита от банката са правилни. Налице е пропуск на съда да се произнесе по
възраженията за нищожност на тези идентични клаузи от анекса към договора. Въпреки
произнасянето по нищожността на сочените клаузи от договора за кредит обаче неправилно
съдът приема, че с подписване на анекс към договора за кредит се преуреждат
отношенията по договора, като кредитополучателят признава своите задължения в
т.ч. и задълженията си за заплащане на лихва макар и едностранно изменена от
Банката – ищец в производството. По изложени доводи нищожността не може да бъде
валидирана от страните или от някоя от тях. Това, според жалбоподателя,
представлява превратно тълкуване на закона и противоречи на императивните му
норми. В производството е установено, както едностранно изменение на лихвения
процент от страна на банката извършено въз основа на посочените неравноправни
клаузи, така и че не е била съобщена на ответника предсрочната изискуемост за
вземанията, чийто падеж не е настъпил. Излага възражения, че в случая не е настъпила
автоматична предсрочна изискуемост на задълженията, чийто срок за изпълнение не
е бил настъпил въз основа на чл.11.2.1 от Анекс № 1. Изложени са възражения за
неравноправност на клаузата на чл.11.2 от анекса, по което съдът не се е
произнесъл. Според жалбоподателя изготвената пред първата инстанция съдебно-
счетоводна експертиза не следва да се кредитира, тъй като за изясняване на
спорните по делото въпроси е необходимо назначаване на повторна такава поради
съществено противоречие и разминаване между изчисленията на банката и тези на
експерта, които не са обосновани и ясно и компетентно дадени. Освен това
изслушаната пред СРС експертиза не е обсъдила настъпване на автоматична
предсрочна изискуемост. Съдът неправилно е определил и началната дата за приложение
на тригодишна давност, тъй като ставало въпрос за периодични платежи и е
приложима кратката, а не общата погасителна давност. Отправя искане за отмяна
на решението, като неправилно и отхвърляне на исковете, като неоснователни.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Р.Б.“
ЕАД е подала писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба, като
неоснователна. Заявява, че постановеното решение е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени доводите
на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната
жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока
по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.
дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав
намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, съдът намира следното:
За да
постанови обжалваното решение съдът е приел, че между жалбоподателя – ответник и
Банката /ищец в производството/ е налице валидно облигационно правоотношение
въз основа на сключен договор за кредит. По силата на него на първия, като кредитополучател е била
предоставена от банката-заемодател сумата от 9 135 лв., която последният се е
задължил да върне в срок до 10.08.2015г., заедно с определената в договора
лихва, при начин на плащане и условия по договора, подробно установени в
клаузите на същия.
Прието е за
установено, че с анекс 1 към договора страните са постигнали съгласие, че към
датата на подписването му сумите дължими от кредитополучателя възлизат на 3 792.50 лв. – главница, лихва и надбавка,
както и на 128.07 лв. – лихва и надбавка. Приложен е и погасителен план за сумите
по анекса с размер на дължимите суми за главница и лихва ежемесечно, платими в
срок до 10.07.2017г. Прието е, че от страна на банката е била обявена
предсрочната изискуемост на 24.06.2015 г. с получаването на поканата от
длъжника. Съдът е приел за нищожни клаузите на договора за кредит, съгласно
които е уредена възможността за едностранно изменение от страна на банката на
месечните анюитетни вноски, като за целия период на договора кредитополучателят
е поставен в неизвестност за размера на месечните анюитетни вноски до изтичане
на срока за плащане, като същевременно е задължен безусловно да заплаща същите,
без възможност за предоговаряне или прекратяване на договора. Съдът е приел, че
сключеният Анекс 1 към договора представлява спогодба, като длъжникът е признал
уговорените суми в нея за дължими. С оглед на това съобразно констатациите на
приетата в производството съдебно-счетоводна експертиза е уважил така
предявените искове.
Съдът, като
взе предвид становищата на страните, събраните доказателства и материалите по
делото, намира следното от правна и фактическа страна:
Чрез представения пред първата
инстанция Договор за банков кредит от 13.08.2007
г., се установява, че банката- ищец се е задължила да предостави в заем на
ответника -кредитополучател сумата от 9 135.00 лв., която последният се е
задължил да върне в срок до 10.08.2013 г.,
заедно с определената в договора годишна лихва /7.70%/, при начин на плащане и условия по договора, подробно
установени в клаузите на същия. В чл.4 от договора е посочено, че за ползвания
кредит кредитополучателя заплаща годишна
лихва в размер на 7.70%, като лихвата представлява СБР /стойност на банковия
ресурс/ за лева, определен от Банката + 3.20 пункта надбавка годишно.
Съгласно чл.4.5 от договора, при забава в плащането на дължимите суми,
кредитополучателят дължи заплащане и на наказателна надбавка в размер на 12 пункта годишно върху забавената
вноска. Наказателната лихва
представлява договорната лихва увеличена с наказателна надбавка. Предвидено е,
че кредитът ще бъде погасен на 72 равни анюитетни месечни вноски, всяка в
размер на 158.83 лв., платими на 10 число на месеца, считано от 10.09.2007 г.
до 10.08.2013 г.
Установява се, че с допълнителен Анекс № 1 от 06.08.2012 г. към договора
за кредит страните са постигнали съгласие, че към датата на подписването му
сумите дължими от кредитополучателя възлизат на:
- 3 792.50
лв. – главница /включваща редовна главница, просрочена главница, просрочена
редовна лихва, лихва и наказателна надбавка върху просрочена главница/, както и
на
- 128.07 лв.
– просрочена лихва, текуща редовна лихва и лихва и наказателна надбавка върху
просрочена главница. Към анекса е приложен погасителен план за сумите по анекса
с размер на дължимите суми за главница и лихва ежемесечно, платими в срок до 10.07.2017г.
Предвидено
е, че считано от датата на подписване на анекса кредитополучателят заплаща годишна лихва в размер на СБР за лева + 4.2
пункта надбавка. Посочено е, че СБР за лева към датата на подписване на
анекса е 7.5%, при който лихвения процент по договора за кредит е променен на 11.70%. Предвидено е, че размерът на наказателната надбавка към
лихвата възлиза на 10 пункта годишно. Уговорен е 12 месечен гратисен период, в
който кредитополучател заплаща само лихва – от 10.08.2012 г. до 10.07.2013 г. След
този период е предвидено, че непогасеното задължение по кредита в размер на
3792.30 лева се погасява на 48 анюитетни месечни вноски по 99.31 лв., считано
от 10.08.2013 г. до 10.07.2017 г.
Пред първата инстанция е представено и
писмо изх. № 001-50461 от 03.06.2015г., адресирано от Банката до ответницата З.Б.В.,
с което последната, като кредитополучател е уведомена за настъпилата предсрочна
изискуемост на задълженията по кредита с ненастъпил падеж поради просрочие на
дължимите вноски. За удостоверяване получаването му е представено известие за
това с дата на получаване – 24.06.2015 г.
Представена по делото е справка от „Р.Б.“
ЕАД с изх.№150624 от 05.12.2016 г., от която е видно, че кредитополучателят е
подал на 23.08.2007 г. заявление за преструктуриране на задължението й по договора
за потребителски кредит с изложени съображения във връзка с оставането й без
работа.
