№ 2484
гр. София, 24.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-11 СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Петя Т. Стоянова Владимирова
при участието на секретаря Диана Ст. Борисова
като разгледа докладваното от Петя Т. Стоянова Владимирова Гражданско
дело № 20221100107882 по описа за 2022 година
Софийски Градски съд е сезиран с искова молба, предявена от К. Й. Р. – С. срещу П. Й.
С., с която се предявява иск с правно основание чл.61, вр. с чл. 57 ЗС за прекратяване
правото на ползване на ответника по отношение на два недвижими имота - апартамент
№ 5, находящ се в жилищна сграда, построена в гр. София, ул.“*******“, блок №
******* и гаражна клетка № 27, находяща се на сутеренния етаж на кота -3,50 в същата
жилищна сграда, поради неизпълнение на задължения, подробно описани в исковата
молба.
В обстоятелствената част на исковата молба се посочва, че с нотариален акт №
51/ 29.11.2002 г. на нотариус М.К. „Ф..И“ АД е учредило в полза на ответника П. Й. С.
пожизнено и възмездно право на ползване върху процесните два недвижими имота -
апартамент № 5, в жилищна сграда в гр. София, ул. ******* ******* и гаражна клетка
№ 27 на сутеренния етаж на тази жилищна сграда, а на същата дата с нотариален акт №
52/29.11.2002 г. на нотариус М.К., „Ф..И“ АД чрез договор за покупко-проджба е
прехвърлило собствеността на тези имоти на Й. П. С., тогава малолетен, действащ чрез
баща си П. Й. С.. Сочи се, че с нотариален акт за дарение №2/2021 г. Й. П. С. е дарил
на ищеца К. Й. Р. правото на собственост на тези имоти, като си бил запазил правото
на ползване. Твърди се, че от 2013г. ответникът не изпълнява свои съществени
задължения като ползвател, посочени в разпоредбата на чл.57 от ЗС, а именно: не е
заплащал дължимите данъци и такси, не е застраховал имотите в полза на собственика
и не е заплащал застрахователни премии, не е заплащал необходимите разноски,
свързани със запазване, поддръжка и ползване на имотите, отправял е заплахи към
1
собственика за посегателство и нарушаване целостта на обектите на правото на
собственост.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от П. Й. С., с който
предявения иск се оспорва. Посочва се, че твърденията за неплащане на данъци, такси
и разноски са неверни, доколкото е по кривал изцяло както издръжката на семейството
си, така и поддръжката на имотите. Посочва, че с оглед реализираните доходи е
невъзможно К. Й. Р. – С. да е заплащала цялата поддръжка на имотите. Твърди, че
никога не му е отправяно предупреждение за неизпълнение на съществени задължения
като ползвател. Заявява, че не е напускал доброволно имотите и не е предал ключовете
за тях. Отрича да е заплашвал ищеца, че ще запали апартамента.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235
ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не е спорно между страните, а се установява и от представен Нотариален акт за
учредяване на право на ползване № 51/ 29.11.2002 г., че трето за спора и за
собствеността лице - „Ф..И“ АД е учредило в полза на ответника П. Й. С. пожизнено и
възмездно право на ползване върху апартамент № 5, находящ се в жилищна сграда в
гр. София, ул. ******* №******* и гаражна клетка № 27 на сутеренния етаж на тази
жилищна сграда. От Нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № 52/
29.11.2002 г. е видно, че „Ф..И“ АД е прехвърлило собствеността по отношение на тези
имоти на Й. П. С., тогава малолетен, действащ чрез баща си П. Й. С., а от Нотариален
акт за дарение №2/2021 г. се установява, че Й. П. С. е дарил на ищеца К. Й. Р. правото
на собственост на тези имоти, като си е запазил правото на ползване.
По делото са представени приходни квитанции за заплащане на такса битови
отпадъци и данък недвижим имот за ап.5 за всички години от 2012г. до 2020г., но във
всяка от тях като задължено лице е посочен П. Й. С., но не е посочено лицето, което е
платило сумите, нито са представени някакви документи, удостоверяващи, че
заплащането на сумите е извършено от конкретно лице, различно от посоченото като
задължено такова. От ответника също са представени приходни квитанции за
заплащане на такса битови отпадъци и данъци за ап.№5 за 2013-2014г, 2017г., 2021г. и
2022г., като са представени и бележки, удостоверяващи плащане на суми.
Представени са застрахователни полици за сключени от К. Й. Р. договори за
имуществено застраховане за апартамент №5 за 2016г.-2018г., както и справка от
застрахователя, от която се установява, че застрахователен договор е сключен и за
2019г., като във всички, като застраховащ и лице, заплатило застрахователната премия
е вписана ищцата. Представен е и договор за охрана със СОТ за имота за 2013г.,
сключен от К. Й. Р., както и фактури и работни карти-поддръжка, от които се
установява, че такъв договор е имало сключен и в периода 2018г.-2022г.
От ищцата са представени и таблица, в които са отразени плащания на
2
комунални разходи за апартамента – за периода 2015-2022г., но тези таблици са с
неясен произход, съставител, издала ги организация, поради което и не могат да се
ценят като годни доказателства.
Представени са Приходни касови ордери, удостоверяващи заплащане на такса
вход за имота за периода от края на 2013г. до средата на 2022г., платени от ищцата.
От ответника са представени извлечения от сметки за продължителен период от
време – от 2009г. до края на 2019г., от които се установяват голям на брой преводи в
полза на К. Й. Р., с посочено основание за превода захранване на сметка или превод, за
суми в различен размер, като плащанията са по няколко на година. Съдът произволно
проверява плащанията за няколко от годините в извлеченията, като установява, че през
2015г. в полза на К. Й. Р. е преведена сума в общ размер на 33600лв. от П. Й. С.,
посредством почти ежемесечни преводи. През 2015г. се установяват и плащания на
таксата обучение за американски колеж за общото им дете. През 2018г. се установяват
преводи на обща стойност 29400лв., като през тази година е видно, че П. Й. С. е
наредил начало на месечни периодични плащания в размер на по 2500лв. в полза на
ищцата, считано от м.08.2018г. Периодичните плащания са продължили и през първите
три месеца на 2019г., а след това са заплащани ежемесечно суми между 1000лв. и
4000лв., като последното плащане е през м.08.2019г. Установява се, от извлеченията,
че на 29.01.2019г. П. Й. С. е направил превод в полза на К. Й. Р. в размер на 13000лв., с
основание заем за изплащане на лизинг. От ответника е представено Нареждане за
регулярни плащания в системата на А.Б.Б. АД, от което се установява, че П. Й. С. е
наредил ежемесечно да се изплаща сума в размер на 1600лв. в полза на К. Й. Р., с дата
на първи превод 09.08.2019г. и дата на спиране на услугата 01.09.2021г.
Не е спорно, а се установява и от представено Решение №20149589/30.06.2021г.,
постановено по гр.д.№86/2020г. по описа на СРС, 86 с-в, влязло в сила на 28.07.2021г.,
е прекратен брака, сключен на 22.10.1999г. между П. Й. С. и К. Й. Р., като дълбоко и
непоправимо разстроен по вина и на двамата.
Съгласно чл. 61 ЗС, собственикът може да иска от съда да прекрати правото на
ползване, ако ползвателят, въпреки отправеното му предупреждение, продължава да си
служи с вещта по начин, който застрашава същата с разрушаване или със значително
повреждане, ако нарушава своите съществени задължения или ако съществено променя
вещта. Следователно с разпоредбата на чл. 61 ЗС е уредена възможността собственикът на
един недвижим имот да поиска от съда прекратяване на доброволно учредено вещно право
на ползване на имота му, ако ползвателят, въпреки отправено му предупреждение,
продължава да си служи с вещта по начин, който застрашава същата от разрушаване или със
значително увреждане, ако нарушава своите съществени задължения или ако съществено
променя вещта. За да се прекрати доброволно учреденото вещно право на ползване,
законодателят изисква установяването на действия или бездействия от страна на ползвателя
на недвижим имот, с които се застрашава физическата цялост на вещта, предмет на вещното
3
право на ползване или нарушава своите съществени задължения на ползвател.
Следователно в тежест на ищеца е да докаже наличието на всички предпоставки,
обуславящи уважаването на иска, а именно: отправено предупреждение до ползвателя
за преустановяване на конкретни действия или за предприемане на дължими такива и
неизпълнение на съществени задължения на ползвателя.
Ответникът следва да докаже изпълнение на съществени задължения като
ползвател на вещта, включително и изключващото отговорността възражение за
създадени от ищеца пречки за ползване на вещта и изпълнение на съществени
задължения.
