№ 469
гр. София, 28.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-18, в публично заседание на
петнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мирослава Кацарска
при участието на секретаря Румяна Гр. Арсова
като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Търговско дело №
20211100902441 по описа за 2021 година
Предявени са при условията на евентуалност обективно и субективно съединени
искове с правно основание чл. 647, ал.1 т.2 от ТЗ, евентуално чл. 647, ал.1 т.3 от ТЗ, или чл.
646, ал.2 т.1 от ТЗ или чл. 646, ал.2 т.2 от ТЗ или чл.135 от ТЗ и по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, евент.
чл.34 от ЗЗД във връзка с чл. 649, ал.2 от ТЗ.
Ищецът - синдикът на „Б.р.к.“ ЕООД, г-н Р.Т. твърди, че спрямо горепосоченото
дружество със съдебно решение № 260272 от 3.11.2020 г., постановено по т.д. 2607/2019г. на
СГС, TO, VI-23 е открито производство по несъстоятелност по подадена молба от кредитор
на 04.12.2019 г., дружеството е обявено в неплатежоспособност с начална дата на
неплатежоспособността 20.03.2019г., постановено е прекратяване на дейността и същото е
обявено в несъстоятелност. Твърди, че спряното производство по несъстоятелност е
възобновено с решение от 24.11.2020г., а той е назначен за постоянен синдик с определение
от 22.07.2021г. Поддържа, че след проучване на имотното състояние на длъжника, се
установило, че на 28.06.2019г. от несъстоятелния длъжник е преведена сумата от 80 000 лв.
(осемдесет и пет хиляди и осемдесет лева) към ответника с посочено основание „временна
финансова помощ“. Твърди, че видно от предмета на дейност на несъстоятелното дружество
то не предоставя финансови услуги, респ. заеми и кредити, поради което преводът е извън
предмета му на дейност, извършен е след обявената от съда начална дата на
несъстоятелността, и във всички случаи е увредил кредиторите. Предвид горното
претендира да се обявяви за недействително спрямо кредиторите на несъстоятелността на
основание чл. 647, ал.1, т. 2 ТЗ, а в условията на евентуалност на осн. чл. 647, ал.1, т. 3 ТЗ,
или чл. 646, ал.2, т. 1 ТЗ или чл. 646, ал.2, т. 2 ТЗ или евентуално на основание чл. 135 от
ЗЗД плащането на сумата от 85 085 лв. от страна на „Б.р.к.” ЕООД /н./ от банкова сметка при
„Райфайзенбанк България” ЕАД към ответника „Р.-Р ****“ ЕООД, извършено на
1
28.06.2019г., както и осъждането на този ответник да върне на несъстоятелния длъжник
горепосочената сума. Поддържа, че предвид размера на процесната сума, има основателно
съмнение, че удовлетворяването на ищеца ще бъде осуетено, поради което се иска
допускане на обезпечение чрез налагане на запор по всички банкови сметки, открити на
името на „РИО- Р 2017“ ЕООД, във всички търговски банка в страната до размер на
исковата сума. Ищецът не е подал допълнителна искова молба по връчения му отговор от
втория ответник. В хода на производството поддържа предявените искове чрез
процесуалния си представител адв. Лиляна Попова като претендира уважаването им и
присъждането на разноски.
Ответникът „„Б.р.к.“ ЕООД, призован по реда на чл.50, ал.4 от ГПК със залепено
уведомление на адреса по седалището му на 26.01.2022г. след надлежно удостоверяване от
връчителя, че не е намерен офис и служител за получаване на книжата, не е подал писмен
отговор в законоустановения срок, нито изразява становище по иска. Не изпраща
представител в съдебно заседание.
Ответникът „Р.-Р ****“ ЕООД е подал писмен отговор от 30.12.2021г., с който
оспорва исковата молба като недопустима и просрочена, както и като неоснователна. Счита,
че искът не е предявен в едногодишния срок, който е изтекъл след обявяване на решението
на съда по партидата на несъстоятелния длъжник на 04.11.2020г., едногодишният срок бил
изтекъл преди исковата молба. Твърди, че процесната сума му е отдадена като заем за
определен период от време, но не е налице намаляване на имуществото, тъй като същият
паричен заем е върнат. Прилага към отговора договор за паричен заем и РКО. Със
становище от 12.04.2022г. от процесуалния си представител адв. К., към което е приложен и
договора за правна помощ, претендира отхвърляне на иска по изложените съображения,
като твърди, че предвид липсата на платежното нареждане не можела да се установи на
какво основание е преведена процесната сума, като в извлечението от банкова сметка не е
описан пълният текст. Претендира и присъждане на разноски в размер на 3000 лв.,
представляващи заплатен адвокатски хонорар.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и доводите на страните, намира за установено от фактическа страна следното:
Видно от справка по публичния ТР със съдебно решение № 260272 от 3.11.2020 г.,
постановено по т.д. 2607/2019г. на СГС, TO, VI-23 е открито производство по
несъстоятелност по подадена молба от кредитор на 04.12.2019 г. на ответното дружество
«Б.р.к.“ ЕООД, дружеството е обявено в неплатежоспособност с начална дата на
неплатежоспособността- 20.03.2019г., постановено е прекратяване на дейността и същото е
обявено в несъстоятелност. Постановено е спиране на производството. С допълнително
решение от 23.11.2020г., обявено в ТР на 24.11.2020г., производството е възобновено.
С допълнителна молба от 24.01.2022г. на стр. 36 от делото от ищеца е представено
извлечение по сметка от „Райфайзенбанк“, от което е видно, че на 28.06.2019г. е нареден
превод на сумата от 80 000 лв. с получател ответника „Р.Р ****“ ЕООД с основание –
2
временна финансова помощ.
С отговора на ответника е представен / стр.20 от делото/ и приет като неоспорен от
ищцовата страна договор за паричен заем от 28.02.2019г., сключен между „Р.Р ****“ ЕООД
като заемодател който «Б.р.к.“ ЕООД като заемополучател, по който е уговорено
предоставяването на заем в размер на сумата от 80 000 лв., която е посочено, че се предава
до 20 дни след подписавне на договора, в брой на касата на заемателя, на части до
получаване на пълния договорен размер. Съгласно чл. 2 от договора заемополучателя
«Б.р.к.“ ЕООД се задължава да върне на заемателя получената сума в срок до 30.08.2019г.,
като има право да я върне и предсрочно. В чл. 2, ал.4 е уговорена лихва при забава, а в чл. 4
– възнаградителна лихва в размер на 3% годишно. На стр. 24-28 са представени от ответника
общо седем броя РКО, издадени в периода от 01.03.2019г. до 15.03.2019г., съгласно които
лицето Д.П.С. като представляващ «Б.р.к.“ ЕООД е получил описаните суми, които са както
следва: 9500 лв. на 01.03.2019г., 9500 лв. – на 05.03.2019г., 9500 лв. – на 06.03.2019г., 9500
лв. – на 07.03.2019г., 9500 лв. – на 12.03.2019г., 9500 лв. – на 14.03.2019г. и 4000 лв. – на
15.03.2019г. Общият размер на получените по РКО суми е 61 000 лв., като всички ордери са
подписани от ръководител, получил сумата и счетоводител.
В представеното на стр. 19 от делото салдо по контрахенти е видно, че по дебита на
сметка 499, кредит сметка 501, на контрахент «Б.р.к.“ ЕООД са осчетоводени 80 000 лв.,
като има такива осчетоводявания и по РКО от 08.03.2019г. и 11.03.2019г., но същите не са
представени по делото. Видно от салдото е осчетоводени и сума 789,04 лв. по сметка 499
като лихва по кредит. За въпросната лихва е предоставен калкулатор проста лихва,
двустранно подписан на стр. 22 от делото и потвърждение на разчети от 31.01.2020г., също
двустранно подписано, видно от което към 31.12.2019г. задължението на «Б.р.к.“ ЕООД към
„Р.Р ****“ ЕООД възлиза на сумата от 789,04 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Съдът се е произнесъл по възраженията с определението за насрочване на делото, но
относно допустимостта на предявените искове следва да се отбележи следното: Съдът
намира за неоснователни възраженията на ответника за недопустимост на исковата молба
като подадена извън законоустановения едногодишен срок. Видно от данните по ТР,
производството по несъстоятелност е открито с решение по чл. 632 от ТЗ, т.е. при със
спиране на производството. Едва с решение от 23.11.2020г., обявено в ТР на 24.11.2020г.
производството е възобновено и от този момент започва да тече едногодишния срок, тъй
като с решението по чл. 632 от ТЗ не се назначава синдик и няма как и кой да предяви
исковете за попълване на масата на несъстоятелността. Това е възможно едва след
решението за възобновяване, като в случая едногодишния срок тече от 24.11.2020г. и
исковата молба е предявена по пощата с плик с клеймо от 24.11.2021г., т.е. в едногодишния
срок. Аргумент за горното е и самата разпоредба на чл. 649 от ТЗ, в която се сочи, че
едногодишният срок тече от т откриване на производството, съответно от момента на
обявяването на решението по чл. 632, ал. 2, което е именно решението за възобновяване на
3
спряното производство. Исковете са предявени именно в едногодишен срок от решението
по чл. 632 ал.2 от ТЗ, т.е. и следователно са процесуално допустими, поради което следва да
бъдат разгледани по същество по реда на предявяването им при условията на евентуалност
съгласно петитума на исковата молба.
Съгласно нормата на чл. 647, ал. 1, т.2 от ТЗ може да бъде обявена за недействителна
спрямо кредиторите на несъстоятелността, извършена от длъжника безвъзмездна сделка в
двугодишен срок от подаване на молбата по чл. 625 от ТЗ. Разпоредбата на чл. 647, ал.1 т.3
от ТЗ предвижда обявяване за недействителна на сделка, при която даденото значително
надхвърля по стойност полученото, извършена в двугодишен срок, но не по-рано от датата
на неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността. Съгласно разпоредбата на чл.
649, ал. 1 от ТЗ искът може да предяви от синдикът в едногодишен срок от откриване на
производството, съответно от момента на обявяване на решението по чл. 632, ал. 2 от ТЗ.
