Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 27.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, втори въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи юли две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ ИВАНОВА
БОРЯНА ГАЩАРОВА
при участието на секретаря Цветанка
Павлова като разгледа докладваното от младши съдия Гащарова
в. гр. д. № 149 по описа за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С решение № 257/15.10.2019 г.,
постановено по гражданско дело № 773/2018 г. по описа на РС – Костинброд е признато за установено по отношение на В.А.Б. вземането
на „Т.Б.” ЕАД, ЕИК: *********, в общ размер на 1 065.02 (хиляда шестдесет и пет
лева и две стотинки) лева, от които: 202,72 лева, представляващи главница
(неплатени далекосъобщителни услуги за абонатен номер № *********, за периода
от 15.06.2015 г. до 14.10.2015 г. ), сумата от 143.64 лева, представляваща
договорна неустойка и сумата от 718.66 лева – незаплатени лизингови вноски,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 26.10.2017 г.
до изплащане на вземането. Присъдени са разноски.
Срещу постановеното решение е постъпила
въззивна жалба от ответника, сега въззивник – В.А.Б., чрез особен
представител адв. В.Ц. Н. - Л. – САК, в която са изложени конкретни оплаквания за
неправилност на обжалваното решение. Жалбоподателят поддържа, че неоснователно съдът е
приел, единствено въз основа на договор за мобилни услуги с датата 12.11.2013
г. и издадени фактури, че въззивникът е ползвал далекосъобщителна услуга,
предоставена от въззиваемия. Счита, че по делото не е
установено дали в изпълнение на сключения договор за мобилни услуги операторът
реално е предоставил на клиента такива услуги. По отношение на договора за
лизинг посочва, че същият е написан с дребен и неразбираем шрифт. Моли
въззивната инстанция да отмени обжалваното решение. Претендира присъждане на
направените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК по
делото е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца в
първоинстанционното производство. В отговора са изложени множество доводи,
обосноваващи тезата, че първоинстанционното решение е правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Съдът намира, че фактическата
обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред
първоинстанционния съд доказателства, е описана вярно и изчерпателно в
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в
настоящия съдебен акт.
Въззивната жалбата е подадена в
срока по чл. 259 от ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, поради което
е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието, и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като
служебно следи единствено за неприложение от страна на първоинстанционния съд
на императивна материалноправна норма, каквото
нарушение настоящият състав на съда не констатира при постановяване на
обжалваното решение. В случая не е налице и задължение за съда да следи
служебно за интереса на някоя от страните по делото, съобразно задължителните
за органите на съдебната власт указания, дадени в т. 1 от тълкувателно решение
№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът,
намира, че въззивната жалба е частично основателна по
следните съображения:
Първоинстанционното производство е
образувано по искова молба на „Т.Б.“ ЕАД, с която са предявени срещу В.А.Б.
обективно кумулативно съединени установителни искове, а именно: иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата 202,72 лева, представляващи главница по
договор за предоставяне на мобилни услуги, за периода от 15.06.2015 г. до
14.10.2015 г., сумата от 143.64
лева, представляваща договорна неустойка и сумата от 718.66 лева – незаплатени лизингови вноски по договор за лизинг от
22.12.2014 г. с предмет мобилно устройство марка „Samsung“, модел „Galaxy S III Neo“, Blue и договор за лизинг с предмет
мобилно устройство марка „Lenovo“, модел Yoga 2 10.1 HD от 20.04.2015 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението – 26.10.2017 г. до
изплащане на вземането.
Между страните
не е спорно, че въззивникът е сключил три отделни договора за мобилни услуги,
както следва: договор за мобилни услуги с дата 12.11.2013 г. и допълнително
споразумение към него с дата 14.01.2015 г., от който се установява, че страните
са предоговорили условията за ползване на мобилен номер 0899 041 431, като
абонатът е преминал към абонаментен план „Резерв“ с месечна такса в размер на
19,99 лв. Договор с дата 22.12.2014 г. за ползване на мобилен номер 0899 895610
по програма Резерв с месечна такса в размер на 13,99 лв. и договор за мобилни
услуги от 20.04.2015 г. за ползване на мобилен номер 0895 102 623 по
програма Go Web Unlimited с
цена на месечния абонамент в размер на 13,99 лв.