По отношение наличие на първата предпоставка за уважаване на иска – отправено
предупреждение до ползвателя за предприемане на дължими действия, настоящия състав
намира следното:
Законът не поставя изискване за формата на това предупреждение, но с оглед
нуждата от доказване на конкретно съдържание, то се предполага минимално приложение
на писмена форма. Също така това предупреждение следва да е с ясно съдържание и да е
достигнало до ползвателя. По делото не се представя, а и не се твърди наличие на писмено
предупреждение. В исковата молба К. Й. Р. твърди, че до 2021г. собственик на имотите е
бил сина на страните, който поради непълнолетието си не е могъл да отправи
предупреждение. Твърди обаче, че Общината е уведомявала П. Й. С. за нуждата от
заплащане на данъци и такси всяка година, т.е. той е знаел за това задължение, а и
ищцата в телефонен разговор през октомври 2019г. за пореден път го е предупредила,
че следва да заплати данъците. За времето, когато синът им е бил собственик на имота,
ищцата твърди, че П. Й. С. е следвало да управлява имотите на сина си и с грижата на
родител, като е трябвало да ги застрахова и да поеме грижа за опазването им.
Съдът обаче намира, че грижата, която родителя дължи за собствеността на
детето си, не се покрива с грижата, която има вещния ползвател поради което
съществуването на родителско задължение и знанието за наличие на задължения
поради уведомяване от публична администрация, не могат да се счетат за отправено
предупреждение по смисъла на чл.61 ЗС. От свидетелските показания по делото не се
установява и К. Й. Р. да е отправяла изискуемото от нормата предупреждение.
Разпоредбата на чл.61 ЗС урежда санкционна последица за неизпълнението на
задължения на ползвателя. Задълженията произтичат от закона (чл. 57 и чл. 58 ЗС), имат
облигационен характер, кредитор по тях е собственикът на вещта и насищат с допълнително
съдържание вещното право на ползване. То не се изчерпва със съдържанието, което следва
от чл. 56 ЗС и което проявява неговия абсолютен (противопоставим на всички) характер. То
не се изчерпва и от уговореното с акта, от който правото на ползване възниква.
Задълженията на ползвателя в чл. 57 и 58 ЗС подлежат на групиране. В първата са
тези, неизпълнението на които уврежда (чуждото) право на собственост. Тя включва
задължението на ползвателя да съхранява вещта, да я използва и стопанисва с грижата на
4
добрия стопанин, да я застрахова в полза на собственика и да плаща премиите на
застраховката, освен ако не е постановено или уговорено друго, както и да съобщава на
собственика за всяко посегателство върху собствеността, за да предотврати възможността тя
да бъде придобита по давност. Във втората група са тези, които провеждат общия за
материалното ни право принцип на забрана за неоснователно обогатяване. Тя включва
задължението на ползвателя да плаща разноските, свързани с ползването, включително
данъците и другите такси. Законовият източник на задълженията по чл. 57 и чл. 58 ЗС се
обяснява чрез: 1) абсолютния характер на вещното право на ползване (то е
противопоставимо на всички, включително и на собственика на вещта); 2) разнообразието
на способи, при осъществяването на които възниква вещното право на ползване и 3)
конкуренцията на двете вещни права, доколкото техен обект е една и съща вещ. От една
страна, собственикът на вещта е длъжен да съобразява поведението си с ограниченията,
следващи от вещното право на ползване. От друга, съществуват достатъчно способи
(например завещанието или договорът за прехвърляне на право на собственост с учредяване
на право на ползване в полза на трето лице), при които вещното право е възникнало като
резултат от чужда воля и при невъзможност собственикът да договори правата и
задълженията на ползвателя, които следват от учредителния акт. При тях, както и при апорт
на вещно право на ползване в капитала на търговско дружество например, собственикът не
разполага и с правото по чл. 87 ЗЗД. На разваляне подлежат само двустранните договори, а
титуляр на правото на разваляне е кредиторът, сключил договора, но не и третото ползващо
се лице.
Съгласно мотивите на Решение № 65 от 28.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5115/2015 г.,
I г. о., ГК, които настоящия състав напълно споделя изложеното разкрива сходство между
санкционната последица на чл. 61 ЗС и на тази, предвидена в чл. 87 ЗЗД, включително и по
причина на предупреждението, което чл. 61 ЗС предвижда. Чл. 87 ЗЗД обаче изрично урежда
възможността длъжникът да изпълни, макар и със забава и така да осуети възможността от
развалянето на договора, с която кредиторът разполага, а чл. 61 ЗС - не. В чл. 61 ЗС има
празнота, която следва да се попълни чрез аналогия от чл. 87 ЗЗД. Налице са предпоставките
на чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА, включително поради еднаквата цел на двете разпоредби – да
санкционират неправомерното поведение на длъжника, но не и да бъдат предпочетени пред
изпълнението. По правилото от чл. 87 ЗЗД двустранният договор се разваля с едностранно
изявление от кредитора поради неизпълнение по причина, за която длъжникът отговаря.
