Р Е Ш Е Н И Е
№
............
гр. София, 14.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Малоселска
в.гр.дело № 8719 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 51694 от 26.02.2019 г.,
постановено по гр.д. № 40003/2018 г. по описа на СРС, 47 състав, на
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД „У.Б.“ АД е осъдено да заплати на В.А.В. сумата от
1616,73 евро, представляваща платена при липса на основание договорна лихва
поради нищожност на чл. 11.1.1. от Общите условия на банката за периода
м.07.2013 г. до м.06.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на исковата молба - 18.06.2018г. до окончателното плащане, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените по делото разноски в размер на 948,19
лева, като предявеният иск е отхвърлен за разликата от 1616,73 евро до пълния
размер 1894,25 евро.
Срещу
решението в частта, с която исковете с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД са уважени,
е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „У.Б.“
АД. Жалбоподателят счита, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно.
Навежда доводи, че клаузата на т. 11.1.1.1 от условията за усвояване и
обслужване на процесния кредит не е нищожна, съответно предявеният от ищцата
иск е неоснователен. Съдът не посочил каква е връзката между разпоредбите на
чл. 143 – чл. 147 ЗЗП и параграф 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Сочи, че
потребителската защита не е приложима в случая, доколкото сделката е търговска.
Позовавайки се на чл. 143, ал. 3, т. 1 ЗЗП сочи, че са неприложими разпоредбите
на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП. Анализирайки клаузата на т.11.1.1.1 от условията
към договора навежда доводи, че това е единствената възможност за увеличаване
на лихвения процент, приложим към договора, като същият се предопределя от
независим от волята на търговеца пазарен инструмент, още повече с подписването
на договора кредитополучателят бил дал съгласие за това. Уговорката, съдържаща
се в посочената клауза, не била неравноправна, а била съобразена с нивото на
риск, което може да носи всяка страна по договора за кредит. Заявява искане
първоинстанционното решение да бъде отменено, като искът бъде отхвърлен и за
уважената със съдебният акт част. Претендират се разноски за две съдебни
инстанции.
Постъпил
е отговор на въззивната жалба от ищцата в първоинстанционното производство В.В.,
с който жалбата се оспорва. Излагат се съображения за правилност и
законосъобразност на решението, като въззиваемата счита, че при постановяването
му СРС взел предвид всички релевантни обстоятелства и правилно преценил същите.
С договора за кредит банката предвидила възможност за едностранно автоматично
увеличаване на приложимия лихвен процент, поради което тази клауза от условията
била нищожна, както приел с решението и СРС. Изтъква, че ищцата е потребител по
смисъла на закона и ЗЗП е приложим в конкретния случай. Искането е за
потвърждаване на решението в обжалваната част и за присъждане на разноски за
въззивното производство.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна,
намира за установено следното
от
фактическа и правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Решението
в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер до сумата от
1894,25 евро е влязло в сила поради необжалването му.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно, а също е
допустимо в обжалваната от ответника част. Във връзка с доводите на въззивника,
съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, съдът намира
следното:
С
доклада по делото съдът е отделил за безспорно между страните, че помежду им е
сключен процесния договор за банков кредит, че на ищцата е предоставена сумата
по същия срещу задължението й да я върне на равни месечни вноски при условията
и размерите, регламентирани в договора, както и че през процесния период ищцата
е изпълнявала задълженията си към ответника по договора, като е заплащала
вноските по кредита в размерите, които банката е изисквала от нея, и които са
били в по-висок размер от първоначално договорения, както и че банката е
увеличила лихвения процент в сравнение с първоначално договорения.
С
оглед изложеното и предвид доводите, наведени във въззивното производство в
жалбата и в отговора на същата, настоящият състав на съда намира, че спорно
между страните продължава да е обстоятелството дали клаузата на т. 11.1.1.1 от
условията, приложими към договора е нищожна поради нейния неравноправен
характер, както и дали са налице надплатени от ищцата суми за договорни лихви,
като се вземе предвид цялостното съдържание на договора без неравноправни
клаузи, ако същият съдържа такива.
