Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 20.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, ГраждансК. отделение, ІVа въззивен състав, в публично
съдебно заседание на трети декември две хиляди и осемнадесеТ.година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ТАШЕВА
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
като
разгледа докладваното от младши съдия Дончева в. гр. дело № 9175 по описа на
съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Инициирано е с въззивна
жалба, подадена от пълномощник на ответника „Т.и К.“ ООД, срещу решение №
351798 от 02.03.2018 г. по гр. дело № 20161/2016 г. на Софийски районен съд, ГраждансК. отделение, 34-ти състав, с К.ето са уважени
обективно съединени исК.ве
на Б.Н.Д. – за сумаТ.от 15 000 лева,
представляваща обезщетение за ползване на собствения на ищцаТ.недвижим
имот за периода от 12.02.2011 г. до 11.02.2016 г., а именно апартамент № Б-4-1,
находящ се в гр. Кърджали, със застроена площ 85.35
кв. м, идентичен с апартамент № 26 с идентификатор № 40909.108.231.1.24 по кадастралнаТ.карТ.на гр.
Кърджали, ведно със заК.ннаТ.лихва
върху сумата, считано от датаТ.на исК.ваТ.молба, а именно от 12.02.2016 г. до оК.нчателното плащане сумата, както и за сумаТ.от
3000 лева, представляваща обезщетение за ползване в периода от 12.02.2011 г. до
11.02.2016 г. на собствения на ищцаТ.недвижим имот, а
именно гараж, находящ се на сутерена (К.Т.– 2.85м) в
секция /вход Б на жилищнаТ.сграда, състоящ се от една
гаражна клеТ.със застроена площ 17.55 кв.м, при
граници: мазе 1, мазе 3, К.ридор на мазетаТ.и стълбищна клетка на
секция „Б“, заедно с 0.09 % от общите части на сградата, съставляващи 0.67 кв.
м., ведно със заК.ннаТ.лихва
върху сумата, считано от датаТ.на исК.вата
молба, а именно от 11.02.2016 г. до оК.нчателното плащане на сумата. С решението са присъдени в тежест на
ответника „Та и К.“ ООД и направените по делото разноски на ищцата в размер на
1000 лева.
Във въззивната
жалба са наведени доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, в подкрепа
на което се твърди, че от събраните по делото доказателства не се установява
ответникът да е упражнявал и то самостоятелно фактическата власт върху имотите
– апартамент и гараж. Освен това се сочи, че от страна на ответника не са
налице действия, посредством К.ито да е отнел
държането или владението на имота на ищцата, а още по-малК.
да е ограничил правата й на собственик. Тъкмо обратно – сочи се, че от датата
на придобиване на имота със закупуване правото на строеж, ищцата е предприела
действия, свързани с управлението на вещите, като е възложила в тежест на
ответника извършването на СМР и довършителни работи в имота, К.ито задължения били своевременно изпълнени и приети от
страна на ищцата. Във връзка с извършваните дейности ищцата е предоставяла
достъп до имота на работници, като достъп имала и самата тя и никога не го е
губила. Районният съд извършил превратна интерпретация на съдържащата се в
договор за строителство информация, тъй като в чл. 4 от същия не е предвидено задължение
за предаване на ключове, съответно на фактическата власт върху имотите. Тази
клауза предвиждала единствено съставянето на протокол за приемане на
възложените СМР, по време на извършване на които ищцата не била лишена от
възможността да осъществява фактическа власт върху собствените си имоти. В
подкрепа на твърдението за това, че фактическата власт върху имотите на ищцата
й е била предадена е и това, че било издадено разрешение за ползване на
сградата. Районният съд неправилно приел, че от страна на ищцата било извършено
плащане по договора за строителство, тъй като именно поради неизпълнението й на
поетите по този договор задължения станало повод за образуване на гр. дело,
инициирано от „Т. и К.“ ООД, което приключило с осъдително решение на СГС по
гр. дело № 13772/2015 г., потвърдено от САС с решение по гр. дело № 2377/2017
г. Твърди се, че самият ответник няма достъп до процесните
имоти, считано от 2010 г.Според жалбоподателя, в тежест на ищцата било да
установи, че е искала да бъде съставен и подписан протокол за предаване
ключовете на имотите и че това й е отказано, но същата не провела необходимото
доказване на твърденията си. Според жалбоподателя, най-ярко доказателство за
това, че фактическата власт върху имотите на ищцата й била своевременно предадена
е издаденото удостоверение от 18.10.2010 г. за въвеждане на сградата в
експлоатация, което по необходимост съгласно Наредба № 3 от 03 юли 2003 г. се
предхожда от подписан от всички собственици в сградата Акт – образец 15, поради
което районният съд неправилно приел, че липсва подписан акт за предаване на
обектите и СМР. Сочи се, че в продължение на 5 години ищцата не проявила
каквато и да е активност в насока получаване на фактическата власт върху
имотите. Изразява се становище за това, че районният съд в нарушение на
процесуалните правила кредитирал показанията на свидетеля Н.Д., който заявява,
че никой не го търсил, за да му предаде ключ и никога не е имал ключ и достъп
до имота, тъй като същият няма никакви права върху имотите и в този смисъл по
отношение на него не се следва изпълнение на задължението за предаване на
фактическата власт върху тях. От показанията на свидетеля не можело да се
изведе, че достъп до имотите е отказван на ищцата. По тези съображения е
направено искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и се иска постановяването
на въззивно решение, с което предявените от Б.Д.,
срещу „Т. и К.“ ООД искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Направени са
доказателствени искания, които са оставени без
уважение с определение от 26.07.2018 г. В открито съдебно заседание е направено
искане за присъждане на разноски и е представен списък.
От процесуалния представител на въззиваемата е направено искане за присъждане на разноски.
Софийски градски съд, като взе
предвид доводите на жалбоподателя и събраните по делото доказателства, приема
за установено от фактическа страна следното:
Под формата на насрещен иск,
предявен за съвместно разглеждане по гр. дело № 13772/2015 г. на Софийски
градски съд, Гражданско отделение, І-14 състав, впоследствие отделен за
разглеждане в самостоятелно производство, от страна на Б.Н.Д. са предявени
искови претенции, срещу „Т. и К.“ ООД с управител И.Т.Т..
Ищцата твърди, че на 23.12.2008 г. сключила договор с посоченото дружество, по
силата на който в нейна полза било учредено право на строеж за следните имоти –
АПАРТАМЕНТ № Б-4-1, находящ се в гр. Кърджали, със
застроена площ 85.35 кв. м, идентичен с апартамент № 26 с идентификатор
40909.108.231.1.24 по кадастралната карта на гр. Кърджали и ГАРАЖ, находящ се на сутерена (кота –
2.85м) в секция /вход Б на жилищната сграда, състоящ се от една гаражна клета
със застроена площ 17.55 кв.м, при граници: мазе 1, мазе 3, коридор на мазетата
и стълбищна клетка на секция „Б“, заедно с 0.09 % от
общите части на сградата, съставляващи 0.67 кв. м. Между страните на 23.12.2008
г. бил сключен договор за строителство с предмет изграждане и извършване на СМР
в процесните имоти. Съгласно договора, „Т.и К.“ ООД
се задължило да извърши строителство на имотите и да ги предаде в срок до
30.06.2010 г., който срок не бил спезен. Едва с
удостоверение № 55 от 18.10.2010 г., имотите биват въведени в експлоатация, но
включително към датата на исковата молба – 11.02.2016 г. ищцата не била въведена
в закупените имоти, които не й били предадени, а и не й бил предаден и ключ.
Твърди се, че многократно, както ищцата, така и нейният баща Н.Д. са правили
опити да преговарят с „Т.и К.“ ООД с цел постигане на споразумение относно
предаването на имотите, но до такова така и не се стигнало. От датата на
официалното въвеждане в експлоатация на строежа изминали повече от 5 години, в
които ищцата нямала възможност да ползва имотите си и да си служи с тях. Поради
това се твърди, че в случая е налице хипотеза на неоснователно обогатяване, при
което лишаването на ищцата да се ползва от имотите си довело до нейното
обедняване, а съответното ползване на имотите от „Т.и К.“ ООД довело до
обогатяване на търговското дружество, което след датата на въвеждане в
експлоатация ги държи без основание. Твърди се, че ответното дружество дължи на
ищцата сумата от по 250.00 лева за всеки месец за периода от 12.02.2011 г. до
11.02.2016 г. или общо 15 000 лева, представляваща обезщетение за
неоснователно ползване на процесния апартамент –
собственост на ищцата, както и от по 50.00 лева месечно за периода от
12.02.2011 г. до 11.02.2016 г. или общо сумата от 3000 лева, представляваща
обезщетение за неоснователно ползване на собствения на ищцата гараж. Претендира
се присъждане на законната лихва върху тези суми, считано от датата на исковата
молба, а именно от 11.02.2016 г. до окончателното плащане на сумите.
