РЕШЕНИЕ
гр. София, 08.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и девети май две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонара Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 11451 по описа на СГС за 2019 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение 101163 от 23.04.2019 г., постановено
по гр. дело № 65995/2014 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 67 състав, са отхвърлени предявените
от К.М.-Р.Г. и В.Г. срещу „Т.С.” ЕАД, насрещни активно субективно при условията
на разделност и обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание
чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на платени без основание суми, както следва: сумата
от по 45,51 лева, претендирана от всеки един от ищците, представляваща
заплатена главница за топлинна енергия за периода от м.05.2011г. до
м.10.2011г., ведно със законната лихва от предявяване на исковете до
окончателното плащане на сумите, както и с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата
от по 3,04 лева, претендирана от всеки един от ищците, представляваща
обезщетение за забавено плащане на горната главница за периода от 14.12.2011г.
до 06.08.2012г.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от К.М.-Р.Г. и В.Г., с оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и необоснованост. Изтъкват, че необосновано първоинстанционният
съд е приел, че с извършените процесни плащания са погасени задължения, за
които е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 19826/2011 г. по описа на
СРС, 88 състав, тъй като процесния период м.05.2011 г. до м.10.2011 г. е
включен в заповед за изпълнение издадена по гр.д. № 19826/2011 г., за което
било представено и удостоверение от ЧСИ, като процесните суми били платени без
правно основание. Поддържат, че не може ответното дружество да натрапва услуга,
която не е поискана, и да начислява суми за сградна инсталация, както и че
Решение на КС № 5 от 22.04.2010 г. е недействително, тъй като отношенията
свързани с доставянето на топлинна енергия на потребители не са конституционно
регламентирани. Молят съда да отмени решението и уважи изцяло предявените осъдителни
искове.
Въззиваемият ответник - „Т.С.” ЕАД не е подал отговор на
въззивната жалба. С молба от 27.05.2020 г. взема становище за неоснователност
на жалбата.
Въззиваемия - „Т.с.“ ЕООД - третото
лице помагач–не е подал отговор на въззивната жалба, не се явява негов процесуален
представител и не взема становище по въззивната жалба.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната
разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, доколкото въззивната
инстанция не констатира при постановяване на решението нарушение на императивна
материалноправна норма /установена в публичен интерес/, а и в случая не е
налице задължение за съда да следи служебно за интереса на
някоя от страните по делото, съобразно задължителните за органите на съдебната власт указания
дадени в т. 1 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По конкретно
наведени доводи във въззивната жалба, съдът намира следното:
Принципно възникването на спорното материално право за връщането на
дадено при начална липса на правно основание (чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД) се
обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически
факти): 1) процесната сума да е излязла от патримониума на ищците; 2) тя да е
постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3) това разместване на блага
от имуществото на ищеца в патримониума на ответника да е без правно основание,
т. е. без да е бил налице годен юридически факт, за превеждането на сумите от
по 45,51 лв. от всеки
един от ищците по насрещния иск. В
съответствие с процесуалния закон /чл. 154, ал. 1 ГПК/ СРС е разпределил
доказателствената тежест, указвайки на страните, че в тежест на ищеца е да
докаже даването, респ. получаването на имущественото благо от ответника, а в
тежест на последния е да докаже възникването и съществуването на правното
основание за това имуществено разместване от патримониума на ищеца в неговата
имуществена сфера.
В конкретния
случай настоящият състав на съда, приема за обоснован извода на СРС, че по
ч.гр.дело № 19826/2011г. по описа на СРС, 88 състав, на 22.12.2011г., приложено
към натоящето производство, е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, с която на длъжниците К.М.Р.Г. и В.Г., е разпоредено
да заплатят разделно на „Т.С.“ ЕАД суми от по 707,30 лева - главница за
потребена топлинна енергия, кас еща периода от м.12.2002г. до м.04.2011г.,
ведно със законната лихва, считано от 15.12.2011г. и сумите от по 369,69 лева -
мораторна лихва за забава за периода от 31.01.2003г. до 07.12.2011г., както и
да заплатят разноски по делото. В заповедта за изпълнение е посочено и че
сумите се отнасят за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк. „Суха река“
бл.21, вх.1, ап.5, аб.№ 308107., а след влизането й в сила СРС е издал изпълнителни
листове срещу длъжниците. В съответствие с направените от
пълномощника на жалбподателите уточнения на исковата молба по насрещните искове
в съдебно заседание от 30.03.1916 г. /лист 179 по делото на СРС/ и признанието
обективирано в протокола от съдебно заседание от 01.06.2016 г. /лист 226 по
делото на СРС/, е обоснован изводът на първоинстанционния съд, че процесиите суми са заплатени от тях в хода
на изпълнително производство, което е било образувано по издадените по ч.гр.дело
№ 19826/2011г. по описа на СРС, 88 състав изпълнителни листове. Ирелевантно е
обстоятелството, че за този период фактурите издавани от ищеца са били с
посочен друг адресат, тъй като именно ищците са били посочени като длъжници в заповедта за изпълнение от 22.12.2011 г.
Това обстоятелство се установява и от представено по делото удостоверение от
ЧСИ У.Димоларова с рег. № 858 на КЧСИ /лист
217/, в което съдебният изпълнител е посочил, че В.Г. и К.М.-Р.Г. са погасили
изцяло задължението си по изпълнително дело, образувано от „Т.С.“ ЕАД въз
основа на изпълнителен лист, издаден на 04.05.2012г. от СРС на основание
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ГД № 19826/2011г. по описа на СРС, 88
състав, като платените суми включват главница, лихви и разноски по
изпълнителния лист, както и такси и разноски по Тарифа за таксите и разноските
към ЗЧСИ.
С оглед на
изложеното съдът намира, че ищците по насрещните искове не са установи да са платили без основание сумите, които
претендират. Представените доказателствата за извършени плащания касаят
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 19826/2011г. по описа на СРС, 88 състав, като по отношение дължимостта на
тези вземания, които са установени с влязла в сила заповед за изпълнение, не може да бъде предмет на разглеждана
по настоящото дело. Съдът намира, че не се твърди и не се установява плащане на
суми извън вземанията, за които е проведено заповедно производство по това
дело, т.е. за вземания за периода след м.04.2011г. до м. 10.2011 г.
Само за пълнота на
мотивите и предвид оплакването във въззивната жалба следва да се отбележи, че
за възникване на задължението за топлинната енергия отдадена от сградна инсталация
е достатъчно ответникът да е собственик на жилище в топлоснабдявана сграда, за да се считат за потребител. При това ответникът остава такъв потребител дори и да е прекратено топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището, тъй като в тази
хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ ответникът остава
потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация
и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост. В този смисъл са и събраженията застъпени
в РЕШЕНИЕ № 5 от 22.04.2010 г. на КС на
РБ по к. д. № 15/2009 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана за
относно конституционносъобразността на чл. 153, ал. 1 и 6 от Закона за
енергетиката). Нещо повече, с решение
от 5 декември Съдът на Европейския съюз (СЕС) прие, че в българската правна
уредба, която задължава собствениците на апартамент в сграда — етажна
собственост, присъединена към система за централно отопление, да участват в
разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната
инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и
не го използват в своя апартамент, не противоречи на правото на ЕС и в
частност на правата на потребителите и регулацията за нелоялните търговски
практики. Напротив, следва сметките за използваната топлоенергия в тези общи
части да се изготвят индивидуално за всеки собственик на обект в сградата, като
се изчисляват пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
По изложените съображения и с оглед
обстоятелството, че изводите на двете съдебни инстанции съвпадат обжалваното решение
следва да бъде потвърдено, а предявената от ищеца жалба отхвърлена.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване –
арг. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение 101163
от 23.04.2019 г., постановено по гр. дело № 65995/2014 г. по описа на СРС, ІІ
ГО, 67 състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Т.с.“
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: