№ 162
гр. Кюстендил , 18.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ в публично заседание на
деветнадесети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Х. Костадинова
Калин К. Василев
Секретар:Мая Д. Стойнева
като разгледа докладваното от Калин К. Василев Въззивно гражданско дело
№ 20201500500442 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 268 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалбa с вх. №7550/31.07.2020г. от Ц.И. и Л.И. чрез
процесуалния им представител адв. И., адрес: гр. Дупница, ул. „***“ №2, ет.2, против
решение от 14.07.2020г., постановено по гр.д. №697/2020г. по описа на Районен съд –
Дупница.
С атакувания първоинстанционен акт е признато за установено по отношение на Ц. И. и
Л. И., че Й. О., И. О. и Б. О. са собственици на както следва: Й. О. на 181/692 ид. ч.; И. О. и
Б. О. всеки по 33/692 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 68789.14.329 по КККР на гр.
Дупница, одобрени със Заповед №300-5-56/30.07.2004г. на ИД на АГКК, с административен
адрес: гр. Дупница, ул. „В.“ №117. На основание чл.537, ал.2 от ГПК е отменен НА №35, том
I, дело №27/2017г., с който Ц. И. е призната за собственик на основание покупко-продажба и
давностно владение на поземлен имот с идентификатор 68789.14.329 по КККР на гр.
Дупница, одобрени със Заповед №300-5-56/30.07.2004г. на ИД на АГКК, с административен
адрес: гр. Дупница, ул. „В.“ №117, и двете построени в него сгради за размер 247/692 ид.ч.
от поземлен имот с ид. № 68789.14.329 по КККР на гр. Дупница и за 1/6 ид.ч. от сграда с
идентификатор 68789.14.329.1 и 1/6 ид. ч. от сграда от идентификатор 68789.14.329.2.
Жалбоподателят намира, че съдът правилно бил възприел фактическата обстановка, че
О. и И. са сестри и законни наследници на починалите им родители Б.С. и Р.С., отделно от
това, че И. О. и Б. О. са наследници заедно с майка си Й. О. на А.И. О.. От претенцията на
въззиваемите се установявало, че те не били наясно с правата, които притежавали в
поземления имот, освен 200/641 ид.ч., НА №8, т.II, д. 506/1985г. Двамата свидетели на
ищците М.Г. и Л. М. в обясненията си посочвали за място около 200 м., в което бил оставен
1
дървеният материал и желязо. Никой не посочвал след смъртта на бащата Б.С. къде Й. О.
ползвала своята наследствена част от имота – 1/6 ид.ч. от останалата част от имота. Въпреки,
че не доказали иска си за тази наследствена част от имота чрез способа за главно и пълно
доказване качеството си на собственик върху тази част от поземления имот, съдът уважил
иска и и в тази част. Решението било порочно в тази част и следвало да се отмени.
Препис от въззивната жалба е изпратен на въззиваемите, които в двуседмичния срок,
чрез процесуалния си представител – адв. Ю. С. са представили отговор. Въззивната жалба е
намерена за допустима, но неоснователна. Иска се потвърждаване на първоинстанционния
акт и оставяне на въззивната жалба без уважение. В решението на ДРС на стр. 4 съдът бил
приел, че когато основанието, на което е установена фактическата власт показва съвладение
и съсобственикът започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като
обща, то той бил държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията
на чл. 69 от ЗС се считала за оборена. В конкретния случай било налице съвладение между
страните в производството. Преди смъртта на Р. Стоянова през 2008г. въззиваемите имали
безпрепятствен достъп до имота. Едва след смъртта й - на 16.05.2011г. ответниците били
започнали да демонстрират владелчески намерения, заключвайки дворната врата.
Производството било образувано през 2017г. и за периода от 2011г. до завеждане на
установителния иск от ищците не била изтекла изискуемата 10-годишна давност за
придобиване на частите на Й. О. и И. О. и Б. О.. Правилно първоинстанционният съд бил
приел, че е неоснователно възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза
придобивна давност, както на закупените от Й. О., заедно със съпруга й А. О. 200 кв.м., така
и наследствената й част от баща й Б.С.. Не било вярно изложеното във въззивната жалба, че
ищците не били изяснили точно какви са им правата, които притежавали в наследствения
имот. С допълнителни молби, както пред първата, така и пред втората инстанция исковата
молба била уточнена.