Отменителните искове по чл. 647 ТЗ са средство за обявяване за относително
недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелния длъжник на определени
правни сделки с имуществени права от масата на несъстоятелността, които увреждат тези
кредитори при наличие на съответните специфични за отделните фактически състави
хипотези. С тези искове, правното положение настъпило като последица от атакуваните
сделки се възстановява по отношение на кредиторите на масата на несъстоятелността в
състоянието, което е било преди тяхното извършване и следователно от всяка от страните
дължи връщане на полученото на отпаднало основание- аргумент от чл. 55, ал. 1,
предложение трето от ЗЗД.
Първата хипотеза, на която се позовава синдика е недействителност по чл. чл.647, ал.
1, т.2 от ТЗ, която предполага установяване на безвъзмездна сделка в двугодишен срок от
подаване на молбата. Преводът на процесната сума е от 28.06.2019г., поради което е в
рамките на двугодишния срок, тъй като производството по несъстоятелност на длъжника е
открито по молба, подадена от кредитор на 04.12.2019г., но не се установи надлежно по
делото, че е налице безвъзмездна сделка. От ищеца, чиято е доказателствената тежест да
установи, че процесното плащане е по безвъзмездна сделка, не са ангажирани никакви други
доказателства, освен извлечението от сметка, в което е посочено като основание за
извършения превод „временна финансова помощ“. Не се установява да е налице договор или
друг вид сделка, по силата на който несъстоятелния длъжник безвъзмездно да е извършил
това плащане към съконтрахента си и горното не следва от посоченото основание на
превода, още повече, че от приетите представени с отговора и неоспорени писмени
доказателства се установи, че на несъстоятелния длъжник са предоставени средства по
приложения договор за заем със заемодател – „Р.Р - ****“ ЕООД, по който е уговорена
лихва и срок за връщане, в рамките на който е извършен процесния превод. Ответникът
твърди, че преводът представлява връщане на дадения заем, като сочи, че няма други
правоотношения с несъстоятелното дружество, освен по договора за заем. При това
положение, ищцовата страна е тази, която следва да установи благоприятния за нея
положителен факт, че освен по представения договор за заем, по който несъстоятелния
4
длъжник е заемодател, съществува и друго правоотношение, по което е плащането, а не
ответникът да доказва отрицателния факт, че няма друг договор или сделка с длъжника.
Предвид потвърждаването на салдо от несъстоятелния длъжник, видно от което към
31.12.2019г. вземането на „Р.Р - ****“ ЕООД е само лихвата върху сумата по договора и
съответствието на същата с описания размер в договора от 28.02.2019г. следва да се приеме,
че действително с процесния превод несъстоятелния длъжник като заемател е върнал сумата
на заемодателя, като предоставената му в заем сума му е послужила като временна
финансова помощ и няма данни за други правоотношения, тъй като не са отразени по
потвърденото салдо други такива. Само и единствено вписаното в извлечението от сметка
основание „временна финансова помощ“ не води до извод, че е налице безвъзмездна сделка,
поради което не може да се приеме, че е налице хипотезата на недействителност по чл.
чл.647, ал. 1, т.2 от ТЗ, поради което този иск следва да бъде отхвърлен като недоказан.
Ищецът не установи с ангажираните по делото доказателства при пълно и главно доказване,
че е налице безвъзмездна сделка, в изпълнение на която е процесния превод на сума на
28.06.2019г.
За пълнота следва да се посочи, че едва в писмените бележки от 26.04.2022г. за първи
път ищецът заявява, че представеният от ответника договор за паричен заем счита, че не е
породил действие като нищожен поради противоречие със закона. Такъв довод ищецът не е
заявил до приключване на устните състезания, като въпреки че на 31.01.2022г. му е връчен
препис от отговора на ответника с приложените към него договор, РКО и др. доказателства,
ищецът не е упражнил правото си да вземе становище по същия и да подаде допълнителна
искова молба. Доводът за нищожност той не е заявил надлежно и в самото съдебно
заседание, а принципите на ГПК изискват равнопоставеност на страните. Ако се възприеме
довод за обсъждане, ще се наруши процесуалното право на защита на ответника, който не е
имал възможност изобщо да се запознае с това възражение. Именно затова при търговските
дела законодателят е предвидил двойна размяна на книжа и ищецът е следвало да заяви
надлежно възраженията си за нищожност на договора с допълнителна искова молба,което не
е сторил, бездействал е процесуално и съдът намира, че това му възражение, което е и след
доклада по чл. 146 от ГПК, а именно едва с писмените бележки, е преклудирано.
Независимо от горното, дори и да се приеме, че доколкото се твърди противоречие със
закона, съдът е длъжен сам и служебно да провери валидността на процесния договор, дори
и без възражението на ищеца, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл.3, ал.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой
/ЗОПБ/, плащанията на територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне
по платежна сметка, когато са:1. (изм. - ДВ, бр. 95 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г.) на
стойност, равна на или надвишаваща 10 000 лв.; 2. (изм. - ДВ, бр. 95 от 2015 г., в сила от
01.01.2016 г., изм. - ДВ, бр. 94 от 2019 г.) на стойност под 10 000 лв., но могат да се
разглеждат като част от свързани помежду си платежни операции на едно и също основание,
чиято обща стойност е равна на или надвишава 10 000 лв. В случая в самия договор
страните са уговорили, че предаването на сумата ще става на части, в брой на касата на
5
заемателя. Всяка от получените части от заемната сума в случая е в размер под 10 000 лв.,
следователно няма плащане, което да е над тази сума, извършено в брой, а именно всички
РКО са за суми в размер на 9500 лв. и един е за 4000 лв., но няма плащане в брой на сума
над 10 000 лв. Следавотелно не е налице нарушение, но дори и да се приеме, че с оглед
общия размер на уговорената сума е налице хипотезата по т.2, то следва да се отчете и
практиката на ВКС, че когато плащането в нарушение на закона е било осъществено в брой,
нарушаването на разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от ЗОПБ има за последица реализиране срещу
нарушителя на административно-наказателна отговорност, но не се отразява на
надлежността и доказването на извършеното плащане, тъй като ЗОПБ не съдържа уредба
относно доказателствената сила на документите по смисъла на чл. 178 от ГПК, а при
съдебен спор за доказване на извършеното плащане се прилагат общите разпоредби на ГПК
/в т.смисъл Определение № 120/06.03.2017 г. по ч.т.д. № 1709/2016 г. на ВКС - 2-ро т.о.,
Определение № 624/02.06.2015 г. по гр. д. № 1844/2015 г. на ВКС - 3-то г.о/. Както се
посочва изрично в определение №70/09.02.2016г. по ч.т.д.№499/2015г., ТК, ІІ Т. О. На ВКС,
„нарушаването на Закона за ограничаване плащанията в брой има за последица налагане на
административнонаказателната отговорност на дееца, но няма значение нито за
надлежността и доказването на извършеното плащане, нито за валидността на договора, от
който произтича вземането. Ето защо доводът за нищожност е и неоснователен. За пълнота
следва да се приеме, че е неоснователен довода на ищеца, че липсвала ясна уговорка
относно начина на предаване на сумата. Съдът намира, че няма противоречие между
уговореното в чл. 1, ал.2 от договора, че заемът ще се предаде до 20 дни и това, че е платим
на части. Касае се за две различни уговорки относно срока и относно начина на плащане,
като това, че е отбелязано, че самият документ ще служи за разписка, не съставлява
противоречие, а изразява волята на страните, като е в случая следва да се отчете, че
независимо от записаното следва да се установи предаване на сумата предвид реалния
характер на договора за заем. С оглед и гореизложените мотиви, съдът намира, че искът е
неоснователен.
Вторият предявен иск при условията на евентуалност спрямо горепосочения,е по чл.
647, ал.1 т.3 от ТЗ, съгласно която разпоредба относително недействителна спрямо
кредиторите е сделка, при която даденото значително надхвърля по стойност полученото,
извършена в двугодишен срок, но не по-рано от датата на неплатежоспособността,
съответно свръхзадължеността. Фактическият състав на разпоредбата на чл. 647 т. 3 от ТЗ
изисква кумулативно наличието на следните елементи: 1. сключена от длъжника възмездна
сделка 2. сделката да е извършена преди откриване на производството по несъстоятелност в
двугодишен срок, но не по-рано от датата на неплатежоспособността, съответно
свръхзадължеността 3. даденото по сделката значително да надхвърля по стойност
полученото, като стойността на престациите следва да се преценява към момента на
сключване на сделката. Под "даденото", съответно "полученото" в чл. 647, т. 3 от ТЗ
законодателят не визира изпълнението на договора, а еквивалентността и равнозначността
по стойност на двете насрещни престации, така както те са договорени от страните при
6
сключването му. Преценката дали "даденото" значително надхвърля "полученото" по
договора се извършва на база на действителната пазарна стойност на насрещните престации
към момента на сключване на договора. Нееквивалентност на престациите съгласно
константната практика на съдилищата изисква тяхната равностойност да се преценява към
момента на сключването на сделката и същата не може да се тълкува като пълен идентитет
между цената на даденото и цената на полученото по сделката, като значително
несъответствие също е въпрос на конкретна преценка съобразно данните. Съгласно решение
№ 107 от 14.11.2011 г. по т.д. № 742/2010 г. на ТК, І т.о. на ВКС дали неравностойността на
престациите е значителна се преценява във всеки конкретен случай, като съдът
задължително мотивира изводите си. Една от предпоставките за уважаване на отменителния
иск по чл. 647, ал. 1 т. 3 ТЗ е атакуваната сделка да е извършена не по-рано от датата на
неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността. Определената начална дата на
неплатежоспособността има материално правно значение при преценката за
основателността на иска. В случая се касае за плащане, но както посочи по-горе съдът по
делото се установи, че то представлява връщане на получена от несъстояния длъжник в заем
сума, която е по договор от 28.02.2019г. Следователно самата сделка, по която е плащането,
е извършена преди датата на неплатежоспособността, а не след, както се изисква в
хипотезата, т.е. не по-рано от 20.03.2019г. Не се установи твърдението на ищеца, че се касае
за отделна сделка, а именно договор или друго, по което несъстоятелния длъжник да е
предоставил сумата на съконтрахента си, напротив от обективния анализ на данните по
делото се установява, че плащането на тази сума на 28.06.2019г., доколкото няма данни за
друго правоотношение, е именно връщане на получения заем, който има характер на
предоставена временна финансова помощ на заемодателя – ответното дружество „Р.-Р ****“
ЕООД. Не може и да се говори за нееквивалентност на престациите, тъй като не се установи
от ищеца, чиято е доказателствената тежест, че това плащане е в резултат на сделка, по
която несъстоятелният длъжник е престирал нещо на своя съконтрахент в замяна на
насрещна престация, предвид липсата на каквито и да е доказателства за наличието на друг
договор между страните извън договора за заем, по който несъстоятелния длъжник е
заемополучател, върнал получената сума. Тук отново следва да се отбележи, че са налице
доводи на ищеца – синдик, които не е заявил своевременно, а именно преди доклада по чл.
146 от ГПК в съдебно заседание и/или в допълнителна искова молба, с които се сочи, че
счита, че е налице нееквивалентност на престациите, тъй като реално получената сума по
представени РКО била 61 000 лв., а били върнати 80 000 лв., т.е. счита, че разликата в
размер на 19 000 лв., ако се приеме, че е плащане на възнаграждение по уговорения заем, то
надхвърля значително полученото. Не могат да бъдат споделени, че върнатата според ищеца
в повече сума съставлява възнаградителна лихва и че е налице нееквивалентност. Лихвата е
уговорена между страните в чл. 3 от договора и е 3% годишно, като размерът й се
установява и от потвърждението на разчети, което е двустранно подписано. В случая,
действително представените по делото РКО са с два по-малко от описаните по приложената
сметка по салда по документи, а именно не са приложени към отговора РКО с №
549/08.03.2019г. и РКО №548/11.03.2019г., фигуриращи в аналитичната сметка, но съдът
7
намира, че независимо от този пропуск следва да се приеме, че сумата е предоставена, тъй
като противно на твърдението на ищеца, че не е доказано по никакъв начин осчетоводяване
на суми от несъстоятелното дружество, по делото има представено потвърждение на салдо,
видно от което е осчетовена като дължима лихва в размер на 789,04 лв. към 31.12.2019г.,
който размер съответства на уговорената по размер върху цялата сума. Ако не беше
предоставена и получена цялата сума, ответникът не би потвърдил дължимостта на лихвата
в този размер, а в по-малък. По отношение на доводите, че сумата от 19 000 лв. била
получена без основание, следва да се отбележи, че такъв иск не е предявяван от ищеца, а
именно не се твърди липса на основание, респ. нищожно или отпаднало основание в
исковата молба, поради което с такъв иск съдът не е сезиран и не би следвало да се
обсъждат тези доводи. Следователно и тази претенция е неоснователна и недоказана.
Като трети иск при условията на евентуалност е предявена претенция по чл. 646, ал. 2
т.1 от ТЗ, съгласно която разпоредба могат да бъдат обявени за недействителни по
отношение на кредиторите на несъстоятелността, изпълнение на неизискуемо парично
задължение, независимо от начина на изпълнение, извършено в едногодишен срок, но след
началната дата на неплатежоспособността, като по силата на ал.3 на чл. 646 от ТЗ, ако
кредиторът е знаел, че длъжникът е неплатежоспособен срокът е две години. В ал. 4 на чл.
646 от ТЗ е посочено, че знанието се предполага в описаните хипотези, а именно когато
длъжникът и кредиторът са свързани лица, кредиторът е знаел или е бил в състояние да
узнае обстоятелствата, въз основа на които може да се направи обосновано предположение
за наличието на неплатежоспособност или свръхзадълженост. Съгласно чл. 646 ал.5 от ТЗ,
ал.2 т.1 и т.3 не се прилагат, ако изпълнението е в кръга на обичайната дейност на длъжника
и когато е 1/ извършено съобразно уговореното между страните едновременно с
предоставянето на равностойна стока или услуга в полза на длъжника или до 30 дни след
падежа на паричното задължение; след извършване на плащането кредиторът реално е
предоставил на длъжника равностойна стока или услуга. Предпоставка за уважаване на
отменителния иск по чл. 646, ал.2, т. 1 от ТЗ е да се установи изпълнение на паричното
задължение, извършено от длъжника в подозрителния период, т.е. след началната дата на
неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността, независимо от начина на
изпълнение, което е извън обичайната му дейност, а изпълнението следва да е на
неизискуемо задължение. В конкретния случай с оглед гореизложените мотиви, че при
липса на каквито и да е ангажирани от ищеца доказателства, че между несъстоятелния
длъжник и другия ответник има правоотношение, различно от процесния представен и
приет като неоспорен договор за заем от 28.02.2019г., следва да се приеме, че плащането от
28.06.2019г. е именно връщане на получената в заем сума, която е била ползвана като
временна финансова помощ. В случая в чл. 2 от договора е уговорен срок за връщане на
заема до 30.08.2019г., но изрично в ал.2 е уговорена и възможността заемът да бъде върнат
предсрочно. Следователно не може да се приеме, че изпълнението е на неизискуемо
задължение, тъй като е уговорен краен срок за връщане на заемната сума, но в полза на
длъжника в случая, поради което извършеното плащане, макар и преди крайния падеж –
8
30.08.2019г. не е на неизискуемо задължение. Предвид горното не е налице една от
кумулативните предпоставки за уважаване на претенцията на това основание, а именно
изпълнението да е на неизискуемо задължение, тъй като в случая по договора е уговорен
краен срок, но има изрична клауза за възможност длъжника да изпълни преди настъпването
му. Няма пречка длъжникът да изпълнява задължението си и преди срока за връщане (който
в случая не е изрично фиксиран, предвид и особеностите на правоотношението сумите да се
предават в рамките на определен времеви период), доколкото задължението е изпълняемо
по смисъла на чл. 70, ал. 2 ЗЗД. Независимо от горното следва да се обсъди и изключението
на приложимостта на тази разпоредба по чл. 646 ал.5 от ТЗ, съгласно която алинея 2, т. 1 и 3
не се прилагат, ако изпълнението е в кръга на обичайната дейност на длъжника и когато: 1. е
извършено съобразно уговореното между страните едновременно с предоставянето на
равностойна стока или услуга в полза на длъжника или до 30 дни след падежа на паричното
задължение, или 2. след извършване на плащането кредиторът реално е предоставил на
длъжника равностойна стока или услуга. В Търговския закон не се съдържа легална
дефиниция на понятието „обичайна дейност“. Такова определение е налице в § 1, т. 12 от
Закона за счетоводството, според което „обичайна дейност“ е съвкупност от стопански
операции, извършвани регулярно от предприятието в рамките на осъществяваната от него
дейност. Относно изискването за кумулативно наличие на общото изискване на чл. 646, ал. 5
ТЗ - изпълнението да е извършено в кръга на обичайната дейност на длъжника и на
елементите от фактическия състав на някое от предвидените в т. 1 или т. 2 на чл. 646, ал. 5
ТЗ възражения, е и постановеното по реда чл. 290 ГПК решение по т.д. № 812/2011 г. на
ВКС, ІІ т.о. и др. В конкретния случай видно от вписания предмет на дейност на
несъстоятелното дружество, същият е „консултантски услуги в областта на финансите,
създаване разработка и продажба на модели за управление на риска, и създаване на анализи
въз основа на статистически данни, управление на вземанията включително и чрез
изкупуване на вземания/цесия/, промотиране и маркетинг, търговска и външно – търговска
дейност, търговско представителство, търговско посредничество и агентство на местни и
чуждестранни лица в страната и чужбина, производство и покупка на стоки или други вещи,
с цел продажба в първоначален или обработен вид, събиране на банкови задължения, както
и междуфирмени, посредничество при кредитиране, извършване на охранителна дейност
/след получаване на съответното разрешение/ и всякаква друга дейност, незабранена от
закона“. Съдът намира, че сключването на договори за заем с други дружества попада в
кръга на дейност на предмета на търговеца, тъй като същият е свързан с финансите и
кредитиране, включително и управление на вземания. Предвид горното не може да се
приеме, че връщането на получен от съконтрахент заем, което е изпълнение на задължение
по сключения договор от 28.02.2019г. е извън обичайната дейност на дружеството, като
същевременно съставлява равностойна престация, а именно връщане на дадения заеми и е
извършено съобразно уговореното между страните по процесния договор, който не е
оспорен от страна на ищеца-синдик нито откъм истинност, нито неговата валидост като
сделка. Предвид горното, дори и да се приеме, че при уговорен срок в полза на длъжника, а
именно задължение за връщане на заема с крайна дата до.., и възможност за предсрочно
9
погасяване, плащането на сумата, която съставлява изпълнение на задължението за връщане
на получения заем е изпълнение на неизискуемо задължение, то са налице изключващите
предпоставки по чл. 646, ал.5 от ТЗ, а именно съдът приема, че това е свързано с обичайната
дейност на дружеството. Видно е дори от самата представена разпечатка от синдика за
процесния ден – 28.06.2019г. несъстоятелният длъжник е извършил и други плащания със
същото основание, т.е. това е в кръга на дейността му. Предвид горното и тази претенция се
явява неоснователна и недоказана.
По следващия предявен при условията на евентуалност иск, съдът намира следното:
Съгласно чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ могат да бъдат обявени за недействителни по
отношение на кредиторите на несъстоятелността следните действия и сделки, извършени от
длъжника след началната дата на неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността, в
посочените в т. 1 - 3 срокове преди подаване на молбата по чл. 625, а именно по т.3 -
погасяване на изискуемо парично задължение на длъжника, независимо от начина на
изпълнението, извършено в 6-месечен срок. По иска с основание чл. 646, ал. 2 т. 3 вр.с, ал. 3
вр. с, ал. 4 т. 2 от ТЗ ищецът носи тежестта да докаже че изпълнението на изискуемо
парично задължение от длъжника е извършено в подозрителния период, както и
обстоятелството, че кредиторът е знаел, че длъжника е неплатежоспособен или
свръхзадължен, вкл. и да докаже наличието на предпоставките за прилагане на
презумпцията по чл. 646, ал. 4 т. 2 вр. с, ал. 3 от ТЗ, ако се претендира удължения срок. В
тежест на ответника е ако се установи приложимост на презумпцията по чл. 646, ал. 4 т. 2
вр. с, ал. 3 от ТЗ да я оборят. Съгласно ал. 3 на чл. 646 от ТЗ ако кредиторът е знаел, че
длъжникът е неплатежоспособен или свръхзадължен, то срокът по, ал. 2, т. 1 и т. 2 е две
години. В ал. 4 на чл. чл. 646 ТЗ пък е заложена презумпцията, че знанието по ал. 3 се
предполага, когато 1/ длъжникът и кредиторът са свързани лица, или кредиторът е знаел; и
2/ кредиторът е бил в състояние да узнае обстоятелства, въз основа на които може да се
направи обосновано предположение за наличието на неплатежоспособност или
свръхзадълженост. В задължителната по чл. 290 от ГПК практика на ВКС се сочи, че при
установена сделка, извършена от длъжника следва да се докаже увреждащия характер на
сделката, както и субективните елементи от фактическия състав - знанието у страните за
увреждащия характер на сделката, т.е. те да съзнават, че сделката води до обективен
резултат - увреждане на кредитора. По процесните сделки страните са юридически лица, а
знанието у юридическото лице се установява чрез знанието на лицата от състава на неговите
органи. В настоящия случай не се установи по делото свързаност на кредитора и длъжника
по смисъла на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД връзка с чл. 649, ал. 4 от ТЗ, съответно - § 1 от ДР на ТЗ и
презумпцията за знание в ал. 4 и хипотезата за свързаност по т. 1 не е приложима, тъй като
не сочат и не се установяват никакви обстоятелства, сочещи за свързаност на лицата, не е
налице и хипотезата по т. 2, а противно на соченото от ищеца съдът намира, че не се касае за
изпълнение по безвъзмездна сделка. Тук следва да съобразят изложените по-горе мотиви
относно изключващата предпоставка на чл. 646 ал.5 от ТЗ, тъй като макар плащането на
въпросната сума да е в изпълнение на изискуемо задължение, което е в шестмесечния срок
10
от датата на подаване на молбата по чл. 625 от ТЗ, която видно от служебната справка от
съда по деловодната система е с вх.№150379 от 04.12.2019г., то съдът намира, че е налице
изключението по ал.5 на чл. 646 от ТЗ и претенцията се явява неоснователна и недоказана.
По евентуалния иск по чл. 135 от ЗЗД, съдът намира следното:
Съгласно чл. 135, ал. 1 от ЗЗД кредиторът може да иска да бъдат обявени за
недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при
извършването им е знаел за увреждането, а когато действието е възмездно, лицето, с което
длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Увреждането на кредитора
като елемент от фактическия състав на иска е обективна предпоставка и за да е налице
следва чрез извършеното правното действие, длъжникът да създава или увеличава
неплатежоспособността си. Павловият иск е способ за запазване имуществото на длъжника,
когато с действията си той застрашава удовлетворяване на вземането на кредитора от това
имущество в нарушение на принципа, установен с разпоредбите на чл. 133 ЗЗД и чл. 442
ГПК, че цялото имущество на длъжника служи като общо обезпечение на неговите
кредитори, които могат да насочат изпълнението върху всяка вещ или вземане на длъжника.
В случая е безспорно, че има неудовлетворени кредитори с приети вземания в
производството по несъстоятелност на „Б.р.к.“ ЕООД, като изричната разпоредба на закона
– чл.649, ал.1 от ТЗ дава процесуално правомощие на синдика на дружеството да иска
обявяване на недействителността спрямо кредиторите на увреждащите ги сделки и
действия. Налице е константна съдебна практика, обективирана в множество решения на
ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /като решение № 407 от 29.12.2014 г. на ВКС по
гр. д. № 2301/2014 г., IV г. о., ГК; решение № 639 от 6.10.2010 г. на ВКС по гр. д. №
754/2009 г., IV г. о., ГК, и др./, в които се приема, че всяко отчуждаване на имущество на
длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора, както и че
отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое
имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности
за удовлетворение на кредитора, в т. ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг,
изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр., тъй като за обезпечение вземането на
кредитора служи цялото длъжниково имущество, поради което право на кредитора е да
избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество - дали с обезпеченото в негова
полза имущество на длъжника или с друго налично такова. Както се приема в постановено
по реда на чл. 290 от ГПК и явяващо се задължително за съдилищата практика решение №
218 от 10.11.2013г. по гр.д.№ 1778/2013г. на ІІІ г.о. на ВКС, предпоставките за уважаване на
иска по чл. 135 от ЗЗД са наличие на действително вземане в полза на кредитора, което е
възникнало преди действието, чието обявяване за недействително се иска, извършването на
увреждащо кредитора действие и ако то е възмездно - лицето, с което длъжникът е
договарял, да е знаело за увреждането, което понася кредиторът в резултат на сделката. В
случая, както се посочи по-горе процесното плащане съставлява изпълнение по договор за
паричен заем, който не е безвъзмездна сделка, а напротив уговорена е възнаградителна
лихва. Следователно субективният елемент като предпоставка за уважаване на иска изисква
11
и установяване на знанието на съконтрахента на длъжника – ответното дружество „Р.-Р“
ЕООД.В случая не се установява свързаност по никакъв начин между законните
представители на двете дружества, макар към момента на сделката да са и двамата с
фамилия С. /В.Г.С. и Д.П.С./, тя е често срещана и не се твърди и не е установена родствена
връзка. Не се установява и участие в управлението на едното или другото дружество от едни
и същи лица. Предвид горното не е налице презумпция за знание, а същото следва да бъде
установено при пълно и главно доказване от ищеца. Съгласно константната съдебна
практика знанието на съконтрахента на длъжника за увреждане на кредитора на
прехвърлителя подлежи на установяване с всички допустими доказателствени средства, като
доказването може да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, който в
своята взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод за наличието му. Както приема ВКС
в практика си, а именно решение № 1037/02.10.2008г. по гр.д.№4302/2007г. и мн. др.
