Р Е
Ш Е Н
И Е
№
от 16.11.2023
град София
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, I-9 състав, в открито съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди двадесет и трета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИ АНАСТАСОВА
при
участието на секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия
Анастасова гражданско дело № 35 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.
Образувано е
по следните предявени от ищците Д.П.Н.,
действаща в лично качество и като ЕТ „Д.– Д.Н.“, М.Т.Н. и Т.П.Н. срещу
ответника „Л.“ АД /с предишно наименование „Л.“ АД/ субективно и обективно съединени искове:
I. Искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, с които се иска
прогласяване нищожността на три броя
договори за заем „Б..К.“ с № 5783: от 14.02.2018г., от 21.06.2018г. и от 14.11.2018г.
II. Искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 32 624.22
лв., представляваща платена без основание общ размер
на сума по три броя договори за заем „Б..К.“
с № 5783: от 14.02.2018г., от 21.06.2018г. и от 14.11.2018г., формирана като разлика
между реално предоставената в заем сума и върнатата от страна на ищците, ведно
със законна лихва от 02.01.2020 г. (датата на подаване ИМ) до окончателното
плащане.
В исковата
молба се твърди, че страните по делото са сключили три броя договори за заем „Б..К.“ с № 5783: от
14.02.2018г. за сумата от 20 000 евро, от която реално е предоставена на ищците
сумата от 18 384 евро /с левова равностойност от 35 954.94 лева/; от
21.06.2018г. за сумата от 3 000 евро, от която реално е предоставена на ищците
сумата от 131.83 евро /с левова равностойност от 257.84 лева/ и от 14.11.2018г.
за сумата от 6 000 евро, от която реално не е предоставена на ищците никаква
част от сумата, а паричната сума била задържана от кредитора за погасяване на
лихви и неустойки. Договорите били обезпечени с учредена ипотека. Поддържат, че
с цел избягване защитата на потребителите кредиторът е обещал отпускането на сумите
при условие, че един от заемополучателите се регистрира като търговец,
изпълнено с регистрирането на ЕТ „Д.– Д.Н.“. Твърдят, че срещу предоставената
сума от 20 000 евро е следвало да върнат 42 804, 43 евро, срещу
предоставената сума от 3 000 евро – 7 768, 52 евро, а срещу сумата от
6 000 евро – 14 830 евро. Общият размер на върнатата към момента на
депозиране на исковата молба сума възлизала на 68 837 лв.
Ищците поддържат, че сключеният на 14.02.2018г. договор за Б..К.
клиентски № 5783 е нищожен, поради накърняване принципите на морала и добрите
нрави, с оглед клаузите на т.1.4. (b) (ii), т.1.4. (е), т.1.5. (а), т.1.5. (b), т.1.5. (с), т.1.5. (d), т.1.5. (е),
т.1.5. (f), т.1.5. (g),
т.1.6. (d), т.1.6. (е),
т.1.12. (b) (i), т.1.12. (b) (ii), т.1.12. (b) (iii), т.1.12. (е), т.1.12. (f), т.1.12.
(g), т.1.12. (h),
т.1.12. (i).
Ищците релевират, че сключеният на 21.08.2018г. договор за Б..К.
клиентски № 5783 е нищожен, поради накърняване принципите на морала и добрите
нрави, с оглед клаузите на т.2.1. (b) (i), т.2.1. (Ь) (iii), т.2.2.
(b) (i), т.2.2. (Ь) (Н), т.2.2. (d), т.2.2. (е),
т.2.3. (а), т.2.3. (b) (i), т.2.3. (b) (ii), т.2.3. (b) (iii), т.2.3. (b) (iv), т.2.3.
(с), т.2.3. (d), т.2.3. (е), т.2.3. (f), т.2.3. (g), т.2.3.
(h), т.2.3. (i),
т.2.4. (е), т.2.4. (g), т.4.1.
(b), т.4.1. (с), т.4.1. (е), т.4.1. (f), т.4.1.
(g), т.4.1. (к), т.4.1. (l), т.4.1. (е), т.4.1. (р), т.4.1. (q), т.4.1.
(г), т.4.1. (s), т.4.1. (t).
В ИМ се посочва, че сключеният на 14.11.2018г. договор за Б..К.
клиентски №5783 е нищожен поради накърняване принципите на морала и добрите
нрави, с оглед клаузите на т.2.1. (b) (i), т.2.1. (Ь) (и), т.2.1. (b) (iii), т.2.1.
(b) (iv), т.2.2. (а) , т.2.2. (с), т.2.2. (d), т.2.3.
(а), т.2.3. (Ь), т.2.3. (Ь) т.2.3. (с), т.2.3. (d), т.2.3. (е),
т.2.3. (f), т.2.3. (g), т.2.3. (h), т.2.3.
(i), т.2.4. (е), т.2.4. (g), т.4.1. (Ь),
т.4.1. (с), т.4.1. (е), т.4.1. (f),
т.4.1. (g), т.4.1. (h), т.4.1.
(к), т.4.1. (1), т.4.1. (n), т.4.1. (р),
т.4.1. (q), т.4.1. (г), т.4.1. (s), т.4.1. (t).
Въз основа на изложените съображения ищците искат
прогласяване на процесните договори за нищожни, поради накърняване принципите
на морала и добрите нрави, поради незавършен фактически състав (непредаване на
заемната сума). При условията на евентуалност искат прогласяването им за
нищожни, поради анотизъм, поради заобикаляне закона и поради неравноправност на
посочените клаузи. Претендират осъждане на ответника със сумата от 32 624,
22 лв., като неоснователно платена, ведно със законна лихва от 02.01.2020 г.
(датата на подаване ИМ) до окончателното плащане. Претендират разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от
ответната страна „Л.“ АД, с който оспорва
исковете като неоснователни. Сочи, че в отдалечено време след регистрацията на
ЕТ са сключени още два договора. Счита, че
липсва симулация предвид ясното посочване на предмета на договорите – отпускане
на средства за оборотни нужди. Поддържа, че в договорите за заем било
предвидено предоставянето на парични средства до определен размер на етапи,
като различните етапи обслужвали различни нужди – заплащане на нотариални
такси, задължения към НАП и др. Оспорва твърдението, че договорката за
анатоцизъм противоречи на закона, предвид качеството на страните по сделката,
съобразно нормата на чл. 294, ал.2 ТЗ. Счита, че уговорената възнаградителна
лихва не противоречи на закона и е уговорена, съобразно изискванията на чл.
430, ал. 2 ТЗ. Оспорва твърдението, че неустойката се начислявала върху вече
начислени неустойки и такси и разноски и че същата излиза извън присъщите й
функции, което би я направило нищожна. Твърди, че големият размер на
неустойката е в резултат от дългия период на непогасяване на заема. Сочи, че
таксата за предсрочно погасяване е с цел да се възмездят вредите, които кредиторът
ще претърпи при загуба на дохода от кредита.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, 9 състав, като прецени събраните по делото доказателства по реда
на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое убеждение, намира за установено
от фактическа страна следното:
Предявени са субективно и обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал.
2 ЗЗД за
прогласяване нищожността на три
броя договори за заем „Б..К.“ с № 5783: от 14.02.2018г., от 21.06.2018г. и от
14.11.2018г., поради накърняване принципите на морала и добрите нрави, поради
незавършен фактически състав (непредаване на заемната сума) и доколкото същите
са привидни.
Във
връзка с предявените искове, следва да вземат предвид следните съображения: първоначалното обективно съединяване на исковете може да се
осъществи чрез кумулативно, алтернативно или евентуално съединяване на няколко
иска от ищеца с една искова молба /арг. от чл. 210, ал. 1 ГПК/. При
кумулативно обективно съединяване, съдът дължи произнасяне по всеки един от
предявените искове; при евентуално съединяване по почин на ищеца, съдът се
произнася по евентуалния иск, ако отхвърли главния иск; а алтернативното
съединяване предполага изявление на ищеца, че съдът може да се произнесе по
исковете, без значение на кое от конкуриращите се основания ще го уважи.
Критерият за определяне на вида на съединяването на исковете е дали
основанията, на които са предявени, се изключват или могат да са налице
едновременно и независимо едно от друго, както и относно правните последици от
уважаването на всеки един от исковете. Основанието на иска се определя от съда
въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищецът в исковата молба, за
да извлече претендираното право, което свързва със заявения петитум на иска.
След като определянето на основанието на предявения иск е процесуално
задължение на съда, то съдът, разглеждащ спора, извършва и преценка за
съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, като не е
обвързан от изявлението на ищеца относно обективното съединяване на исковете.
Когато ищецът прибягва до обективно съединяване на исковете, той обуславя
разглеждането на евентуалния иск от неуважаването на главния иск. Ако ищецът е
предявил обективно съединени искове при условията на евентуалност, то съдът се
произнася по всеки един от исковете в поредността, произтичаща от естеството на
въведеното основание, като при уважаването на иска на едно от основанията,
съдът не дължи произнасяне по същество по останалите евентуални искове.
Предявяването на искове за прогласяване на нищожност на една правна сделка на
различни правни основания при условията на кумулативност е допустимо, ако
ищецът обоснове правен интерес за предявяване на иска с оглед на различни
правни последици, които законът свързва с обявяване на нищожността за страните
по сделката. Ако такъв интерес не е обоснован, исковете следва да се
разгледат от съда при условията на евентуалност в поредност, произтичаща от
естеството на поддържания от ищеца порок на сделката. Съдът не се произнася по
евентуалния иск, ако не се е сбъднало условието, от което зависи разглеждането
му - неуважаването на главния иск, а ако се е произнесъл по същество по този
иск, то в тази част решението му се явява процесуално недопустимо. /в този смисъл е РЕШЕНИЕ № 117 ОТ 31.05.2016 Г. ПО ГР. Д. №
5673/2015 Г., Г. К., III Г. О. НА ВКС/.
Основателността на предявените искове
се обуславя от доказване на сочените основания за нищожност – накърняване на
добрите нрави и противоречие с императивни правни норми на чл. 240, ал. 1 ЗЗД (непредаване
на заемната сума), както и доказване, че
същите са привидни.
При анализа на предпоставките от
фактическия състав на предявения иск следва да се изложат следните съображения:
съгласно чл. 1.3, б. „а“ от представения по делото договор за заем „Б..К.“ с №
5783 от 14.02.2018г. /л. 8,
стр. 2/ е предвидено, че ответникът, в качеството си на заемодател се е
задължил да предостави на ищеца ЕТ „Д.– Д.Н.“, в качеството му на
заемополучател и на останалите трима ищци, в качеството им на солидарни
длъжници и ипотекарни длъжници лихвоносен обезпечен заем с максимален размер на
главницата до 20000 евро. В чл. 1.4 от договора е посочено, че ответникът
отпуска заема в срок до 3 работни дни от датата, на която са изпълнение
условията, посочени в чл. 1.4, б. „а“, т. „i“ и т. „ii“. В нормата
на чл. 1.4, б. „b“ е посочено изрично, че ищците се съгласяват от заема да се
приспадне сума в общ размер от 862.25 евро /с левова равностойност от 1686.42
лева/, включваща в себе си сумата от 512.92 лева – нотариална такса за
учредяване на договорна ипотека и сумата от 1173.50 лева – такса проучване и
изготвяне на документи за кредит. Следователно след приспадане на сумата от
862.25 евро от общо уговорената сума от 20000 евро се получава сумата от 19137.75 евро /20000 евро –
862.25 евро/. По отношение на тази сума в чл. 1.3, б. „б“ от договора е
посочено, че заемополучателите се задължават да използват заема за следните
цели и на следните етапи: първи етап:
сумата от 120.00 лева се превежда по сметка на „А.Е.О.“ ООД за извършване на
експертна оценка на имуществото на кредитополучателите; сумата от 186.04
лева се предоставя на нотариус М.Т.И.за изплащане на разноските по
нотариалното удостоверяване на подписа на страните по договора, които разноски
са за сметка на заемополучателите; втори
етап: в срока по т. 2.2 се извършва погасяване на задълженията за
здравно осигуряване на Т.П.Н. към НАП, възлизащи на 1095.19 лева; трети етап: в срока по чл. 2.2
се извършва цялостно погасяване на задълженията за наказателно постановление
/глоба на ищеца Т.П.Н. към НАП, възлизаща на сумата от 50.00 лева/. По
силата на чл. 1.9 от договора като предварително условие за отпускане на заема
ищците се задължават да предоставят обезпечение, а именно учредена от
ипотекарните длъжници и вписана в полза на заемодателя първа по ред договорна
ипотека върху апартамент с № 112, находящ се в гр. София, жк *********
Съгласно чл. 2.1, б. „а“ от
представения по делото договор за заем „Б..К.“ с № 5783 от 21.06.2018г. /л. 17, стр. 2/ е предвидено, че ответникът, в
качеството си на заемодател се е задължил да предостави на ищеца ЕТ „Д.– Д.Н.“,
в качеството му на заемополучател и на останалите трима ищци, в качеството им
на солидарни длъжници и ипотекарни длъжници лихвоносен обезпечен заем с
максимален размер на главницата до 3000 евро. В чл. 2.2, б. „а“ от договора е
посочено, че ответникът отпуска заема в срок до 3 работни дни от датата, на
която са изпълнение условията, посочени в чл. 2.1, б. „а“, т. „i“. В нормата на чл. 2.2, б. „b“ е посочено изрично, че ищците се съгласяват от заема да се приспадне сума в общ размер от 253.25
евро /с левова равностойност от 495.31лева/, включваща в себе си сумата
от 190.94 лева – нотариална такса за учредяване на договорна ипотека и сумата
от 314.37 лева – такса проучване и изготвяне на документи за кредит.
Следователно след приспадане на сумата от 253.25 евро от общо уговорената сума
от 3000 евро се получава сумата от 2746.75
евро /3000 евро – 253.25 евро/. По отношение на тази сума в чл. 2.1, б.
„б“ от договора е посочено, че заемополучателите се задължават да използват
заема за следните цели: сумата от 80.44 лева се предоставя на нотариус М.Т.И.Иванчева
за изплащане на разноските по нотариалното удостоверяване на подписа на
страните по договора, които разноски са за сметка на заемополучателите; сумата
от 5036.30 лева се удържа от ответника при предварително усвояване на заема,
която сума представлява и покрива дължимите суми по задълженията на ЕТ „Д.– Д.Н.“,
във връзка с договор за заем „Б..К.“ с № 5783 от 14.02.2018г. По силата на чл. 4.1
от договора като предварително условие за отпускане на заема ищците се
задължават да предоставят обезпечение, а именно учредена от ипотекарните
длъжници и вписана в полза на заемодателя втора по ред договорна ипотека върху
апартамент с № 112, находящ се в гр. София, жк *********
Съгласно чл. 2.1, б. „а“ от представения
по делото договор за заем „Б..К.“ с № 5783 от 14.11.2018г. /л. 26, стр. 2/ е предвидено, че ответникът, в
качеството си на заемодател се е задължил да предостави на ищеца ЕТ „Д.– Д.Н.“,
в качеството му на заемополучател и на останалите трима ищци, в качеството им
на солидарни длъжници и ипотекарни длъжници лихвоносен обезпечен заем с
максимален размер на главницата до 6000 евро. В чл. 2.2 от договора е посочено,
че ответникът отпуска заема в срок до 3 работни дни от датата, на която са
изпълнение условията, посочени в чл. 2.2. По отношение на тази сума в чл. 2.1,
б. „б“ от договора е посочено, че заемополучателите се задължават да използват
заема за следните цели и на следните етапи: първи етап: сумата от 930.62 лева се удържат при подписване
на договора за погасяване на такса за
юридическо и административно обслужване като таксата се дължи от
заемополучателя и покрива всички юридически и административни разходи, свързани
със заема; сумата от 9181.29 лева се удържа от ответника при предварително
усвояване на заема, която сума представлява и покрива дължимите суми по
задълженията на ЕТ „Д.– Д.Н.“, във връзка с договор за заем „Б..К.“ с № 5783 от
14.02.2018г.; сумата от 1453.71 лева се удържа от ответника при предварително
усвояване на заема, която сума представлява и покрива дължимите суми по
задълженията на ЕТ „Д.– Д.Н.“, във връзка с договор за заем „Б..К.“ с № 5783 от
21.06.2018г.; втори етап: в
срока по чл. 2.2 се извършва цялостно погасяване на задълженията ищеца Т.П.Н.
към НАП. По силата на чл. 4.1 от договора като предварително условие за
отпускане на заема ищците се задължават да предоставят обезпечение, а именно
учредена от ипотекарните длъжници и вписана в полза на заемодателя трета по ред
договорна ипотека върху апартамент с № 112, находящ се в гр. София, жк *********
От изготвената по делото ССчЕ /л. 276 и
сл./, неоспорена от страните и кредитирана от съда като компетентно и обективно
изготвена се установява следното: по отношение на договор за заем „Б..К.“ с №
5783 от 14.02.2018г. по
делото са представени фактури, от които се установява, че ответникът е заплатил
сумата от 512.92 лева – нотариална такса за учредяване на договорна ипотека и
сумата от 1173.50 лева – такса проучване и изготвяне на документи за кредит; от
представеното от ответника платежно нареждане се установява, че на 27.02.2018г.
ответникът е превел сумата от 35954.94 лева с получател ответницата по
банковата сметка на получателя с основание на превода: „договор за заем кл. Н.
от 14.02.2018г. т. 2.2.б /с/, представляваща остатъка от отпуснатия кредит след
погасяване на посочените по-горе суми по кредита; по отношение на договор за
заем „Б..К.“ с № 5783 от 21.06.2018г.
вещото лице е посочило, че сумата от 80.44 лева е преведена от
ответника на нотариус М.И.на 22.06.2018г., съгласно представено платежно
нареждане; допълнително ответникът е заплатил и сума в размер на 1010.27 лева с
получател нотариус Маргарита Иванова, съгласно представено платежно нареждане,
от която част в размер на 178.54 лева е отнесена по договора за кредит от
21.06.2018г.; по делото са представени фактури, от които се установява, че
ответникът е заплатил сумата от 180.94 лева – нотариална такса за учредяване на
договорна ипотека и сумата от 314.37 лева – такса проучване и изготвяне на
документи за кредит; на 03.07.2018г. ответникът е превел сума в размер на
257.84 лева с получател Д.П.Н., представляваща остатък от отпуснатия кредит
след погасяване на посочените по-горе суми по кредита; по отношение на договор
за заем „Б..К.“ с № 5783 от 14.11.2018г.
експертът е посочил, че съгласно представените документи сборът на сумите по
чл. 2.2 от договора, които ответникът удържа и заплаща формира размера на
отпуснатия кредит от 6000 евро и по
този договор не остава сума за превод по сметката на заемополучателя.
Вещото лице категорично е посочило, че по договори за заем „Б..К.“ с № 5783 от 14.02.2018г.
и от 21.06.2018г. са преведени суми единствено и само на ищеца Д.П.Н.,
по нейна лична сметка като останалите ищци не са получавали суми по процесните
договори.
С
оглед съдържанието на договорите, съдът следва да обоснове извода, че същите са
свързани помежду си.
Във връзка с доводите на ищците за
нищожност на сключените договори, поради противоречие с морала и добрите нрави
съдът следва да изложи следните съображения: от представените по делото
подробно анализирани три договора за заем се установява, че същите са сключени
между ответника, в качеството му на заемодател и ищеца ЕТ „Д.– Д.Н.“, в
качеството му на физическо лице – търговец и заемополучател, а останалите трима
ищци са сключили договорите в качеството им на солидарни длъжници и ипотекарни
длъжници. По смисъла на постигнатите взаимни договорки, заемодателят се е
задължил да предостави на заемополучателя лихвоносни обезпечени заеми с
максимален размер от 20 000 евро /по договора от 14.02.2018г./; от 3000 евро
/по договора от 21.06.2018г./ и от 6000 евро /по договора от 14.11.2018г./.
