РЕШЕНИЕ
№ 783
гр. Пловдив, 09.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20225300501005 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Постановено е Решение № 2315/29.11.2021 г. по г.д. № 4230/2021 г. по описа на
РС Пловдив, с което е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, по
искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД в отношенията между страните, че К. И. Н., ЕГН **********, дължи на
„Профи кредит България“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
сумата от 1251,20 лева – представляваща дължима главница по договор за
потребителски кредит № ***, сключен на 25.04.2017г., предоставен на 26.04.2017г.,
ведно със законната лихва върху главницата от подаването на заявлението по чл. 410
от ГПК в съда на 15.12.2020 г. до окончателното й погасяване, като е отхвърлена
претенцията за главница за разликата над 1251,20 лева до 1350,00 лева и като е
отхвърлена претенцията за 624,59 лева- договорно възнаграждение за периода
05.06.2017 г. - 05.05.2019 г. и за 469,32 лева- законна лихва за периода от 05.05.2019 г.
до 12.03.2020 г. и от 14.07.2020 г. до 14.12.2020г. , за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 206/12.01.2021г., по ч.г.д. №
16886/2020 г. на РС Пловдив, отхвърлени са предявените от „Профи кредит България“
ЕООД с ЕИК ***, срещу К. И. Н., ЕГН ********** искове за осъждането на К. И. Н.,
да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД, сумата от 1552,96 лева -
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги към договор за потребителски
кредит № ***, сключен на 25.04.2017г., предоставен на 26.04.2017г. и сумата от 369.11
лева- законна лихва за периода от 05.05.2019 г. до 12.03.2020 г. и от 14.07.2020 г. до
14.12.2020г, като К. И. Н., е осъдена да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД
93,04 лева – разноски по съразмерност за заповедното и исковото производство.
Съдът е сезиран с въззивна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД, чрез
1
юрисконсулт Т.К., против решението в частта, с която са отхвърлени предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
във връзка с чл. 240 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено в
отношенията между страните, че К. И. Н. дължи на „Профи кредит България“ ЕООД
разликата над 1251.20 лева до 1279.65 лева – главница по договор за потребителски
кредит № **********, сключен на 25.04.2017г., предоставен на 26.04.2017г. и 624.59
лева - договорно възнаграждение за периода 05.06.2017 г. - 05.05.2019 г., за които суми
е издадена Заповед № 206/12.01.2021г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК, по ч.г.д. № 16886/2020 г. по описа на РС Пловдив.
По изложени в жалбата оплаквания за неправилност и необоснованост на
обжалваното решение се иска неговата отмяна в атакуваната част. Поддържа се
неправилно съдът да е приел, че процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, доколкото същият
отговаря на законовите изисквания и съдържа всички изискуеми реквизити на ЗПК
относно съдържанието на договора за потребителски кредит; кредитополучателят е
получил предоставената му в заем сума, съгласил се е с цената на кредита на
преддоговорния етап с получаването на Стандартен европейски формуляр за
сравняване на различни предложения, така и със сключване на договора, към който
момент е бил наясно с общата сума, която трябва да върне, така и с необективиране на
желанието си да се откаже от сключения договор, каквато възможност му е дадена в
чл. 7.1 от общите условия към договора. Сочи се, че няма изискване в закона, в
договора за потребителски кредит да е посочено как се формира годишният лихвен
процент, а по отношение на годишния процент разходи, общите условия към
процесния договор препращат към Приложение № 1 от ЗПК – чл. 5.2 от Общите
условия, като по този начин договора отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т.
9а, т. 10 и следващите от ЗПК. Излагат се доводи за липса на законово нарушение и
противоречие с добрите нрави на уговорения размер на договорната лихва. Съдържа се
оплакване, че поставянето на граница за максимално допустим размер на
възнаградителната лихва до 30 %, неоснователно ограничава размера на годишния
процент на разходите до 35-40 %, каквото правомощие за разширително тълкуване на
императивни правни норми е недопустимо, в който смисъл се сочи и съдебна практика.
