№ 9
гр. София, 04.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20211000502105 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 262831/29.04.2021 г., постановено по гр. дело № 8742/2020 г. по описа
на СГС, ГО, I-17, частично е уважен предявеният от З. П. М. срещу Столична община
деликтен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата
от 10000 лв. (този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 40000 лв. -
този обем на търсената съдебна защита е уточнен в молба от 13.10.2020 г.), представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди – понесени болки, страдания и неудобства
от претърпяно на 19.05.2020 г. травматично увреждане в резултат от спъване в стърчащи на
земята необезопасени арматурни железа (закрепващи елементи на липсващо анти-паркинг
колче) и падане на левия тротоар, в посока от бул. „Патриарх Евтимий” към десния тротоар,
на който е разположен магазин „Лидл”, в сграда № 126 на ул. „Г. С. Раковски”, ведно със
законната лихва от 19.05.2020 г. - датата на извършване на деликта, до окончателното й
изплащане. Изцяло е уважен предявеният деликтен иск за заплащане на причинените от
същото противоправно деяние имуществени вреди на ищцата в размер на сумата от 1966,40
лв., представляваща разходи за проведеното лечение, ведно със законната лихва от
предявяване на исковата молба - 19.08.2020 г., до окончателното й заплащане.
Ищцата е обжалвала така постановеното решение в частта, в която предявеният от
нея деликтен иск за заплащане на заместващо обезщетение е отхвърлен за разликата от
10000 лв. до размера от 30000 лв. (обжалваем интерес от 20000 лв.), ведно със законната
лихва от 19.05.2020 г. до окончателното й заплащане. Въззивницата поддържа, че
решаващият съд неправилно е преценил размера на присъденото обезщетение съобразно
критериите за справедливост, уредени в чл. 52 ЗЗД, като при определянето му не е
съобразил тежестта на увреждането, здравословното състояние на ищцата, психическите
затруднения, както и претърпените от нея физически болки и емоционални страдания.
1
Въззиваемият-ответник е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който
навежда правни доводи за неоснователност на въззивната жалба.
В уредения в чл. 263, ал. 2 ГПК срок ответникът е предявил насрещна въззивна
жалба, с която обжалва първоинстанционното решение в частта, в която предявените
кумулативно обективно съединени деликтни искове са уважени: 1) за сумата от 10000 лв.,
представляваща заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди от
твърдения деликт и 2) за сумата от 1966,40 лв., представляваща компенсаторно обезщетение
за причинените имуществени вреди от същия деликт. Този въззивник поддържа, че
първоинстанционното решение е постановено в нарушение на материалния и процесуалния
закон, както и че е необосновано, тъй като без да е установен по несъмнен начин твърденият
в исковата молба механизъм, при който е настъпило травматично увреждане на ищцата,
решаващият съд е приел за установени всички материални предпоставки, обуславящи
възникването на предявените материални права. Счита, че предприетата трета поред
оперативна манипулация (3 месеца след настъпване на процесния инцидент) - за заменяне на
счупената метална плака, поставена на лявата лакътна кост, не е обусловена от естественото
протичане на лечебния и възстановителния процес, а „вероятно се дължи на неспазване на
дадените й при изписването препоръки да не натоварва оперирания крайник”. В този
смисъл, твърди, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е
обсъдил факта, че „жалбоподателката сама е допринесла за удължаването на общия период
на възстановяването си”, като вследствие на натоварването на оперирания крайник е
допринесла за счупването на поставената метална плака, което е наложило извършването на
трета оперативна интервенция. Твърди, че при определяне размера на заместващото
обезщетение СГС не се е съобразил изцяло с критериите за справедливост, уредени в
правната норма на чл. 52 ЗЗД. Не навежда конкретни правни доводи за неправилност на
решението в частта, в която изцяло е уважен предявеният деликтен иск за заплащане на
компенсаторно обезщетение за причинените от твърдяното непозволено увреждане
имуществени вреди общо в размер на сумата от 1966,40 лв., поради което в тази част
въззивната жалба е бланкетна (изразяваща общо недоволство).
Макар първоинстанционният съд да не е изпълнил в цялост дадените от съдията
докладчик от настоящия съдебен състав указания в Разпореждането от 14.07.2021 г. за
надлежното администриране на насрещната въззивна жалба, обективирана в отговора на
въззивната жалба, предявена от ищцата, а именно да връчи препис от насрещната въззивна
жалба на въззиваемата-ищца за писмен отговор на 2-седмичен срок, с оглед на изричното
изявление на нейния процесуален представител, че не прави възражение за неспазване на
тези процесуални правила, САС не е отложил проведеното на 07.12.2021 г. о. с. з. - именно в
това о. с. з. пълномощникът на тази страна е изразил становище за неоснователност на
насрещната въззивна жалба.
Въззивната и насрещната въззивни жалби са подадени в законоустановения срока,
поради което са допустими, а разгледани по същество, въззивната жалба е изцяло
основателна, а насрещната въззивна жалба се явява неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
СГС, ГО, I-17 е бил сезиран с кумулативно обективно съединени деликтни искове с
правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
2
За да постанови обжалването решение, първоинстанционният съд е приел, че от
показанията на разпитания свидетел – М. В., очевидец на инцидента, както и от
представените медицински документи и приетото заключение по допуснатата СМЕ се
установява, че причина за претърпяното от ищцата З.М. телесно увреждане е
съществуващата неравност на тротоара (част от път, собственост на ответната община),
представляваща стърчащи 5-сантиметрови железни колчета, които в резултат на виновно
противоправно поведение на служители на ответната община (поради допуснати нарушения
на предписани и общоприети правила при поддържането в изправност на тротоарните
настилки) тази неравност не е била своевременно обозначена, респ. не е била отстранена.
Решаващият съд е приел, че между описаното бездействие на служителите на Столична
община и телесното увреждане на ищцата, изразяващо се във фрактура на горния край на
лявата лакътна кост и фрактура на капачката на дясна колянна става, е налице изискуемата
причинно-следствена връзка, като удостоверените благоприятни за ответника обстоятелства
в изходящ от негови служители документ (обективиран е фактът, че за периода от 19.05.2020
г. до 30.03.2021 г. не са извършвани ремонтни работи на процесния пътен участък) не
изключват възможността да са били подменяни крепежни елементи на анти-паркинг колчета
на тротоара на ул. „Г. С. Раковски”. Съобразно приетите за установени правнорелевантни
обстоятелства - вида, характера и областта на фрактурите, както и продължителния лечебен
и възстановителен период, СГС е достигнал до правния извод, че заместващо обезщетение в
размер на сумата от 10000 лв. най-пълно съответства на критериите за справедливост,
уредени в чл. 52 ЗЗД.
Съгласно задължителните за съда тълкуватели разяснения, дадените в т. 3 от ППВС
№ 4/1975 г. на Пленума на ВС, когато при ползване на дадена вещ са допуснати нарушения
на предписани или общоприети правила, отговорността за поправянето на вредите е по чл.
45 или чл. 49 ЗЗД. Следователно, предявеният осъдителен иск за заплащане на обезщетение
за причинени неимуществени вреди правилно е бил квалифициран от първоинстанционния
съд по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, тъй като в обстоятелствената част на исковата
молба се навеждат фактически твърдения за причиняване на неимуществени вреди от
виновното противоправно деяние на служители на ответната община, изразяващо се
непредприемане на необходимите мерки за обезопасяване на пешеходен столичен тротоар.
Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква
работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и
виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна
функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Правните
субекти, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да
правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични
основания за освобождаването им от отговорност.
Следователно, за да възникне обезпечително-гаранционната отговорност на
възложителя за неимуществени вреди, причинени при или по повод на уговорената работа, в
обективната действителност трябва да са се осъществили следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) деяние (действие или бездействие); 2)
противоправност (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото
поведение); 3) вреди (неблагоприятно засягане на неимуществената сфера на увредения –
накърняване на неговия телесен интегритет, респ. на неговото достойнство и чест); 4)
причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите
неимуществени вреди (вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между
явленията и обстоятелствата в природата следва да е закономерна, необходима, естествена,
присъща последица от виновното противоправно поведение на делинквента); 5) вина на
делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се
предполага и 6) виновното лице да е причинило вредите при или по повод на изпълнение на
възложената работа.
3
Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление
№ 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите,
причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и
тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
Въззивният съд напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд, обосноваващи гаранционно-обезпечителната отговорност на
ответното дружество, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на
СГС, ГО, I-17, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен
акт.
Но въззивният съд е длъжен да се произнесе по наведените от въззивника-ищец
доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение.
Не е спорно между страните, че процесният път, вкл. и тротоара, на който е настъпил
твърденият от ищцата инцидент, представлява публична общинска собственост, като на
Столична община принадлежи правното задължение да поддържа в изправност всички
съоръжения на техническата инфраструктура, вкл. и анти-паркинг колчетата, поставени на
пешеходните тротоари, за да се предотврати спъването на преминаващите пешеходци в тях
и падането им, вследствие на което да бъдат причинени травматични увреждания. Както
законосъобразно е изяснено в обжалваното решение, тези правни задължения на Столична
община са нормативно установени - чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗП, предписващ, че общинските
пътища се управляват от кметовете на съответните общини и чл. 31 ЗП, регламентиращ, че
изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от
общините.
От показанията на свидетеля М. В., очевидец на процесния инцидент, се установява,
че тя е видяла как през м. 05.2020 г., на тротоар на ул. „Г. С. Раковски”, в близост до магазин
„Лидл”, на обяд ищцата е паднала на плочките - „На 3 метра от мен беше, вървеше срещу
мен, виждам, че се спъва и пада. Беше се спънала в някакви железа, имаше някакви
болтове, железни колчета, които са наредени по тротоара, там липсваха едно, две или
повече, отдолу стърчаха, може би на височина 4-5 см. стърчаха железните колчета - не знам
какво са, но железа стърчаха отдолу. На тях се спъна и падна на земята”. Спомня си, че
пострадалата е паднала по лице - „Защото си беше ударила лицето”. Изяснява, че към
настоящия момент тези неравности по пешеходния тротоар са ремонтирани и „не стърчат
железа”.
Съдът приема за достоверни показанията на свидетеля, тъй като, преценени с всички
други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно противоречиви,
житейски логични са, потвърждават се и от останалите събрани по делото доказателства.
Обстоятелството, че този свидетел е възприел падането на ищцата по лице, не опровергава
твърдения факт, че вследствие на спъването ищцата е получила двете тежки фрактури на
горен и долен крайник. От възпроизведените пред съда субективния възприятия на
свидетеля се установява, че тя е повикала „Бърза помощ”, която своевременно се е отзовала -
„Подадох сигнал на 112 от личния си телефон... Не изчаках линейката, защото бързах да
пазарувам за майка ми и трябваш да се върна при нея. Обадиха се по-късно да питат къде
точно се намира жената”. От Епикризата, съставена от лекуващия лекар, се установява, че
пострадалата е постъпила в лечебното заведение именно в деня на падането - 19.05.2020 г.,
когато са констатирани процесните травматични увреждания. Следователно, по несъмнен
начин - чрез пълно доказване, както предписва правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК, ищцата
установи правнорелевантното обстоятелство, че вследствие на падането на пешеходния
тротоар (поради спъването в необезопасена неравност) е претърпяла процесните увреди,
поради което в процеса на доказване бяха установени всички правопораждащи предявеното
спорно материално право юридически факти. Изходящи от служители при ответната община
частни свидетелстващи документи, удостоверяващи, че процесният пътен участък се
4
поддържа в много добро състояние, като не са постъпвали сигнали за лошо състояние на
пътната и/или тротоарната настилка за периода от 19.05.2020 г. до 01.04.2021 г., поради
което не са извършвани ремонтни дейности от Столична община, не са годни да опровергаят
категоричните и последователни показания на свидетеля-очевидец. От друга страна, тези
документи, като удостоверяващи изгодни за страната в процеса правнорелевантни факти, са
с изключително ниска доказателствена стойност, тъй като те подлежат на самостоятелно
доказване от страната, които ги навежда - чрез всички допустими доказателствени средства
по ГПК. А такова, макар и насрещно и непълно, доказване не бе успешно проведено.
Причинно-следствената връзка се установява и от приетото от СГС като компетентно
изготвено и неоспорено от страните заключението на СМЕ - вещото лице изяснява, че
механизмът на инцидента представлява директен удар в зоната на увредата, като е напълно
възможно тези травми да бъдат получени по описания в исковата молба начин.
Както бе изяснено, противоправността като обективен юридически факт, включен
във фактическия състав, обуславящ отговорността за непозволено увреждане, представлява
по своето правно естество несъответствие между предписаното от уредените нормативни
или общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца. Ответната
община е носител на правното задължение за предприемане на необходимите мерки за
обезопасяване и поддържане в изправност съоръженията на техническата инфраструктура,
изградени върху пешеходните тротоари, с оглед предотвратяване на възможността от
спъване и падане на преминаващите пешеходци.
При така приетите за изяснени по делото правнорелевантни факти и въз основа на
изложените правни съждения и настоящата съдебна инстанция достига до правния извод, че
ищцата установи в процеса на доказване (по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК) всички
правопораждащи спорното материално право юридически факти, включени във
фактическия състав, при проявлението на който е възникнала твръдяната обезпечително-
гаранционна отговорност на ответника, а именно причина за спъването и падането на
пострадалата, която е довела до процесните фрактури, представлява противоправното
деяние (бездействие) на служители при Столична община, които не са изпълнили правното
задължение да поддържат процесните съоръжения на техническата инфраструктура в
безопасно за пешеходците състояние – без стърчащи над повърхността на тротоара железни
крепежни елементи.
Макар и да не се поддържа пред настоящата съдебна инстанция възражението за
съпричиняване на вредоносния резултат от поведението на пострадалата (невнимание при
преминаване през процесната неравност), поради което и не трябва да бъде разглеждано от
въззивния съд (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), само за пълното на изложението трябва да се
изясни, че, от една страна, в процеса на доказване не бе установено токова „нехайно за
нейната безопасност и здраве” поведение, а от друга, пешеходците не могат да очакват, че
на оживена столична улица тротоарите няма да са обезопасени, за да бъдат „нащрек” във
всеки един момент от тяхното придвижване (непрестанно да гледат в краката си, а не към
заобикалящата ги среда).
Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на
лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, пред-
писани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС №
4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При
определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че
от процесния деликт на ищцата е причинена телесна повреда, изразяваща се във фрактура
на горния край на лявата лакътна кост и фрактура на дясната колянна става. От назначената
5
СМЕ, извършила анализ на представената по делото медицинска документация и след личен
преглед на пострадалата, се установява, че вследствие на падането пострадалата е контузила
лявата предмишница и дясната колянна става. В болничното заведение е проведено
оперативно лечение на счупванията, изразяващо се в наместване на фрактурите и
фиксиране на фрагментите на лявата лакътна кост с плака и винтове, а на капачката на
дясната колянна става - с телен серклаж. Лявата ръка била обездвижена с превръзка тип
„митела”, а дясната колянна става с туторна шина. След започване на раздвижването лявата
ръка и лакътната става отекли и станали силно болезнени. При извършване на контролния
преглед и изготвената рентгенова снимка било констатирано, че металната плака, поставена
на лявата лакътна кост, е счупена, като това обстоятелство наложило повторна оперативна
интервенция и поставяне на нова метална плака. Пострадалата не може да кляка, като
изпитва затруднения при качване и слизане по стълбите – не чувства десния си крак като
пълноценен. Към момента на прегледа е установена видима деформация в областта на
дясната проксимална предмишница - със спонтанна и палпаторна болка в лява лакътна става
с предмишница; наличие на оперативен белег в горната външна част на лявата
предмишница с дължина от 13 см. (поставената метална плака се опипва подкожно), със
запазен обем на движенията; по предната страна на дясна колянна става се вижда
оперативен белег с надлъжен ход и дължина 13 см. - ограничен обем движение в дясната
00
колянна става от 90 при норма от 130.
СМЕ изяснява правнорелевантното обстоятелство, че изживените болки и страдания,
свързани със счупването на капачката на дясната колянна става, са продължили за период от
около 4 месеца (през първите два - по-интензивни), а тези, свързани с лявата предмишница,
за период от около 8 месеца, като през първите четири - с по-интензивен характер. Вещото
лице установява, че уврежданията в колянната става са с траен характер.
Ответникът за първи път и едва пред въззивния съд навежда правен довод за принос
на ищцата към съвкупния съпричинителен процес, а именно че поради своето небрежно
поведение металната плака на лявата лакътна кост е била счупена, поради което се е
наложило повторна оперативна интервенция за подмяна на тази остеосинтеза. Това е ново
въведено обстоятелство, което не може да бъде обсъждано за първи път от въззивния съд -
арг. чл. 266, ал. 1 ГПК. От друга страна, то се явява и неоснователно, тъй като не е доказано
- ответникът се позовава не на конкретен факт, а на едно логическо умозаключение, на една
вероятност, които обаче не са подкрепени с доказателства, надлежно събрани в настоящото
исково производство.
От показанията на свидетеля О. М., приятелка с ищцата от дълги години, се
установява, че непосредствено след инцидента пострадалата е била в силен стрес. След
изписването й от болничното заведение започнала опити да ходи самостоятелно, но с
помощни средства - проходилка и количка. Първите месеци била обездвижена, приемала
обезболяващи медикаменти и се нуждаела от чужда помощ. Изяснява, че вследствие
травмата в лявата предмишница изключително се затруднила нейната работа като керамик.
При преценка на всички събрани по делото доказателства настоящият съдебен състав
счита, че с оглед на продължителността, интензивността на засягането на физическото
състояние на ищцата, заместващото обезщетение за причинените й неимуществени вреди от
виновното противоправно поведение на служители при ответната община, изразяващо се в
бездействие – неподдържане в изправност на съоръженията на техническата
инфраструктура, монтирани по пешеходния тротоар, където ищцата се е спънала и паднала,
е в размер на сумата от 30000 лв.
При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид
обстоятелството, че от процесното непозволено увреждане пострадалата е претърпяла 1)
фрактура на горния край на лявата лакътна кост и 2) фрактура на дясната колянна става,
6
като общият лечебен и възстановителен период е протекъл сравнително дълго време - около
8 месеца, който е съпроводен с три оперативни интервенции. В първите месеци ищцата е
изпитвала значителни физически страдания, като невъзможността й пълноценно да използва
увредения от процесния деликт долен крайник ще продължи в един значителен период от
време - може би до края на живота й. Установена е видима деформация в областта на
дясната проксимална предмишница - със спонтанна и палпаторна болка в лява лакътна става
0
с предмишница, като ограниченият обем движение в дясната колянна става е от 90 при
0
норма от 130. Тези травматични увреждания са възпрепятствали ищцата в един
относително продължителен период от време да упражнява своята професия като керамик. В
този смисъл, съобразно обществено-икономическите условия в страната към момента на
настъпване на процесното застрахователно събитие – средата на 2020 г., и наложилите се
морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната практика справедливият размер за
заплащане на заместващо обезщетение при подобни травматични увреждания на пострадал
в работоспособна възраст - на 59 години при настъпване на процесното застрахователно
събитие, с усложнения в оздравителния процес, настоящата съдебна инстанция приема, че
заместващото обезщетение за преживените от ищцата болки и страдания вследствие на
настъпилото непозволено увреждане е в размер на сумата от 30000 лв.
Следователно, първоинстанционното решение трябва да бъде отменено в частта, в
която искът за заплащане на заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди
при настъпване на процесното травматично увреждане е отхвърлен над присъдената сума от
10000 лв. до 30000 лв., като този иск бъде уважен до претендирания с въззивната жалба
размер.
Тъй като в насрещната въззивна жалба не се навеждат конкретни правни доводи
относно неправилността на първоинстанционното решение в частта, в която е уважен искът
за заплащане на компенсаторно обезщетение, възлизащо на сторените за лечението на
пострадалата разноски - общо в размер на 1996,40 лв., в тази част насрещната въззивна
жалба е бланкетна (съдържа общо оплакване за незаконосъобразност на обжалвания съдебен
акт), поради което въззивният съд, преценявайки, че решението и в тази част е валидно и
допустимо, като не е постановено при нарушаване на императивни материалноправни
норми, следва да го потвърди в тази част (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК). Но само за пълнота на
изложението САС изяснява, че от събраните по делото доказателства и съобразно
изясненото от СМЕ обстоятелство се установява, че извършените разходи са в пряка
причинно-следствена връзка с проведеното лечение на ищцата на процесните травматични
увреждания, поради което този иск се явява изцяло основателен и законосъобразно е бил
уважен от СГС.
При този изход на спора определението, обективирано в обжалваното решение, с
което на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, чл. 37
ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП е присъдено в полза на ответника юрисконсултско
възнаграждение над сумата от 150 лв. до размера от 321,69 лв., трябва да бъде отменено. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да се присъдят допълнително съдебни
разноски в размер на сумата от 1419,71 лв. (над присъдената сума от 849,44 лв. до
дължимата в размер на 2269,15 лв.), а на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК сумата от 1400 лв., представяща сборът от заплатената държавна такса за въззивното
обжалване и заплатеното адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално
представителство пред САС.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
7
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 262831/29.04.2021 г., постановено по гр. дело № 8742/2020 г.
по описа на СГС, ГО, I-17, в частта, в която е отхвърлен предявеният от З. П. М., ЕГН
**********, с адрес гр. ***, ул. „***” № 8 срещу СТОЛИЧНА ОБЩИНА, с адрес гр. София,
ул. „Московска” № 33 иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД над
сумата от 10000 лв. до размера от 30000 лв., представляваща обезщетение за причинените й
неимуществени вреди от непозволеното увреждане, настъпило на 19.05.2020 г., ведно със
законната лихва върху тази сума от 19.05.2020 г. до окончателното й заплащане, както и в
частта, в която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП З. П. М. е осъдена да заплати на СТОЛИЧНА
ОБЩИНА съдебни разноски, сторени пред СГС, над сумата от 150 лв. до присъдения размер
от 321,69 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ОБЩИНА да заплати на З. П. М. по иска с правно
основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД допълнително сумата от 20000 лв. (общо в
размер на 30000 лв.), представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди –
понесени болки, страдания и неудобства от претърпяно на 19.05.2020 г. счупване на горния
край на лявата лакътна кост и счупване на дясната колянна става в резултат от спъване и
падане поради необезопасена и несигнализирана неравност на общински път, намиращ се в
гр. София, ул. „Г. С. Раковски”, ведно със законната лихва от 19.05.2020 г. - датата на
извършване на деликта, до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО в останалата част като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК СТОЛИЧНА ОБЩИНА да заплати на З.
П. М. допълнително сумата от 1419,71 лв. – съдебни разноски пред СГС, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК сумата от 1400 лв. - съдебни разноски
пред САС.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8