В законоустановения
срок е подаден писмен отговор на исковата молба от пълномощник на управителя на
„Т.и К.“ ООД, с който твърденията на ищцата се оспорват. Твърди се, че на
23.12.2008 г. между дружеството и ищцата били подписани нотариални актове за
покупко-продажба на право на строеж върху недвижими имоти, находящи
се в гр. Кърджали, ул. „******“, в поземлен имот с идентификатор:
40909.108.231, стар идентификатор: 2808, целия с площ 674 кв. м, а именно на
апартамент № Б-4-1, находящ се на четвърти етаж, кота +12.00 м в секция „Б“ на жилищна сграда, състоящ се
от: входно антре, дневна с трапезария и кухня, две спални, баня с тоалетна, тоалетна и тераса, със застроена площ 85.35 кв. м,
идентичен с апартамент № 26 с идентификатор 40909.108.231.1.24 по кадастралната
карта на гр. Кърджали, при съседи: от север – улица, от юг – стълбище-коридор и
апартамент № Б-4-2, от изток – улица и от запад – апартамент А-4-1 от секция
„А“, заедно с 2.041 % идеални части от общите части на сградата, съставляващи
15.25 кв. м, заедно с мазе № 2 в сутерена на същата сграда, със застроена площ
3.77 кв. м, при граници: улица, мазе 1, мазе 3, коридор на мазетата и стълбищна клетка на секция „Б“, заедно с 0.09 % от общите
части на сградата, съставляващи 0.67 % кв. м. Договорът се отнасял още и до
гараж 2, находящ се в сутерена в секция „Б“ на
жилищната сграда, състоящ се от една гаражна клетка със застроена площ от 17.55
кв. м, при съседи: улица, гараж 1, гараж 3 и подземна улица, заедно с 3.012 %
идеални части от общите части на сградата, съставляващи 0.67 кв. м. на
23.12.2008 г. между страните бил подписан и договор за строителство – за
изграждане и извършване на СМР в посочените имоти. Заявява се, че правото на
строеж върху описаните имоти е продадено от дружеството на ищцата, което
означава, че последната е собственик на имотите в сградата, което право се
трансформира в право на собственост при формиране на обособени обекти в
сградата с получаване на удостоверение за груб строеж по чл. 181, ал. 2 от ЗУТ.
Твърди се, че в тежест на ответника било единствено да предаде изработеното на
ищцата, което било сторено. Твърди се, че съгласно чл. 2 от договора от
23.12.2008 г., ответникът е изпълнил задължението си за въвеждане на сградата в
експлоатация, след което на 30.06.2010 г. е снабдил всички собственици в
сградата с ключове и им предал владението върху имотите. Поддържа се, че ищцата
по никакъв начин не е ограничавана в достъпа до имотите си от страна на
ответника и е имала възможност да реализира правата си в пълен обем. Сочи се че
до датата на отговора на исковата молба, нито ищцата, нито нейният баща са се
свързали с ответното дружество във връзка с предаване владението върху имотите.
Още повече, че ищцата разполагала с възможност да предяви иск по чл. 75 от ЗС,
но до момента не сторила това, а и правото й на такъв иск би било погасено по
давност. Настоящите искови претенции на ищцата били предявени след като от
страна на дружеството отправили претенциите си към нея за заплащане на уговорената
в договора цена на имотите, възлизаща на обща стойност в размер на 52244.70
лева – възнаграждение по договор за изработка от 23.12.2008 г., както и на
сумата от 23322.28 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от
17.06.2011 г. до 28.10.2015 г. Направено е искане за отхвърляне като
неоснователни на предявените искове и за присъждане на разноски.
По делото са приети следните писмени
доказателства: разписка от 20.03.2008 г. /л. 9/; разписка от 25.04.2008 г. /л.
10/; разписка от 17.10.2008 г. /л. 11/; нотариален акт № 46 от 2008 г. за
продажба на право на строеж върху недвижим имот /л. 19-20/; нотариален акт № 45
от 2008 г. за продажба на право на строеж върху недвижим имот /л. 21-22/;
договор за строителство от 23.12.2008 г. /л. 23-25/; удостоверение № 55 от
18.10.2010 г. за въвеждане в експлоатация /л. 28-30/; удостоверение с изх. №
53-А-30 от 16.03.2010 г., издадено от Директор на Дирекция „АСУТ“ и Главен архитекс при Община Кърджали /л. 51/.
Въз основа на тези доказателства се
установява, а и не се спори между страните, че на 23.12.2008 г. страните по
делото сключили договори, по силата на които „Т.и К.“ ООД с управител И.Т.продало
на Б.Д. правото на строеж върху недвижими имоти, находящи
се в гр. Кърджали, ул. „******“, в поземлен имот с идентификатор № 40909.108.231,
стар идентификатор № 2808, целия с площ 674 кв. м, а именно на апартамент №
Б-4-1, находящ се на четвърти етаж, кота +12.00 м в секция „Б“ на жилищна сграда, състоящ се
от: входно антре, дневна с трапезария и кухня, две спални, баня с тоалетна, тоалетна и тераса, със застроена площ 85.35 кв. м,
идентичен с апартамент № 26 с идентификатор № 40909.108.231.1.24 по
кадастралната карта на гр. Кърджали, при съседи: от север – улица, от юг –
стълбище-коридор и апартамент № Б-4-2, от изток – улица и от запад – апартамент
А-4-1 от секция „А“, заедно с 2.041 % идеални части от общите части на
сградата, съставляващи 15.25 кв. м, заедно с мазе № 2 в сутерена на същата
сграда, със застроена площ 3.77 кв. м, при граници: улица, мазе № 1, мазе № 3,
коридор на мазетата и стълбищна клетка на секция „Б“,
заедно с 0.09 % от общите части на сградата, съставляващи 0.67 % кв. м. на
същата дата между страните бил сключен договор за строителство с възложител Б.Д.
и изпълнител „Т.и К.“ ООД, по силата на който „Т.и К.“ ООД се задължило да изпълни
и довърши строежа на процесните имоти и да извърши
СМР в тях до 30.06.2010 г. Съгласно чл. 4 от договора, страните са договорили, че
за предаване на обекта и СМР се съставя приемо-предавателен
протокол, както и че с подписване на приемо-предавателен
протокол и разплащане на строителството се счита, че договорът е приключен и
страните са изпълнили задълженията си по него. Установява се, че сградата, в
която процесните имоти се намират е въведена в
експлоатация с удостоверение от 18.10.2010 г. , в което като собственик на
апартамент № 26 е посочена Б. П.Д., както и че сградата е била изградена в груб
строеж към 16.03.2010 г. От събраните доказателства се установява, че между
страните по делото е налице имуществен спор по въпроса дължат ли се от страна
на Б.Д. спрямо „Т.и К.“ ООД суми, представляващи части от цената по договора за
строителство.
Приета е СТЕ, заключението на която
се кредитира от въззивния съд. От същото се
установява, че средната пазарна цена на за процесния
апартамент в периода от 12.02.2011 г. до 11.02.2016 г. е в размер на 309.95
лева на месец, а средният пазарен наем на процесния
гараж за същия период е 57.87 лева на месец. Обезщетението за лишаване от
ползване на апартамента за периода от 12.02.2011 г. до 11.02.2016 г., възлиза в
размер на 18597.00 лева, а за същия период обезщетението за гаража възлиза в
размер на сумата от 3472.00 лева.