Изявлението трябва да съдържа подходящ срок за изпълнение, независимо от това дали
падежът вече е настъпил, или настъпва по силата на изявлението. Ако посоченият срок е
подходящ, ефектът на развалянето настъпва, ако длъжникът не изпълни до изтичането му, а
ако изявлението не съдържа срок или срокът е недостатъчен, ефектът на развалянето
настъпва, ако длъжникът не изпълни до изтичането на обективно подходящия с оглед на
обстоятелствата срок. Изпълнението следва да удовлетворява интереса на кредитора. Затова
с исковата молба по чл. 61 ЗС може да се иска съдът да прекрати всяко право на ползване,
независимо от това дали в нея е посочен подходящ срок за изпълнение, не е посочен
никакъв срок или посоченият е недостатъчен. Ограниченото вещно право върху чуждата
вещ съдът е длъжен да прекрати, ако ползвателят не изпълни в хода на производството по
делото до изтичане на подходящия с оглед на обстоятелствата по делото срок. За да настъпи
този ефект на исковата молба, препис от нея следва да бъде връчен на ответника при способ,
различен от фингираните в чл. 47, ал. 6 или в чл. 48, ал. 2 ГПК. Само тогава исковата молба
поражда подобна материалноправна последица. Чл. 235, ал. 3 ГПК задължава съдът да вземе
5
пред вид изпълнението на законовите облигационни задължения на ползвателя, направено
след предявяването на иска по чл. 61 ЗС, включително да прецени дали то удовлетворява
интереса на кредитора (на собственика на вещта).
Видно обаче от исковата молба, ищцата не отправя изрично предупреждение, а
посочва неизпълнение от страна на ответника на съществени задължения за минали години,
които твърди, че е изпълнила тя – за периода 2013г.-2020г. се твърди липса на заплащане на
такси битов отпадък и данъци, липса на застраховане на имота за същия период, липса на
заплащане на битови разходи за периода от 2015г. до 2022г. Поради изложеното в исковата
молба следва да се приеме, че същата представлява предупреждение за възстановяване на
средствата за заплатените данъци, застрахователни премии и битови разходи вместо
изпълнение на дължимите действия от страна на ползвателя. За да установи
неоснователност на претенцията, ответника следва да заплати сумите в рамките на
производството, да докаже плащане предхождащо подаване на исковата молба, която
представлява предупреждението или да установи липса на задължение.
Съществените задължения на ползвателя са уредени в чл. 57 ЗС и са свързани 1/ със
заплащане на разноските, свързани с ползването - в т.ч. данъци, такси; 2/ с изискването
вещта да бъде поддържана в състояние, в което е получена от собственика, т.е. без промяна
на субстанцията и касаещи преустройства или преработка, които биха се отразили на самата
собственост /арг. чл. 97 ЗС/, поемане на разноските по съхранението и поддържането на
годното за ползване състояние на вещта /аварийни или текущи ремонти/. Наред с тези
задължения, законодателят в чл. 57, ал. 4 ЗС е установил задължението имотът да бъде
застрахован в полза на собственика, да заплаща застрахователната премия, доколкото не е
установено или договорено друго.