Поддържа се съдът неправилно да е направил прихващане на всички платени суми по
договора от дължимата главница, поради което от първоначално претендираната
главница от 1350 лева следва да се приспадне единствено платеното по закупения
пакет допълнителни услуги в размер на 67,52 лева и лихва за забава в размер на 2,83
лева, но не и сумата от 28,45 лева договорна лихва, която е дължима, с оглед
действителността на договора и всички клаузи по него. Поради изложеното се моли за
отмяна на решението в атакуваната му част и вместо това уважаване на предявените
установителни искове в посочените размери. Претендират се разноски.
В срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от К. И. Н..
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ
на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
подлежи на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правна
квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
предявени от „Профи кредит България“ ЕООД срещу К. И. Н., за установяване
дължимостта на суми, за които е издадена Заповед № 206/12.01.2021г. за изпълнение на
2
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 16886/2020 г. на РС Пловдив, а
именно: 1350,00 лева - главница, дължима по договор за потребителски кредит; 624,59
лева - договорно възнаграждение за периода от 05.06.2017 г. до 05.05.2019 г. и 469,32
лева – законна лихва за периода от 05.05.2019 г. до 12.03.2020 г. и от 14.07.2020 г. до
14.12.2020 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението в съда до окончателното й заплащане, както и с осъдителни претенции
за 1552,96 лева - възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и 369,11
лева - законна лихва за забавено плащане на възнаграждението за периода от
05.05.2019 г. до 12.03.2020 г. и от 14.07.2020 г. до 14.12.2020 г.
Претенцията е обоснована с твърдения за сключен между страните договор за
потребителски кредит от 25.04.2017г. за сумата от 1350 лева при годишен лихвен
процент - 41.17% и годишен процент на разходите (ГПР) - 49.90%, за срок от 24 месеца
и размер на погасителните вноски от 83,46 лева, с падеж 5-то число на месеца, по
който сумата е преведена на длъжника на 26.04.2017 г., след рефинансиране на други
негови задължения, ведно със споразумение за предоставяне на пакет от допълни
услуги, срещу възнаграждение от 1620,48 лева, дължимо на месечни вноски за срока на
договора за кредит, с размер от 67,52 лева, или общ размер на месечна вноска от 150,98
лева. Ответникът извършил само едно плащане от 98,80 лева до изтичане на крайния
срок за погасяване на кредита на 05.05.2019 г., след която дата настъпила
изискуемостта на задължението на ответника в претендирания непогасен размер. За
предявените суми е депозирано заявление по чл. 410 от ГПК, като за тези по
установителните искове е издадена Заповед № 206/12.01.2021г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК против К. И. Н. по ч.г.д. № 16886/2020 г. на РС
Пловдив, срещу която длъжникът е подал в срок възражение по чл. 414 от ГПК. В тази
връзка на заявителя са дадени указания за предявяване на иск за установяване
съществуването на вземането, удостоверено в заповедта за изпълнение, с което се
обосновават тези предявени по делото искове в законоустановения едномесечен срок.
В подаден по реда на чл. 131 от ГПК отговор от К. И. Н., е оспорена
основателността на така предявените искове по съображения, че не е настъпила
предсрочна изискуемост на задължението по договора, като не е предоставена на
длъжника информация относно начина на формиране на размера на посочения
годишен процент на разходите, чийто размер от 41,17% надвишава трикратния размер
на законната лихва за периода на договора. Възнаграждението по споразумението за
допълнителни услуги, е оспорено, доколкото клаузите по същото са нищожни, като
неравноправни, уговорени в нарушение на чл. 10, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1, т. 3 от
ЗЗП, включително не е ползвана услуга по допълнителния пакет.
За да постанови обжалваното сега решение, районен съд е приел, че договор за
потребителски кредит № ********** от 25.04.2017 г., е недействителен поради
неспазване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с оглед наличието
на уговорка за възнаграждение за допълнителни услуги, представляващи такива по
усвояване и управление на кредита, постигната в противоречие с чл. 10а от ЗПК и с цел
заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Посочено е, че с това допълнително
плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което
неговият размер би надхвърлил законовото ограничение, тъй като с тази сума реално
се увеличава печалбата на кредитора с допълнително възнаграждение и по този начин
посоченият в договора годишен процент на разходите от 49,90% не отговаря на
действителния такъв. При тези изводи, съдът е приел, че на основание чл. 23 от ЗПК,
поради недействителност на договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови на
кредитора само чистата стойност по кредита и е уважил предявения иск за
установяване на вземането на ищеца за неизплатена от ответника главница по договора
в размер от 1251,20 лева, като е отхвърлил иска до пълния заявен размер от 1350 лева и
3
за сумата от 624,59 лева – договорно възнаграждение за периода 05.06.2017 г. –
05.05.2019 г., както и осъдителната претенция за сумата от 1552,96 лева -
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги. Претенцията за
обезщетение за забава върху вземането за главница е отхвърлена, доколкото
длъжникът не е поставен в забава, а върху вземането за възнаградителна лихва и за
възнаграждение за допълнителни услуги, с оглед отхвърляне на обуславящите ги
искове за посочените главници.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените му
правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно, а в обжалваната му
част и допустимо. Не са налице нарушения на императивни материалноправни норми,
които въззивният съд е длъжен да отстрани без да има изрично направено оплакване в
тази насока, съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на
ВКС. Поради това на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена
неговата правилност съобразно посоченото в жалбата.
По отношение на приетата от районния съд фактическа обстановка въззивният
съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора
към нея липсват оплаквания, като настоящата инстанция не може да приеме за
установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от
страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
В случая пред въззивната инстанция не е спорно, а и от приетите писмени
доказателства - искане за отпускане на потребителски кредит „Профи кредит
Стандарт“, Декларация за обработка на лични данни, Стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителските кредити и договор за
потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № ***, ведно с погасителен план и
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към него, подписани
от К. И. Н. на 25.04.2017 г., се установява, че между страните е подписан договор за
потребителски кредит за сумата от 1350 лева, при уговорен фиксиран годишен лихвен
процент от 41.17 %, годишен процент на разходите (ГПР) от 49.90 %, с уговорка за
връщане на кредита на 24 месечни погасителни вноски в размер на 83,46 лева всяка,
посочена в договора дължима сума по кредита от 2003,04 лева, и предоставяне на пакет
от допълнителни услуги срещу възнаграждение от 1620,48 лева, дължимо също на 24
месечни вноски в размер от по 67,52 лева. С включения пакет от допълнителни услуги
общото задължение е 3623,52 лева, а общия размер на месечната вноска е 150,98 лева,
с уговорен падеж 5-то число на месеца. Съгласно споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги, към договора за кредит, същите включват: 1/
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2/ възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски; 3/ възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски; 4/ възможност за смяна на дата на падеж и 5/
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Сумата по
кредита е предоставена на кредитополучателя, след извършено прихващане с
предходно негово задължение, съгласно платежното нареждане на л. 17 от делото на
РС, като за погасяването му е платена еднократно сумата от 98,80 лева (изрично
признание на това обстоятелство се съдържа в исковата молба), а падежът на
последната погасителна вноска е настъпил на 05.05.2019 г.
Оплакванията във въззивната жалба са свързани с правните изводи на
първоинстанционния съд за недействителност на договора за потребителски кредит, по
отношение на който, приложение намира Закон за потребителския кредит.
Съдържанието на договора за потребителски кредит е установено в разпоредбата
на чл. 11, ал. 1 от ЗПК, като според чл. 22 от ЗПК, същият е недействителен при
неспазване на изискванията към него, посочени в чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 от ЗПК.
4
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да
съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, а съгласно т. 10 -
годишния процент на разходите по кредита (ГПР), както и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Формално процесният
договор за кредит отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК,
доколкото са посочени лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума,
дължима от потребителя. Заложените в договора размери от 41, 17% - лихвени
процент и 49, 90% - годишен процент на разходите обаче не съответстват на
действително поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото от една
страна предоставената главница по договора е в размер на 1350 лева и срокът за
връщането е на 24 месечни вноски от по 83,46 лева, а в същото време общата
дължима от потребителя сума по договора е в размер от 3623,52 лева.
Несъответствието на посочените в договора размери на лихвата и ГПР с общата сума,
дължима от потребителя, се дължи на обстоятелството, че при изчисляване на първите
не са включени разходите за заплащане на сумата от 1620,48 лева, представляваща
възнаграждението на заемодателя за закупения пакет допълнителни услуги.
Настоящият състав намира, че по своето естество така посочените в споразумението
към договора "допълнителни услуги", за които е предвидено отделно възнаграждение,
са свързани с усвояване и управление на кредита и като такива, за тях кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони, като за „допълнителни услуги“.
Последната забрана е императивно уредена в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Целта на
посоченото споразумение за "допълнителни услуги" към договора е да бъде
заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита и кредиторът да
получи допълнително възнаграждение за предоставянето на сумата (т. нар. скрита
възнаградителна лихва), уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По този начин при сключване на процесния договор за кредит е
уговорено задължение за потребителя да заплати на заемодателя възнаграждение, което
не е взето предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на
разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв,
определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.
Изложеното налага извод, че договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
9 и т. 10 от ЗПК, отнасящи се до посочване по ясен и разбираем начин на лихвата,
годишният процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, поради
което и съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК същият следва да се приеме за
недействителен. Според чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита. При това положение за потребителя, е
налице задължение да върне на ответника само действително получената сума по
договора в размер на 1350 лева. Правното основание да се претендира това вземане
обаче е неоснователно обогатяване, а в настоящото производство, вземането се
претендира на договорно основание. От своя страна доколкото исковете по реда на чл.
422 от ГПК са с квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК, е недопустимо присъждане на претендираната сума на друго
основание, различно от търсеното и същите се явяват неоснователни изцяло. Така
констатираната недействителност на процесния договор има за последица
недължимост и на уговорените в него акцесорните задължения за възнаградителна
лихва, както и законна лихва за забава от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в
съда на 15.12.2020 г. до окончателното им погасяване.
Диспозитивното начало в гражданския процес и установената в чл. 271, ал. 1,
5
предл. 2 от ГПК забрана за влошаване на положението на жалбоподателя – ищец
налагат първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната
отхвърлителна част, доколкото касателно нея, макар и по различни съображения, е
налице съвпадане на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на
първостепенния съд и въззивната жалба се явява неоснователна. В останалата част
решението, като необжалвано, е влязло в законна сила.
С оглед крайния изход от спора разноски за въззивното производство се дължат
на въззиваемата страна, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, но поради липсата на
съответно искане, не следва да се присъдят.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2315/29.11.2021 г., постановено по г. д. №
4230/2021 г. по описа на Районен съд Пловдив в частта, с която са отхвърлени
предявените от „Профи кредит България“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, против К. И. Н., ЕГН **********, искове за установяване на
паричните притезания, за разликата над 1251,20 лева до 1279,65 лева – главница по
договор за потребителски кредит № ***, сключен на 25.04.2017г., предоставен на
26.04.2017г. и 624.59 лева - договорно възнаграждение за периода 05.06.2017 г. -
05.05.2019 г., за които суми е издадена Заповед № 206/12.01.2021г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК, по ч.г.д. № 16886/2020 г. по описа на Районен
съд Пловдив.
В необжалваната част първоинстанционното решение е влязло в сила.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6