От приложен по
делото сертификат за пакетни услуги Combo+ с дата
20.04.2015 г. се установява, че е постигната договорка между страните за
обединяване на ползваните от този потребител услуги в общ пакет и договорена
отстъпка от 15 % от стандартния месечен абонамент, действаща за новия срок на
общото ползване, фиксиран до 20.04.2017 г. (л. 20 от гр.д. № 773/2018 г.), като
изрично е договорена и неустойка за неспазване на този срок поради прекратяване
на който и да е от обединените договори по вина или по инициатива на
потребителя. Размерът на така договорената неустойка е определен чрез
препращане към размер на стандартните месечни абонаменти по плана до
края на фиксирания срок за всеки от мобилните номера, ползвани от потребителя.
Договорът за
мобилни услуги представлява ненаименован, консенсуален, двустранен, възмезден и комутативен договор,
по силата на който в момента на сключването му и за двете страни по него са
възникнали субективни права и правни задължения.
По делото са
представени предварително установени от оператора общи условия за
взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги. Общите условия
към договора са задължителни за потребителя-въззивник, тъй като писмено ги е
приел – чл. 11 от процесния договор и подписана декларация-съгласие (арг. чл. 298, ал. 1 от ТЗ). Съгласно раздел IV, т. 26 от общите условия при ползване на услуги
чрез индивидуален договор заплащането на ползваните услуги се извърша въз
основа на фактура, която се издава ежемесечно на името на потребителя.
Следователно потребителят следва да заплаща уговореното възнаграждение след
предоставянето на мобилните услуги от ищеца и възнаграждението се дължи за
получените мобилни услуги, предмет на договора.
От приложени по
делото частни документи – фактури се установява, че въззиваемият
е издал две месечни фактури, с № ********** и с № **********, като във всяка
следваща фактура е отразил неплатения остатък от предходния период, издадено е
и кредитно известие с № **********.
Фактура с №
********** е издадена за периода от 15.06.2015 г. до 14.07.2015 г. и отразява
задължение в размер 105, 06 лева. Сумата за плащане в размер на 105.06 лв. е
формирана от 35, 57 лв. месечна такса (41,56 лв. - 5,99 лв., представляваща
отстъпка), 17,83 лв., представляваща други таксувани услуги (19,49 лв. – 1,66
лв., представляваща отстъпка) и 40,98 лв., представлява вноска за лизинг (л. 23
от гр.д. № 773/18г.). Фактура с номер ********** е издадена за периода от
15.07.2015 г. до 14.08.2015 г. и отразява задължение в размер на 89,50 лв.,
формирано от 37,07 лв. месечна такса (43,06 лв. - 5,99 лв., представляваща
отстъпка), 5,02 лв. представляваща други таксувани услуги и 40,98 лв. вноска за
лизинг (л. 25 от гр.д. № 773/18г.). С кредитно известие № ********** е
извършена корекция на дълга, като е приспадната сумата от 30,52 лв. представляваща
месечна такса за пакет услуги и е начислена сумата от 40,98 лизингова вноска.
Общото задължение е изчислено в размер от 194,56 лв. (194.56 лв. по фактури №
********** и с ********** + 40,98 лизингова вноска).
Настоящият
съдебен състав, споделя тезата изложена във въззивната
жалба, че доставчикът не е ангажирал никакви доказателства за действително
използваните количества на употребените чрез предоставени на потребителя СИМ
карти по трите абонаментни плана услуги във вид на проведени разговори или
изпратени съобщения или трафик на данни през Интернет. Такива доказателства не
се сочат и пред въззивния съд. Въззиваемият основава
претенцията си изцяло и само на съдържанието на едностранно съставени от него
документи – вписани показания в самата фактура, без да се установява конкретно
как тези показания са били отчетени и дали стойностите им са верни. Следва да
се отбележи обаче, че тези суми се дължат въз основа на сключените договори и
са с фиксиран размер на месечната такса, която не е обвързана от конкретното
потребление на услуги, а от избрания от потребителя план.
Както беше
посочено, освен сумите по абонаментите, в данъчните фактури са начислени и суми
от продажби на лизинговите устройства и лизингови вноски, които не могат да
бъдат приети от съда като част от спорните плащания за предоставени мобилни услуги.
От приложените
по делото частно документи – фактури се установява, че въззиваемият
е осчетоводил и включил в горепосочените фактури стойностите на разговори,
данни, съобщения и други таксувани услуги, които остават недоказани като отчетени
показания, както и лизингови плащания, чието основание не съвпада на процесната
претенция за цена на мобилна услуга. Твърдението за начисляване само на
абонаментни такси е изцяло опровергано с данните на самия доставчик, посочени в
детайлните пояснения към фактурите. Доколкото цената на абонамента е
възнаграждение за самото право на достъп до мрежата на оператора, предоставено
чрез активиране на съответна СИМ карта с уникален телефонен номер, чрез който
потребителя се разпознава от останалите участници в мрежата като абонат както
при изходящи, така и при входящи повиквания, доказването на тази престация на
доставчика е напълно убедително със самото позоваване на подписаните от
потребителя договори за съответния абонаментен план. Затова и въззвиният съд приема за установено сборното вземане до
размер на преференциалните абонаментни такси по трите договора, намалени
с пакетната отстъпка, така както са били периодично начислявани от доставчика,
а именно за по фактура № ********** сумата от 35,57 лв. и по фактура с №
********** сумата от 37,07 лв. или общо сумата от 72,64 лв. До този размер
претенцията на въззивника по реда на чл. 422 ГПК е изцяло доказана и следва да
се уважи. За горницата до претендираните 202.72 лв. искът на кредитора за
установяване на оспореното вземане следва да се отхвърли.
Между страните
по делото не е спорно, че въззивникът е сключил два договора за лизинг с дата 22.12.2014 г. с предмет мобилно
устройство марка „Samsung“, модел „Galaxy S III Neo“, Blue и договор за лизинг с 20.04.2015 г.
с предмет мобилно устройство марка „Lenovo“, модел Yoga 2 10.1 HD. Между страните не е спорно, че
въззивникът е получил устройствата, предмет на договорите. Единственото
възражение във въззивната жалба относно сключения договор за лизинг е относно
шрифта на текста, като се поддържа, че е дребен и неразбираем шрифт. Настоящият
съдебен състав намира възражението за неоснователно поради следните
съображения.
Съгласно разпоредбата на чл. 5 от
ЗЗП, търговецът е длъжен да предоставя информацията за стоката или услугата в
писмена форма или по друг подходящ начин, който позволява възприемането ѝ
от потребителя. Когато се предоставя в писмена форма, информацията задължително
трябва да е на български език и да е изразена в единиците на величините от Международната
система единици SI. Информацията трябва да бъде вярна, пълна, четлива, ясна и
разбираема.
В посочената разпоредба не се
съдържа изискване за конкретен формат и размер шрифт, какъвто се съдържа в
разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Закона за потребителския кредит.
По делото не е установено договорите
за лизинг да са изписани на изключително дребен шрифт за да се възприеме тезата
на жалбоподателят, че за потребителя е бил неподходящ за възприемане като
неясен и нечетлив текста на документите, и съдържанието им, съобразно изричните
формални изисквания на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от Закона за защита на потребителя
за необходимост от яснота, четливост и разбираемост на предоставяната от търговеца
информация, в писмена форма. Следва да се отбележи, че представените по делото
заверени копия на процесните договори са с формат различен от оригиналите,
поради което не може единствено въз основа на тях да се определи размера на
шрифта. В случая, въззивникът не е проявил процесуална активност да ангажира
доказателства във връзка с установяване на тези положителни факти, от които
черпи изгодните за себе си правни последици.
Предвид изложеното, настоящият
съдебен състав счита, че догорите не са неясни, нито неразбираеми. В договорите
за мобилни услуги, доп. споразумение и договори за лизинг не са налице уговорки
във вреда на жалбоподателя, които да не отговарят на изискването за
добросъвестност и да водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Респективно страните са
обвързани от валидно възникнали помежду им облигационни отношения, поради което
за въззивника е възникнало валидното задължение за
заплащане на сумите по представените фактури относно доставка на услуги по
договорите.
Поради
гореизложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че
първоинстанционното решение в тази му част е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл
искане, в полза на страните следва да бъдат присъдени направените от тях
разноски съобразно уважената и отхвърлена част от иска.
Във
въззивното производство.