Договорено между страните е, че заемополучателят дължи връщане на заемите
заедно с натрупаната по тях лихва, като според договорите усвояването следва да
стане на съответните етапи, посочени в договора и подробно анализирани от
настоящия състав по-горе. Съгласно клаузите на договорите, заемополучателят е
длъжен да осигури разходването на предоставените по заемите суми единствено и
само за целите, посочени в договора и се задължава да извършва дейността си с
грижата на добрия търговец, както и в съответствие с приложимото право, като до
пълното изплащане на заема и всички други задължения по договора,
заемополучателят се е задължил да предоставя на заемодателя копие от ГФО за
всяка приключила финансова година, ведно с доклада на одиторите към него /ако е
приложимо/, веднага, след като съответният отчет е наличен, но не по-късно от
30 май на следващата година. /чл. 1.10 и сл. – л. 11/. Предвидена е и неустойка
в размер от 0.23 % /л. 9/ в случай, че
заемополучателят не изпълни някое от задълженията си по договорите. Към така
сключените между страните договори са налице и подадени искания за Б..К. от ЕТ
„Д.– Д.Н.“ от 14.02.2018г. /л. 146/; от 21.06.2018г. /л. 160/ и от 14.11.2018г.
/л. 169/, в които са посочени параметрите на исканите заеми. Представени са и
съответните Декларации по ТЗ /л. 147 и сл./.
При изследване на следващото
основание за нищожност на договорите, доколкото същите са привидни, следва да
се изложат следните съображения: съгласно разпоредбата
на чл.26, ал.2 ЗЗД нищожни са
всички привидни договори. Привидни са договорите, при които страните нямат воля
да бъдат обвързани, както постановява договорът. Когато волята на страните по
сключеното съглашение е само да се създадат привидни правни последици на
обвързаност, които те не желаят, симулацията е абсолютна, а когато волята на
страните е да бъдат обвързани по начин различен от посочения в сключеното
съглашение, симулацията е относителна. И в двата случая явната сделка е
нищожна. Прикритото съглашение, поражда действие само ако отговаря на
изискванията за неговата действителност. По въпроса за нищожността
на симулативната сделка от липса на реално съгласие за настъпване на правните
последици ли произтича или от евентуалното противоречие със закона и добрите
нрави, константната
съдебна практика счита, че
относителната симулация обхваща сделките, чиито правни последици страните не
желаят да настъпят. При относителната симулация всъщност има две сделки-едната
привидна, симулативна, чиито правни последици страните не желаят и
другата-прикритата или дисимулирана, чиито правни последици страните
действително желаят
/в този смисъл е Решение с № 79/26.06.2012г. по гр. д. № 791/2011г. по описа на
ВКС, III
ГО; Решение № 1106 по гр.д. № 2969/2007 г. на ВКС, III г.о/.
След задълбочен анализ на представените
по делото договори съдът намира, че не са налице договорни разпоредби,
опровергаващи целта на получените в заем средства, респективно - такива от
които съдът да приеме, че същите са насочени за задоволяване на лични нужди на
физическото лице или пък, че имат смесен характер. Същевременно ищците не са
представили доказателства в подкрепа на твърденията за симулативност и за
поведението на ответното дружество преди сключване на договора, респективно за
преддоговорния процес между страните, от които да се съди, че търговецът
/заемодател/ е бил наясно, че заемополучателят не действа в качеството си на
търговец. В тази връзка следва да се акцентира и върху обстоятелството, че
ищците не са ангажирали каквото и да било доказателство, подкрепящо довода им, че
ищецът ЕТ „Д.– Д.Н.“ е бил подканен от заемодателя да се регистрира като
едноличен търговец. Моментът на регистриране на ЕТ е ирелевантен за характера
на сделката. Това е така, тъй като, за да може едно лице да придобие търговско
качество, не винаги е важна продължителността на осъществяваната търговска или
професионална дейност (в този смисъл е и Решение
С-269/95, т. 17). Търговската дейност може да е, както настояща,
така и бъдеща, планирана, макар и неосъществена, като последното не променя
нейния характер (по аналогия от Решение C-485-17,
т. 45). В тази връзка съдът намира, че събраните по делото гласни
доказателства, получени чрез разпита на свидетеля Й.Г.Ц./л. 252 и сл./ са
ирелевантни.
По отношение на аргумента на ищците, че чрез процесните договори се заобикаля ЗЗП и ЗПК, които
защитават физическите лица – длъжници от неравноправни клаузи, съдът намира
същият за несъстоятелен, поради следните съображения: в § 13а, т. 9 ДР на ЗЗП изрично е посочено,
че със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива
93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските
договори. Във връзка с преюдициални запитвания по приложението чл. 2, б.
"б" от Директива 93/13 е формирана практика на Съда на
Европейския съюз, в която разпоредба е дефинирано понятието
"потребител", като всяко физическо лице, което в качеството си на
страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са
извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При
транспониране на директивата в националното ни законодателство е даденото
сходно определение на същото понятие в § 13 от ДР на ЗЗП.
Според него, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон
действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В т. 39 на решение по
дело С-348/14 на СЕС е прието, че в
определението за "потребител" по чл. 2, б.
"б" от Директива 93/13 попада физическото лице, което има
положението на съдлъжник по договор за кредит, ако действа за цели извън
рамките на неговата търговска или професионална дейност.
Съобразно решение по дело С-110/14 на СЕС, понятието
"потребител" е обективно и не зависи от знанията, които съответното
лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага.