На
първо място въззивният съд намира за необходимо да поясни, че процесният
договор за кредит е сключен между банка и физическо лице и е свързан с жилищни
нужди на последното – за извършване на довършителни работи /ремонт/ на жилище,
т.е. има характеристиките на едностранна абсолютна търговска сделка. Независимо
от това еднопосочна и трайна е практиката на ВКС, че разпоредбите на ЗЗП са
приложими в случая, доколкото физическото лице е потребител и защитата,
предоставена от този закон, следва да бъде съобразена, още повече, че за съда е
налице задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи в договори,
сключени с потребител, дори и без доводи от страната в тази връзка.
Възражението
на ищцата за неравноправност на клауза от договора за банков кредит, е относимо
към клаузи, приложими за формирането на дължимата възнаградителна лихва. В чл.
4 ГЛП по Раздел II, т.
11.1, буква б, а в чл. 4.1.1 по редовен дълг по т.11.1.1 за кредити, изплащани
на анюитетни погасителни вноски е посочено, че лихвата е уговорена в размер от
6,88 %, формирана като БЛП от 2,6377 и надбавка от 4,243. От приложимите към
договора условия, т.11.1.б става ясно, че БЛП по договора е равен на
шестмесечния индекс EURIBOR, а лихвата се формира от същия и надбавката, посочена
в договора, т.е. 4,243. Подробно е посочено как се определя стойността на
шестмесечния EURIBOR в
същата клауза – определя се два работни дни преди началото на всяко шестмесечие
от календрната година и е равен на средния лихвен процент за евро за срок от 6
месеца, публикуван на страниците на EURIBOR и
REUTERS в
11 часа брюкселско време и влиза в сила от първо число на шестмесечието. В т.2
от същата клауза е предвидено, че договореният лихвен процент, формиран на база
шестмесечен EURIBOR, ще се променя всяко календарно
шестмесечие и считано от датата на промяната общият лихвен процент ще се
променя автоматично в съответствие с приетите изменения и при запазване на
размера на договорената надбавка, за което кредитополучателят е уведомен и
предоставя съгласието си с подписване на договора.
Анализирайки
посочената клауза от договора, настоящият състав на въззивния съд приема, че промяната
в индекса EURIBOR е съобразима автоматично, както при неговото повишение, така
и при намаление, в сравнение с равнището му към момента на сключване на
договора, като страните не са договорили, че няма да бъдат отчитани определени
стойности или че индексът не може да пада под определена стойност.
Същевременно
с клаузата на чл. 11.1.1 от приложимите към договора условия е предвидено, че лихвата се определя в
размера на ГЛП, равен на действащия и прилаган от банката за периода на
олихвяването – БЛП на Булбанк, визиран в лихвените условия на банката за този
лихвен период, увеличен със съответната надбавка за редовен дълг, така че за
договорения лихвен период да се поддържа общ лихвен процент в размера,
установен в т.4.1а от договора /т.е. този при сключването на договора за
кредит/. На следващо място,
клаузата на т.11.1.1.1 предвижда, че при кредити, изплащани на анюитетни
вноски, общият лихвен процент за съответния лихвен период от лихвения план се
фиксира в размера по т.4.1а и не се променя, овен когато пазарните условия
водят до необходимост от увеличаване на същия най-малко с два пункта.
Кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно общия
размер на годишния лихвен процент по т.4.1.а, определен съгласно предходната
точка, съответно и размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо
сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на БЛП с
повече от 2 пункта от размера, определен при сключването на договора.
Ето
защо съдът приема, че с клаузите на т. 11.1.1 и т. 11.1.1.1 банката си запазва
правото да променя едностранно приложимия към съответния договор за кредит
лихвен процент при промяна на приложимия към договора на клиента пазарен индекс
/ в случая EURIBOR / с посочената стойност, като не е предвидено с колко и по
какъв механизъм банката ще увеличи размера на годишния лихвен процент. Следва
да се даде отговор на въпроса дали тези клаузи от договора са неравноправни.
В
решение № 98 по т. д. № 535/2016 г. на I т. о. на ВКС е прието, че
"индивидуално уговорени" са тези клаузи, които не са били изготвени
предварително от търговеца или доставчика или дори да са били изготвени
предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание,
доколкото при достатъчно информиран избор, ги е приел / по арг. за противното
от чл. 146, ал. 2 ЗЗП/. Съдържащите се в Общите условия клаузи са по начало
неиндивидуално уговорени, съгласно същата разпоредба. Тежестта за доказване
сключването на клаузите, като индивидуално договорени, в който случай е
неприложима защитата по ЗЗП срещу неравноправни, по смисъла на чл. 143 ЗЗП,
клаузи / чл. 146, ал. 1 ЗЗП /, се носи от доставчика на стоката / услугата -
чл. 146, ал. 4 ЗЗП / реш. № 51 по т. д. № 504/2015 г. на II т. о., реш. № 231
по т. д. № 875/2017 г. на I т.о. ВКС и др./. Доказването следва да установи, че
при сключването на съответните клаузи, като предложени от доставчика на стоката
или услугата, потребителят не е бил принуден да ги приеме, без възможност за
въвеждане на резерви или изменения, в съответствие с икономическия си интерес
или да се установи, че с това си съдържание клаузите са били предложени от
самия потребител.
Ответникът,
чиято е доказателствената тежест да установи индивидуалното уговаряне на
клаузите на чл. 11.1.1 и чл. 11.1.1.1 от договора за кредит, не е ангажирал
доказателства в тази насока. Следователно, спорните клаузи, а и останалите
разпоредби, уреждащи правоотношението между страните и конкретно дължимата от
кредитополучателя възнаградителна лихва, подлежат на преценка за нищожност, по
смисъла на чл. 146, ал. 1 вр. с чл. 143, ал. 1 или чл. 145, ал. 2 ЗЗП.
Съгласно
решение № 98 по т. д. № 535/2016 г. на I т. о. ВКС, клауза, която се отнася до
определяне на основния предмет на договора, който за кредитодателя безспорно
обхваща цената на предоставянето на кредита, може да е индивидуално, но и
неиндивидуално уговорена. Когато е неиндивидуално уговорена, такава клауза
подлежи на преценка от гледище на неравноправния си характер, само ако не е
ясна и разбираема / чл. 145, ал. 2 ЗЗП /. Изискването за ясен и разбираем език
включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка,
но и прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и
задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа
на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици.
В
конкретния случай цената на кредита /възнаградителната лихва/ е договорена да
се определя от два компонента, формиращи приложимия лихвен процент, единият от
които резултат на обективен, външен за банката фактор /изменение на шестмесечния
EURIBOR/. В случая обаче, разпоредбите на т.11.1.1 и т.11.1.1.1 предвиждат, че
лихвеният процент ще се измени единствено в посока неговото увеличаване, ако
пазарният индекс се покачи със стойност над 2 пункта от първоначално
договореното между страните. Ако не настъпят такива промени, то приложимият към
договора лихвен процент се запазва фиксиран в размера към момента на сключване
на договора. Т.е. тълкувайки систематично посочените две клаузи от общите
условия става ясно, че със същите банката предвижда единствено увеличаване
размера на договорната лихва, но не и намаляване на същия. Последното води до
извод, че намаляването на пазарния индекс няма да бъде съобразявано и няма да
се отрази на размера на възнаградителната лихва, а същият ще остане фиксиран до
договорения между страните при сключване на договора размер. Следователно
банката не предвижда с посочените клаузи механизъм за намаляване на лихвения
процент за целия период на договора за кредит /25 години/.
Същевременно
условията съдържат и друг механизъм, относим към размера на договорната лихва и
разписан в клаузата на т. 11.1.б., предвиждаща автоматична промяна на
приложимия договорен лихвен процент при отчитане на всички колебания в
шестмесечния пазарен индекс EURIBOR.
Към посочената клауза препраща чл. 4 от договора, а чл. 4.1а от своя страна
препраща към калузата на т.11.1.1 от условията.
Ето
защо въззивният състав на съда приема, че условията на договора по отношение на
размера на договорната лихва са неясни и двусмислени. От една страна банката
предвижда, че ще отчита промените в пазарния индекс като компонент на лихвения
процент /независимо дали същият се увеличава или намалява/, а с последваща
клауза изключва намаляването му под уговорения с договора размер, като запазва
право на банката да увеличи размера на приложимия лихвен процент неясно с каква
стойност само при увеличаване на същия, ако стойностите на EURIBOR надминат най-малко 2
пункта над този при сключване на договора.
С
оглед изложеното и като взе предвид дългия срок на действие на договора, съдът
намира, че е налице неравновесие в правата на страните по кредита, което е
създадено от банката с
клаузта на т.11.1.1 и т. 11.1.1.1 от условията и е в нейна полза. По така
описания начин се създава възможност за едностранно увеличаване на лихвения
процент, но не е предвидена възможност лихвата да бъде намалявана при пазарни
колебания в посока надолу за целия срок на договора. Рискът, който банката
поема по описания начин и съобразявайки приложението на клаузата на т.11.1.1.1
от условията е много по-малък, от този, който възлага върху потребителя,
уговаряйки, че за периода на договора лихвата може да бъде само увеличавана, но
не и намалявана. Макар уговореното основание за увеличаване на
възнаградителната лихва да е от обективно естество, то не представлява
основателно съображение за едностранна промяна на възнаградителната лихва, тъй
като не е установен нито размерът на промяната на ГЛП, който банката ще приложи
при изменение на съответния обективен показател, нито правната възможност да
бъде намаляван БЛП при снижаване на нефиксирания индекс, формиращ
възнаградителната лихва.
С
Решение № 236/20.12.2016 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. по т. д. № 3082/2015 г. е
прието, че „Разпоредбата на чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП цели да гарантира заплащането
на справедлива цена за финансовата услуга в случаите, когато нейният размер се
влияе от независими от страните фактори, но не изключва изискването за
добросъвестност на клаузите в договора относно равнопоставеността на страните.
Ето защо отговорът на въпроса дали е нищожна клаузата по чл.146 ал.1 ЗЗП във
вр. с чл.143 ЗЗП, когато същата предвижда, че цената на финансовата услуга при
промяна пазарните тенденции може само да нараства, но не и да намалява, е
обусловен от преценката дали такава клауза отговаря на изискването за
добросъвестност по см. на чл.143 ал.1 от закона. Клауза, при която е предвидено
единствено възможност за нарастване на цената на финансовата услуга при
увеличаване на лихвения процент без да включва възможността за намаляване на
същата в случай на спадане на лихвения процент /при същата методика, по която
се извършва увеличението на цената/, би могла да доведе до значително
неравновесие между правата на потребителя и тези на търговеца. При силни
инфлационни процеси базовият лихвен индекс би могъл да нарасне значително, с
което да се увеличи значително и цената на услугата по банковия кредит, дължима
от потребителя. Ако тази цена бъде запазена при последващо намаляване на
базовия лихвен индекс, то това би довело до несправедливо обогатяване на
търговеца за сметка на потребителя. В случая неравноправността на клаузата
произтича от липсата на реципрочност за намаляване на цената на услугата.“.
При
тези съображения и така констатираното противоречие между цитираните клаузи от
условията, приложими към договора, както и обстоятелството, че клаузите на
т.11.1.1.1 и т.11.1.1 са неиндивидуално уговорени, не отговарят на изискването
за добросъвестност /доколкото условията съдържат и друг механизъм за
изчисляване на приложимия лихвен процент, съобразно който същият може и да
намалява, а не само да бъде увеличаван/ и водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя, съдът намира, че е
правилен изводът на СРС за неравноправен характер на клаузата на основание чл.
143, ал. 1, вр. чл. 146 ЗЗП.
Доколкото
договорът и приложимите към същия условия съдържат друг механизъм за определяне
на размера на договорната лихва, на който се позовава ищцата, съдът намира, че
в случая дължимите лихви е следвало да се определят именно по начина, описан в
клаузата на т. 11.1.б, предвиждащ автоматично съобразяване на шестмесечния
пазарен индекс EURIBOR.
В
тази връзка в хода на съдебното дирене пред СРС е прието заключението на ССчЕ,
което настоящият състав кредитира като обективно и компетентно изготвено от
специалист, притежаващ необходимите специални знания от тази област на науката.
Съгласно същото разликата между платените от ищцата суми за договорна лихва
през процесния период и дължимите такива, определени при индексиране на
годишния лихвен процент със стойностите на 6-месечния EURIBOR възлиза на 1616,73 евро. Същите по изложените
по-горе съображения се явяват платени при начална липса на основание и
получилият ги дължи връщането им, доколкото не се установи по делото наличието
на правно основание за плащането, респективно за задържане на полученото.
Неоснователни в тази връзка са възраженията на ответника за погасяване на
вземането на ищцата с кратката тригодишна давност, Предвид че се касае за
вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване, давността за същото е пет
години, като към датата на предявяване на иска давността за първите платени
суми /за месец юли 2013 г./ не е била изтекла.
Ето
защо въззивната жалба се явява неоснователна, а първоинстанционното решение в
частта, с която искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е уважен за посочения размер, следва
да бъде потъврдно като правилно.
По разноските:
С
оглед изхода от спора правото на обезвреда за сторените в хода на въззивното
производство разноски принадлежи само на въззиваемата. Искане в този смисъл е
своевременно заявено, като от представените доказателства се установява
извършването на разходи за заплатено адвокатско възнаграждение на процесуалния
представител на страната в размер на 600 лв. съгласно договор за правна защита
и съдействие, представен с отговора на въззивната жалба. От страна на
въззивника е заявено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът намира за
основателно. В тази връзка съдът съобрази, че делото не се отличава с висока
фактическа и правна сложност, интересът, предмет на въззивното производство,
също не е висок, делото е разгледано в едно единствено съдебно заседание, в
което не са събирани доказателства. С въззивната жалба не са релевирани
доказателствени искания, а доводите, поддържани със същата са аналогични на
вече заявените в хода на първонстанционното производство, предвид което
защитата не въззиваемата не е била затруднена и изправена пред нови
предизвикателства в тази фаза на процеса. Всичко това обуславя основателност на
възражението за прекомерност на разноските за адвокатското възнаграждение,
заявено от въззивника, като съдът намалява същото до размер близък до
минималния съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и определя разноските в размер на 460 лв.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 51694 от 26.02.2019 г.,
постановено по гр.д. № 40003/2018 г. по описа на СРС, 47 състав, в частта, с
която на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД „У.Б.“ АД, ЕИК ********,
е осъдено да заплати на В.А.В., ЕГН **********,
сумата от 1616,73 евро, представляваща платена при липса на основание договорна
лихва поради нищожност на чл. 11.1.1. от Общите условия на банката за периода м.07.2013
г. до м.06.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
исковата молба - 18.06.2018г. до окончателното плащане, както и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК направените по делото разноски в размер на 948,19 лева.
ОСЪЖДА „У.Б.“
АД, ЕИК ********, да заплати на В.А.В., ЕГН **********, сумата от 460 лв.,
представляваща разноски за настоящото производство.
Първоинстанционното
решение в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД
за разликата над сумата от 1616,73 евро до пълния размер 1894,25 евро, е влязло
в сила поради необжалването му.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.