знанието и волята по чл. 135, ал. 1 и 3 ЗЗД се определят при търговските дружества от
лицата, влизащи в състава на управляващите органи на дружеството – отчуждител и
дружеството – приобретател. В случая по делото от страна на ищеца не са ангажирани
никакви доказателства, от които да е видно, че съконтрахента на несъстоятелното дружество
към датата на сключване на сделката – въпросния договор за заем от 28.02.2019г. или към
датата на плащането по него – 28.06.2019г. е знаел за финансовото състояние на
съконтрахента си и наличието на неудовлетворени негови кредитори, респ. че евентуално
уврежда същите. Предвид горното и тази претенция се явява недоказана и следователно
неоснователна.
С оглед отхвърляне на главните искове за обявяване за относително недействително
спрямо кредиторите на процесното плащане, неоснователна е и акцесорната претенция за
осъждане на втория ответник да върне получената сума в масата на несъстоятелността.
Съгласно чл. 649, ал.6 от ТЗ в това производство не се събират предарително
държавни такси, като ако искът бъде отхвърлен те се събират от масата на
несъстоятелността, следователно дължимата държавна такса следва да бъде възложена на
несъстоятелния длъжник и същата е в размер на сумата от 3200 лв.
Ответникът „Р.-Р ****“ ЕООД е заявил и искане за присъждане на разноски по
делото, като претендираните такива са 3000 лв., като е представен от ответника договор за
правна защита и съдействие №23890 , по който е отразено, че тази сума е заплатена в
брой и следователно същият служи за разписка. От ищеца е заявено възражение за
прекомерност, като минималният размер на адвокатското възнаграждение съобразно
Наредба №1/2004г., съобразно цената на иска, размерът е твърда сума 830 лв. и 3% за
горницата над 10 000лв., като същият възлиза на сумата от 2930 лв. без ДДС, а с включен
ДДС възлиза на 3516 лв. Следователно няма основание да бъде намаляван под платената
сума от 3000 лв., още повече, че предмет на делото са шест обективно съединени иска, макар
и предявени при условията на евентуалност. Вярно е, че делото е приключило в едно
съдебно заседание, но горното не обуславя извод за липса на фактическа и правна сложност.
Предвид горното съдът намира за неоснователно искането за намаляване на адвокатското
12
възнаграждение на ответника поради прекомерност.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Р. ИВ. Т. като синдик на „Б.р.к.“ ЕООД, ЕИК ****, със
съдебен адрес – гр. София, ул.“****, обективно съединени искове в условията на
евентуалност както следва: 1/с правно основание чл. 647, ал.1, т. 2 ТЗ, 2/ с правно основание
чл. 647, ал.1, т. 3 ТЗ, 3/ по чл. 646, ал.2, т. 1 ТЗ ; 4/ иск по чл. 646, ал.2, т. 2 ТЗ и пети иск по
по чл. 135 от ЗЗД, срещу „Р.-Р ****“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление
– с. Ябълково, общ. Кюстендил, ул.“**** и съдебен адрес – гр. София, кв.Борово, бл.****,
подблоково пространство – адв. В. К., и срещу „Б.р.к.“ ЕООД / н./, ЕИК ****, със седалище
и адрес на управление – гр. София, ул.“****, за обявяване за недействително спрямо
кредиторите на несъстоятелността на плащане от страна на „Б.р.к.” ЕООД /н/ от банкова
сметка при „Райфайзенбанк България” ЕАД, извършено на 26.08.2019г. на сума в размер на
80 000 лв. / осемдесет хиляди лева/, както и иска по чл. 55, ал.1 от ЗЗД, евентуално по чл. 34
от ЗЗД във връзка с чл. 649, ал. 2 от ТЗ за осъждането на „Р.-Р ****“ ЕООД, ЕИК ****, да
върне на несъстоятелния длъжник горепосочената сума, като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 от ГПК „Б.р.к.“ ЕООД / н./, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление – гр. София, ул.“****, да заплати на „Р.-Р ****“ ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление – с. Ябълково, общ. Кюстендил, ул.“****, сумата от 3000
лв. / три хиляди лева/, представляваща съдебно-деловодни разноски за производството като
заплатено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл. 649, ал.6 от ТЗ „Б.р.к.“ ЕООД / н./, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление – гр. София, ул.“****, да заплати от масата на
несъстоятелността на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, с адрес – гр.София, бул.“Витоша“ №2,
сумата от 3200 лв. / три хиляди и двеста лева/, представляваща следващата се държавна
такса за производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
13