По отношение на задължението за заплащане на данъци и такси, от ответника са
представени приходни квитанции за заплащане на такса битови отпадъци и данъци за ап.№5
за 2013-2014г, 2017г., 2021г. и 2022г., поради което следва да се приеме, че задължението му
за посочените години е изпълнено. Представена е приходна квитанция за заплащане на таски
и данъци и за 2023г. от ответника. По отношение на останалите години, представените от
ищеца приходни квитанции, носят името единствено на П. Й. С., като не е посочено друго
лице заплатило сумите. За всички години от страна на ответника са представени
доказателства за превеждане в полза на К. Й. Р. на значително количество парични
средства, надхвърлящо многократно размера на годишните задължение за данъци и
такси. Поради което дори и да се приеме, че същите са заплатени от ищцата, то с оглед
преведените й парични средства от ответника, за които не е посочено специално
основание за превод, следва да се приеме, че заплатените суми са й възстановени. От
свидетелските показания, депозирани по делото /св.А. сочи, че ответника по 9-10
месеца годишно е живеел във Варна, св.С. посочва, че П. е отишъл да живее в гр.Варна
през 2015г./, се установява, че П. Й. С. често е отсъствал от жилището – ап.№5, който
се е ползвал предимно от ищцата и общото им дете. Не се спори, че до развода им,
процесния апартамент е бил семейното им жилище, т.е. ответника не е упражнявал
правото си на вещно ползване на имота, а е ползвал същия съвместно със семейството
си, като семейно жилище. При липса на изключително ползване от вещния ползвател,
следва да се приеме, че всички разходи за имота, представляващи данъци, режийни
разноски и други, предназначени за задоволяване на семейни нужди, следва да се
понасят от съпрузите по равно. От представените извлечения от сметки, се установява,
че П. Й. С. посредством почти ежемесечни плащания в полза на съпругата си, е
6
заплащал своя дял от разходите за семейството, които са включвали както данъци и
такси, така и битовите разходи. За периода след прекратяване на брака и отпадане на
задължението за поемане на половината от семейните разходи, П. Й. С. представя
доказателства за заплащане на данъци и такси, поради което не е на лице неизпълнение
на съществено задължение, което да може да доведе до погасяване на правото на
ползване.
По отношение на битовите разходи след края на 2019г., доколкото със
средствата превеждани в полза на К. Й. Р. до м.08.2019г. следва да се приеме, че
ответника е понасял своята част от семейните разходи, следва да се отбележи, че за
ползвателя съществува задължение за заплащане на битовите разходи само ако реално
ползва вещта. Видно от показанията на свидетелката С., есента на 2019г., П. Й. С. й е
върнал ключовете за имота. Св.А. потвърждава, че знае от предходния свидетел и от К.
Р., че П. С. е върнал ключовете в края на 2019г., а св.Скарлатова посочва, че е била
свидетел на 02.12.2019г., връщайки се от работа, как К. не е допуснала П. в
апартамента, казвайки му, че не е желан в имота. По делото е представена от
ответника, молба за защита от домашно насилие, подадена от К. Й. Р., в която тя
изрично заявява, че на 02.12.2019г. не е допуснала ответника в апартамента,
сигнализирала е органите на МВР, които са го отпратили, като в изложението заявява,
че той се е бил вече изнесъл от дома им. С оглед на изложеното следва да се приеме, че
след края на 2019г. П. Й. С. не ползва апартамент №5, по отношение на който има
учредено вещно право на ползване, поради което и не са на лице основания за
заплащане на битовите разходи за същия.
Евентуално неизпълнение единствено на задължението да бъде застрахован
ползваният имот, установено в чл. 57, ал. 4 ЗС, не обуславя безусловно извод за
застрашеност на имота или умишлено увреждане на обекта на правото на ползване, поради
което, ако не е отправено предупреждение към ползвателя и ако е налице изпълнението на
останалите задължения от страна на ползвателя, не може да се направи извод за
прекратяване на доброволно учреденото право на ползване на недвижим имот.
Законодателят е установил комплекс от задължения в тежест на ползвателя, гарантиращи
запазване на собствеността, покриване на разходите по поддръжката и в състояние годно за
ползване. Установеното задължение за сключване на имуществена застраховка в полза на
собственика цели имуществена компенсация при евентуалното настъпване на конкретно
застрахователно събитие, но само ако сключеният застрахователен договор покрива същия
риск. В разпоредбата на чл. 57, ал. 4 ЗС не е посочено кои рискове следва да покрива
застрахователната полица /пожар, земетресение, наводнение или друг такъв/. Предмет на
застрахователния договор безспорно може да бъде правото на суперфициарна собственост
на обекти като жилища, ателиета, гаражи, складове и др., както и/или терена, на който са
изградени. Когато се застрахова чуждо имущество - по арг. на чл. 201, ал. 2 от Кодекс за
застраховането /КЗ/, за действителността на договора се изисква съгласието на собственика
/макар и това съгласие да може да се даде постфактум при настъпило застрахователното
събитие/. Разпоредба на чл. 57, ал. 4 ЗС, като основание за прекратяване на доброволно
учредено право на ползване на недвижим имот, следва да се тълкува в контекста на
действащата правна уредба за застраховането - а именно Глава 19 на КЗ, Приложение 1 - т. 8
и т. 9. За да може да се изисква изпълнението на вмененото задължение по чл. 57, ал. 4 ЗС от
ползвателя на конкретен недвижим имот, собственикът следва да е уточнил параметрите на
искането си за застраховка в смисъл на рисковете, които желае да бъдат покрити от същата и
7
периода на действие.
Съгласно Решение № 70 от 25.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 31/2014 г., II г. о., ГК, з а
да може да се изисква изпълнението на вмененото задължение по чл. 57, ал. 4 ЗС от
ползвателя на конкретен недвижим имот, собственикът следва да е уточнил
параметрите на искането си за застраховка в смисъл на рисковете, които желае да бъдат
покрити от същата и периода на действие.
С оглед така даденото разрешение с установената съдебна практика, за да е на
лице неизпълнение на това задължение, собственика е следвало да е отправил до
ползвателя искане за сключване на застрахователен договор и то с посочване на
конкретни покрити рискове. По делото няма данни за отправяно такова искане до
ответника, поради което не е и на лице неизпълнение на задължение на ползвателя.
Отделно от това по делото се установява, че семейството е взело мерки за
застраховане на имота и за опазването му, чрез сключване на договор със СОТ. До
разтрогването на брака през 2021г. следва да се приеме, че разходите за
застрахователни премии и охрана със СОТ, представляват семейни разходи, а по
делото се установява, че ответника е заплащал своята част от същите. За периода от
2020г. до предявяване на исковата молба, не се доказва искане от страна на К. Й. Р. до
вещния ползвател за сключване на застрахователен договор с определени параметри,
поради което и неизпълнението на това задължение на ползвателя не влече
прекратяване на правото по реда на чл.61, ал.1 ЗС.
По делото, включително и от свидетелските показания, не се установяват
действия на П. Й. С., които да са застрашили имота или да са му нанесли увреда, като
не се установява и неизпълнение на съществени задължения, поради което и
предявения иск следва да се отхвърли.
По разноските:
Право на разноски има ответника, поради което на основание чл.78, ал.3 ГПК
следва да му се присъдят такива в размер на 10лв. за заплатена такса за издаване на
съдебни удостоверения. Поискано е присъждане на адвокатско възнаграждение за
представителство по делото в размер на 4750,94лв., срещу което е направено
възражение за прекомерност с правно основание чл.78, ал.5 ГПК, което следва да се
разгледа. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия
адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно
задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на
хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101,
параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и
пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване
на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по
отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като
такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на "легитимни цели". Това води до абсолютна нищожност на наредбата,
която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се
противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички
8
минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е
определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да
се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички
участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на
член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е,
че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и
когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези
съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-
нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на
целта" по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е
възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална
правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана
на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по
договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда
и при определяне на размер на адвокатско възнаграждение при направено възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Доколкото Наредбата не следва да се използва за ориентир за определяне на размера на
дължимото възнаграждение, то следва да се направи преценка с оглед наличието или не на
фактическа и правна сложност на делото, броя заседания, в които е протекло, събраните
доказателства, активността на защитата на съответната страна. Настоящето дело има
определена фактическа и правна сложност, но е протекло едва в две заседания, събрани са
само писмени доказателства и са депозирани показания само от един свидетел, но защитата
на ответника е била активна, поради което Съдът счита за подходящ размер на
възнаграждението сума в размер на 1500лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иск с правно основание чл.61, вр. с чл. 57 ЗС, предявен от К. Й. Р.,
с ЕГН ********** и адрес: гр. София, ул.“*******“ *******, вх. Б, ет.******* срещу
П. Й. С., с ЕГН **********, със същия постоянен адрес, за прекратяване правото на
ползване на ответника по отношение на два недвижими имота - апартамент № 5,
находящ се в жилищна сграда, построена в гр. София, ул.“*******“, блок № ******* и
9
гаражна клетка № 27, находяща се на сутеренния етаж на кота -3,50 в същата жилищна
сграда, поради неизпълнение на съществени задължения като ползвател, посочени в
разпоредбата на чл.57 от ЗС, а именно: не е заплащал дължимите данъци и такси, не е
застраховал имотите в полза на собственика и не е заплащал застрахователни премии,
не е заплащал необходимите разноски, свързани със запазване, поддръжка и ползване
на имотите, отправял е заплахи към собственика за посегателство и нарушаване
целостта на обектите на правото на собственост.
ОСЪЖДА К. Й. Р., с ЕГН ********** и адрес: гр. София, ул.“*******“ *******,
вх. Б, ет.******* да заплати на П. Й. С., с ЕГН **********, със същия постоянен адрес,
на основание чл.78, ал.3 ГПК съдебни разноски по делото в размер на 1510лв.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред САС в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
10