Съгласно тълкувателно решение №
6/2012 г. ОСГТК на ВКС, т. 7 особения представител на ответник по чл. 47, ал. 6 ГПК не дължи заплащане на държавна такса, защото такава се дължи от страната, в
чиято полза се извършва процесуалното действие, съгласно чл. 71 във вр. с 261,
т. 4 ГПК. Назначеният особен представител не защитата свои права, а
процесуалните права на страната, която представлява, поради което не той, а
страната дължи държавна такса. Съобразно изхода на делото, дължимите такси и
разноски следва да се присъдят от съда със съдебния акт, като се възложат на
страната, която ги дължи. Поради което следва да бъде внесена държавна такса в
размер на 62, 50 лв.
Определеното възнаграждение за
назначения особен представител на въззивника в размер на 300 лева, определен на
основание чл. 47, ал. 6 от ГПК във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1
от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не е внесено
от въззиваемата страна, поради което следва да бъде
разпределен с настоящето решение.
Въззиваемата страна е
заплатила адвокатско възнаграждение в размер на 180 лв., видно от договор за
правна защита и съдействие (л. 11 от въззивното дело).
Предвид изхода на спора, въззивникът следва понесе 87.73 % от направените по делото
разноски, респективно да внесе по сметка на ОС-София държавна такса в размер на
54,83 лева.
Въззиивника следва да бъде осъден да заплати на особения
представител възнаграждение в размер на 263, 19 лв. Следва да заплати на въззиваемия сумата от 157, 91 лв. направени разноски за
адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна следва да бъде осъдена за заплати по сметка на
ОС-София държавна такса в размер на 7, 67 лв. и 36,81 лв. възнаграждение за
назначения на въззивника особен представител.
Частичната
отмяна на първоинстанционното решение налага преизчисляване и на разноските в
исковия процес пред РС-Костинброд.
Въззиваемия, ищец в първоинстанционното
производство е направил следните разноски: 223.24 лв. заплатено договорно
възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие с дата
24.08.2018 г. (л. 7 от гр.д. № 773/18 г.), 125 лева внесена държавна такса по
сметка на РС-Костинброд (л. 41 от гр.д. № 773/18г.) и 300 лева платено
възнаграждение за назначения от съда особен представител (л. 58 от гр. д. №
773/18 г.). Предвид изхода на спора въззивника, ответник в първоинстанционното
производство, следва да заплати на въззиваемия 87.73
% от направените от него разноски, а именно сумата от 569.70 лв.
Воден от горното, Софийският окръжен
съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 257/15.10.2019 г.,
постановено по гр. дело № 773/2018 г. на РС-Костинброд, в частта, в която е признато за установено по отношение В.А.Б. вземането на „Т.Б.” ЕАД,
ЕИК: *********, за сумата от 72, 64 лева, представляващи главница,
неплатени далекосъобщителни услуги за абонатен номер № *********, за периода от
15.06.2015 г. до 14.10.2015 г., за сумата от 143.64 лева, представляваща
договорна неустойка и сумата от 718.66 лева – незаплатени лизингови вноски,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 26.10.2017 г.
до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА В.А.Б., ЕГН: **********, с адрес *** да
заплати по сметка
на ОС-София сумата от 54,83 лева (петдесет и четири лева и осемдесет и три стотинки), представляващи
дължима държавна такса за въззивното производство.
ОСЪЖДА В.А.Б., ЕГН: **********, с адрес ***
да заплати на адв. В.Ц.Н., адрес: *** сумата от 263, 19 (двеста шестдесет и три лева и деветнадесет стотинки) лв.,
представляващи възнаграждение за особен представител във въззивното
производство.
ОСЪЖДА В.А.Б., ЕГН: **********, с адрес ***
да заплати на „Т.Б.”
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес парк,
сграда № 6, сумата от 157, 91 (сто петдесет и седем лева и деветдесет и
една стотинки) лв. представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във
въззивното производство и сумата от 569.70
(петстотин шестдесет и девет лева и седемдесет стотинки) лв., представляваща
направени разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Т.Б.” ЕАД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес парк, сграда № 6
да заплати по сметка на ОС-София сумата от 7.67 лева
(седем лева и шестдесет и седем стотинки), представляващи дължима държавна
такса за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.Б.” ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление:***, Бизнес парк, сграда № 6 да заплати на адв. В.Ц.Н., адрес: *** сумата от 36,81
(тридесет и шест лева и осемдесет и една стотинки) лв., представляващи
възнаграждение за особен представител във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.