По делото е проведен разпит на
свидетеля Н.М.Д., показанията на който съдът намира за достоверни, тъй като не
съдържат вътрешни противоречия, а и кореспондират с други доказателства по
делото. От същите се установява, че свидетелят е баща на Б.Д., както и че макар
процесните имоти формално да се водят нейна
собственост, същите са заплатени от страна на свидетеля Д.. Твърди че през 2008
г. със строителя се договорили 2010 г. блокът да бъде въведен в експлоатация,
кат това било сторено септември или октомври 2010 г. След този момент в блока заживяли хора. В началото на 2011 г. домоуправител на
входа, в който се намира апартаментът на Б.Д. се обадил на нейния баща, за да
ги информира, че започва да събира пари за такса смет, асансьор и др., след
което отново се свързала с Пеев, за да попита кога ще платят. Същият отговорил,
че нямат достъп до апартамента, поради което не следва да заплащат задължения
за разходи на етажната собственост. Свидетелят твърди, че никой не го е канил
да му предаде ключ за имотите, като сочи и това, че основано той комуникирал с
управителя на ответното дружество Т.. Според свидетеля в основата на това отвеникът да не осигурява достъп до имота на ищцата е
имуществен спор, тъй като ответното дружество претендирало в негова полза да са
налице вземания спрямо ищцата. Свидетелят сочи, че между страните е налице
висящ имуществен спор, както и че същият няма достъп до имота и няма ключ от
него. Свидетелят сочи, че е влизал веднъж в апартамента, където бил въведен от
служителка на дружеството, която му отключила, както и че веднъж е присъствал
на общо събрание на ЕС.
Проведен е разпит и на свидетеля Д.П.П., показанията на който съдът намира за достоверни. Въз
основа на това гласно доказателство се установява, че свидетелят е собственик
на друг апартамент в сградата, както и че се снабдил с ключ за собствения си
апартамент от управителя на „Т.и К.“ ООД – И.Т., което се случило през
2010-2011 г. Свидетеля сочи, че Н.Д. е присъствал на първото общо събрание на
ЕС, но Д. не го информирал за това, че няма достъп до имота на дъщеря си.
Въз основа на изводимата от събраните
по делото доказателства фактическа обстановка, въззивният
съд приема за установено от правна страна следното:
Предявени са искове по чл. 59
от ЗЗД.
Съгласно чл. 59, ал. 1 от ЗЗД,
всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му
върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Съгласно ал. 2
на същия член, това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият
може да се защити. Предпоставките на иска за неоснователно обогатяване, които
следва да са налице кумулативно, са: обедняване на ищеца; обогатяване на
ответника - под формата на реално увеличение на имуществото му или под формата
на спестяване на разходи, които нормално би направил; липса на правно основание
за имущественото разместване. Когато се претендира обезщетение за ползване на
имот, преюдициален въпрос е дали ищецът е собственик,
респ. носител на вещно право на ползване върху имота. С разпоредбата на чл. 59,
ал. 1 ЗЗД е предвидена възможност за ангажиране гражданската отговорност на
всеки правен субект, който се е обогатил за сметка на другиго, като
определените от законодателя граници на отговорността, за да бъде възстановено
имущественото равновесие между субектите, са съизмерими с обогатяването, но до
размера на обедняването. От значение е не причинната връзка между обедняването
на ищеца и обогатяването на ответника, а наличието на общ факт или обща група
от факти, от които произтичат обедняването и обогатяването. Имуществените
облаги имат материално естество, те са оценими в пари
и се изразяват или в увеличаване актива на имуществото на обогатения, или в
намаляване на неговите пасиви, или пък в спестяване на обогатения на някои
разходи, които той иначе е трябвало да понесе. В настоящия случай, собственикът
претендира обезщетение за ползване на недвижим имот за периода, през който е
бил лишен от ползването му без основание - чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Според чл. 59,
ал. 2 и ППВС № 1/1979 г., искът е винаги със субсидиарен
характер и защита чрез него може да се търси само ако ищецът не може да се
защити чрез друг иск на договорно или извъндоговорно
основание срещу неоснователното си обедняване за сметка на обогатяването на
друг правен субект, какъвто е и настоящият случай. Това вземане представлява
обезщетение за лишаване на собственика от възможността да си служи със
собствената вещ през определен период от време и поради това се дължи общо за
целия период. В практиката размерът на това обезщетение се определя обикновено
въз основа на пазарния наем, тъй като това би била сумата, която собственикът
на имота би получил от лицето, което фактически ползва вещта, ако последният
заплащаше ползването. Приема се, че това е пропуснатото увеличение на актива на
собственика, което се явява и неговото обедняване по смисъла на чл. 59 ЗЗД.
В настоящия случай елементите от
фактическия състав на чл. 59 от ЗЗД са налице. Въз основа на събраните по
делото доказателства се установява по несъмнен начин, че ищцата Б.Д. е
собственик на процесните апартамент и гараж в
жилищната сграда, построена от ответника „Т.и К.“ ООД. Установява се, че
сградата, в която процесните имоти – апартамент и
гараж се намира е въведена в експлоатация на 18.10.2010 г. По силата на чл. 4
от договор за строителство, сключен между страните на 23.12.2008 г. ответникът
се е задължил да предаде обекта и извършените в него СМР, за което е предвидено
съставянето на приемо-предавателен протокол. Такъв
протокол обаче по делото не е представен. Още в отговора на исковата молба
ответникът твърди, че е предал фактическата власт върху имотите на ищцата,
както и че снабдил същата с ключ. Същевременно, в подкрепа на тези твърдения не
е представено каквото и да е доказателство. Необходимо да се посочи е и това,
че свидетелските показания не са основен източник на информация за това че
владението върху имота не е предадено от ответника на ищцата, доколкото в
тежест на ответника е било да докаже съществуването на твърдения от него
положителен факт, а именно че е снабдил ищцата с ключ и е осигурил достъп на
същата до собствените й имоти. При това положение не може да се приеме, че
фактическата власт върху имотите е предадена от ответника на ищцата. С оглед на
това и доколкото фактическата власт върху процесните
имоти е осъществявана от ответното дружество, то следва да се приеме, че същото
се е обогатило за сметка на Б.Д., в имуществената сфера на която е налице
обедняване, равняващо се на средния пазарен наем за периода от 12.02.2011 г до
11.02.2016 г. Това разбиране се споделя и в практиката на върховната съдебна
инстанция, като в решение № 204 от 05.09.2013 г. по гр. дело № 1158 от 2010 г.,
ІІ т. о., ТК, ВКС е прието, че лицето, което държи без правно основание чужда
вещ, по силата на чл. 59, ал.1 от ЗЗД всякога дължи на собственика й
обезщетение за ползите, от които го е лишил, като правноирелавнтно
за пораждане на извъндоговорното му задължение е
обстоятелството дали вещта реално е била ползвана и получени ли са от това
приходи. Държателят на чужда вещ без правно основание винаги би могъл да получи
приходи, като отдаде под наем вещта, а правото на собственика да получи
обезщетение за ползите, от които е бил лишен, не може да бъде поставено в
зависимост от волята на това лице дали да реализира ли не доходи от държаната
без основание чужда вещ. Същественото за основателността на иска по чл. 59, ал.
1 от ЗЗД е, че вещта на ищеца се е намирала в държане на ответника, без той да
има основание за това, тъй като по този начин собственикът е бил лишен от
възможността да я ползва, поради което за него е налице обедняване.
От заключението на експерта по делото
се установява, че средният пазарен наем на апартамента за исковия период от
12.02.2011 г. до 11.02.2016 г. възлиза в размер на 18597.00 лева, а средният
пазарен наем на гаража за същия период е в размер на 3472.00 лева. При
положение, че предявените искове са в размер по-нисък от тези суми, а именно в
размер на 15 000 лева и в размер на 3 000 лева и с оглед рамката на
произнасяне, която диспозитивното начало в процеса
поставя, следва извод за основателност на исковете в цялост.
При изводимата от доказателствата
фактическа обстановка и форираните правни изводи на
съда следва че подадената въззивна жалба е
неоснователна, а решението на районния съд е правилно и следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора във въззивното производство, право на разноски съгласно чл. 78,
ал. 3 от ГПК има въззиваемата Б.Д., от процесуалния
представител на която е направено съответно за присъждането на разноски искане.
Същевременно, по делото е представен договор за правна защита и съдействие от
27.11.2018 г., от съдържанието на който се установява, че същият има значението
на разписка за това, че Б.Д. е платила сумата от 1000 /хиляда/ лева за
адвокатско възнаграждение във връзка с въззивното
производство. Възражение за прекомерност на сумата от насрещната страна не е
неправено, поради което и съдът не дължи обсъждането на този въпрос. По тези
съображения и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Т.и К.“ ООД, ЕИК: *******следва
да бъде осъдено да заплати на Б.Н.Д., ЕГН: ********** сумата от 1000 /хиляда/
лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
По тези мотиви, съдът,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 351798 от
02.03.2018 г. по гр. дело № 20161/2016 г. на Софийски районен съд, Гражданско
отделение, 34-ти състав.
ОСЪЖДА „Т.и К.“ ООД, ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя И.Т.Т. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на Б.Н.Д.,
ЕГН: ********** сумата от 1000 /хиляда/ лева, представляваща направени по
делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.