Чрез приетата пред първата инстанция еднолична
съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/, се установява, че сумата по кредита е била
усвоена от ответника, като по негова сметка е била преведена от Банката
еднократно сумата от 9 135 лв. на 13.08.2007 г. Установява се, че към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /09.09.2015 г./
размерът на непогасените задължения по договора за кредит възлиза на 2 162.22
лв. – главница; 1630.28 лв. – анюитетни вноски с настъпил падеж; 761.18 лв. –
редовна лихва и 443.02 лв. –наказателна лихва. Според вещото лице, към момента
на изготвяне на заключението, задълженията са в същия размер, ведно с
начислената върху главницата законна лихва в размер на 24.25 лв. Просрочените
задължения към 09.09.2015г., касаещи периода от 10.08.2013г. до 10.06.2015г. са
в размер на 1 630.28 лв. – просрочена главница; 2 162.22лв. – предсрочно
изискуема главница от 24.06.2015г.; 753.91 лв. – просрочена редовна лихва за
периода от 10.03.2013г. до 10.06.2015г.; 7.27 лв. - редовна лихва върху
предсрочно изискуема главница, начислена за периода от 10.06.2015г. до
23.06.2015г.; 358.39 лв. – наказателна лихва върху просрочена главница за
периода от 10.08.2013г. до 10.06.2015г.; 84.63 лв. – наказателна лихва върху предсрочно изискуема
главница за периода от 24.06.2015г. до 08.09.2015г., както и сумата от 128.07
лв. – изискуема лихва съгласно Анекс № 1. Според изложеното от вещото лице,
стойността на банковия ресурс се определя от Комитет по управление на активите
и пасивите на Банката и може ежемесечно да бъде преразглеждан при промяна на
пазарните условия.
Чрез
констатациите на приетата пред въззивната инстанция ССчЕ
се установява, че за времето от сключване на договора за кредит до датата на
сключване на анекса към договора договорения лихвен процент е изменен
едностранно от банката от 7.70% на 8.20%, на 9.45%, на 10.20%, на 11.20%, на
12.20%, на 11.70%, какъвто е бил и към датата на сключване на анекса. От своя
страна на 10.11.2012 г. е следвало да е налице намаление на лихвения процент по
договора от 11.70% на 10.85%, на 10.03.2014 г. - на 10.05%, на 10.01.2015 г. на 8.65% в
зависимост от промяната на СБР за лева в посочения период. Според експерта, на
10.07.2010 г. банката е променила лихвения процент по кредита,
увеличавайки го от 11.20% на 12,20 %,
което е с 4,20 пункта /такава висока
надбавка не е предвидена/, за което няма сключен анекс и което не се основава на
промяната на СБР за лева /към този момент няма увеличение на СБР за лева/. Едва
при сключването на Анекс 1 тази промяна е била уговорена между страните
съобразно посочения индекс. Също така от счетоводната експертиза се установява,
че след подписване на Анекса към договора, банката отново е променила
едностранно лихвения процент при намаление на СБР за лева, което е подробно
посочено от експерта.
Съдът приема
за установено, чрез събраните пред първата инстанция доказателства, че
кредитополучателят е физическо лице, като процесния договор за кредит не е
предназначен за търговска или професионална дейност. С оглед на това ищецът има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
По
оплакванията за неправилно определена от първата инстанция правна квалификация
на спора:
Изложението
на обстоятелствата, на които се основава искът, е кратко описание на фактите,
от които произтича претендираното материално субективно право. Заявителят не е
длъжен да сочи правната квалификация на претендираното право. Както в исковия
процес, така и в заповедното производство, съдът не е обвързан от сочената от
ищеца (заявителя) правна квалификация. В исковото производство съдът е длъжен
да определи служебно правната квалификация на спорното материално право въз
основа на въведените от ищеца твърдения /фактически обстоятелства, на които
основава претенциите си и правопораждащите ги факти/,
а в заповедното производство да посочи обстоятелствата, от които произтича
вземането, без да определя правна квалификация. В случая дадената от съда правна
квалификация на исковете /чл.422, вр. чл.415,ал.1 ГПК, вр.
чл.79,ал.1 ЗЗД и 430 ТЗ/ е правилна и
съответства на изложените от ищеца твърдения за претенциите и фактите, от които
те произтичат. Това е така, тъй като с исковата молба е отправено искане до
съда да се признае за установено съществуване на парично вземане по издадена
заповед за изпълнение, което вземане произтича от сключен между страните
договор за кредит, по който кредитополучателя- ответник не е изпълнил
задълженията си. С оглед това изложените във въззивната жалба доводи за
неправилно определена правна квалификация на спора от страна на първата
инстанция следва да бъдат оставени без уважение.
