Р
Е Ш Е
Н И Е
Гр.София, 02.07.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на
десети юни
през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я КРИСТИЯН
ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря Антоанета
Луканова
и прокурора сложи
за разглеждане
докладваното от
съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 11641 по описа за 2019
година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на
чл.258 и следв.ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от А.М.К.,
ответник пред СРС, срещу решение №
106987 от 04.05.2019 г. на СРС, Първо гражданско отделение, 169 състав по гр.
дело № 10150 по описа за 2018 г., като решението се обжалва в частта, в
която е уважен предявеният от „Ф.И.“ ЕАД, иск по чл. 422 ГПК.Решението се
обжалва и в частта за разноските.
Излагат се доводи за неправилност и необоснованост. Сочи,
че по делото не били събрани доказателства, че сумата по кредита е била получена
от ответницата. Не били представени и доказателства за прехвърляне на
вземанието в полза на ищеца. Освен това ответницата не била уведомена за това
прехвърляне. Неправилно СРС бил приел, че само част от вземанията са погасени
по давност; погасени били всички вземания.
Иска се отмяна на
първоинстанционното решение, както и постановяване на друго, с което така предявените
искове да бъдат приети за неоснователни.Претендира разноски.
Въззиваемата страна /ищец в производството пред
СРС/ - „Ф.И.“ ЕАД в законоустановения
срок не е депозирал отговор. В течение на
производството излага становище за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на обжалваното решение. Претендира разноски.
По допустимостта на
въззивната жалба:
За обжалваното решение
въззивникът е бил уведомен на 22.05.2019 г., обстоятелство,
което се установява от съдържащата се по делото /пред СРС/ призовка.
Въззивната жалба е
подадена на 06.06.2019 г.
Следователно същата е
в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
С първоинстанционното
решение, в частта, в която се обжалва са
уважени предявените срище въззивника/ответник пред СРС/ искове по чл.422 ГПК във
връзка с чл.99 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ето защо съдът счита,
че въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната
жалба:
Съгласно чл.
269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само
доколкото са посочени в жалбата.
След служебно
извършена проверка настоящата инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:
За издадената на
06.11.2015 г. по ч.гр.д.№ 61542 по описа
за 2015 г. на СРС, Първо ГО, 44 –ти състав, заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, длъжникът е бил уведомен на 30.11.2015 г. На
11.12.2015 г., т.е. в срока по чл.414 ГПК е подадено възражение. На заявителя
са дадени указания по чл.415 ГПК, за които последният е уведомен на 17.01.2018
г.
Исковата молба е
предявена на 12.02.2018 г. по пощата.
По доводите във
въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от
представения по делото Договор за потребителски кредит № № PLUS-01271976 от
03.10.2008 г., се установява, че между първоначалния кредитор (цедента) „БНП П.П.Ф.“ ЕАД и ответницата е възникнало
валидно правоотношение по договор за заем, по което заемодателят е предоставил
на заемателя сумата от 3 000 лв., а последната се е задължила да я върне в срок
до 20.07.2012 г. – датата на последна погасителна вноска, ведно с
възнаградителна (договорна) лихва.
Недоказано останало оспорването от страна на ответницата на истинността
на представения частен документ - Договор за потребителски кредит №
PLUS-01271976 от 03.10.2008 г. Въпреки изричните указания и дадената ѝ
възможност да ангажира доказателства по откритото на осн. чл. 193, ал. 1 ГПК,
производство, ответницата не посочила такива.
Неоснователно било и възражението на ответницата, че не е получила
уговорената в договора сума, доколкото същият служел за разписка за нейното
фактическо получаване – изрично било посочено в съдържанието на договора – стр.
3, раздел „Удостоверяване на изпълнението“.
Неоснователни били и възраженията на ответницата за валидно сключен
договор за прехвърляне на процесното вземане (цесия) както и за уведомяването
ѝ в качеството на длъжник, по следните съображения:
От представения по делото договор за прехвърляне на вземания от
08.07.2014 г., сключен между ищеца и „БНП
П.П.Ф.“ ЕАД и Приложение № 1- списък на прехвърлените вземания към него, се
установило, че задължението на ответника по процесния договор е цедирано в
полза на ищеца.
Относно това дали длъжникът /ответницата/ е била уведомена за извършената
цесия, СРС е приел, че по начина по който е оформено връчването, не можела да
се приеме надлежно уведомяване. Видно от съдържанието на подписаното между
страните допълнително споразумение, длъжникът бил уведомил банката, че е
променил своя постоянен и настоящ адрес, но въпреки това, уведомлението било изпратено
на старият, неактуален адрес. Предвид изложеното СРС е приел процесното
фингирано връчване за ненадлежно.
Законът, обаче, не предвиждал нарочна форма на уведомлението или начина и
формата за извършване на съобщаването. Според трайно установената съдебна
практика нямало пречка уведомяването за извършена цесия да бъде направено чрез
връчване на препис от искова молба, към която е приложено уведомлението от
ищеца, в качеството му на пълномощник на цедента. Този факт бил от значение за
спорното право и следвало да се съобрази като факт, настъпил в хода на процеса
по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК като съдът се е позовал на приетото в Решение №
123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д.№ 12/2009 г., II т. о., ТК и Решение №
78/09.07.2014 г. по т.д.№ 2352/2013 г., ІІ т.о., ТК на ВКС.
Изходящото от цедента (или от изрично упълномощения цесионер)
уведомление, приложено към ИМ и достигнало до длъжника с нея, съставлявало надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.
99, ал.3, предл.1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането пораждало действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В настоящата исковата молба били приложени
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 08.07.2014 г., ведно със
приложение № 1 (списък на вземанията), уведомление по чл. 99 ЗЗД и пълномощно
от цедента „БНП П.П.Ф.“ ЕАД за цесионера
„Ф.И.“ ЕАД с права да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне. Съобщаването на
длъжника за цесията, надлежно извършено в хода на процеса било обстоятелство,
което не можело да бъде игнорирано. Съдът бил длъжен да го зачете съобразно
разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, а ефектът на уведомяването следвало да се
съобрази като новонастъпил пред съда факт, стабилизиращ легитимацията на
цесионера, като титуляр на спорното материално право.
Следвало да се отбележи, че
съобщаването на цесията нямало конститутивно действие, а само такова за
противопоставимост. Длъжникът можел да възразява успешно за липсата на
уведомяване, само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента на
уведомяването, каквото в случая липсвало. В случая по никакъв начин не се
осуетявала защитата на длъжника срещу ненадлежното изпълнение на лице, което не
е носител на вземането, още повече, че не били въведени твърдения да е
предложено изпълнение на стария кредитор –„БНП П.П.Ф.“ ЕАД, (доколкото
облигационната връзка с него също се отричала).
При тези си мотиви СРС е достигнал до извода, че съобщаването на длъжника
за извършената цесия е надлежно, и прехвърлянето на процесното вземане е
породила своето действие по отношение на ищеца.
Относно възражението на ответницата за погасяване на вземането по давност
,СРС е посочил, че задълженията за плащане на вноски по договор за кредит не
представляват задължения за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б.
"в", пр. 3 ЗЗД, доколкото по съществото си са частично изпълнение на
неделим дълг за връщане на заетата главница, поради което се погасяват с
изтичане на общата петгодишна погасителна давност като е цитирал и практиката на ВКС /Решение №
261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV г. о., ГК, Решение № 28 от
05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г. о., ГК, Решение №
103/16.09.2013 г. по търг. дело № 1200/2011 г. на ВКС, ІІ ТО и др./ За начален момент
на давността е приета датата на изискуемост на вземането, която започвала да тече
от датата на падежа, съобразно приложеният към договора погасителен план. Искът
се считал за предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, а именно – 12.10.2015 г., поради което
вземанията за главница падежирали преди 12.10.2010 г. са приети за погасени по
давност.
