РЕШЕНИЕ
№ 286
гр. Пловдив, 29.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20245300500025 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП"
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Сребърна, №
16, ет. 8, представлявано от С. А., чрез процесуален представител адв. У., против
Решение № 4092 от 13.10.2023 г., постановено по гр. д. № 16460 по описа на РС –
Пловдив за 2022 г., с което се отхвърлят предявените от жалбоподателя искове против
А. Д. Д., ЕГН **********, с адрес гр. *** за признаване за установено, че ответницата
дължи сумата от 500 лева (петстотин лева), представляваща дължима главница по
договор за потребителски кредит № *** г., сключен с „Ай Ти Еф Груп” АД;
възнаградителна лихва в размер на 16,66 лева (шестнадесет лева и шестдесет и шест
стотинки) за периода от 08.03.2020 г. до 06.04.2020 г.; обезщетение за забава в размер
на 121, 26 лева (сто двадесет и един лева и двадесет и шест стотинки) за периода от
06.04.2020 г. до 25.08.2022 г.; ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението в съда– 26.08.2022 г. до окончателното й погасяване , за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. №*** г. на ПдРС.
В жалбата са релевирани доводи за недопустимост, неправилност и
необоснованост на първоинстнационното решение, като се отправя искане до
въззивния съд за неговата отмяна и постановяване на ново, с което исковата претенция
да бъде уважена изцяло. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна А. Д. Д., чрез адвокат Р., с който оспорват въззивната жалба като
неоснователна. Моли се първоинстанционното решение да бъде оставено в сила.
1
Претендират се разноски по чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на „АЙ ТИ
ЕФ ГРУП" АД против А. Д. Д., с която са предявени обективно кумулативно
съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата
следните суми: 500 лева, представляваща дължима главница по договор за
потребителски кредит № *** г., сключен с „Ай Ти Еф Груп” АД; възнаградителна
лихва в размер на 16,66 лева за периода от 08.03.2020 г. до 06.04.2020 г.; обезщетение
за забава в размер на 121, 26 лева за периода от 06.04.2020 г. до 25.08.2022 г.; ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда–
26.08.2022 г. до окончателното й погасяване.
От приетите по делото писмени доказателства се установява, че страните по
делото са сключили договор за кредит № *** г., анекс №*** г. и приложение № 1 към
договор за кредит № ***, в изпълнение на които „Ай ти еф груп“ АД, като кредитор, е
представило на А. Д., кредит в размер на 500 лева, със срок на ползване: 06.04.2020г.,
размер на погасителната вноска с одобрено обезпечение: 516,66 лева, размер на
погасителната вноска без одобрено обезпечение: 665,16 лева, брой погасителни
вноски: 1, начин на усвояване на кредита: чрез системата на еPay.bg, годишна лихва за
ползване на кредита: 40, 5405500 %, общо дължима сума при надлежно и правилно
изпълнение на задълженията по кредита: 516, 66 лева; ГПР: 49%.Взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, са
следните: Кредитополучателят усвоява цялата сума по кредита и ползва кредита за
целия срок, като погасява всяка вноска на съответния падеж на вноската и страните
изпълняват точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени
разходи за събиране, лихви или неустойки за неизпълнение.
С обжалваното решение районният съд е приел, че договорът за кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 ЗПК. Поради това
съдът е приел, че ответницата дължи чистата стойност на кредита, съобразно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, но тъй като тя е била върната е отхвърлил изцяло
предявените искове.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно и
допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде проверена
неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за
спазването на императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на
ОСГТК, ВКС.
Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по същество на
спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред
2
първоинстанционния съд. След преценка им, въззивният съд изцяло възприема
фактическата обстановка установена от районният съд, която се подкрепя от събраните
по делото писмени доказателства. Споделят се и изводите на районният съд за начина,
по който следва да се ценят събраните по делото доказателства, както и правните
изводи, които те обосновават, поради което същите не следва повторно да бъдат
анализирани, а на основание чл.272 ГПК да се препрати към мотивите на
първоинстанционния акт.
По направените оплаквания във въззивната жалба и доводи в отговора на
въззивната жалба, въззивният съд намира следното:
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че първоинстанционният съд
се е произнесъл по непредявен иск, тъй като процесните суми се претендирали по
анекс №*** г., а не по договор за кредит № *** г.
Настоящият съдебен състав намира, че производството по предявения иск с
правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл.415 от ГПК, представлява
продължение на заповедното производство, тъй като има за предмет установяване със
сила на пресъдено нещо спрямо ответника съществуването на вземането по издадената
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Съдът, разглеждащ
иска с правно основание чл. 422 от ГПК, е длъжен да извърши преценка за
идентичността на претендираното материално субективно право, съобразно неговата
индивидуализация, въведена от заявителя, съответно - ищеца по иска за установяване
съществуването на претендираното вземане. Тази преценка се извършва въз основа на
заявените основание и петитум - идентичност на фактите, от които произтича
материалното субективно право, в какво се състои това право, както и кои са
носителите на правоотношението. С решението в производството по предявен иск с
правно основание чл. 422 от ГПК, следва да се признае или отрече със сила на
пресъдено нещо от гражданския съд същото право, за което е издадена заповедта за
изпълнение. Поради това субективната и материалноправна идентичност на
претендираното вземане в заповедното и исковото производство по предявен иск с
правно основание чл. 422 от ГПК е предпоставка както допустимостта на предявения
иск, така и за редовността на исковата молба, за която съдът следи служебно. В
разглеждания случай се установява идентичност между вземането по издадената
заповед за изпълнение / главница от 500 лева, дължима по договор за потребителски
кредит № *** г./, вземането, предмет на установяване в исковото производство /
главница от 500 лева, дължима по договор за потребителски кредит № *** и Анекс №
*** към договора за кредит/ и диспозитива на решението на районния съд/ главница от
500 лева, дължима по договор за потребителски кредит № *** г./. Поради това
първоинстанционният съд се е произнесъл, както по предявен иск, така и при
наличието на идентитет на претенциите, заявени в заповедното и исковото
производство по основание и размер.
Съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение №1/2020
от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на
решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са
от значение за решаване на правния спор, и без да е направено възражение от
заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от
събраните по делото доказателства. В отговора на исковата молба са наведени доводи
за наличието на неравноправни и нищожни клаузи в процесния договор за кредит, а и
доколкото съгласно разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК съдът следи служебно за такива
в договор, сключен с потребител, то следва да се извърши проверка за съответствието
3
му с императивните разпоредби на ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК при недействителност на договора за
потребителски кредит потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Предвид горното ищецът има право
да претендира от ответницата връщане само на предоставената главница по кредита, а
не и на възнаградителна лихва.
Ищцовото дружество е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
доколкото в предмета на дейност са включени банкови операции и операции по
финансиране на продажби на кредит, респективно - може да отпуска заеми,
включително и за финансиране продажби на кредит, както е в настоящия случай.
Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън
рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител
и кредитор по смисъла на чл.9, ал.3 и ал.4 ЗПК. Съдът, съгласно чл.7, ал.3 от ГПК,
служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител. Той е длъжен да провери дали са спазени всички изисквания относно
съдържанието на договора. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и т.20 и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална
недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по -
особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл.23 ЗПК, а именно, че когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на
заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, не и на лихвата и други разходи.
Безспорно е в случая, че между страните е сключен договор за кредит, като
сумата по същия е преведена на ответницата чрез „Изипей“ АД. Сключеният договор
по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон – ЗПК, в релевантната за периода редакция.
Кредитът формално отговоря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
доколкото в същия е посочен лихвения процент, годишния процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя. Размерите на същите обаче, посочени в
договора, не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя
задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по
кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита, не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения. Посочената разпоредба е
създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по-слабата
страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта
на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит необосновано
4
високо възнаграждение на кредитора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от
ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за
неизпълнение на основното задължение на потребителя – да върне предоставения му
кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното означава,
да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения,
различни от задължението за връщане на кредита, размерът на който да не се включва в
ГПР. В процесния случай е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено
задължение за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му,
разходите за която не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора
годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на
действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите
разходи по кредита. Поради това и според настоящия състав договорките, при които е
сключен процесния договор, са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването
за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията
на кредитора и потребителя, като същите се явяват неравноправни клаузи по см. на чл.
143, ал. 1 от ЗЗП. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на
договора за кредит, следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при спазване на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като риска от невръщането на кредита
следа да се калкулира в уговорената по договора лихва. В случая уговорената в
процесния договор неустойка за непредоставяне на обезпечение няма обезпечителна,
обезщетителна или санкционна функция, както се посочи по-горе, а целта на същата е
да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на
сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите
на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
В случая е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а
посочените в договора проценти на възнаградителната лихва и на годишния процент
на разходите, не съответстват на действително уговорените такива и са нищожни.
Поради това за потребителя в процесния случай не съществува яснота относно точния
размер на задължението му и общата стойност на кредита. Посочването в договора за
кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна и подвеждаща
информация относно общите разходи по кредита и попада в обхвата на чл. 6, § 1 на
Директива 2005/29/ЕО, което е още едно основание за приемане на клаузата относно
общата сума, дължима от заемателя, за неравноправна и влечаща цялостна
недействителност на договора по см. на чл. 4 от Директива 93/13/ЕО. В решението на
СЕС по дело С-453/10 от 15.03.2012г., постановено по отправено преюдициално
запитване, е прието, че търговска практика, състояща се в посочването в договор за
кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща“ по см. на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005г. относно нелоялни търговски
практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение
на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на
5
Европейския парламент и на Съвета и Регламент /ЕО/ № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета, доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Установяването на нелоялния характер на такава търговска практика представлява
един от елементите, на които по силата на чл. 4, § 1 от Директива 93/13 компетентният
съд може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи
относно цената на отпуснатия потребителски кредит. С оглед на това в случая следва
да се приеме, че липсва част от задължителното съдържание на договора за кредит, вкл.
посочване на действителния лихвен процент, действителният ГПР по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит. Поради това договорът е изначално недействителен на основание чл. 22 от
ЗПК и съгласно чл. 23 от ЗПК потребителят следва да върне чистата стойност на
кредита, т. е. непогасената част от главницата и тъй като същата е върната, то
правилно съдът е отхвърлил предявените искове.
По изложените съображения доводите във въззивната жалба, че договорът не
противоречи на императивните правила на ЗПК не се възприемат от настоящия състав.
Жалбата е неоснователна и се оставя без уважение.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира въззивната
жалба за неоснователна, поради което първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на
ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на
материално затруднени лица. В договора за правна защита е отразено, че същата се
предоставя безплатно. Съгласно чл.38 ал. 2 ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение. Този размер - съобразно цената на иска по чл. 7,
ал. 2, т. 1 НМРАВ възлиза на 400 лева.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,VII граждански състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4092 от 13.10.2023 г., постановено по
гражданско дело №16460/2022 г. на РС - Пловдив, ХIX граждански състав.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Шейново, № 18, ет. 1 , представлявано от Ф. Д., да заплати
на адвокат Р. Н. Р. с личен № ***, с адрес: гр. ***, сумата от 400 (четиристотин) лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство, на основание
чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7