В съдебно заседание страните, редовно призовани, явява се процесуалният
представител на въззиваемите – адв. С. Последната иска потвърждаване на
първоинстанционния акт, както и присъждане на разноски за доверителката Й. О. за
въззивната инстанция.
Въззивният съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и след проверка на
данните по делото, съдът установи от фактическа страна следното:
Съгласно удостоверение за наследници /л.9 от гр. д. №2541/2017г. по описа на Районен
съд - Дупница/ Б.С., починал на 19.01.1995г., и Р.С., починала на 16.05.2011г., са били
съпрузи и са оставили за наследници дъщерите си - Ц.И. и Й. О.. Б.С. и Р.С. придобили
процесния имот по време на брака си по силата на НА №27, том I, дело №91/1953г. на
Станкедимитровския районен съд /цитиран в НА №8, том II, дело № 506/1985г. и находящ
се на л. 23 от в. гр. д. №342/2018г. по описа на КОС/.
Видно от удостоверение за наследници и удостоверение за граждански брак на л.10 и
л.11 от първоинстанционното дело, съпругът на Й. О. – А. О. е починал през 2008 г.,
оставяйки за свои наследници, освен съпругата си, то и двамата си сина – И. О. и Б. О.. По
силата на покупко-продажба, обективирана в Нотариален акт /НА/ №8, том II, дело №
506/1985г., Б.С. е продал на дъщеря си Й. О. 200/641 ид.ч. от дворно място, находящо се в
гр. Станке Димитров, ул. „В.“ №117, образуващо имот №4393, в квартал 168, при съседи:
улица, Х.Д., И.С. и Г.С., с построени в същия имот жилищни сгради.
2
С прехвърлителна сделка, обективирина в НА за покупко-продажба на недвижим имот
№13, том II, дело №511/1985г. Б.В. е продал на дъщеря си Ц.В. 200/641 ид. ч. от дворно
място, находящо се в гр. Станке Димитров, ул. „В.“ №117, образуващо имот №4393, в
квартал 168, при съседи: улица, Х.Д., И.С. и Г.С., с построени в същия имот жилищни
сгради.
Чрез покупко-продажба на недвижим имот от 13.11.2006 г., отразена в НА №39, том III,
рег. №4375, нот. дело №423/2006г., Р.С. е прехвърлила на Ц.И. 4/6 ид. ч. от 241/641 ид. ч. от
поземлен имот /ПИ/ с идентификатор 68789.14.329, с административен адрес: гр. Дупница,
ул. „В.“ №117, целият с площ 691 кв.м., ведно с 4/6 ид. ч. от построените в имота: сграда с
идентификационен номер 68789.14.329.1 и едноетажна паянтова сграда с ид.
№68789.14.329.2.
Съгласно НА от 10.03.2017г. №35, том I, рег. №0501, дело №27 от 2017 г. е призната
Ц.И. за собственик на основание покупко-продажба и давностно владение върху ПИ с
идентификатор №68789.14.329, ведно със сграда с идентификатор №68789.14.329.1 и ведно
със сграда с идентификатор № 68789.14.329.2.
По делото са разпитани свидетели:
Свидетелят М.Г. заявява, че живее в гр. Дупница, ул. „В.“ №130, познава Ц. и съпруга
й. В процесния имот живеел М.. Й. ползвала част от мястото, като влизала откъм гаражите.
Ц. подържала къщата. Докато била жива баба Р. живеела при Ц.. Докато били живи Р.и Б. Й.
ги навестявала в процесния имот. В определен период Й. садяла градина, после спряла, а
понастоящем в мястото имало желязо и дървен материал. С тези материали Й. и А. имали
намерение да извършат строеж в мястото. През 2016г. в имота дошли И. и Б. с намерение да
извършат строеж, но същия ден си тръгнали. Ц. и Л. живеели в имота повече от 10 години,
както и сега. Дървеният материал и желязото в двора били оставени там вече 30 години.
Вратата към процесното място не била заключена, имало само резе. Не знае дали Й. ползва
стаи от къщата, но през 2015-2016г. я е виждал да влиза в къщата при майка си. Не е
забелязал след като Р. починала Й. да е идвала в къщата. Когато А. бил жив кроял
лозницата. Л. също кроял растенията.
Свидетелят А.Ф. казва, че живее на около 150 м от процесния имот. Понастоящем в
къщата живеели Ц. и мъжът й и така било 15-16 години. Вратата била заключена и имотът
се охранявал от куче. Ц. и мъжът й се грижили за Р., докато починала. Веднъж разговарял с
Л. и последният му казал, че част от дворното място било на Й.. Там били складирани
дървен материал и желязо. Част от двора се ползвал от Ц., която садяла в него зеленчуци. Не
бил виждал Й. да посещава къщата, а той често ходел по различни поводи там. Не бил
виждал синовете на Й. да посещават имота.
Свидетелката Л.М. сочи, че живее срещу процесния имот. Дворът бил разделен по 200-
300 метра. Единият имот се работел от Ц. и Л. И.. Ищците в първоинстанционното
производство – О., ползвали около 200 кв.м. от двора за градина и за складиране на дървен
материал и железа. Последните били оставени там през 2011 или 2012г. В мястото, ползвано
от Й., имало лозници, които Й. и мъжът й крояли и брали. Когато била жива Р. Й. често я
навестявала. Тогава вратата не се заключвала, но след смъртта на майка й се заключвала и
Й. не можела да влиза. Децата на Й. продължили да влизат в имота през мрежата, която
временно отмествали. През 2017г. имало конфликтна ситуация, тъй като децата на Й. искали
да паркират колата в имота, но в крайна сметка се скарали с домакините. Ц. и Л. отишли да
живеят в процесния имот, когато Р. все още била жива. Л. не работил по лозниците.
Свидетелката била виждала Й. и децата й в своята част от двора през 2014-2015г. След
3
смъртта на Р. в имота идвали децата на Й.. В началото садяли градини. Семейството на Й.
складирали строителни материали – плочки и тоалетна чиния на първия етаж от къщата.
Свидетелката В.Т. заявява, че имотът е със заключена входна врата. Не била виждала
складирани строителни материали на първия етаж. Л. и Ц. живеели в процесния имот от
около 20 години. Не била виждала в имота Й.. Дворът и лозниците се обработвали от Ц. и
Л.. Не била видяла Й. и синовете й да стопанисват част от двора, но е виждала строителни
материали, за който знае, че е на Й.. Била разговаряла с Р. и последната й казала, че й е
мъчно, че Й. не я посещавала. Не била виждала съпругът на Й. да полага грижи за
лозниците. Докато била жива Р. входната врата се заключвала и Ц., както и майка й имали
ключ от вратата. С възникването на грижите за Р. се влошили отношенията между Ц. и Й..
От правна страна съдът установи следното:
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна, процесуално допустима е, заплатена е
дължимата държавна такса, поради което съдът пристъпи към разглеждане на нейната
основателност. Атакуваното решение е валидно и допустимо.
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК въззивният съд е обвързан от посоченото във
въззивната жалба.
По оплакването, че въззиваемите са в неяснота по отношение на претенцията си:
С исковата си молба е предявен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК и по чл.537,
ал.2 от ГПК. При първото разглеждане на делото исковата молба е допълнена и уточнена с
две молби, като при разглеждане на делото във въззивно производство – в.гр.д. №342/2018г.
по описа на ДРС окръжният съд е оставил исковата молба без уважение и е дал срок за
отстраняване на нередовности. Подадена е молба с уточнения от 09.10.2018г. от страна на
ищците, като КОС е дал повторни указания, след които е подадена нова уточняваща молба
от 30.10.2018г., с която е заявено искане, че Й. О. е собственик на 181 кв. м. в идеална част
от 692 кв. м. от поземлен имот, а И. О. и Б. О. са собственици всеки от тях на по 33 кв.м. в
идеална част от 692 кв. м. от поземления имот. Проектът за доклад, който е обективиран в
Определение №640 от 13.11.2018г., постановено по в.гр.д. №342/2018г. по описа на КОС е
приет за окончателен в открито съдебно заседание, проведено на 13.12.2018г. Страните са
посочили без възражения да бъде приет проекта за доклад за окончателен. По този начин е
изяснен предметът на делото и формиране на претенцията на ищците /сега въззиваеми/ и
този довод се явява неоснователен.
По оплакването, че О. не били доказали как ползват 1/6 ид. ч. от останалата част от
процесния имот /след двете продажби, обективирани в нотариални актове от 1985 г. и от
2006 г./.
Доводът е неоснователен по следните съображения: предявен е положителен
установителен иск за собственост /наред с иска по чл. 537, ал. 2 от ГПК/. По него ищците
4
следва да докажат качеството си на собственици, с оглед твърдяното от тях придобивно
основание. Ответниците, сега въззивници, носят доказателствената тежест да установят
фактите, на които основават възраженията си. В настоящия случай те базират своите
възражения на давностно владение и покупко-продажба. С НА за покупко-продажба на
недвижим имот №13, том II, дело №511/1985г. на Ц.И. са прехвърлени 200/641 ид. ч., а чрез
НА от 2006 г. №39, том III, рег. №4375, нот. дело №423/2006 г. отново са й прехвърлени още
4/6 от останалите 241/641 ид. ч. от поземления имот. Към последното следва да се прибави,
че със смъртта на Р.С. през 2011г. И. е наследила и половината от остатъка – т.е. още 1/6 от
241/641 ид. ч., а другата 1/6 от 241/641 ид. ч. преминава в собственост на Й. О..
По оплакването, релевирано във въззивната жалба, че не е доказано О. да са владяли
идеалните си части от поземления имот, които не са предмет на прехвърлителните сделките
с нотариални актове следва да се изтъкне, че по силата на наследствено правоприемство
заявените 1/6 ид. ч. от остатъка са техни до придобиването им от другиго. При това
положение въззивниците следва да докажат реализиране на обстоятелства, с настъпване на
които именно те са станали собственици на въпросните идеални части. Възражението им е,
че те са станали собственици поради изтекла придобивна давност. Това, обаче, е
неоснователно, тъй като Ц.И. и съпругът й Л. И. от момента, в който са се пренесли да
живеят при Р.С. са станали държатели на чуждите идеални части и са владяли своите
идеални части. Нотариалният акт от 2006 г. е ясна индиция, че основанието, на което е
установена фактическата власт от въззивниците в поземления имот е съвладение, като е
уточнено кои части от кой съсобственик ще се ползват. За да станат собственици на целия
поземлен имот, т.е. и идеалните части на О. е било необходимо да изтече давностният срок
по чл.79, ал.1 от Закона за собствеността. Разпоредбата гласи, че „правото на собственост по
давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10
години“. Правилен е изводът, отразен в решението на Районен съд – Дупница, че този срок
е започнал да тече от датата на смъртта на Р.С. – 16.05.2011г. и е продължил до датата на
предявяване на исковата молба – 05.12.2017г., с което действие на основание чл. 84 от ЗС,
вр. с чл. 116, б. „б“ от ЗЗД е прекъснат срока на придобивната давност. Видно от цитирания
период, то не е изтекъл 10-годишния срок за придобиване по давност, поради което всички
идеални части на О. са останали в техния патримониум /не само 1/6 ид.ч. от остатъка от
поземления имот, останал след двете продажби по нотариални актове/. Противно на
посоченото във въззивната жалба, че ищците не били доказали как владеят въпросните 1/6
ид.ч. от остатъка, то следва да се посочи, че собственикът на недвижим имот не следва
перманентно да оказва въздействие върху вещта, за да манифестира на всички останали, че
вещта е негова. Недвижимият имот е негов, докато не настъпят някои от предвидените в
закона способи за отчуждаването му – прехвърлителна сделка, изтичане на давностен срок и
т.н. – чл. 77 от ЗС. В този смисъл, ако съгласно свидетелските показания се приеме, че по
отношение на част от дворното място с площ от около 200 м. е бил складиран дървен
материал и желязо, а другите идеални части на въззиваемите пустеели, то да се приеме, че
заради това обстоятелство последните не са собствени на въззиваемите е превратно и не
почива на законови разпоредби. Упражняването на фактическа власт продължава на
основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. Ц. и Л. И. са започнали
упражняването на фактическата власт върху идеалните части на въззиваемите като
държатели. За да придобият по давност правото на собственост върху чуждите идеални
части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни
действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях
явно и недвусмислено да се демонстрира отричане на владението на останалите
съсобственици. Такова действие може да бъде заключването на дворната врата и заедно с
това преустановяване на достъпа на съсобственика до общия имот. От свидетелските
показания следва да се акцентира на извода, че началото на давностния срок е смъртта на
Р.С. – 16.05.2011г., тъй като от тогава започнало да се заключва входната врата към
5
поземления имот. Свидетелят М. Г. сочи, че докато били живи родителите на сестрите Й. е
имала безпрепятствен достъп до майка си, т.е. включително и до имота си. До смъртта си
през 2008г. А. О. /съпруг на Й. О./ бил кроял лозницата. Сочи се още, че двамата садяли
градина в поземления имот. Свидетелят Фильов сочи, че знае от Ц. и Л., че дървен материал
и желязо бил складиран от въззиваемите в имота повече от 20 години. Действително той
заявява, че вратата се заключва, но не е уточнено от кой момент. Свидетелката М. сочи, че
Й. често е посещавала майка си, живееща в къща, намираща се в процесния имот, което е
явен белег, че е имала безпрепятствен достъп до имота. Добавя, че отношенията на сестрите
били добри до смъртта на майка им и че Й. не можела да влиза в имота именно от този
момент нататък. Децата на Й., обаче, можели да влизат в парцела, отмествайки оградата.
Свидетелката Томова заявява, че към 2019г. дворната врата била заключена /, което не е
спорно по делото/, но не уточнява от кога е така. На база свидетелските показания изводът
е, че дворната врата е заключена и се препятства достъпът до имота спрямо въззиваемите не
по-рано от смъртта на Р.С.. Този факт определя, че давностният срок за придобиване на
чуждите идеални части от въззивниците е започнал да тече от 16.05.2011 г. и е прекъснат на
05.12.2017 г., когато е депозирана исковата молба на въззиваемите. В допълнение ще се
посочи, че първоинстанционният съд в атакувания акт, правилно е съобразил в мотивите си
посоченото в ТР №1/2012 г., постановено по ТД №1/2012 г. на ОСГК на ВКС, че в случаите,
при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта
на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се
предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в
срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част,
но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите
съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Решителното в случая е, че не е изтекъл
десетгодишният срок по чл.79, ал.1 ЗС и поради това О. са собственици на идеалните си
части. Само за пълнота ще се отбележи, че давностният срок за придобиване на целия
поземлен имот не тече от 1998 г., когато въззивниците се пренесли да живеят при Р.С.,
защото и този момент до смъртта на майката през 2011г., съгласно свидетелските показания
Й. О. имала безпрепятствен достъп до къщата, където живеела Р.С., т.е. и до поземления
имот, така й съпругът й – А. О. до смъртта си през 2008г. полагал грижи за лозниците в
двора, отделно от това децата на О. и след 2011г. посещавали имота си, като временно
отстранявали оградата в единия й край. Наред с това както И. посочили в дворното място
имало дървен материал и желязо, собственост на Й. О.. Следва да се отбележи, че едва в
нотариалния акт, съставен през 2017г., с който Ц.И. е призната за собственик на целия имот,
площта му е отразена като 692 кв.м., а в предходни нотариални актове – 641. Площта на
поземления имот не е съществен индивидуализиращ белег и разликата може да се дължи
включително и на неточно измерване в някакъв момент. Предмет на делото не е
установяване на точната площ на имота, поради което съдът няма да се произнася относно
констатираната разлика.
Ето защо, настоящият съдебен състав на Окръжен съд - Кюстендил ще потвърди
решение №399/14.07.2020г., постановено по гр. д. №697/2020г. по описа на ДРС, като
правилно.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78 от ГПК, съдът ще осъди Ц.И. и Л. И. да
заплатят на Й. О. разноски в размер на 300 лв., представляващо адвокатско възнаграждение
6
за процесуално представителство на Й. О., за което се представят писмени доказателства
/договор за правна защита и съдействие/ да са направени такива разноски – л.15 от
въззивното производство и е направено искане в тази насока в срока, определен в чл. 80 от
ГПК, като е представен и списък за разноски.
По обжалваемостта:
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му чрез Окръжен
съд – Кюстендил пред Върховния касационен съд при спазване на изискванията на чл. 280 и
чл. 284 от ГПК.
Водим от горното, настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Кюстендил,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №399/14.07.2020г., постановено по гр. д. №697/2020г. по
описа на ДРС.
ОСЪЖДА Ц. Б. И., ЕГН:**********, и Л. А. И., ЕГН:**********, и двамата с адрес:
гр. Дупница, ул. „В.“ №117, да заплатят сума в размер на 300 лв. на Й. Б. О.,
ЕГН:**********, с адрес: гр. Дупница, ул. „***в“ №29 и адрес за призоваване: гр. Дупница,
ул. „***“ №2, ет.3, кантора 18.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му чрез Окръжен
съд – Кюстендил пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7