Р Е Ш Е Н И Е
№ 2281/24.11.2021г.
Град Пловдив, 24.11.2021 година
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ, ХХІІ касационен състав, в публично заседание на двадесет и
седми октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: Анелия Харитева
Членове: Любомира Несторова
Георги Пасков
при секретар
Севдалина Дункова и с участието на прокурора Калоян Димитров, като разгледа
докладваното от съдия Харитева к.а.д. № 2005 по описа
на съда за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационно производство по чл.208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба на И.П.М. и по касационна жалба на Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) срещу решение № 1050 от 21.05.2021
г., постановено по адм. дело № 2441 по описа на Административен съд Пловдив, ІІ
състав, за 2020 година, с което е осъдена ГДИН да заплати на И.П.М. обезщетение
в размер на 5 000 лева, ведно със законната лихва от датата на завеждане на
иска 29.09.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, за претърпени
неимуществени вреди в Затвора Пловдив за периода от 04.12.2013 г. до 29.09.2020
г., като е отхвърлен искът в останалата част до пълния размер от 50 000
лева, както и е осъдена ГДИН да заплати на И.П.М. разноски в размер на 10 лева.
Касаторът и ответник И.П.М.
иска отмяна на решението в отхвърлителната част, като се уважи изцяло
предявеният иска, както и се присъдят разноски за касационното обжалване.
Касаторът и ответник
ГДИН иска отмяна на решението в осъдителната част или алтернативно в частта, с
която ГДИН е осъдена да заплати обезщетение на ищеца за сумата над 500 лева до
присъдения размер от 5 000 лева. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на
Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение за неоснователност и на двете
жалби.
Административен съд
Пловдив, ХХІІ касационен състав, намира, че касационните жалби са подадени в
срока по чл.211, ал.1 АПК, от страни по делото, за които съответната обжалвана
от тях част от решението е неблагоприятна, поради което са процесуално
допустими, но разгледани по същество и в пределите на касационната проверка по
чл.218 АПК са неоснователни поради следните съображения:
Производството пред
Административен съд Пловдив, ІІ състав, е образувано по искова молба на И.П.М. срещу
ГДИН да бъде осъдена дирекцията да му заплати обезщетение в размер на 50 000
лева за претърпени от него неимуществени вреди от бездействията на
затворническата администрация в Затвора Пловдив за периода от 01.01.2013 г. до 29.09.2020
г., ведно със законовата лихва от датата на предявяване на иска 29.09.2020 г.
Производството е
прекратено по отношение на исковата претенция за периода 01.01.2013 г. –
03.12.2013 г., която е приета от съда като недопустима, защото за този период
ищецът има присъдено обезщетение от ЕСПЧ (дело „П. и други срещу България“).
Въз основа на
събраните доказателства и установените факти съдебният състав е приел за
неоснователно възражението на ответника за изтекла погасителна давност, защото към
настоящия момент няма данни незаконосъобразните действия и/или бездействия на
администрацията да поставя ищеца в благоприятни условия на при изтърпяване на наказанието „лишаване
от свобода“ да са били прекратени.
Изхождайки от
практиката на ЕСПЧ във връзка с дела, заведени от български граждани срещу Република България
за нарушения на чл.3 ЕКЗПЧОС, произтичащи от условията в местата за лишаване от
свобода и задържането под стража, която е установила общи принципи и стандарти
за преценката за наличие на нарушение на прокламираното в чл.3 ЕКЗПЧОС основно
право, съдът е приел, че държавата трябва да осигури на лишеното от свобода
лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, така
че начинът и методът на изпълнение на мярката да не го подлагат на стрес и
трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страданието,
свързано със задържането, и че като се имат предвид практическите нужди на
лишаването от свобода лице, здравето и доброто му състояние са адекватно
осигурени. В случая се претендират неимуществени вреди вследствие от поставянето на
ищеца в неблагоприятни условия в Затвора Пловдив, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ, санитарен възел с постоянно течаща топла и студена
вода, наличие на гризачи, хлебарки и дървеници в помещенията, в които е бил
настанен; липса на индивидуална работа с психолози и педагози; невключване в
образователни и други програми; неполагане на усилия за неговата
ресоциализация; неосигуряване на работа; невключване в спортни мероприятия;
липса на медицинско обслужване.
Като основателна е
преценена претенцията на ищеца за липса на достатъчна жилищна площ за периода
06.08.2014 г. – 03.12.2014 г., за който период администрацията не е
предоставила данни с колко човека е бил настанен в една килия ищецът, поради
което в съответствие с чл.284, ал.3, изр.2 ЗИНЗС липсата на достатъчна жилищна
площ е приета за доказана. За останалите периоди ищецът е бил настанен в
изолатор, където жилищната площ е приблизително между 7 и 11 кв.м и не се
установява нарушение по чл.3 ЗИНЗС, но според съда изолацията представлява
друго нарушение по смисъла на чл.3 ЗИНЗС, поради което претенцията е
основателна и за тези периоди, т.е., налице са нарушения по чл.3 от ЗИНЗС за
целия исков период.
Като недоказано е
преценено оплакването за липса на санитарен възел, тъй като във всички стаи и
помещения на Затвора Пловдив е осигурен достъп до санитарен възел и течаща
вода. От приложените по делото справки съдът е установил, че във всяка стая има
достъп до денонощно течаща вода и единствено при ВиК повреда няма вода, при каквато
повреда не само лишените от свобода нямат вода, но и всеки гражданин, засегнат
от ВиК повредата, а понякога и цели населени места, което означава, че липсата
на вода при ВиК повреда не поставя лишените от свобода, в частност ищеца, в
по-неблагоприятно положение от всеки друг гражданин. По отношение на топлата
вода съдът е установил, че времето за достъп до такава е посочено в утвърден от
началника на затвора график, по отношение на който не е заявено оспорване от
страна на ищеца. Недоказано според съда е наличието на дървеници, хлебарки и
гризачи, тъй като затворническата администрация е представила конкретни данни
за извършвани периодично и многократно дейности по дезинфекция, дезинсекция и
дератизация, както и липсата на оплаквания от страна на ищеца относно хигиената
в помещенията.
Според съда помещенията,
в които е пребивавал ищецът в затвора, са с осигурен пряк достъп на дневна
светлина и възможност за естествено проветряване, всички помещения са с
отваряеми прозорци, проветряването и наличието на свеж въздух в килиите зависи
изцяло от самите лишени от свобода, които избират кога и колко време да
проветряват помещението. Наличието на решетки на прозорците по никакъв начин не
се отразява на количеството въздух, което може да влезе в помещението, и в
минимална степен се отразява на количеството светлина в помещението, но
решетките са поставени поради спецификата на сградата, която е за изтърпяване
на наложено наказание лишаване от свобода. Хигиената в спалните помещения се
осъществява от лицата, настанени в тях, като съответният отговорник изготвя
график за почистване на доброволен принцип, всеки ден по график има баня за
лишените от свобода, поради което като напълно неоснователна е преценена
претенцията относно лошото състояние на баните и тоалетните.
Като неоснователни са
преценени също твърденията за липса на индивидуална и корекционна работа с
ищеца, защото от страна на ответника са представени доказателства, че ищецът е
участвал през 2013 г. в групова работа „Умения за мислене“; през 2014 г. в
групова работа „Личност и самопознание“; от 02.06.2015 г. до 22.05.2016 г. в културно-информационна
програма: първи етап по проект „Всичко е възможно“; форум – театър; през 2015
г. в подготовка и реализиране на театрална постановка „Женско царство“; през
2017 г. – 2018 г. в курс „Компютри“; група „Катехизис“; през 2018 г. – 2019 г.
в курс „Готварство“; група „Катехизис“, като през целия период всяка година е
участвал в изработването на мартеници, великденска и коледна украса. Според
психолог Н.Г.(л.23) провеждането на психологическо консултиране се осъществява
чрез заявка, каквато няма данни да е била подадена от ищеца и към момента.
Свидетелят П. заявява, че заедно с ищеца са посещавали курс по компютърна
грамотност 2-3 години, започнал през 2015 г., провеждан всеки четвъртък, като
за всеки курсист е имало отделно бюро с компютър. Съответно съдът е приел, че
ищецът не е бил лишен от социални дейности и от възможности за ресоциализация и
личностна промяна.
Относно неосигуряването
на работа и невключването в спортни мероприятия
съдът е приел, че поради непредставени доказателства от страна на
администрацията тези факти за доказани и е налице нарушение на чл.3 ЗИНЗС.
Неоснователни според
съда са оплакванията за липса на медицинско обслужване. Изхождайки от нормата
на чл.128 ЗИНЗС и Наредба № 2 от 2010 г. за условията и реда за медицинско
обслужване в местата за лишаване от свобода, съдът е посочил, че е налице
разлика между дължимата административна дейност по материално-битово
осигуряване, оборудване с медицинска техника, снабдяването с лекарства и др. и
медицинската дейност – профилактична, диагностична и лечебна, като качеството
на последната следва да се основава на медицински стандарти и добра медицинска
практика по аргумент от чл.3 и чл.4 от Правилника за устройството и дейността
на лечебните заведения към Министерството на правосъдието, чл.3, чл.4 и чл.5 от
Наредба № 2 от 2010 г. Съдът е бил препятстван да разбере от исковата молба и
от направените уточнения какво е точно твърдението на ищеца и каква медицинска
помощ твърди, че не е получил. Въз основа на събраните по делото доказателства
съдът е приел за установено, че при постъпването си в Затвора Пловдив М. не е
заявил, че е болен от хипокалиемия и се нуждае от някакво лечение и/или
диспансеризация, че няма данни от страна на ищеца да е подавана молба за
посещение при лекар и/или зъболекар, която да е била отхвърлена. Недоказани са
в тази връзка според съда твърденията на ищеца, още повече, че от медицинското
му досие се установява, че многократно е бил преглеждан, правени са му
медицински изследвания, назначавана му е била терапия и т.н., и в същото време
се установява, че ищецът е нямал нужда от медицинско обслужване заради липса на
оплаквания, не е искал консултации от външни специалисти по съответния ред,
наличието на киста на коляното не фигурира като оплакване в наличната
документация.
С оглед на така
установените факти съдът е приел, че са налице незаконосъобразни бездействия от
страна на служителите на ГДИН, които водят до извода, че ищецът е бил подложен
на нечовешко и унизително отношение в разрез с нормата на чл.3 ЕКЗПЧОС. При осъществяване на правно регламентирана дейност длъжностните лица от
администрацията на ГДИН са нарушили и изискването по чл.2, т.3 ЗИНЗС. Макар по
делото да няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на
длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни
условия и до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство, според
съда липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл.3
ЕКПЧОС (решение от 27.01.2015 г. на ЕСПЧ по делото „Нешков и други срещу България”).
Предвид чл.284, ал.2
и 5 ЗИНЗС, че настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на
противното, конкретният размер на следващото се обезщетение за претърпените
неимуществени вреди е определен от съда по справедливост при съблюдаване
изискванията на чл.52 ЗЗД, като е отчетено, че вредите, които следва да се
обезщетят, имат компенсаторен характер. Размерът на обезщетението като паричен
еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен според
съда при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на
претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и
интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на
увреждането, така че обезщетението да не бъде средство за неправомерно
обогатяване. Отчитайки обстоятелствата, съставляващи проява на
незаконосъобразната административна дейност, и периода на исковата претенция –
времето, през което ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив, и прилагайки чл.284,
ал.2 ЗИНЗС, съдът е приел, че справедливото обезщетение, което следва да се
присъди на ищеца, е общо в размер на 5 000 лева, който размер е съобразен с
решение на ЕСПЧ по дело на същото лице за предходен период, като в останалата
част за разликата над 5 000 лева до
пълния предявен размер от 50 000 лева исковата претенция като
неоснователна следва да се отхвърли. Като основателни са преценени и
претенциите на ищеца за присъждане на законна лихва, считано от 29.09.2020 г.
(датата на предявяване на иска) до окончателното изплащане на сумите.
Решението е правилно.
Въз основа на
установените факти съдебният състав е направил обосновани и съответни на
материалния закон изводи, които напълно се споделят от настоящия касационен
състав и няма да бъдат преповтаряни, като на основание чл.221, ал.2 АПК
препраща и към мотивите на ІІ състав.
Правилен е изводът на
първоинстанционния състав, изведен от правилно установената по делото
фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки,
обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени
вреди, произтичащи от неблагоприятни условия при изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода от ищеца през исковия период. Законът забранява осъдените и задържаните да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава държавата
да им осигури условия за изтърпяване на наложено им наказание, съобразени с
уважението към човешкото достойнство, като начинът и методът на изпълнение на
наказанието да не ги подлага на страдание или трудности в степен над
неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и като се имат предвид
практическите нужди на задържането, тяхното здравословно и физическо състояние
да бъдат адекватно гарантирани. В случая е установено неизпълнение на законови
задължения по отношение на липсата на достатъчно жилищна площ за периода 06.08.2014
г. – 03.12.2014 г., продължителна изолация без възможност за общуване, неосигуряване на работа
и невключване в спортни мероприятия, в следствие на което са претърпени вреди,
пряка и непосредствена последица от нарушаването на чл.3 ЗИНЗС.
Неоснователно е
възражението на ГДИН за недоказаност на вредата, бездействието от страна на
администрацията и причинната връзка. По категоричен начин са установени
нарушенията по чл.3 ЗИНЗС. Т.нар. в касационната жалба „известна пренаселеност“
не може да се компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и по време
на ежедневния престой на открито, защото тази възможност също е законово
предвидена (чл.86, ал.1, т.1 ЗИНЗС). Т.е., с изпълнението на задължение,
вменено на администрацията по закон, не може да се оправдае бездействието за
осигуряване на необходимата жилищна площ.
С оглед презумпцията
на чл.284, ал.5 ЗИНЗС в тежест на касатора ГДИН е било да установи, че не е
налице нарушение на чл.3 ЗИНЗС, за да не се предполага настъпването на
неимуществени вреди, каквото доказване не е проведено в съдебното производство
пред първоинстанционния състав по отношение на констатираните от този съдебен
състав нарушения.
Противно на
възраженията на касатора И.М., касационната инстанция намира, че присъденото
обезщетение е съобразено със съдебната практика на ЕСПЧ и в частност с
решението по дело „П. и други
срещу България“, защото фактическата обстановка към настоящия момент е различна
и М. макар да се намира в изолатор е имал възможност и се е включвал в
образователни и културни мероприятия, обучения и изработване на тематични
празнични украси, а битовите условия в затворническите помещения са значително
подобрени. Т.е., при определяне на конкретния размер на обезщетението съдебният
състав е взел предвид всички тези положителни промени, настъпили в затвора след
постановяване на решението на ЕСПЧ, и правилно е преценил ефекта от
неизпълнението на останалите задължения на затворническата администрация спрямо
евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди. Внимателно е разгледан
възможният ефект върху благосъстоянието на ищеца, като са обсъдени
релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на задържане
и по този начин са разгледани кумулативните, наслагващи се ефекти от
негативните условия върху ищеца, както изисква ЕСПЧ. Присъденото обезщетение е справедливо
определено, тъй като е фиксиран паричен еквивалент, съответстващ на негативните
преживявания и отражението им върху ищеца, като се имат предвид и размерите на
обезщетенията, които ЕСПЧ присъжда в своите решения по казуси, близки на
процесния. Присъденото обезщетение дава разрешение в пълен обем на възникналата
отговорност на държавата по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, като отчита наличието на
правоотношение в пенитенциарно заведение, интензитета на вредите, тяхната
продължителност и кумулативния им ефект върху ищеца.
Събраните доказателства са правилно преценени от съда и напълно
обосновани са изводите за липса на доказателства относно неосъществено
медицинско обслужване. Заболяванията на ищеца, както е отбелязал това и
първоинстанционния състав, са били проследявани и му е била осигурявана
многократно специализирана медицинска помощ, престой в болница и адекватно
лечение. Самото заболяване, включително инсултът, не се дължи на действия или
бездействия на затворническата администрация, в каквато насока липсват
доказателства. Касационното оплакване в този смисъл е напълно неоснователно и
недоказано.
Предвид всичко
изложено настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно,
допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото
на страните не се дължат разноски пред касационната инстанция. Затова и на
основание чл.221, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1050 от
21.05.2021 г., постановено по адм. дело № 2441 по описа на Административен съд
Пловдив, ІІ състав, за 2020 година.
Решението е
окончателно.
Председател:
Членове:
1.
2.