Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 2022 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, в открито
съдебно заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛБЕНА БОТЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЛЮБКА ГОЛАКОВА
ЯНА
ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря Екатерина
Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Яна Владимирова в. гр. дело № 6219 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е
по реда на глава ХХ от Гражданския процесуален кодекс.
Образувано е по подадена
въззивна жалба от Ж.А.Ш. и А.С.Ш., в качеството им на наследници на С.Ш.,
конституиран като ответник по делото в качеството си на ЕТ „С.Ш.“, срещу
решение № 2083 от 6.01.2020 г. по гр.д.№ 56220/2015 г. на Софийски районен съд,
77 състав, в частта, с която е
признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че по исковете с правна
квалификация чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 266 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД Ж.А.Ш. и А.С.Ш. в качеството им на
наследници на С.Г.Ш., дължат на „Б.“ ООД – всеки по ½ част от сумите,
както следва: сумата от 18 000 лв., представляваща възнаграждение за
извършени услуги, ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 29.10.2014 г. до
плащането, както и сумата от 4500 лв., представляваща мораторна лихва за
периода 29.10.2011 г. – 29.10.2014 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение от 12.12.2014 г. по ч.гр.д.№ 58728/2014 г. на СРС, 77 състав.
С решението са отхвърлени
исковете срещу Г.С.Ш. и С.С.Ш., конституирани като ответници в
първоинстанционното производство. В тази част решението като необжалвано е
влязло в сила.
Във въззивната жалба се
съдържат оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част. Оспорват
се изводите на съда, че е имало валидно сключен договор за изработка, че
работата по него е била реално извършена, че същата е била приета без
възражения от първоначалния ответник, като в тази връзка се излагат подробни
съображения. Сочи се, че първоинстанционният съд не е обсъдил релевираните в
отговора на исковата молба възражения за нищожност на договора и на части от
представения от ищеца протокол, носещ подписа на наследодателя. Направено е
доказателствено искане за приемане по делото на писмени доказателства. Сочи се,
че искане за приемането им е направено пред първоинстанционния съд. Прави се
искане решението да бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове –
отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба не е подаден от въззиваемия.
Г.С.Ш. и С.С.Ш., конституирани
като ответници в първоинстанционното производство, не са взели становище по
въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение
е валидно и допустимо в обжалваната част.
Предявени по реда
на чл. 422 ГПК са искове с правна квалификация по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Със заявлението за
издаване на заповед за изпълнение ищецът „Б.“ ООД е направил искане за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което е образувано
ч.гр.д. № 58728/2014 г. на Софийски районен съд, 77 състав. В заявлението е
посочено, че обстоятелствата, от които произтичат вземанията (18 000 лв.
главница и 4 500 лв. лихва за забава за периода м.11.2009 г. до м.05.2014
г.) са издаване на фактура № 4 от 10.11.2019 г. за сумата от 18 000 лв. –
частично плащане по протокол от 3.11.2019 г., изготвен за искова молба, разлика
от фактура № 3 от 3.11.2009 г. Въз основа на заявлението е издадена заповед за
изпълнение от 12.12.2014 г. по посоченото частно гражданско дело. Срещу
заповедта своевременно е подадено възражение по чл. 414 ГПК от длъжника ЕТ „С.Ш.“.
Ищецът твърди, че е
изготвил искова молба по искане на ответника за завеждане на дело срещу Столична
община по чл. 124, ал. 5 ГПК с интерес земята и мястото на бул. „******с
пазарна стойност 1 500 000 евро и сградата върху него, като услугата
била предоставена съгласно списъка на услугите на фирмата, приет от ответника,
за 30% интерес, т.е. за изготвянето на исковата молба се дължало възнаграждение
в размер от 570 000 евро. Във връзка с предоставената от търговското
дружество услуга, ЕТ „С.Ш.“, представляван лично от С.Ш., подписал протокол от
3.11.2009 г. за получаване на исковата молба, както и фактура № 3 от 3.11.2009
г. съставена по повод частично плащане по протокола от 3.11.2009 г. в размер от
20 000 лв. Във връзка с този протокол била подготвена и фактура № 4 от
10.11.209 г. за сумата от 18 000 лв., представляваща частично плащане по
протокол от 3.11.2009 г. за изготвената искова молба по фактура № 3 от
3.11.2009 г. На 25.12.2009 г. сумите били предявени и длъжникът поканен да ги
заплати.
Представен е
двустранно подписан протокол, от който е видно, че С.Ш. е потвърдил, че е
получил изготвена искова молба от фирмата му ЕТ „С.Ш.“*** чл. 124, ал. 5 ГПК с
интерес земята и мястото на бул. „******с пазарна стойност 1 500 000
евро и сградата върху него от фирма „Б.– ММ“ ООД, представлявана от М.Д.Д. –
управител, изготвена във връзка с искане за това и съгласно списъка на услугите
на фирмата, приет от подписалия С.Ш., за 30% интерес. С добавка, нанесена с
химикал, е посочено, че плащането следва да е до 7-9 дни. Протоколът е подписан
от управителя на дружеството ищец и от С.Ш. – в тази връзка по делото е
изслушано заключение на съдебно-почеркова експертиза, което съдът кредитира по
реда на чл. 202 ГПК като компетентно изготвено и обосновано, от което се
установява, че подписът, положен срещу текста „получил изготвената искова
молба“ в протокол за получена искова молба от 3.11.2009 г., намиращ се на л.
225 от делото, е положен от С.Г.Ш..
По делото е
представена фактура известие към фактура № 3 от 3.11.2019 г. на стойност от 500
лв. и посочен вид на стоката или услугата /основание/ - плащане по протокол от 3.11.2009г. за
изготвена искова молба, разлика от
фактура 3/3.11.2009г. Като срок за плащане е посочено «30 дни». Фактурата е
подписана от първоначалния ответник С.Ш.. От заключението на
съдебно-почерковата експертиза се установява, че подписът, положен под името „С.Ш.“
във Фактура № 3/ 3.11.2009 г. е положен
от първоначалния ответник С.Ш..
По делото е
представена фактура известие към фактура № 4/10.11.2009г., издадена от
дружеството ищец, с получател ЕТ „С.Ш.“
за сумата от 18 000 лв. и посочен вид на стоката или услугата /основание/ - частично
плащане по протокол от 3.11.2009 г. за изготвена искова молба, частично
плащане от 20 000 лв. като срок за
плащане е посочено «30 дни». Фактурата не е подписана от първоначалния
ответник.
Представена е и покана
за плащане от 23.12.2009 г., с която управителят на дружество ищец е поканил
ответника да му заплати дължимите суми по фактура № 3 от 3.11.2009г. и фактура
№ 4 от 10.11.2009г. в срок от 7 дни след получаване на поканата. Поканата е
получена от ответника на 25.12.2009 г.
По делото от ищеца
е представена искова молба, с посочен в нея ищец ЕТ „С.Ш.“***(л. 160 и сл. от
делото на СРС). Няма данни същата да е била депозирана в съда. С исковата молба
е направено искане да бъде признато за установено по отношение на Столична
община, че е извършено престъпление от Д.Л.при попълването на декларация по чл.
313 от НК по т. 3 от 35 ПМС относно идентичност на имената на Н.П.Л.и Н.Н.Л., с
цел незаконно и неоснователно облагодетелстване и придобиване на чужд недвижим
имот, при което престъпление са въведени в заблуда служители на Столична
община, за да издадат заповед за отмяна на отчуждаване на недвижим имот №
РД-43-576 от 2.09.1993 г.
Във въззивното
производство са представени и приети писмени доказателства – искова молба вх. №
64127/28.12.2009 г., подадена до Софийски районен съд, с посочен ищец ЕТ „С.Ш.“***/2020
г. на СГС). Като правно основание на иска е посочен чл. 124, ал. 5 ГПК. Направеното
искане е за признаване за установено, че е налице незаконосъобразно издадена
заповед № РД-43-576 от 22.09.1993 г. на Столична община и да бъде същата
отменена. Въз основа на исковата молба е образувано гр.д. № 57508/2009 г. по
описа на Софийски районен съд. С определение № 1 от 25.01.2010 г. по гр.д. №
57508/2009 г. на Софийски районен съд производството по делото е прекратено и е
изпратено по компетентност на Административен съд София-град. Образувано е
адм.д. № 1935/2010 г. на Административен съд София-град, по което е постановено
представеното по настоящето дело определение № 3531 от 25.10.2020 г. за
оставяне без разглеждане жалбата на ЕТ „С.Ш.“ против посочената заповед на
кмета на Столична община и е прекратено производството по делото. Представено е
и определение № 4358 от 28.03.2011 г. по адм.д.№ 1129/2011 г. на Върховния
административен съд, с което е оставено в сила определение № 3531 от 25.10.2020
г. по адм.д. № 1935/2010 г. на Административен съд София-град. В определението
на ВАС е посочено, че производството е образувано по частна жалба на ЕТ „С.Ш.“,
подадена чрез адв. Н.П..
От приетото по
делото заключение по съдебно-счетоводната експертиза се установява, че към
31.12.2009 г. дружеството ищец няма вземания от клиенти. Вещото лице е
посочило, че от наличните документи по делото и в Търговския регистър не може
да бъде дадено заключение дали процесните фактури № 3 от 3.11.2009 г. и № 4 от
10.11.2019 г. са осчетоводени в ответното дружество.
От заключението по
допълнителната съдебно-счетоводна експертиза се установява, че съгласно
представената от ищеца по делото „Книга за приходите“ и Мемориален ордер,
фактури № 3 от 3.11.2009 г. и № 4 от 10.11.2019 г. са вписани в регистъра на
първичните счетоводни документи на ищеца за 2009 г. От представения мемориален
ордер се установява, че по фактурите няма осчетоводени плащания, поради което
сумите по тях следва да се водят като „вземания от клиенти“ към 31.12.2009 г.
по дебита на сметка 411 – „Клиенти“. От баланса за 2009 г. към подадения в
търговския регистър финансов отчет се установява, че към 31.12.2009г. дружеството няма вземания от клиенти. В
актива на баланса е посочена единствено в статия „Касова наличност в лева“ сумата от 5,050 хил. лв. това не съответства
на записите в представения по делото Мемориален ордер, съгласно който би
следвало в баланса за 2009 г. да има в актива
„Вземания от клиенти“ в размер на 43 500 лв.
От разпита на
свидетелите Г., И.и К.-Й.се установява, че между управителя на дружеството ищец
и първоначалния ответник са съществували отношения във връзка с възлагане от
страна на ЕТ „С.Ш.“ на управителя на дружеството ищец М.Д. изготвянето на
искова молба по повод имот, находящ се на бул. „Княз Александър Дондуков“.
Свидетелите И.и К.-Й.сочат, че първоначалният ответник не е останал доволен от
постигнатия от управителя на ищеца резултат.
При така
установеното, следва извод, че между дружеството ищец и първоначалния ответник
ЕТ „С.Ш.“ са съществували договорни правоотношения във връзка с възложена от
ответника работа – изготвяне на искова молба с предмет предявяване на иск по
чл. 124, ал. 5 ГПК срещу Столична община по повод недвижим имот, находящ се на бул.
„******. Дължимото възнаграждение страните са уговорили да е в размер на 30% от
материалния интерес.
Въпреки че се
установява възлагането на работа (макар да не става ясно какъв е точният вид и
характер на възложената работа) от страна на ЕТ „С.Ш.“, не е доказано наличието
на валидно договорно правоотношение между страните, по силата на което
ответниците да дължат процесните суми.
Въззивният съд
намира, че договорът, с който е възложено на търговското дружество „Б.“ ООД
изготвяне на искова молба за завеждане на гражданско дело, независимо какъв е
предметът делото, е нищожен, поради противоречието му със закона. Това
възражение е релевирано от ответника с отговора на исковата молба (стр. 44 и
стр. 51 от отговора, респ. л. 34 и л. 38 от гр.д. № 56220/2015 г. на СРС). Същевременно
въззивният съд съобразява и приетото в Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022
г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което съдът е длъжен да се
произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на
отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да
е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича
пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.
В случая
нищожността произтича пряко от сделката – същата е сключена в противоречие с
императивни материалноправни норми, а именно чл. 24, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата, във вр. с чл. 134, ал. 1 от Конституцията на Република България,
както и чл. 2, ал. 1 от Закона за адвокатурата.
С решение № 140 от
13.10.2010 г. по т.д. № 90/2010 г. на ВКС, І т.о., постановено по въпроса „Нищожен
ли е на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД договорът за правни консултации, по
който извършването на услугите е възложено на търговско дружество, а не на
дружество, регистрирано по Закона за адвокатурата?“, е прието, че нищожната на основание чл.26, ал.1, пр.1, ЗЗД
сделка не произвежда правно действие, когато е сключена в нарушение на
императивна правна норма. Прието е, че поставеният въпрос изисква отговор
доколко специалните разпоредби относно упражняването на адвокатската професия
въвеждат законова забрана действията, изброени в чл.24 ЗА, да бъдат извършвани
от лица, които не са адвокати или не представляват сдружение на адвокати.
В тази връзка ВКС
приема, че упражняването на адвокатската професия е регламентирано в чл.134,
ал.1 от Конституцията на Република България като дейност за правно съдействие и
защита на свободите, правата и законните интереси на физическите и юридическите
лица. Разпоредбата на чл.2, ал.1 от Закона за адвокатурата възпроизвежда
конституционното право на защита по чл.56, като прогласява и принципите, в
съответствие с които се осъществява адвокатската професия – независимост,
изключителност, самоуправление и самоиздръжка. Посочените принципи са намерили
отражение при регламентиране на правата и задълженията на адвоката,
организацията и управлението на адвокатурата и отговорността на адвоката.
ВКС приема още, че
по силата на чл. 3, ал. 1 ЗА адвокатската професия може да се упражнява само от
адвокат, практикуващ самостоятелно или в сдружение по закона. Отделни дейности
– правна работа или съвместна работа по дела, могат да се възлагат по договор
за сътрудничество с друг адвокат – чл.76 ЗА или да се сключи договор за
постоянна работа с друг адвокат или адвокатско дружество – чл. 77 ЗА. Законът
въвежда забрана адвокатът да привлича клиенти чрез посредници – чл. 41 ЗА,
както и да рекламира своята дейност – чл. 42 ЗА. Следователно адвокатската
професия, независимо от установения принцип на самоиздръжка, по който същата се
доближава до стопанската дейност в най-общ смисъл, има специфична регламентация
от гледна точка на управление и на предметен обхват. Законът въвежда изрични
правила за конфиденциалност – чл.45 ЗА и за отговорност на адвоката – чл.51 ЗА,
както и включва широк кръг от дейности, осъществяването на които представлява
упражняване на адвокатска професия по смисъла на чл. 24 ЗА.
Дейностите по
чл.24, ал.1 ЗА са разделени в три групи: 1. устни и писмени консултации и
становища по въпроси на правото, 2.изготвяне на всякакви книжа – молби, тъжби,
заявления, жалби и други, свързани с възложената от клиента работа и 3.
представителство на доверителите и подзащитните и защита на правото и законните
им интереси пред органите на съдебната власт, административните органи и
служби, както и пред физически и юридически лица.
Съпоставката на
очертания от законодателя предметен обхват на адвокатската дейност с други
професии, при упражняването на които се изискват правни познания, както и с
регламентацията на договора за поръчка в ЗЗД, разкрива спецификата, т.е
изключителността по чл. 2 ЗА на адвокатурата.
ВКС приема, че дейността по чл. 24, ал. 1, т. 2 ЗА –
изготвянето на книжа, е обвързано с възложената работа и следователно със
защитата на правата и интересите на клиента. Представителството, включено в
чл.24, ал.1, т.3 ЗА, когато същото се осъществява пред физически и юридически
лица или административни органи и служби, не би могло да се определи като
дейност, за извършването на която всякога е необходимо прилагането на правни
знания. Договорът за поръчка по ЗЗД, както и правилата за представителството по
гражданското и търговското право не въвеждат ограничения относно личността или
качеството на упълномощения. Притежаването на правоспособност на адвокат се
изисква само относно процесуалното представителство пред съд и за същата
Законът за адвокатурата съдържа детайлна регламентация – чл.25 ЗА.
Представителството по пълномощие пред съд е уредено в чл.32 ГПК и същото е
допустимо да се извършва от други лица, извън вписаните адвокати, но само ако
те са сред кръга на лицата, посочени в тази норма или в друг закон. В този
смисъл, процесуалното представителство пред съд представлява типична и
едновременно с това изключителна дейност, характеризираща упражняването на
адвокатската професия.
Консултациите и
становищата по въпроси на правото – чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗА предполагат
ползването на правни познания, но за извършването й от друго лице, което не е
адвокат, законодателят не е въвел изрична забрана. По тези съображения ВКС е
посочил, че консултациите и становищата по правни въпроси, представляват
дейности, включени в адвокатската професия, но без да е въведена законова
забрана те да бъдат осъществявани и от други лица, които не са вписани в
регистъра на адвокатската колегия. Нормата на чл. 24 ЗА не следва да се тълкува
като ограничаваща предоставянето на правни консултации от други лица, различни
от адвокатите, освен ако такава забрана не е наложена от друг закон.
В настоящия случай
предмет на сключения между страните договор е изготвяне на искова молба, която
да бъде подадена пред съд. Процесуално представителство не е възложено, но
предвид характера на възложените на търговското дружество действия – изготвяне
на книжа по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, която
дейност е обвързана със защита правата и законните интереси на клиента, е
типична и изключителна дейност, характеризираща упражняването на адвокатската
професия, съгласно чл. 134, ал. 1 от Конституцията на Република България и чл.
чл. 2, ал. 1 от Закона за адвокатурата. Съгласно посочената практика на ВКС,
допустимо е дейността по чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗА (устни и писмени консултации и
становища по въпроси на правото) да бъде извършвана и от търговско дружество,
но е недопустимо същото да извършва дейностите по чл. 24, ал. 1, т. 2 ЗА и чл.
24, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗА.
Доколкото не е
налице валидно договорно правоотношение между страните, предявените искове са
неоснователни.
На следващо място,
с оглед пълнота на изложението следва да се отбележи, че не е доказано какъв е
предметът на договора, във връзка с който ищецът претендира дължимите суми – не
е ясно за какъв правен спор е възложено изготвянето на исковата молба. Не е
индивидуализиран недвижимият имот, който е посочен като „интерес“ по предявения
иск по чл. 124, ал. 5 ГПК, нито каква е връзката му с установяване на
престъпното обстоятелство, предмет на иска, нито какво е престъпното
обстоятелство, което се цели да се установи. Неяснотата относно предмета на
договора прави невъзможна преценката какви са задълженията на изпълнителя –
търговското дружество, съответно следва извод за недоказаност на правопораждащ
юридически факт – дължимата от изпълнителя престация. Изложеното представлява
самостоятелно основание за отхвърляне на исковете.
Същевременно за
пълнота на изложението и предвид направеното от ответника с отговора на исковата
молба възражение за некачествено изпълнение (стр. 74 от отговора на исковата
молба, респ. л. 49 от делото на СРС) следва да се отбележи, че ищецът не е
доказал в условията на пълно и главно доказване извършване на възложената
работа в дължимото качество, което представлява самостоятелно основание за
отхвърляне на исковете.
С оглед
гореизложеното, предявените искове се явяват неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени. Доколкото изводите на въззивния съд не съвпадат с тези на
първоинстанционния, решението на Софийски районен съд следва да бъде отменено
като неправилно в обжалваната част.
При този изход на
спора право на разноски имат въззивниците. За въззивното производство дължима е
сумата в размер от 450 лв. – държавна такса по делото; сумата от 1300 лв.,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за двамата въззивници,
съгласно представения договор за правна защита и съдействие, съдържащ и
разписка за платената сума. За първоинстанционното производство, съгласно
представения списък по чл. 80 от ГПК, следва да се присъдят сумата от 1300 лв.
- заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат за двамата ответници,
съгласно представения договор за правна защита и съдействие, съдържащ и
разписка за платената сума; сумата от 400 лв. – внесен депозит за
възнаграждение на вещото лице по допуснатата съдебно-графологична експертиза;
300 лв. – внесен депозит за възнаграждение на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза.
Решението не
подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената
на иска, доколкото делото е търговско – ищецът „Б.“ ООД и първоначалният
ответник ЕТ „С.Ш.“ са търговци.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№ 2083 от 6.01.2020 г. по гр.д.№ 56220/2015 г. на Софийски районен съд, 77
състав, в частта, с която е признато
за установено по реда на чл. 422 ГПК, че по исковете с правна квалификация чл.
79, ал. 1, във вр. с чл. 266 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД Ж.А.Ш. и А.С.Ш. в качеството им на наследници
на С.Г.Ш., дължат на „Б.“ ООД – всеки по ½ част от сумите, както следва:
сумата от 18 000 лв., представляваща възнаграждение за извършени услуги,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 29.10.2014 г. до плащането, както и сумата
от 4500 лв., представляваща мораторна лихва за периода 29.10.2011 г. –
29.10.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 12.12.2014 г.
по ч.гр.д.№ 58728/2014 г. на СРС, 77 състав, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Б.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, искове с
правна квалификация по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответниците Ж.А.Ш., ЕГН **********, и А.С.Ш., ЕГН **********,
конституирани по реда на чл. 227 ГПК в качеството им на наследници на С.Г.Ш.
(първоначален ответник в качеството си на ЕТ „С.Ш.“, ЕИК ******), дължат на
ищеца „Б.“ ООД всеки по ½ част от сумите, както следва: 18 000 лв.,
представляваща задължение по фактура № 4 от 10.11.2009 г., издадена въз основа
на протокол за извършени дейности от 3.11.2009 г., ведно със законната лихва за
периода от 29.10.2014 г. до изплащане на вземането; сумата от 4 500 лв.,
представляваща лихва за забава, начислена върху главницата, за периода
29.10.2011 г. – 29.10.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
от 12.12.2014 г. по ч.гр.д.№ 58728/2014 г. на СРС, 77 състав.
ОСЪЖДА
„Б.“ ООД, ЕИК ******, да
заплати на Ж.А.Ш., ЕГН **********, и А.С.Ш., ЕГН **********, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК сумата от 1750 лв., представляваща дължими по делото разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА
„Б.“ ООД, ЕИК ******, да
заплати на Ж.А.Ш., ЕГН **********, и А.С.Ш., ЕГН **********, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК сумата от 2000 лв., представляваща дължими по делото разноски за
първоинстанционното производство.
Решението не подлежи на
касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.