По изложените
оплаквания във връзка с възраженията за неравноправни клаузи в договора за
кредит и сключения анекс към него:
Правилни и
законосъобразни са изводите на първата инстанция, че клаузите на чл. 4.1., чл.
4.2.; чл. 4.3.; чл. 4.5. и чл. 4.7. от Договора за кредит от 13.08.2007 г.,
както и на чл. 2.2.; чл. 2.3., чл. 6, пар. 3 от Анекс
№ 1 към Договора за кредит от 06.08.2012 г. са неравноправни и нищожни поради
противоречието им с чл. 143-чл. 146 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
В посочените клаузи е уредена възможността за едностранно изменение от страна
на банката на размерите на договорените лихви /възнаградителна и наказателна
надбавка/, което от своя страна води и до едностранно изменение на дължимите месечните
анюитетни вноски, като за целия период на договора кредитополучателят е
поставен в неизвестност за размера на задълженията си до изтичане на срока за
плащане, като същевременно и задължен безусловно да заплаща същите, без
възможност за предоговаряне или прекратяване на договора. Според изразеното
становище в Решение № 98/25.07.17г. по т.д.№ 535/16г. на І т.о., което се
възприема от настоящия състав, подписването на договор за банков кредит от
потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се
в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били
индивидуално уговорени с него. Такова доказване от страна на банката-ищец не е
проведено в производството, поради което сочените изводи се възприемат изцяло и
от настоящата инстанция. По тези съображения, съдът намира клаузите в договора
и анекса към него за нищожни, поради което и сумите, претендирани от ответника
в размера над отпуснатата му по кредита сума, са недължими.
Настоящият
състав не споделя изразеното становище от първата инстанция, че при сключване
на Анекс № 1 към договора за кредит длъжникът-кредитополучател е признал определените
по размер свои задължения към кредитора, съответно се е задължил да ги върне в
определен срок и при определени условия, съгласно уговорките в Анекса, които
уговорки имат съществени елементи на договора за кредит. Оплакванията на
въззивника в тази част, съдът намира за основателни.
По въпроса
„относно характеристиките и правната същност на допълнителните споразумения към
договорите за банков кредит, които са неразделна част от тях, относимостта им към предмета на спора за недължимо платени
суми, представляващи разлики между договорения размер на лихвата и увеличението
й над първоначалния размер на възнаградителната
лихва, както и доказателствената стойност на споразуменията, приети от съда и
неоспорени от страните“ е налице произнасяне от ВКС с Решение № 87/06.11.2019
по дело №848/2017 г. постановено по реда на чл.290 ГПК, което се възприема от
настоящия състав. В него е изразено становище, че според Решение № 98/25.07.17г.
по т.д.№ 535/16г. на І т.о. подписването на договор за банков кредит от
потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се
в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били
индивидуално уговорени с него. Съответно допълнително споразумение,
представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което
задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни
клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл.366 ЗЗД - Решение №
146/01.11.2017г. по т.д.№ 2615/16г. на І т.о.
С Решение № 65/06.07.18г. по т.д.№ 1556/17г.
на І т.о. е прието, че допълнителното споразумение би било индивидуално
договорено и са преодолени последиците от нищожността, когато то преурежда съдържанието на спорните и установими
като неравноправни, по смисъла на чл.143 ЗЗП, клаузи на основния договор.
Когато липсва подобно предоговаряне, а напротив изрично се запазва действието
на останалите разпоредби на основния договор, незасегнати от предмета на
допълнителното споразумение, за правния спор няма значение качеството на
уговорките в допълнителното споразумение като индивидуално или неиндивидуално
уговорени. Предоговарянето на условията на кредита относно размера на дължимото
от кредитополучателя, изчислено в съответствие с неравноправни клаузи на
договора за кредит, не санира нищожността на неравноправната клауза в същия и
не предпоставя дължимост в така установения размер. Настоящият
състав споделя дадените разрешения в практиката на ВКС. При това с оглед
установеното в производството, настоящия състав намира че с подписване на Анекс
№ 1 към договора за кредит не са били преуредени съдържанието
на спорните и установими като неравноправни, по
смисъла на чл.143 ЗЗП, клаузи на основния договор в посочения по-горе смисъл. С
оглед това неправилни са формираните от съда изводи за съществуване на
паричните вземания надвишаващи отпуснатата на кредитополучателя по заема сума.
Предявените установителни искове следва да бъдат уважени за главното вземане в
размер на 3792,51лв. – главница, ведно със законната лихва от 12.09.2015 до
окончателното й изплащане и отхвърлени, като неоснователни за сумата от
753.91лв. – договорна лихва за периода от 10.02.2013г. до 10.06.2015г.,
сумата от 443,02 лв. – наказателна лихва за периода от 10.08.2013г. до
08.09.2015г. и сумата от 128,07 лв. – лихва за периода от 10.10.2011 до
05.08.2012г.
За обосноваване на
сочения извод съдът не кредитира дадената пред настоящата инстанция констатация
на експерта по ССчЕ, че по първоначалния погасителен
план към договора за кредит размерът на задължението би било 6 619,46 лв., от
които главница – 3 792,50 лв, възнаградителна лихва –
1 194,22 лв., наказателна надбавка – 1 504,67 лв. Този краен извод на експерта би бил правилен и верен, в
случай че от страна на банката не е била променена едностранно договорената
лихва по кредита от 7.70% на 11.20 % въз основа на неравноправните и съответно нищожни
клаузи от договора, посочени по-горе. Същевременно изводът не кореспондира с
дадената от експерта констатация за извършеното увеличение на договорения
лихвен процент по кредита в отклонение от договореното и движението на
предвидения СБР за лева, както и в отклонение от фиксираната надбавка към него.
Правилно
районният съд е приел, че предсрочната изискуемост е обявена на длъжника –
ответник с писмо изх. № 001-50461 от 03.06.2015г., като последното е адресирано
от банката до него. Представената обратна разписка в графа „получател“ е положен
подпис от ответницата, като автентичността на подписа не е оспорена и съдът
следва да я зачете.
Доводът на
въззивника за приложение на кратка тригодишна давност за вземането за главница
/чл.111, б “в“ ЗЗД/, съдът намира за неоснователни. За главното вземане е
приложима обща петгодишна давност /чл.110 ЗЗД/ и в този смисъл е изразеното
становище в постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 38 от 26.03.2019 г.
по т. д. № 1157/2018 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, което се възприема от
настоящия състав. Освен в цитираното решение и в други множество постановени по
реда на чл. 290 ГПК решения на Върховен касационен съд, е прието, че
уговореното между страните връщане на предоставена в заем (кредит) сума на
погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а
представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Това становище
съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на
ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието
"периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. С
оглед мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични
плащания (вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги) се налага извода, че
макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително
самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни
по договора (в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се
задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния
период, а на другата страна - за заплащането на конкретно получените през този
период стоки и услуги). По отношение на договора за кредит това изискване не е
налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената
сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането
на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята
същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД).
Ето защо, приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност
по чл.110 ЗЗД. С оглед датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, с което действие е била прекъсната давността
– а именно на 12.09.2015г., към този момент не е бил изтекъл установеният петгодишен
давностен срок. Поради това, съдът намира изложеното в този смисъл възражение
за неоснователно.
Поради
частично разминаване изводите на двете инстанции постановеното решение следва
да бъде отменено в една част, а предявените искове за признаване съществуването
на парични вземания за: сумата 753.91 лв.-договорна лихва за периода от 10.02.2013г.
до 10.06.2015г., сумата от 443,02 лв. – наказателна лихва за периода от 10.08.2013г.
до 08.09.2015г. и сумата от 128,07 лв. – лихва за периода от 10.10.2011
до 05.08.2012г. следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
Постановеното решение следва да бъде изменено и в частта на разноските. С
оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени разноски за заповедното производство в размер на 379.00 лв., а
в производството пред първата инстанция разноски в размер на 468.00 лв. На
основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника следва да бъдат присъдени
разноски за първата инстанция в размер на 103.00 лв. С оглед това постановеното
от СРС решение следва да бъде отменено и в частта, с която в полза на ищеца е
присъдена сумата 127.75 лв.-разноски за заповедното производство /над сумата
379.00 лв. до присъдената сума 506.75 лв. и за сумата 158.17 лв. /над сумата
468.00 лв. до сумата 626.17 лв./
По така изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 218825 от
20.09.2017 г. по гр.д. № 76209/2015 г. по описа на СРС, 88 с-в, в частта, с
която е признато за установено, че З.Б.В., ЕГН ********** дължи на „Р.Б.“ ЕАД,
ЕИК ********, на основание чл.422, вр. чл.415,ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и 430 ТЗ в качеството си на кредитополучател по Договор за банков
кредит от 13.08.2007г. и Анекс №
1/06.08.2012г.:
- сумата от
753.91лв. – договорна лихва за периода от 10.02.2013г. до 10.06.2015г.,
- сумата от
443,02 лв. – наказателна лихва за периода от 10.08.2013г. до 08.09.2015г.,
- сумата от
128,07 лв. – лихва за периода от 10.10.2011 до 05.08.2012г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
по ч.гр.д.№ 55265/2015г. на СРС, 88 състав, както и в частта, с която в полза на ищеца е присъдена сумата 127.75
лв.-разноски за заповедното производство /над сумата 379.00 лв. до присъдената
сума 506.75 лв. и сумата 158.17 лв. /над сумата 468.00 лв. до сумата 626.17
лв./ -разноски за исковото производство пред СРС и вместо него
постановява:
ОТХВЪРЛЯ,
като неоснователни предявените от „Р.Б.“ ЕАД, ЕИК ******** срещу З.Б.В., ЕГН **********
установителни искове по чл.422, вр.
чл.415,ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и 430 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за
установено, че З.Б.В., ЕГН ********** дължи на „Р.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, в
качеството си на кредитополучател по
Договор за банков кредит от 13.08.2007г.
и Анекс № 1/06.08.2012г.:
- сумата от
753.91лв. – договорна лихва за периода от 10.02.2013г. до 10.06.2015г.,
- сумата от
443,02 лв. – наказателна лихва за периода от 10.08.2013г. до 08.09.2015г.,
- сумата от
128,07 лв. – лихва за периода от 10.10.2011 до 05.08.2012г., за които вземания
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 55265/2015г. на СРС, 88 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 218825 от 20.09.2017 г. по гр.д. № 76209/2015 г. по
описа на СРС, 88 с-в в частта, с която е признато за установено, че З.Б.В., ЕГН ********** дължи на „Р.Б.“ ЕАД,
ЕИК ********, на основание чл.422, вр. чл.415,ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и 430 ТЗ в качеството си на кредитополучател по Договор за банков
кредит от 13.08.2007г. и Анекс №
1/06.08.2012г. сумата от 3792,51лв. – главница, ведно със законната лихва от
12.09.2015 до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 55265/2015г. на СРС,
88 състав, както и в частта, с която в
полза на ищеца е присъдена сумата 379.00 лв.-разноски за заповедното
производство и сумата 468.00 лв. –разноски за исковото производство пред СРС.
ОСЪЖДА „Р.Б.“ ЕАД, ЕИК ******** да заплати на З.Б.В., ЕГН ********** на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 103.00
лв., разноски в исковото производство пред СРС.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.