Посочено е, че трябва да се извърши преценка на всички обстоятелства по делото,
вкл. на клаузите на договора, естеството на представляващата предмет на
договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или
съответно на получаването й, с оглед установяване на качеството на
"потребител" на страната по него /т.
22-т. 23/.
В определение, постановено
по чл. 99 от процесуалния правилник на СЕС /в хипотеза, при която
преюдициалният въпрос не оставя място за разумно съмнение/ по дело С-74/15
на СЕС е прието, че чл. 1, § 1
и чл. 2, б.
"б" от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че директива може да
се прилага към договор за обезпечение на недвижим имот или за поръчителство,
сключен между физическо лице и кредитна институция за гарантиране на
задълженията, които има търговското дружество към тази институция по силата на
договор за кредит, когато това физическо лице е действало за цели, които не
попадат в рамките на упражняваната от него дейност по занятие, и то няма връзка
от функционално естество с посоченото дружество. Разяснено е в т. 21-т.
23, че директивата се прилага за всички договори, извън изключенията, изброени
в десето съображение
на Директива 93/13, поради което предметът на договора е ирелевантен
за приложното поле на директивата, която дефинира договорите, към които се
прилага, с оглед на качеството на страните по договора - в зависимост от
обстоятелството, дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната
от тях търговска или професионална дейност. Понятието "потребител" по
смисъла на чл. 2, б.
"б" от Директива 93/13 има обективен характер и трябва да
се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени,
дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни
за упражняването на дадена професия /т. 27/.
Преценката се извършва с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото /т. 28/. В случаите на физическо лице, което е
поело да бъде гарант за изпълнението на задължения на търговско дружество,
задача на националният съд е да установи, дали това лице е действало в рамките
на осъществяваната от него дейност по занятие, или поради връзка от
функционално естество, която то има с това дружество, като например неговото
управление или значителен дял от неговия дружествен капитал, или е действало за
цели от частен характер.
Същото разрешение е дадено в решение по дело С-419/11 TiaXEC във връзка с
приложението на чл. 15, § 1 от
Регламент № 44/2001 г. на Съвета за компетентността, признаването и
изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. В него е прието, че физическото лице,
което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или
мажоритарното участие в същото, не може да се счита за потребител по смисъла на
тази разпоредба, когато поръчителствува по запис на заповед, издаден за
гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор, свързан с
получаването на кредит.
С оглед посочената
задължителна практика на СЕС, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на
общностното право, в Решение №
38/23.06.2017 по т. дело № 2754/2015 г. на
ВКС, ТК, І т.о. е
посочено, че физическо лице - съдлъжник по договор за
банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец,
може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя
и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа
за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът
извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по
делото с оглед установяване на качеството "потребител". Обезпечението
на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е
съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка
търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални
/функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление
или мажоритарно участие в същото."
В настоящия видно от съдържанието на договорите,
в тях изрично е посочено, че е предоставен кредит на лица, осъществяващи
стопанска дейност. Същевременно видно и самата молба, депозирана по реда на
чл. 420 ГПК /л. 96/ изрично е посочено, че са сключени Б..К.и. В тази връзка следва да се посочи, че съобразно константната съдебна
практика обезпечението на дълг на
търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не
може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска
дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални
/функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление
или мажоритарно участие в същото. /в този смисъл са решения №
84/07.02.2017 г. по т. дело № 1934/2015 г. на ВКС, I т.
о., решение №
240/29.03.2018 г. по т. дело № 1102/2017 г. на ВКС, I т.
о., решение № 308/19.01.2019
г. по т. дело № 2931/2017 г. на ВКС, II т. о., всички по чл. 290 ГПК и
др., както и в Определение № 60627 от 26.08.2021 г. по гр. д. № 781/2021
г., ІV ГО на ВКС/.
В настоящия случай следва да се отчете обстоятелството, че заемополучател
по сключените договори е ищецът ЕТ „Д.– Д.Н.“
като същевременно солидарен съдлъжник по сключените договори е Д.П.Н. като в
тази връзка следва да се съобразят специфичните моменти при фигурата на
едноличния търговец. В действителност физическото лице и търговското му
предприятие са едно и също лице и не следва да бъдат разделяни като различни
субекти. Съобразно изричната разпоредба на чл. 56 ТЗ,
едноличният търговец е физическо лице. Регистрацията по реда на ТЗ е с оглед
участието му като страна по търговски правоотношения с произтичащи от това
права и задължения, но тя няма за правна последица възникването на нов правен
субект. Няма разлика между правосубектността на едноличния търговец и
физическото лице, поради което както общите граждански закони, така и ТЗ
предвиждат неограничена и пълна отговорност с цялото му имущество по отношение
на кредиторите. Едноличният търговец е търговското качество на физическото
лице, с което му се дава възможност да участва в търговския оборот. С едно и
също имущество той отговаря по задълженията, възникнали в резултат на
упражняване на търговската си дейност и по всякакви други имуществени
отношения. Както физическото лице отговаря с цялото си имущество за
задълженията на едноличния търговец, така и за задълженията на физическото лице
отговаря и предприятието му. Като се има предвид, че ЕТ не са ЮЛ, нито различни
правни субекти от физическото лице, за задълженията възникнали от дейността на
физическото лице, действащо като ЕТ, отговорността се носи от съответното
физическо лице и обратно. Този извод не се променя от установения по делото
факт, че физическото лице е поело солидарна отговорност по процесния договор за
кредит, сключен от него в търговското му качество.