Въз основа на приложения към договора погасителен план, последната
месечна вноска, погасена по давност била тази, с падеж настъпил на 20.09.2010
г., а от посоченото в договора било видно, че след тази вноска (с пореден номер
23), размерът на оставащата главница възлизал на сумата от 1 888,96 лв. Предвид
това, искът за главница бил основателен до този размер, като за разликата до
пълния предявен размер от 2 477,29 лв. следвало да бъде отхвърлен, като правото
за принудително изпълнение върху него било погасено по давност.
Относно вземането за възнаградителна лихва и обезщетение за забава
в размер на законната лихва, СРС се е позовал на чл. 111, б. "б" и б.
"в" ЗЗД и е приложил кратката 3-годишна давност. Възнаградителната
лихва се претендирала за периода 18.12.2009 г. – 20.09.2012 г., от който до
депозиране на исковата молба били изтекли повече от 3 години. Вземането за
договорна (възнаградителна) лихва било погасено по давност изцяло. Искът е отхвърлен
изцяло като неоснователен.
Вземането за обезщетение за забава върху главницата. в размер на
законната лихва се претендирало за периода 19.12.2009 г. – 30.09.2015 г. Възражението
за погасяване по давност било частично основателно, а именно за законната лихва
за периода преди 12.10.2012 г. Раззмерът е изчислен от съда на осн. чл. 162 ГПК
като размерът до който искът е приет за основателен е определен на сумата от
570,62 лв. – обезщетение за забава върху главницата от 1 888,96 лв. за периода
12.10.2012 г. – 30.09.2015 г.
/В частта в която предявените за установяване по реда на чл.422 ГПК,
претенции са отхвърлени, решението като необжалвано е влязло в сила/.
Въззивната инстанцция споделя
напълно мотивите на СРС поради което по арг. от чл.272 ГПК същите следва да се
счита и за мотиви на настоящето решение.
Съдът приема, че по делото е доказано по несъмнен и категоричен начин, че
между ответницата /въззивник пред настоящата инстанция/ и –„БНП П.П.Ф.“ ЕАД е бил сключен договор за потребителски кредит /л.48 и следв. пред
СРС/.
Видно от раздел „Удостоверявания“ на така сключения договор, с полагането
на подписа в съответното поле на група „Удостоверяване на изпълнението“ ,
лицето посочено като кредитополучател удостоверява, че е получило посочената в
поле „размер на заема“ в група „заем“ сума по банкова сметка/***.50/. Видно от
този раздел кредитополучателят – ответницата, въззивник е поставила подписа си.
Следователно правилно СРС е приел, че ответницата
е получила сумата по кредита; самият договор служи за разписка и това е
станало на 03.10.2008 г.
Във връзка с направеното от ответницата оспорване на автентичността на
подписа й, СРС е открил производство по
оспорване по реда на чл.193 ГПК като е възложил тежестта на доказване на
същата. От пълномощника на ответницита не са поискани никакви доказателства и
доказателствени средства за събиране поради което СРС в о.с.з. на 15.02.2019 г.
е признал за недоказано оспорването на авторството на подписа под договора за
потребителски кредит от страна на ответницата/л.59/.
Относно прехвърлянето на вземанията на Банката на ищеца /пред СРС/ и
действието му спрямо ответницата:
Цесията е договор, по силата на който кредиторът на едно вземане – цедент,
го прехвърля не трето лице – цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията. Цесионерът
придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на
сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона
преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено противното/.
Съгласно разпоредбата чл. 99 ЗЗД кредиторът може
да прехвърли своето вземане на друго лице, като е длъжен да уведоми длъжника и
да предаде на новия кредитор документите, които установяват вземането.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня,
когато съобщението бъде получено от длъжника. До този момент той не знае за
цесията, за него не съществува задължение да престира на цесионера и
задължението му спрямо него ще възникне едва след получаване на съобщението от
първоначалния кредитор. Разпоредбата има защитна функция и цели да се
предотврати възможността длъжникът да изпълни в полза на лице, което не е
кредитор. Именно поради това за да породи своето действие по отношение на
длъжника, прехвърлянето следва да е доведено до неговото знание.
Съобщението обаче не е елемент от
фактическия състав, който поражда действие между страните по договора.
Цедираното право преминава върху цесионера със сключване на договора.
Значението на съобщаването е регламентирано единствено с оглед обвързването на
длъжника от договора за цесия и поради действието му спрямо третите лица - чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В
случая СРС правилно е приел, че фингираното връчване на уведомлението е
ненадлежно. Правилно СРС е зачел
при приложение разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, ефектът на уведомяването с
връчването на исковата молба.
Действително,
съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а само такова за
противопоставимост. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на
уведомяване, само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента на
уведомяването, каквото в случая липсва, виж в този смисъл решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС , постановено по
т.д.12/2009 г. на ТК, ІІ ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК.
Следователно, цесията от 08.07.2014 г. е породила действие и спрямо
длъжника, ответник по спора.
С
приемо-предавателен протокол от 24.07.2014 г. е извършено приемане-предаване на
приложение № 1-списък на длъжниците и вземанията по договора за цесия между „БНП П.П.Ф.“ ЕАД и „Ф.И.“ ЕАД, съответно в качеството им
на цедент и цесионер. Видно от списъка
договора за кредит № PLUS-01271976 от 03.10.2008 г., фигурира като предмет на цесията, виж л.13 от
делото пред СРС.
С
оглед обстоятелството, че договора за кредит е представен с исковата молба,
настоящата инстанция приема, че цедентът е прехвърлил на цесионера документите.
По възражението за погасяване на
вземанията с кратката тригодишна давност- задълженията по договора за банков кредит не са периодични плащания, така
и в решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр.д.№ 523/2011 г. на ВКС на РБ, ГК, ІІІ
ГО.
Тъй като в случая се касае до иск
по чл.422 ГПК, то исковата молба се счита предявена от датата на подаване на
заявлението- 12.10.2015 г.
Съгласно съдържащият се в
кредитното досие на ответницата погасителен план последната вноска е с падежна дата 20.08.2012 г.
При това положение няма как всички предявени от ищеца за установяване
вземания да са погасени по давност.
Правилно
СРС е приел, че погасени по давност са вземанията за глевница падежирани преди
12.10.2010 г.
Относно
договорната лихва:
Съгласно
правилото на чл. 111, б. „в” ЗЗД вземането за лихва /в т.ч. и възнаградителна/
се погасява с изтичането на тригодишна давност.
Възражението на ответника за погасителна давност по отношение на лихвата за
забава върху главницата от 1 888,96 лв. се явява неоснователно за периода
12.10.2012 г. до 30.09.2015 г.
На
основание гореизложеното се оказа, че крайните изводи на двете инстанции
съвпадат, поради което обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
При този изход на спора
обжалваното решение е правилно и в частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
Въззивникът претендира разноски и такива са сторени пред настоящата
инстанция, но с оглед изхода на спора не му се полагат.
Въззиваемият също претендира разноски и такива са сторени за процесуално
представителство от юриск. Възнаграждение се претендира в размер на 1 00
лв. и следва да му бъде присъдено.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 106987 от 04.05.2019 г. на СРС, Първо
гражданско отделение, 169 състав по гр. дело № 10150 по описа за 2018 г., в
частта, в която е уважен предявеният от „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ********, срещу А.М.К., ЕГН **********, иск по чл. 422 ГПК вр.с чл.99 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА А.М.К., ЕГН **********,***, съдебен адрес:*** –
адв.Д.П., ДА ЗАПЛАТИ на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ********, съсседалище и адрес на управление:***,
сумата в размер на 100 лв., представляваща разноски
пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: