РЕШЕНИЕ
№ 235
гр. Пловдив , 13.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и осми юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно
гражданско дело № 20215300501251 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. във вр. с чл.422 във вр. с
чл.410 от ГПК и във вр. с чл.79 ал.1 пр.1, чл.92 и чл.147 от ЗЗД.
Образувано е по въззивна жалба от „К.” ООД, ЕИК - ******,
против Решение № 261193/06.11.2020г. по гр.д.№ 2587/2019г. по описа на
Районен съд – Пловдив, XIV гр.с., с което са отхвърлени предявените от
дружеството искове за признаване за установено в отношенията между
страните, че М. М. С. дължи на „К.” ООД следните суми: 2 900.00 лв.-
главница, дължима по договор за Бизнес линия „Fintrade оборот” № 7001632
от 21.01.2016 г., сключен между „М.“ ЕООД – кредитополучател и М. М. С. –
солидарен длъжник - от една страна и „Ф.” АД – кредитодател - от друга
страна, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 01.11.2017
г. на „К.” ООД; 1 391,86 лв. – договорна лихва за периода от 04.08.2016 г. до
19.01.2017 г.; 719,17 лв.– неустойка за забава за периода от 06.08.2016 г. до
14.09.2016 г.; ведно със законната лихва върху главницата, считано от
1
датата на подаване на заявлението в съда – 18.07.2018 г. до окончателното й
изплащане, за които суми е издадена Заповед № 6532 от 20.07.2018г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по частно гр. дело №
11618/2019 г. на ПдРС срещу „М.“ ЕООД и М. М. С.; както и е осъдено
дружеството да заплати на М. М. С. сумата от 580 лв., представляваща
разноски по делото. Моли да бъде отменено и вместо това да се постанови
друго, с което да се уважат изцяло предявените искове.
Въззиваемата страна М. М. С., ЕГН **********, не депозира
писмен отговор по въззивната жалба.
Окръжен съд –Пловдив, констатира, че въззивната жалба е
допустима – подадена от надлежна страна по делото в законния срок по чл.
259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и прие за
установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив от „К.” ООД против М. М. С. е
подадена искова молба, с която посочва, че е сключен на 21.01.2016 г. договор
за Бизнес линия „Fintrade оборот” № 7001632 между„М.“ ЕООД –
кредитополуател и М. М. С. – солидарен длъжник - от една страна и „Ф.” АД
– кредитодател - от друга страна, по силата на който на длъжниците била
предоставена сумата от 2 900 лв., която следвало да се върне в едногодишен
срок от сключване на договора – до 19.01.2017 г. Вземането на кредитора
било с настъпил падеж. В чл.7, ал. 1 и чл.7, ал.2 от договора била уговорена
неустойка за забава, както и заплащането на договорна лихва на кредитора. С
договор за прехвърляне на вземания, сключен на 01.11.2017 г., сключен
между кредитодателя и заявителя вземанията по прецесния договор били
прехвърлени на „К.” ООД. Иска се установяване на задълженията и
присъждане на разноски.
Към исковата молба прилага Договор за бизнес линия „Fintrade
Оборот“ № 7001632/21.01.2016г. и РКО № 1975/21.01.2016г. ; Договор за
прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.11.2017г. и приложение-1,
Потвърждаване на сключена цесия, доказателства за връчване на
Уведомително писмо по чл.99 ал.3 от ЗЗД от цедента.
Ответницата М. М. С. депозира в срок Писмен отговор по чл.131
2
от ГПК, с който оспорва претенциите. Твърди, че към нея са приложими
изискванията на ЗЗП. Оспорва се действителността на предвидената такса
ангажимент и неустойката. Прави възражение за прихващане на
претендираната главница със сумите платени за неустойка и такса
ангажимент.
Районен съд – Пловдив, за да отхвърли иска, излага основни
съображения, че от представения договор от 21.01.2016г. се установява, че
между „Ф.“ АД като кредитодател, „М.“ ЕООД /като кредитополучател/ и
М.М. М. С. /като солидарен длъжник/ е възникнало облигационно
правоотношение, съгласно което на кредитополучателя е предоставена сумата
от 2 900 лв.. В чл. 3, т. 1 е уговорено такса за ползването на сумата в размер
на 6% от усвоената главница за всеки 14-дневен период от ползването, но не
по- малко от 30 лева. Тази сума всъщност представлява дължимото за
ползването на кредита възнаграждение или договорната лихва. В т. 2 e
уговоренo, че минималният размер на погасителната вноска e в размер на
таксата по т. 1, като падежът на първата вноска е 04.02.2016г., а всяка
следваща е дължима на 14-я ден след падежа на предишната. Срокът на
договора е уговорен за една година от дата на неговото подписване, като
кредитополучателят се задължава да заплаща в срок минималната
погасителна вноска, а главницата можело да бъде погасена по всяко време, но
не по-късно от 1 година от подписването. Според клаузите на чл. 7 е
уговорена неустойка при забавено изпълнение на минимална погасителна
вноска или главницата, която се начислява при определени дни забава в
размер на 0.6%, 1%, 2% и 20% от общото задължение по договора, което е
равно на усвоената и непогасена главница плюс дължимата и непогасена
такса ангажимент. В чл. 11 е уговорено, че солидарният длъжник с
подписването на договора се задължава да отговаря солидарно с
кредитополучателя за изпълнението на всички негови задължения по
договора. Вземанията по процесния договор са цедирани от „Ф.“ АД на „К.“
ООД съгласно договор за цесия от 01.11.2017 г. и приложение № 1 към него.
Районният съд намира представените документи за достатъчни доказателства
за установяване извършването на цесията. Представено е пълномощно от
цедента, с което се упълномощава цесионера да изпълни задължението по чл.
99, ал. 3 ЗЗД /на л. 17/. Представено е и уведомително писмо по чл. 99, ал. 3
3
ЗЗД от „Ф.“ АД, което е редовно получено от длъжника-ответник заедно с
преписа от исковата молба. Уведомяването се установява да е станало след
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, но същото следва да се вземе
предвид от съда съобразно чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл е Решение № 3
от 16.04.2014г. по гр.д. 1711/2013г. на I т.о. на ВКС, постановено по
установителен иск по чл. 422 ГПК.
Районният съд аргументира, че предвид уговорената в договора
солидарност е необходимо да се изследва какво е конкретното
правоотношение възникнало в ответницата. Позовава се на Решение №
24/03.04.2013 г. по т.д. № 998/2011 г. на I т.о. на ВКС, в чиито мотиви е
изяснено, че съгласно чл. 121 от ЗЗД солидарност между двама длъжници
възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните. Посочено
е, че такава може да възникне, когато длъжниците са съдлъжници, а също и
при договор за поръчителство, но двете хипотези са различни. Даден е
пример с договор за заем. Солидарно съзадължени са лицата, които са
получили паричната сума общо, без разграничение каква част поема всяко
едно от тях и независимо от това на кое от тези лица е предадена фактически,
като кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения заем от
всеки един от длъжниците. Солидарна отговорност възниква и при договор за
поръчителство – чл. 141, ал. 1 от ЗЗД, когато едно лице отговоря пред
кредитора за изпълнение на задължението на длъжника, или в случая на
договор за заем, поръчителят отговаря пред кредитора за връщане на
паричната сума, без да е получил същата в собственост. Солидарната
отговорност е налице във всички случаи, когато кредиторът има възможност
да изисква от всеки от длъжниците цялото си вземане, като изпълнението на
един погасява дълга и освобождава всички длъжници /чл. 122 ЗЗД/. Общите
правила, уредени в чл. 121-127 от ЗЗД, са приложими за всички случаи,
когато е налице пасивна солидарност, стига нещо друго да не е уговорено.
Разликите се следват, както от изрично съдържащите се в този смисъл
уговорки, така и от основанието за възникване на солидарността. Съдът
трябва да установи вида на солидарната отговорност, според основанията
за нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните
облигационни отношения.
Районният съд мотивира, че договорът за кредит е сключен с
4
дружеството, наричано кредитополучател, като в клаузите е уговорено, че
сумата се предоставя на същото, от него се дължи възнаградителна лихва
/минималната вноска/- чл. 6 и то се задължава да върне предоставената
главница. Отговорността на солидарния длъжник, е уредена само в чл. 11,
като задължение да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнението
на неговите задължения. Районният съд е анализирал съдържанието на
уговорените права и задължения, които не противоречат на определянето на
ответницата в титулната част като „солидарен длъжник“, определянето на
нейната отговорност за чуждо задължение, чрез използването на думата
„неговите“ в чл. 11, реалното предаване и преминаваното на парите в
патримониума на кредитополучателя- чл. 2, очакването същият да погаси
дълга- чл. 6 и посочването единствено на кредитополучателя във всички
съществени клаузи, намира, че намерението на страните по договора и
преследваната от тях цел, е ответницата да обезпечи дълга на
кредитополучателя. Задължението й е акцесорно на това по кредита и е
уговорено като поръчителство- чл. 138, ал. 1 ЗЗД. Поради това тя отговаря
солидарно на самостоятелно основание и доколкото съществува задължение
за дружеството по договора за кредит. Срокът по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД е краен
и преклузивен. С изтичането му не се погасява възможността за
принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство. Съгласно
договора задължението е с настъпил краен падеж на 21.01.2017г., съгласно
клаузата на чл. 6 и от тази дата до подаването на заявлението по чл. 410 ГПК
на 18.07.2018г. е изтекъл предвидения в чл. 147, ал. 1 ЗЗД 6-месечен срок и
отговорността на ответницата е отпаднала.