Предвид съдържанието на процесните три договора за
заем настоящият съдебен състав следва да обоснове извода, че в случая не биха
могли да намерят приложение разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, както по отношение на заемополучателя, така и
по отношение на солидарните длъжници – физически лица, тъй като съгласно
нормата на чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗПК, разпоредбите на ЗПК не
се прилагат за договори за кредит или договори за посредничество за
предоставяне на кредит, които са обезпечени с ипотека или друго сравнимо
обезпечение върху недвижим имот. В случая процесните договори за заем са обезпечени
с ипотека върху недвижим имот и затова спрямо тях не са приложими разпоредбите
на ЗПК. При това положение не следва да се прави преценка по същество дали
договорите са сключени в нарушение с изискванията на разпоредби от ЗПК.
Ето защо аргументите на ищците за нищожност на договорите, основани на
твърдения за сключването им в нарушение на разпоредби от ЗПК, се явяват
неоснователни.
По отношение на довода на ищците, че предвидената
неустойка е нищожна, следва да се посочи следното: в разпоредбата на чл. 1.5, б. „с“ от договора от 14.02.2018г. /л. 9/ е предвидена неустойка в размер на 0.23 % върху сбора от цялата непогасена част от заема и
натрупалата се до момента договорна лихва за всеки ден, считано от датата на
падежа на дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на всички
просрочени дължими суми. В тази връзка следва да се посочи следното: за да възникне правото на ответника да претендира уговорената неустойка в
сочения размер, следва да са налице предпоставките по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а именно неустойката да е уговорена писмено, да е
настъпило предвиденото в договора основание за нейното плащане, като същата
трябва да отговаря на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция. Неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното
право. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще
заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е
необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението.
Уговорката за неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона,
а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно (така TP № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС). В този смисъл е и
разрешението в т. 1 на ТР 1/2013 на ОСГТК, съгласно което съдът може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като
основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в
публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Тази принципна постановка
се аргументира с чл. 5 ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното
прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена
в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно правило,
отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от
заинтересованата страна. Начинът на определяне на неустойката, както и
границите й, не са определени с императивни правни норми, поради което
договарянето й без краен предел, както и евентуалната й прекомерност, сами по
себе си не водят до нищожност на неустойката.
Неустойката следва да
се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД тогава,
когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Тази разпоредба намира
приложение и при търговските сделки по правилото на чл. 288 от ТЗ. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента
на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии като
естество и размер на обезпеченото с неустойка задължение; обезпечаване на
задължението с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношение
между неустойката и очакваните вреди от неизпълнението, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1/ естеството им на
парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; 2/ дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3/ вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението
- съществено или за незначителна негова част; 4/ съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
В конкретния
случай, страните са уговорили, че се дължи неустойка в размер от 0,23%, изчислена върху
размера на просрочената сума, за периода на забавата. Настоящият
състав счита, че така уговорената мораторна неустойка е нищожна, поради
следните съображения:
В изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на
уговорената клауза за неустойка,
преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че същата е нищожна, тъй
като уговореният размер от 0,23 % от неиздължената по договора сума нарушава
принципа на справедливост. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010
г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката не е нищожна при липса на уговорен краен предел
за начисляването й. В случая обаче не е уговорен краен
предел за начисляването й.
Във връзка с
изложеното, следва да се посочи, че съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД, неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи за обезщетение на вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Според ал.2 на цитираната
норма, ако неустойката е
прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е
изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер. Неустойката служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно тяхното доказване,
като освен обезщетителна, тя има и обезпечителна и наказателна функция. Когато
следва да се приложи правилото на чл. 92, ал. 2 ЗЗД преценката
следва да се прави при всеки конкретен случай, като намаляването трябва да
става с оглед съотношението на действителния размер на претърпените вреди с
дължимата неустойка, като
следва да се има предвид и санкционната й функция.
В настоящия случай е предвидена неустойка за забава, като целта на
същата е да обезщети вредите на кредитора за периода, докато е налице
неизпълнение. Периодът на дължимост
на неустойката е без краен предел, не е уговорен максимален дължим размер.
Предвижда се неустойката да се изчислява за всеки ден просрочие и то не само
върху непогасената част от главницата, а и върху договорните лихви. Така на
практика се уговаря възможност за кредитора не само да репарира евентуално
претърпените от забавата вреди, но и да капитализира допълнителни приходи под
формата на неустойка. По този начин натрупаната неустойка би била в размер на
повече от половината от предоставената в заем главница и надхвърляща по размер
настъпилите вреди от забавата /посоченото обстоятелство се установява от
приетата по делото ССчЕ – л. 83 и сл./. При това, и като се вземе предвид, че изпълнението на задълженията по
процесния договор е обезпечено и с договорна ипотека върху недвижим имот,
следва да се приеме, че уговорената неустойка несъмнено прекрачва пределите на
присъщите обезпечителна и обезщетителна функция. Следователно клаузата за
нейната дължимост е нищожна. Същевременно обаче нищожността на тази неустойка не води до нищожност на целите договори.
С оглед всички гореизложени съображения съдът намира предявените искове
за неоснователни и недоказани.
Предявени
са обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 .
Съгласно задължителните
постановки на Постановление № 1 от 28.05.1979г. на Пленума на ВС текстът на чл. 55, ал.1,
пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при
начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо
въз основа на нищожен акт.
За да бъде уважен иска по
чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, съдът следва да установи наличието на две
предпоставки: 1) получаването на процесната сума в размер от 32 624.22 лв. от обогатилото се лице – ответника, която е дадена от
обеднелите лица-ищци и 2) липса на основание за получаването, като в хипотезата
на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД тази липса следва да е начална, каквито са и
твърденията въведени от ищците в настоящото производство.
По отношение на първата предпоставка за
уважаване на исковете – получаването на
процесната сума от обогатилото се лице – ответника, която е дадена от
обеднялото лице-ищеца, следва да се посочи, че от приетата по делото ССчЕ /л. 283
и сл./, кредитирана от съда като компетентно и обективно изготвена се
установява следното: общият размер на плащанията от ищците по сключения договор
от 14.02.2018г. възлиза на сумата от
32949.82 евро като в тази сума е включена и сумата от 15820.09 евро – заплатена неустойка /л. 283/; общият размер на
плащанията от ищците по сключения договор от 21.06.2018г. възлиза на сумата от 4706.09 евро като в тази сума е
включена и сумата от 2384.75 евро –
заплатена неустойка /л. 284/; общият размер на плащанията от ищците по
сключения договор от 14.11.2018г.
възлиза на сумата от 7167.64 евро като в тази сума е включена и сумата от 3996.92 евро – заплатена неустойка /л.
284/. Общият размер на заплатената неустойка по сключените три договора,
съобразно приетата по делото ССчЕ възлиза на 22201.76 евро /15820.09 евро +
2384.75 евро + 3996.92 евро/. Доколкото по делото се установи, че клаузата за
неустойка е нищожна, то предявените искове се явяват основателни и доказани.
Основателно е и искането за присъждане
на законна лихва, считано от 02.01.2020 г. (датата на депозиране на ИМ) до
окончателното плащане на вземането.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора,
право на разноски възниква за всички страни по делото. На основание чл. 78, ал.
1 ГПК ответникът следва да заплати на ищците сумата от 7202.50 лева, съразмерно
с уважената част от исковете от общо претендираната сума от 14405.00 лева
/сумата от 12800.00 лева – адвокатски възнаграждения; сумата от 1305.00 лева –
държавна такса и сумата от 300.00 лева – депозит за вещо лице/. Доколкото ищците
не са посочили каква част от адвокатското възнаграждение за кой иск се отнася,
то съдът счита, че следва да се раздели поравно за всеки от исковете.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да се присъди сумата от 954.37 лева, съразмерно
с отхвърлената част от исковете /сумата от 1508.73 лева – адвокатско
възнаграждение и сумата от 400.00 лева – депозит за вещо лице/.
Въз основа на изложените
съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д.П.Н., с ЕГН **********, действаща в
лично качество и като ЕТ „Д.– Д.Н.“, с ЕИК ********, М.Т.Н., с ЕГН ********** и
Т.П.Н., с ЕГН **********, с общ адрес: *** срещу „Л.“ АД /с предишно наименование
„Л.“ АД/, с ЕИК ********, с адрес: гр. София, бул. ********искове с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал.
2 ЗЗД, с които се иска прогласяване нищожността на три броя договори за заем „Б..К.“ с № 5783: от
14.02.2018г., от 21.06.2018г. и от 14.11.2018г.
ОСЪЖДА
„Л.“ АД /с предишно наименование „Л.“
АД/, с ЕИК ********, с адрес: гр. София, бул. ********да заплати на Д.П.Н., с
ЕГН **********, действаща в лично качество и като ЕТ „Д.– Д.Н.“, с ЕИК ********,
М.Т.Н., с ЕГН ********** и Т.П.Н., с ЕГН **********, с общ адрес: ***, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 32 624.22
лева, представляваща платена без основание общ размер
на сума по три броя договори за заем „Б..К.“
с № 5783: от 14.02.2018г., от 21.06.2018г. и от 14.11.2018г., формирана като
разлика между реално предоставената в заем сума и върнатата от страна на ищците
неустойка, ведно със законна лихва от 02.01.2020г. (датата на
подаване ИМ) до окончателното плащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 7202.50 лева – разноски по съразмерност за производството пред СГС.
ОСЪЖДА Д.П.Н.,
с ЕГН **********, действаща в лично качество и като ЕТ „Д.– Д.Н.“, с ЕИК ********,
М.Т.Н., с ЕГН ********** и Т.П.Н., с ЕГН **********, с общ адрес: *** да
заплатят на „Л.“ АД /с предишно наименование „Л.“ АД/, с ЕИК ********, с адрес:
гр. София, бул. ********на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 954.37 лева – разноски по съразмерност
за производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: