Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер ………../05.11. |
Година 2021 |
гр. София |
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-13 състав
|
на шести октомври |
Година 2021 |
в публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
секретаря Весела Станчева като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 689 по описа за 2020 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО::
Предмет на разглеждане иск е по чл. 60а ал. 1 т. 1 от Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН).
Ищците А.Н.Д. и К.Х.М., упражняващи компетенциите на синдик на „К.Т.Б.АД твърдят, че на 04.12.2013 г. между „КТБ“ АД (н.) и „Р.М.“ АД е сключен договор за банков кредит, по силата на който банката е отпуснала сумата от 17 000 000 лв., предназначена за изпълнение на условия по сключен рамков договор между кредитополучателя и ПФК „Б.“ АД, а с анекс от 29.01.2014 г. сумата е увеличена на 24 000 000 лв. Кредитополучателят е усвоил общо сума в размер на 23179310 лв., а в полза на ответника чрез банката е преведена сума в размер на 23415420,62 лв. Твърди, че сумата е получена без ответникът да е получил насрещна престация или при значително превишение на даденото спрямо полученото. Позовавайки се на обстоятелството, че парите са с произход от банката се иска ответникът да бъде осъден да заплати сумата 23179310 лв. Претендира се и законна лихва върху тази сума считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й погасяване.
В отговор по исковата молба ответникът „П.Ф.К.Б.“ АД, представляван от А.К.– прокурист, твърди че вземането по договора за кредит е включено в предложение за продажба на съвкупност от имуществени права като не става ясно защо претендира на свое основание. Навежда довод, че вземането по договора за кредит не му принадлежи. Оспорва и задължението на „Р.М.“ АД (н.) да е изискуемо. Оспорва средствата да са с произход от банката като се позовава и на изтекла давност за претендираното вземане. Поддържа теза, че евентуални задължения към „Р.М.“ АД могат да бъдат реализирани единствено в рамките на откритото производство по несъстоятелност на този търговец. Твърди се, че същата сума се претендира и от „Р.М.“ АД (н.) като смята за недопустимо да бъде ангажирана двукратно отговорността му на едно и също основание. Претендират се разноски.
В допълнителната си искова молба ищците навеждат довод, че с нормата на чл. 60а ал. 1 ЗБН регламентира последиците на настъпила ex lege относителна недействителност, пораждаща вземане за връщане на даденото и намиращо се в държане на третото лице доколкото това е необходимо за удовлетворяване на вземането на банката. Застъпена е теза, че тази норма създава пряко задължение за третото лице и полага начало на давностен срок без оглед на облигационното правоотношение между третото лице и кредитополучателя. Претендират се разноски.
В съдебно заседание по съществото на спора процесуалният представител на ищците – адв. Т. от САК, поддържа иска. Навежда доводи в писмени бележки.
Процесуалният представител на ответника – адв. Т. от САК, оспорва иска като се позовава на установената противоконституционност на чл. 60а. Навежда доводи в писмени бележки като застъпва теза, че производството следва да бъде прекратено поради липсата на уредено от закона правило и отсъствие на пасивна процесуална легитимация.
Пасивната процесуална легитимация произтича пряко от въведените с исковата молба твърдения. Въпросът дали тези твърдения пораждат отстояваното право предполага преценка по съществото на спора. Настоящият състав приема, че дължи да се произнесе с решение по съществото на спора дори и при обявена противоконституционност на приложимия по делото закон. В свое Решение № 3 от 08.04.2020 г. по к.д. № 5/2019 г. Конституционният съд изрично е посочил, че след обявяване на закона за противоконституционен пряко приложение следва да намерят Конституцията и принципите на правото. С други думи, обявената невалидност на закона само по себе си не изключва правото на иск. Решение по същество е наложително и с оглед висящия спор досежно последиците от прогласената противоконституонност в рамките на твърдяното правоотношение. Това ангажира настоящия съд да разгледа материалноправния спор като прецени правото според материалния закон, игнорирайки обявената за противоконституционна норма, а следователно и да отрече съществуването на претендираното право едва при извод, че то не произтича от действащия правов ред. Преценката на правото е предмет на спора по същество, а не на предпоставките за инициирането му. Единствено на решението е призната правоустановителна сила, поради което настоящият състав не намира процесуална възможност спорът за последиците от обявена за противоконституционна норма да бъде трайно разрешен между страните в рамките на процес относно процеса.
Ищецът навежда довод, че законът пряко е възложил в тежест на ответника да възстанови актив на банката, който е получен от ответника без той да е престирал за него или при значително превишение на полученото спрямо даденото. Тези обстоятелства сочат на чл. 60а ал. 1 т. 1 от Закона за банковата несъстоятелност. Нормата е обявена за противоконституционна от Конституционния съд с Решение № 8 от 27.05.2021 г. по к.д. № 9/2020 г. Съгласно чл. 151 ал. 2 изр. последно от Конституцията на Република България обявеният за противоконституционен акт не се прилага от деня на влизане на решението в сила. Както е имал повод да посочи Конституционният съд в Решение № 3 от 08.04.2020 г. по к.д. № 5/2019 г. изразът „не се прилага“ означава, че нормата престава да е част от правовия ред в страната, а законодателят е ангажиран да определи реда за преодоляване на последиците, породени от действалия закон. Тези последици възникват било когато материалното правоотношение е приключило – установеното право е реализирано, било когато то е утвърдено по обвързващ ги начин с влязло в сила решение. В тази насока и нормата на чл. 229 ал. 1 т. 6 ГПК е израз на ангажимента на държавата да осигури правосъдие. Единствено компетентен да прецени съответствието на законодателно решение с предхождащата го конституция е Конституционният съд. Същевременно върховенството на правото подчинява законодателната власт на утвърдените в Основния закон ценности. Затова и дължимото правосъдие ангажира всеки съд да съобрази решението си по спора с резултата от извършената от Конституционния съд проверка за съответствие на законодателното решение с Основния закон. Единствено съобразяването на това изискване предотвратява неоправданото от правна гледна точка засягане на принципно зачетен интерес и обезпечава утвърждаване върховенството на Конституцията като основополагащ източник на правото. С обявяване на чл. 60а ЗБН за противоконституционен правилото представа да е част от правовия ред (чл. 151 ал. 2 изр. последно от Конституцията), а отнетият регулативен потенциал на нормата е пречка да обоснове задължение занапред. Понеже ищецът търси съдебно утвърждаване на предявеното право дължи да се подчини на закона в съдържанието му към датата на приключване на устните състезания.
Съгласно чл. 17 ал. 1 от Конституцията на Република България правото на собственост се гарантира и защитава
от закона. Изрично е указано, че собствеността на гражданскоправните субекти е
неприкосновена (чл. 17 ал. 3). В контекста на този принцип единствено
частноправният субект е овластен да определи как ще използва притезанието си
включително и да определи лицата, с които влиза в правоотношение. Друг зачетен
от правния ред източник на задължения е утвърден обществен интерес, превишаващ
по значение частния материален интерес. Ето защо и основание за ангажиране на
имуществената сфера на гражданскоправния субект е било от създадена по негова
воля правна връзка, приравнена от чл. 20а ал. 1 ЗЗД на закон, било от действащо
нормативно утвърдено правило. С Решение № 8 от 27.05.2021 г. по к.д. № 9/2020
г. е отречено наличието на обществен интерес, оправдаващ признатото притезание
с чл. 60а ЗБН, което ищецът отстоява в процеса.
Съгласно чл. 21 ал. 1 ЗЗД като източник на задължения договорът поражда действие само между страните, което включва както произтичащите от него права, така и съответстващите им насрещни задължения. Нормата на чл. 55 ал. 1 ЗЗД придава относително действие и на правоотношение, основано на разместване на блага без да е налице зачетена от закона причина. Съгласно чл. 75 ал. 1 ЗЗД длъжникът е обвързан да изпълни към своя кредитор или на лице, овластено от него, от съда или от закона. Тези норми придават на облигационното правоотношение с очертаните в исковата молба характеристики относителен фарактер. При положение, че ищецът не е страна в разменното отношение, неговата материалноправна легитимация не произтича от факта на разместени блага. Тъй като нормата на чл. 60а ЗБН е лишена от регулативен потенциал, не е налице легитимация за ищеца да получи изпълнение и като предвидено от закона лице. Правомощието на съда да овласти лице, различно от кредитора да получи изпълнение на дължимото също произтича от нормативно предписана възможност. С оглед обявената невалидност на нормата на чл. 60а ал. 1 ЗБН такава възможност понастоящем не съществува. При тези съображения настоящият състав не намира основание за извод, че действащият материален закон легитимира ищеца да получи сума, предадена на ответника от трето на спора лице.
Понеже претенцията не произтича от материално правоотношение между страните, регламентирано от действащия правов ред безпредметно остава обследването както на съдържанието на правоотношението между ищеца и „Р.М.“ АД (н.), така и на отношението между „Р.М.“ АД (н.) и ответника. Погасеното по давност вземане предполага то да съществува, поради което не подлежи на обсъждане и противопоставеното възражение за изтекла погасителна давност.
По изложените съображения съдът приема предявения иск за неоснователен.
По разноските
При установения изход от спора ищецът дължи да понесе направените от него разноски. Същевременно обаче с оглед нормата на чл. 60а ал. 2 изр. второ ЗБН следващата се държавна такса следва да бъде събрана от масата на несъстоятелността.
Ответникът претендира разноски. Нормата на чл. 78 ал. 3 ГПК обуславя вземането за разноски от факта, че такива са направени. За да бъде приет този факт следва да бъде доказан до датата на приключване на устните състезания. Доказателства за сторени разноски не са ангажирани. С оглед нормата на чл. 81 ГПК настоящият състав приема, че дължи да се произнесе с нарочен диспозитив по това искане.
Мотивиран от изложеното съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.Н.Д. и К.Х.М., упражняващи
функцията синдик на „К.Т.Б.АД (в несъстоятелност) срещу „П.Ф.К.Б.“ АД иск по
чл. 60а ал. 1 т. 1 ЗБН за сумата 23 179 310,00 лв. – дадена му сума от „Р.М.“
АД с произход от банката без е изпълнило насрещна престация или при престация
на значително по-ниска стойност от полученото.
ВЪЗЛАГА направените от А.Н.Д. и К.Х.М.,
упражняващи функцията синдик на „К.Т.Б.АД (в несъстоятелност) разноски в тежест
на „К.Т.Б.АД (в несъстоятелност).
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „П.Ф.К.Б.“ АД за присъждане на
разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 71 ал. 1 ГПК вр. чл. 60а ал. 2 изр. второ ЗБН „К.Т.Б.АД
(в несъстоятелност), ЕИК ******със седалище и адрес на управление:*** да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд
сумата 927 172,40 лв. – държавна такса в производството пред Софийски
градски съд.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Апелативен съд –
София в двуседмичен срок от връчване на препис от настоящото, а в частта за
разноските – по реда и при условията на чл. 248 ГПК.
Съдия: