№ 167
гр. Благоевград, 28.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Вили Дацов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Вили Дацов Въззивно гражданско дело №
20241200501115 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Т. Я. Я., ЕГН **********, подадена
чрез адв. Д. М., срещу Решение № 219 от 22.08.2024 г. по гр. д. № 376/2023 г.
на Районен съд Сандански. С обжалвания съдебен акт: 1/ е отхвърлен иск,
предявен от жалбоподателката срещу "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК
*********, за прогласяване на нищожността на клаузата в чл. 4 от договор за
паричен заем № 4424267, сключен между тях на 09.03.2022 г.; 2/ прогласена е
нищожността, поради липса на основание, на договор за предоставяне на
гаранция № 4424267, сключен на 09.03.2022 г. между "ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, и Т. Я.; 3/ жалбоподателката е осъдена да
заплати на "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД сумата от 1169,97 лв.,
представляваща дължима главница по договор за паричен заем № 4424267,
сключен между тях на 09.03.2022 г., ведно със законната лихва върху нея от
06.07.2023 г. до окончателното й изплащане, като насрещния иск е отхвърлен в
останалата му част над уважения размер от 1 169,97 лв. до претендирания
размер от 1469,36 лв. и в частта му за сумата от 152,68 лв., представляваща
договорни лихви. По отношение на иска за нищожност на чл. 4 от процесния
договор за заем със съдебното решение жалбоподателката е била осъдена да
заплати на "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД сумата от 300 лв. за
възнаграждение за юрисконсулт.
С въззивната жалба решението се обжалва в частта, с която е отхвърлен
предявения от жалбоподателката иск срещу "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ"
АД за прогласяване нищожността на клаузата в чл. 4 от договор за паричен
1
заем № 4424267/09.03.2022 г., който е бил сключен между тях.
Жалбоподателят навежда доводи, че решението е неправилно и
незаконосъобразно в тази част. Развива съображения свързани с института на
неустойката. Изразява становище, че изискванията в договора за заем в
рамките на три календарни дни потребителят да осигури двама поръчители,
работещи по безсрочно трудовото правоотношение с конкретен размер на
работна заплата и на осигурителния доход, без неплатени осигуровки и др.,
ограничават необосновано възможностите на длъжника да предостави
обезпечение на дълга. Счита, че изключването от кръга на възможните
поръчители самоосигуряващите се лица, лицата, упражняващи свободни
професии, държавните служители, лицата, получаващи доходи от наеми,
прави задължението изначално невъзможно, като поддържа, че уговорката за
поемане на невъзможно задължение е нищожна. Изразява становище, че
изисквания за поръчителите са неизпълними, понеже те значително
ограничават кръга на лицата, които биха могли и биха се съгласили да
поръчителстват. Твърди, че следващото възможно обезпечение е
безпредметно, тъй като длъжникът не би имал интерес да иска заем от
кредитната институция, ако може да я получи от банка. Намира това
изискване също за неизпълнимо. Навежда доводи за недействителност на
уговарянето на неустойка. Моли решението да се отмени в обжалваната част и
да се уважи предявения установителен иск. Претендира разноски за двете
съдебни инстанции.
В първоинстанционното производство са разгледани: предявен от Т. Я.
иск срещу "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД за прогласяване нищожността
на клаузата по чл. 4 от процесния договор за заем; иск на Т. Я., предявен
срещу "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, за прогласяване нищожността на
договор за гаранция № 4424267; насрещен иск, предявен от "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД срещу Т. Я..
Преписи от въззивната жалба са били връчени на "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД и на "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД на 09.10.2024
г.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба от
"ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, подаден чрез юрк. Д. К., в който се
навеждат доводи за неоснователност на жалбата. Посочва се, че в договор за
паричен заем № 4424267, респективно в чл. 4 от него, не съществува клауза за
неустойка. Сочи, че съгласно чл. 4 от договора, заемателят се е задължил в
срок до три дни да представи избраното от него обезпечение измежду трите
алтернативни обезпечения, подробно описани в чл. 4, т. 1, т. 2 и т. 3.
Поддържа, че изискването да се предостави обезпечение на кредит е
допустимо и законно с оглед на чл. 11, т. 18 от ЗПК и чл. 5, ал. 1, б. „н“ от
Директива 2008/48/ЕО. Твърди, че предоставянето на банкова гаранция е
услуга, която банките предоставят на всяко лице без оглед на неговите доходи.
Оспорва доводите, че изискванията спрямо поръчителите са неизпълними.
Поддържа, че единственото условие за поръчителството от дружество е то да
бъде одобрено от кредитора. Счита, че изискванията не противоречат на
добросъвестността. Навежда, че потребителят е бил предварително запознат с
условията и е разполагал с възможност да осигури необходимото обезпечение,
като е можел да предложи неограничен кръг юридически лица за поръчители.
2
Претендира разноски.
Постъпил е и „отговор на въззивна жалба“ с вх. № 9168/23.10.2024 г.,
който има характер на процесуално действие, извършено извън съдебно
заседание в писмена форма (чл. 100, изр. 2 ГПК). Подаден е от
"ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, чрез юрк. Мария Златанова. В него се
посочва, че с жалбата ищецът обжалва решението по отношение на иск за
прогласяване нищожност на клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем.
Счита, че по отношение на "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД и на договора
за гаранция липсва обжалване и че производството следва да бъде прекратено
за това дружество.
По делото дружествата "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД и
"ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД не са депозирали въззивни жалби или
насрещни въззивни жалби, нито в подадените от тях отговори са
обективирани такива. Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта
относно иска за прогласяване нищожността на договора за гаранция, предявен
срещу "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, нито е обжалвано в частта
относно насрещния иск. Предмет на въззивното производство е единствено
иска за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4 от договор за паричен
заем № 4424267/09.03.2022 г., а страни по този иск са само Т. Я. и "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД. "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД не е страна във
въззивното производство. То е било ответник само по иска за прогласяване на
нищожността на договора за гаранция, а първоинстанционното решение не е
било обжалвано в тази му част. Затова спрямо "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ"
ЕООД производството е приключило с влязъл в сила съдебен акт.
Жалбата е редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл.
260 и чл. 261 от ГПК и е подадена в срок от легитимирана страна с правен
интерес срещу подлежащ на обжалване акт. Редовен е и подадения от "ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД отговор.
Районният съд е бил сезиран с искова молба, подадена от Т. Я. Я.. В нея
ищцата е посочила, че на 09.03.2022 г. е сключила с "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД договор за паричен заем, по силата на който й е бил
предоставен заем в размер на 1750 лв. срещу задължението да го изплати,
ведно с договорна лихва, разсрочено, на месечни погасителни вноски. Твърди,
че в чл. 4 от Договора е било уговорено задължението й като заемополучател
да предостави на заемателя обезпечение с гарант – две физически лица,
поръчители или банкова гаранция. Ищцата твърди, че в тази връзка със това й
задължение на 09.03.2022 г. сключила договор с другия ответник
"ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД за предоставяне на поръчителство №
4424267, по силата на който това дружество е поело задължението да
обезпечи пред заемодателя задълженията й по договора за паричен заем,
срещу което тя е трябвало да заплати на поръчителя възнаграждение в
посочен в договора размер. Ищцата твърди, че съгласно уговореното в
договора за предоставяне на поръчителство това възнаграждение тя е
следвало да заплати разсрочено и заедно с месечните погасителни вноски по
договора за заем, сключен с "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, тъй като
съгласно клаузите на договора заемодателят е бил упълномощен от
"ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД да събира в негова полза сумите по
договора за поръчителство. Ищцата сочила, че заемодателят е бил овластен от
3
поръчителя да получи паричните средства за възнаграждението на поръчителя
по договора за предоставяне на поръчителство и след това да му ги предаде.
Ищцата твърди, че клаузата в чл. 4 от договора за паричен заем и самият
договор са нищожни, понеже противоречат на закона. Твърдяла е и че
договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен, поради липса на
основание, накърняване на добрите нрави и заобикаляне на закона.
Ищцата е искала да се признае за установено между нея и "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, че клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем е
нищожна. Искала е и да се признае за установено в отношенията й с
"ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, че е нищожен сключеният между тях
договор за предоставяне на поръчителство № 4424267.
"ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД е подал отговор на искова молба, с
който е оспорил иска. Ответникът е изложил доводи, че договорът за паричен
заем е действителен. С отговора той е предявил и насрещен иск на правно
основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 във вр. чл. 79 от ЗЗД и чл. 9 от ЗПК. Сочи, че е
изтекъл крайният срок за погасяване на кредита, а ищцата е имала
неизплатено задължение за главница от 14 вноски в размер на 1469,36 лв.,
както и незаплатена възнаградителна лихва в размер на 152,68 лв. С
насрещният иск "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД е поискал Т. Я. Я. да бъде
осъдена да му заплати сумата от 1469,36 лв., представляваща дължима
незаплатена главница по договор за паричен заем № 4424267, ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на насрещната искова
молба до окончателното й изплащане, както и сумата от 152,68 лв.,
представляваща незаплатена дължима възнаградителна лихва по същия
договор за паричен заем.
Ищцата в качеството й на ответник по насрещния иск е подала отговор на
насрещна искова молба, в който е оспорила насрещния иск. Навела е
възражение за нищожност на договора за паричен заем, поради противоречие
със закона, в частност с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК.
Твърдяла е, че договора е недействителен, поради което тя счита, че дължи
само главницата. Посочила е, че е погасила част от нея със сума в размер на
580,03 лв., като доколкото тази сума е представлявала плащане по нищожен
договор за поръчителство, е наведа доводи, че тази сума следва да се
приспадне и да се отнесе към главницата по договора за паричен заем, тъй
като двете дружества - заемодателя и поръчителя са свързани лица.
Ответникът "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД също е подал отговор на
искова молба, с който е оспорил предявения срещу него иск. Изложил е
доводи, че договорът за предоставяне на поръчителство е действителен.
За да постанови първоинстанционното решение районният съд е посочил,
че едноличен собственик на капитала на "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД
е дружеството "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД. Приел е, че на 09.03.2022 г.
между "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, като заемодател и ищцата Т. Я. Я.,
като заемател е бил сключен договор за паричен заем № 4424267, по силата на
който на Я. е бил предоставен паричен заем в размер на 1750 лв. Заемателката
се задължила да върне заема, заедно с уговорената лихва на вноски съгласно
погасителен план – Приложение № 1, неразделна част от договора. Лихвеният
процент е бил фиксиран на 35%, приложим на годишна основа. Годишният
4
процент на разходите е възлизал на 40,54%. Общата дължима сума, която е
била дължима от заемателя, е възлизала на 1969,62 лв.
Районният съд е посочил, че от погасителния план е било видно, че
заемът е следвало да бъде погасен на 17 бр. двуседмични погасителни вноски,
всяка в размер на 115,86 лв., с краен срок за издължаване - 05.11.2022 г. Приел
е, че в чл. 4 от договора, заемателят се задължил в срок до три дни от
сключването му да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения:
две физически лица – поръчители, които да отговорят на подробно описани в
клаузата условия, банкова гаранция с бенефициер – заемодателя или одобрено
от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки.
Съдът е посочил, че в изпълнение на това задължение, на същата дата, на
която е бил сключен договора за заем – 09.03.2022 г., между ищцата Т. Я., като
потребител и "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, като гарант е бил сключен
договор за предоставяне на гаранция № 4424267, с който дружеството се
задължило да издаде гаранция за плащане (изпълнение на всички задължения)
в полза на "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД с наредител – потребителят, с
цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя,
възникнали съгласно договора за паричен заем за сумата от 1750 лв. Съгласно
чл. 3, ал. 1 от договора потребителят е дължал възнаграждение на гаранта в
размер, непосочен в договора. То било платимо разсрочено на вноски, всяка в
непосочен в договора размер, като вноските били дължими на падежа на
плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с
"ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД. Според чл. 3, ал. 3 от договора, "ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД било овластено да приема вместо гаранта
изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждението
по този договор, както и всички други вземания на поръчителя по този
договор.
Районният съд е посочил, че от заключението по съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че Т. Я. е платила на "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ"
АД сумата от 580,03 лв., от които 280,64 лв. за задължение за главница по
договора за паричен заем, 66,94 лв. – договорна лихва по договора за заем и
232,45 лв. – по договора за предоставяне на гаранция. Според вещото лице
към датата на изготвяне на заключението по договора за паричен заем е имало
неиздължени суми за главница в размер на 1469,36 лв. и 152,68 лв. за
договорна лихва.
Относно иска за нищожността на клаузата на чл. 4 от договора за заем
съдът е посочил, че ищцата твърди, че в клаузата е уговорено задължението й
да предостави обезпечение на заемодателя и че я намира за нищожна поради
противоречие със закона. Районният съд е намерил твърдението й за
неоснователно. Счел е, че в законодателството, вкл. в ЗЗД и в ЗПК не е налице
забрана за уговаряне на задължение на заемополучателя да предостави на
заемодателя обезпечение, с което да се гарантира изпълнението на паричното
му задължение. Посочил е, че в част VII от ЗЗД се съдържа правната уредба
на обезпеченията и на техните видове. Приел е, че уговарянето на
поръчителство и предоставянето на гаранция не противоречи на закона.
Затова е намерил за неоснователно твърдението на ищеца, че тази клауза в
договора за заем е нищожна.
5
Районният съд не е разгледал доводите на ищцата за нищожността на
клаузата, поради недействителността на целия договор. Приел е, че иск в
хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД се предявява, когато се твърди нищожност,
която не засяга целия договор, а само отделни негови клаузи, т.е. когато не се
оспорва действителността на правната връзка между страните и не се оспорва
договора извън нищожната клауза, която не влече нищожност на целия
договор. С оглед на това, че съдът е разгледал и решил спора за нищожност на
една от клаузите на договора, той е намерил за недопустимо да обсъжда
възражението на ищцата за недействителност на целия договор.
Районният съд е намерил за основателен иска за прогласяване на
нищожността на договора за предоставяне на гаранция поради липса на
основание. Посочил е, че този договор е сключен от ищцата в изпълнение на
задължението й по договора за паричен заем, сключен с "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, за предоставяне на обезпечение. Счел е, че са налице
две правоотношения – по договор за заем и по договор за предоставяне на
гаранция, които са обусловени, свързани и е приел, че следва да се разгледат
като едно цяло. Намерил е за установено, че заемодателят е едноличен
собственик на капитала на дружеството гарант, поради което те са свързани
лица. Установил е, че гарантът е упълномощил заемодателят да получи
възнаграждението за гаранция, поради което е намерил правоотношенията за
свързани. Посочил е, че договорът за заем попада в приложното поле на ЗПК.
Според районният съд разпоредбите на чл. 11, ал. 1 от ЗПК регламентират
задължителните елементи от съдържанието на договора за потребителски
кредит. Счел е, че в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е предвидено, че договорът
следва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като следва да се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Посочил е, че ГПР по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит.
Първоинстанционният съд е намерил за установено, че в договора за заем
е посочен ГПР в размер на 40,40 %, както и че при изчислението му не е взето
предвид възнаграждението, което заемателят заплаща към поръчителя. Счел
е, че последното е следвало да бъде взето предвид от заемодателя, тъй като
представлява сигурен разход, пряко свързан с договора за заем, който разход е
известен на заемодателя предвид това, че поръчителя е свързано с него лице.
Намерил е, че като не е взел предвид този разход при определяне на посочения
в договора размер на ГПР, заемодателят е нарушил чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
което обуславя недействителност на договора за паричен заем по силата на чл.
22 от ЗПК. Според районният съд след като договорът за паричен заем е
нищожен, нищожен е и договорът за предоставяне на гаранция, поради липса
на основание, тъй като договорът за предоставяне на гаранция е акцесорен,
6
тъй като е сключен за да обезпечи договора за паричен заем и е обусловен от
него. Съдебният състав е посочил, че може да се обезпечава само
действително задължение, поради което договора за предоставяне на гаранция
може да съществува само ако съществува такова задължение по договора за
заем. По тези съображения съдът е намерил, че следва да уважи иска за
прогласяване нищожността на договора за предоставяне на гаранция, сключен
на 09.03.2022 г., поради липса на основание. Счел е, че не следва да разглежда
следващото по тежест основание за нищожност, като е изразил становище, че
сделката не може да е нищожна на повече от едно основание.
По насрещния иск на "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД е посочил, че
съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. С насрещният иск кредиторът е
претендирал неплатената главница и договорна лихва. Доколкото съдът е
намерил договорът за недействителен съгласно чл. 23 ЗПК, той е намерил за
неоснователен искът за лихвата. Относно главницата е приел, че от
заключението по съдебно-счетоводната експертиза се установява, че към
датата на изготвянето й насрещната ответница е внесла общо по кредита
сумата от 580,03 лв., от която освен първите три вноски за главницата е
погасила и част от вноските за договорна лихва – 66,94 лв. и част от сумата по
договора за поръчителство – 232,45 лв. Според заключението дължимата от Я.
главница с оглед на чистата стойност на кредита, възлиза на 1469,36 лв.
Намерил е, че по тези съображения от тази сума следва да се прихване сумата
от 66,94 лв. – платена за договорни лихви и сумата от 232,45 лв. – платени по
договора за гаранция, т.е. общо сумата от 299,39 лв. Счел е, че двете суми са
били недължимо платени от страна на заемополучателката на дружеството
"ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, поради което е намерил за основателно
възражението й за тяхното прихващане. С оглед на това районният съд е
намерил, че като насрещен ответник Я. следва да заплати на насрещния ищец
сумата от 1169,97 лв., представляваща дължима главница по договора за
паричен заем, съответно е намерил за основателен насрещния иск до размера
на тази сума, като е счел, че над този размер и относно договорната лихва той
следва да се отхвърли като неоснователен.
Съгласно чл. 269 ГПК правомощията на въззивния съд са да се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно. То е допустимо в обжалваната
част. С определение № 1425 от 17.12.2024 г. по в. гр. д. № 1115/2024 г. на ОС
Благоевград беше оставена без движение исковата молба в частта й, с която е
предявен иск от Т. Я. Я. срещу "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, с който се
иска да се признае за установено в отношенията между тях, че клаузата на чл.
4 от договор за паричен заем № 4424267/09.03.2022 г. е нищожна. С
определението беше указано на ищеца да отстрани констатирана нередовност
в исковата молба, като посочи конкретното основание на своя иск по чл. 26
ЗЗД, което счита, че представлява порок, който е довел до нищожността на
конкретната клауза на чл. 4 от договор за паричен заем № 4424267/09.03.2022
г. На ищеца е указано и че при посочване на повече от едно основания/пороци,
следва да уточни дали съединява исковете си кумулативно или евентуално,
7
както и че ако предявява искове в условията на евентуалност, следва да посочи
поредността, в която иска те да бъдат разгледани.
В срок ищецът е подал молба с вх. № 881/20.01.2025 г., с която е
отстранил констатираната нередовност. В молбата се поддържа, че клаузата е
нищожна, понеже е неравноправна на осн. чл. 146 ЗЗП, тъй като не е
индивидуално уговорена и задължава потребителя при неизпълнение на
негово задължение да сключи договор за поръчителство и да заплати
необосновано високо възнаграждение за поръчителство. Сочи, че заради
клаузата годишният процент на разходите в договора става по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. С молба с вх. № 2681/18.02.2025 г. ответникът е изразил своето
становище по направеното уточнение.
Потребителят, който се позовава на неравноправен характер на клауза от
договора, не следва да конкретизира твърденията си чрез посочване с коя от
хипотезите, предвидени в чл. 143 ЗЗП, е налице противоречието (решение №
237 от 20.01.2017 г. по т. д. № 2927/2015 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Въз основа на
уточнения петитум на исковата молба по делото са предявени искове в
условията на евентуалност – главен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.
146, ал. 1 ЗЗП и евентуален иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД във вр. чл. 22
от ЗПК, във вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
От фактическа страна страните не спорят, че между тях е бил сключен
договор за паричен заем № 4424267/09.03.2022 г. Безспорно е и неговото
съдържание, включително какво конкретно посочва клаузата на чл. 4 от
договора. Спорът между страните касае действителността на клаузата, което
се отнася до правните последици на волеизявленията, които клаузата
обективира. На осн. чл. 146, ал. 4 ЗЗП "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД носи
тежестта на доказване, че клаузата от договора е индивидуално уговорена. В
хода на делото не бяха предоставено доказателства в тази насока.
Ищцата иска прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4 от договор
за паричен заем № 4424267/09.03.2022 г., сключен между нея и "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД. Видно от съдържанието на клаузата с нея заемателят
се е задължил в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора
за заем да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1/ две
физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, да няма неплатени осигуровки за последните две
години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“. Поръчителят подписва договор
за поръчителство; 2/ банкова гаранция с бенефициер – заемодателят, за сумата
по чл. 2, т. 7 по договора, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията по него; 3/ одобрено от заемодателя дружество-
гарант, което предоставя гаранционни сделки.
8
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Според
чл. 145, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза в договор, сключен с потребителя,
се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет
на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата
на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг
договор, от който той зависи.
Клаузата на чл. 4 от договора предвижда тридневен срок за
предоставянето на уговореното обезпечение. На 09.03.2022 г. са сключени
договорът за паричен заем № 442467, както и договорът за предоставяне на
гаранция № 4424267.
Според пар. 43-44 от решение от 15 март 2012 г., Pereničová и Perenič по
дело C‑453/10, установяването на нелоялния характер на дадена търговска
практика е един от елементите, на които компетентният съд може да основе
преценката си относно неравноправния характер на договорните клаузи по
силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13. Този елемент обаче не може
автоматично и сам по себе си да докаже неравноправния характер на спорните
клаузи. Задължение на запитващата юрисдикция е да се произнесе относно
прилагането на посочените в членове 3 и 4 от Директива 93/13 общи критерии
по отношение на конкретна клауза, която трябва да бъде изследвана с оглед на
всички присъщи на конкретния случай обстоятелства.
Следователно установяването на нелоялна търговска практика не води
автоматично до извод за наличието на неравноправна клауза, като съд винаги
следва да прави конкретна преценката за неравноправността на клаузата с
оглед на всички обстоятелства, които са свързани с конкретния случай.
Според пар. 63 от решение от 13.03.2025 г. по дело C‑337/23 съдържащият
се в приложението към Директива 93/13 списък с клаузи, които се смятат за
неравноправни, е само примерен. Запитващата юрисдикция трябва да провери
дали клауза от договор за кредит, с която потребителят се задължава да
сключи договор за поръчителство с избран от кредитора поръчител, без към
момента, в който поема това задължение, да знае кой е поръчителят и какво е
съдържанието на клаузите от договора за поръчителство, създава в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията
на страните, произтичащи от договора за кредит, въпреки изискването за
добросъвестност, по смисъла на член 3, параграф 1 от тази директива. Ако
това е така, въпросната клауза би следвало да се квалифицира като
„неравноправна“ и да се приложат произтичащите от тази квалификация
последици за действителността на посочената клауза и евентуално на
договора, от който тя е част.
Следователно съществено за преценката е дали се създава в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията
на страните чрез клаузата, с която той се задължава да предостави обезпечение
/чрез осигуряването на двама поръчители, банкова гаранция или гаранция от
одобрено от заемодателя дружество/, без потребителят към момента, в който
поема това задължение, да знае какво ще е обезпечението и какво ще бъде
9
съдържанието на договорите, които ще трябва да сключи с лицата,
осигуряващи обезпечението. Затова следва да се преценят какви са правата и
задълженията, които клаузата е породила между страните, за да може след
това да се прецени дали същата създава значителна неравнопоставеност в
ущърб на потребителя.
Договорът не предвижда допълнителни права за потребителя ако
своевременно осигури обезпеченията. В договора не е уговорено, че
заемополучателят дължи неустойка, ако не успее в тридневния срок да
предостави обезпеченията, за които се е задължил. Това обаче не означава, че
от неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не
настъпват правни последици. Съдържанието на договора не се изчерпва с
изрично уговореното от страните. Естественото съдържание на договора
включва и правата и задълженията, които следват по силата на закона и без
изричното им уговаряне. Предсрочната изискуемост на вземането по договор
за заем за потребление или за кредит, уредена в нормите на чл. 71 ЗЗД и чл.
432 ТЗ (Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г.,
ОСГТК на ВКС). Според чл. 71 ЗЗД изпълнението на срочното задължение
може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал
неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на
кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.
Следователно неизпълнението в тридневен срок на задължението по чл. 4 от
договора за паричен заем е пораждало възможност за кредитора на осн. чл. 71
ЗЗД да обяви заема за предсрочно изискуем.
Според Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017
г., ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост на вземането по договор за
кредит, уредена в чл. 71 ЗЗД и чл. 432 ТЗ, представлява преобразуващо право
на кредитора за изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл.
20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните.
В самият договор за паричен заем са налице клаузи, уреждащи
предсрочната изискуемост – чл. 9, ал. 4 и ал. 5 от него. Изричното й
предвиждане в тези клаузи обуславя неприложимост на чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП
спрямо тях. Съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на
потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин.
Уговорката на чл. 4 не посочва ясно и недвусмислено, че предвижда хипотеза
на предсрочна изискуемост. В случая клаузата позволява на "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД на основание, което не е изрично посочено в договора,
едностранно да променя момента, в който настъпва изискуемостта. Това влияе
над правата и задълженията на страните по договора, тъй като тази
възможност представлява преобразуващо право на кредитора.
След сключването на договора за паричен заем потребителят може да не
успее в тридневен срок да намери две физически лица поръчители или да не
съумее да осигури банкова гаранция. Възможно е той да не може да прецени
възможността за настъпване на предсрочна изискуемост.
Клаузата на чл. 4 изрично посочва, че двете физически лица трябва да
сключат договор за поръчителство. Този договор не е съглашение между
длъжник и поръчител, а съглашение между кредитор и поръчител (решение №
1647 от 03.12.1984 г. по гр. д. № 803/1984 г., I г. о. на ВС). Кредиторът би
10
могъл да откаже да сключи договор за поръчителство с двете физически лице,
които е посочил заемополучателят.
Когато поръчителят се обвързва със знанието на длъжника обикновено
във вътрешните им отношения между тях е налице дарение или договор за
поръчка (виж Калайджиев, А., „Облигационно право. Обща част“, осмо
издание, изд. „Сиби“, 2020 г., стр. 562). Договорът за поръчка може да е
възмезден или безвъзмезден, като довереникът би могъл да иска
възнаграждение в различен размер. Възможно е потребителят предварително
да е договорил тези въпроси с бъдещите поръчители, вкл. размера на тяхното
възнаграждение, като в този случай потребителят би могъл да прецени
икономическите последици от сключването на договора за заем.
Договорът за банкова гаранция по принцип е възмезден, понеже е налице
мандатно отношение между наредителя и банката (виж Герджиков, О.,
„Търговски сделки“, четвърто преработено и допълнено издание, ИК „Труд и
право“, С., 2015, стр. 324-325). В изпълнение на това правоотношение банката
предоставя гаранцията на гаранта. Възможно е наредителят предварително да
е наясно с условията, при които банката би предоставила банкова гаранция. В
този случай той би могъл да предвиди икономическите последици от
сключването на договора за паричен заем.
Неравноправността на клаузата се преценява като се вземат предвид
всички обстоятелства, свързани със сключването на договора към датата на
сключването му, както и всички останали клаузи на договора или на друг
договор, от който той зависи (чл. 145, ал. 1 ЗЗП). В случая обезпечението е
предоставено от одобрено от заемодателя дружество, като ищцата е сключила
договор за паричен заем № 442467 с "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, както
и договор за предоставяне на гаранция № 4424267 с "ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД. Двата договора са сключени на една дата и от
доказателствата по делото не може да се направи категоричен извод, че при
сключването на договора за паричен заем потребителят е бил наясно с размера
на възнаграждението, което ще дължи на "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД
въз основа на договор за гаранция № 4424267, нито дали е бил наясно начина,
по който ще следва да погасява това задължение на вноски. Затова не може да
се заключи, че потребителя е можел да прецени икономическите последици от
сключването на договора за паричен заем, вкл. и когато впоследствие е избрал
одобреното от заемодателя дружество-гарант.
Следва да се отчете, че според 6) от решение от 13.03.2025 г. на СЕС по
дело C‑337/23, чл. 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува
в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е
наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,
които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.
Затова следва да бъдат споделени изводите на първоинстанционният съд,
че възнаграждението, което заемополучателят е дължал на "ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД въз основа на сключения договор за предоставяне на
гаранция, е следвало да бъде включено в общите разходи по кредита и в ГПР
по процесния договор за паричен заем № 4424267/09.03.2022 г., сключен с
11
"ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД.
В случая възнаграждението на гаранта "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ"
ЕООД не е било съобразено при определянето на ГПР в договора за паричен
заем. Изискването за посочване на ГПР като част от задължителното
съдържание на договора касае именно осигуряването на възможността на
потребителя да преценява икономическите последици от сключването на
договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП (в този смисъл решение № 266
от 31.10.2024 г. по в. гр. д. № 241/2024 г. на Окръжен съд - Монтана).
В конкретният случай потребителят не е можел да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Въз основа на
клаузата на чл. 4 той е бил длъжен да осигури обезпечение, като с оглед на
доказателствата по делото не се установява дали при сключването на договора
за паричен заем потребителят е осъзнавал какво конкретно обезпечение ще
предостави /двама поръчители, банкова гаранция или гаранция от одобрено от
заемодателя дружество/, нито дали е можел да прецени икономически какво
ще му струва то, тъй като не се установява дали той е можел да прецени при
какви условия "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД е щяло да сключи с него
договора за предоставяне на гаранция. Възнаграждението на това дружество е
следвало да се отрази в ГПР по договора за паричен заем именно за да осигури
на потребителя възможността за тази преценка.
Затова въз основа на преценката по чл. 145, ал. 1 ЗЗП, включваща и
преценката на всички обстоятелства, свързани със сключването на договора
към датата на сключването му, следва да се приеме, че в конкретния случай
клаузата на чл. 4 от договора не е позволявала на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143,
ал. 2, т. 19 ЗЗП.
Същевременно последиците от сключването на договора са били винаги
идентични за "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД и то е можело да ги
предвиди, като въз основа на клаузата на чл. 4 от договора това дружество е
можело да придобие само права – обезпечение, получаване на плащане на
възнаграждението на "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД или правото да
обяви предсрочна изискуемост.
Затова следва да се приеме, че в конкретния случай клаузата на чл. 4 от
договора за паричен заем е довела до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя, въпреки изискването за
добросъвестност, поради което същата следва да се квалифицира като
неравноправна и нищожна.
По тези съображения следва да се приеме, че процесната клауза на чл. 4
от договор за паричен заем № 4424267/09.03.2022 г. е неравноправна и
нищожна на осн. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като тя не е позволявала на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора. Затова се явява основателен иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.
146, ал. 1 ЗЗП, поради което в обжалваната част първоинстанционното
решение е неправилно и следва да се отмени. Поради основателността на
главния иск съдът не следва да се произнася по евентуалния иск по чл. 26, ал.
1, предл. 1 от ЗЗД във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
12
С оглед на изхода на делото следва разноските да се присъдят в полза на
жалбоподателката, която е ищец в първоинстанционното производство. Тя
претендира разноски за държавна такса в размер на 25 лв. за подаването на
въззивна жалба, както и на осн. чл. 38 ЗАдв. адвокатско възнаграждение за
всяка съдебна инстанция в размер на 480 лв. Въззиваемият е направил
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. При
присъждане на възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв. е приложима редакцията на
Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС към датата на приключване на устните
състезания (виж определение № 1557 от 11.06.2024 г. по т. д. № 836/2023 г., Т.
К., І т. о. на ВКС, определение № 1261 от 08.12.2023 г. по ч. т. д. № 1085/2023
г., Т. К., І т. о. на ВКС, определение № 50017 от 26.02.2024 г. по т. д. №
1873/2022 г., Т. К., І т. о. на ВКС). В първоинстанционното производство
устните състезания са приключили на 27.06.2024 г., а във въззивното – на
06.03.2025 г. С Държавен вестник, бр. 14 от 2025 г. от 18.02.2025 г. е
обнародвана Наредба за изменение и допълнение на Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Същата е влязла в
сила към датата на приключване на устните състезания във въззивната
инстанция. С оглед на Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари
2024 г. по дело C-438/22 въззивният съд не е обвързан от предвидените в
наредбата размери на адвокатските възнаграждения (виж решение № 48 от
19.03.2025 г. по в. гр. д. № 69/2025 г. на Апелативен съд – Пловдив, решение
№ 38 от 12.03.2025 г. по т. д. № 67/2024 г. на Софийски окръжен съд, решение
№ 23 от 06.03.2025 г. по в. гр. д. № 6/2025 г. на Окръжен съд – Търговище,
решение № 374 от 18.03.2025 г. по адм. д. № 583/2024 г., трети състав на
Административен съд – София област). Тълкуването на правото на ЕС в това
решение на СЕС се прилага и по отношение на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. (виж
определение № 571 от 24.02.2025 г. по ч. т. д. № 163/2025 г., Т. К., ІІ т. о. на
ВКС и посочената в него съдебна практика).
В случая пред двете съдебни инстанции адвокатът на ищцата не се е
явявал на съдебни заседания и е подавал молби, представляващи писмени
изявления по чл. 102 ГПК, чрез които е осъществявал нейната защита. Друг
процесуален представител е подал исковата молба. Адв. М. е подал въззивната
жалба от името на жалбоподателката. Той е подал и отговор на насрещна
искова молба, но това се явява неотносимо за разноските, тъй като насрещният
иск не е предмет на въззивното производство, понеже първоинстанционното
решение не е било обжалвано в тази част. По тези съображения настоящият
съдебен състав намира за основателно възражението за прекомерност, понеже
относно иска, който е предмет на въззивното производство, не е налице
фактическа или правна сложност на делото, а адвоката не участвал в
провеждането на съдебни заседания. Затова размерът на възнаграждението
следва да бъде определен на 360 лв. с ДДС за осъществяването на
процесуално представителство пред всяка съдебна инстанция.
Настоящото въззивно решение е постановено по неоценяем иск, поради
което подлежи на касационно обжалване.
По изложените съображения, Окръжен съд Благоевград
РЕШИ:
13
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 219 от 22.08.2024 г. по гр. д. № 376/2023 г. по
описа на Районен съд Сандански в обжалваната част, с която е отхвърлен като
неоснователен иска, предявен от Т. Я. Я., ЕГН **********, срещу "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********, за прогласяване на нищожността на
клаузата в чл. 4 от договор за паричен заем № 4424267, сключен между тях на
09.03.2022 г., както и в частта, с която Т. Я. Я., ЕГН **********, е осъдена да
заплати на "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********, сумата от 300
лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.
ПРОГЛАСЯВА за нищожна, по предявен от Т. Я. Я., ЕГН **********, с
адрес в *** срещу "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28,
ет. 2 , ап. 40 – 46, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146,
ал. 1 ЗЗП, клаузата на чл. 4 от договор за паричен заем № 4424267, сключен на
09.03.2022 г., между Т. Я. Я., ЕГН ********** и "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********, да заплати на Т. Я. Я., ЕГН
**********, сумата от 25 лв., представляваща разноски, направени в хода на
въззивното производство, изразяващи се в заплащането на държавна такса за
подаването на въззивна жалба.
ОСЪЖДА "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********, да
заплати на адв. Д. М. М., ЕГН **********, адвокатско възнаграждение на осн.
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за осъществено от него процесуално представителство във
въззивното производство в размер на 360 лв. с ДДС.
ОСЪЖДА "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********, да
заплати на адв. Д. М. М., ЕГН **********, адвокатско възнаграждение на осн.
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за осъществено от него процесуално представителство в
първоинстанционното производство в размер на 360 лв. с ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК в едномесечен срок от връчването на
препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14