Районният съд изтъква, че в конкретния случай произнасянето по
въпроса за спазването на срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е въпрос по същество,
защото изводите следва да се направят след изследване на уговорките между
страните за наличието на предпоставките за прилагането на разпоредбите на
чл. 138 и сл. от ЗЗД, тъй като ищецът в исковата молба се позовава на
качеството съдлъжник на ответницата. В този смисъл, поради изтичането на
срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени претенции с Решение № 6 от
4.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 917/2018 г., I т. о., ТК; Решение № 89 от
31.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 907/2016 г., II т. о., ТК; Решение № 44 от
5.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60073/2016 г., III г. о., ГК и Решение № 93 от
5
2.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 53672/2015 г., IV г. о., ГК и не е допуснато
касационно обжалване на въззивни решения с Определение № 555 от
4.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2934/2019 г., I т. о., ТК; Определение № 264 от
16.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 1807/2019 г., I т. о., ТК; Определение № 227 от
15.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 2277/2018 г., II т. о.; като по въпроса за
изтичането на срока е образувано и тълкувателно дело №5/2019г. на ОСГТК
на ВКС.
С подадената въззивна жалба от „Колетик” ООД се възразява
срещу направените правни изводи с атакуваното решение и намира същото за
неправилно.
Окръжен съд – Пловдив, V гр.с., въззивна инстанция, на осн.
чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата. За нарушаване на императивни правни
норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в
тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Основното възражение на жалбоподателя се изразява в това,
Районният съд е извършил погрешно тълкуване на Договора за кредит,
възприемайки в своите мотиви, че уговорената между страните солидарна
отговорност не е тази по чл.121 от ЗЗД, а страните са уговорили солидарната
отговорност като поръчителство /по чл.138 и сл. от ЗЗД/. В решението си
Районният съд бил възпроизвел Решение № 24/03.04.2013 г. по т.д. №
998/2011 г. на I т.о. на ВКС, но без да отчета обстоятелството, че тази съдебна
практика не е относима за конкретния процесен случай. Поддържа се, че
уговорената в Договора за кредит солидарна отговорност на ответника е
такава по чл.121- 127 от ЗЗД.
Въззивната инстанция намира, че възражението е неоснователно.
Съгласно чл.11 от Договора за кредит – „Солидарният длъжник с
подписването на този договор се задължава да отговаря солидарно с
кредитополучателя за изпълнението на всички негови задължения по
6
настоящия договор.“. Налага се извод, че се касае за негови собствени
задължения на кредитополучателя. Това е видно и от клаузата на чл.6 от
Договора, според която единствено кредитополучателят се задължава да
заплаща в срок на кредитодателя минималната погасителна вноска по
кредита, като главницата може да бъде погасена по всяко време в рамките на
срока на договора, но не по- късно от една година от подписването му. Не на
последно място, от значение и фактът, че съгласно чл.2 от Договора – С
подписването му кредитодателят предава в собственост на
кредитополучателя сума в размер на 2 900 лв., а кредитополучателят
удостоверява, че е получил същата, като договорът има сила на разписка за
предадената, съответно получената сума. Тъй като срокът по чл.147 ал.1 от
ЗЗД е преклузивен, с изтичането му се прекратява самото поръчителство.
Според чл.6 от Договора крайният падеж е на дата 21.01.2017г., а заявлението
по чл.410 от ГПК е заведено на 18.07.2018г., тоест шестмесечният срок, за
който съдът следи служебно, е изтекъл.
Решението се явява законосъобразно и следва да бъде потвърдено
изцяло.
Разноски.
По делото не се претендират разноски, а и няма данни да са
направени такива, от въззиваемата страна М. М. С.
Обжалване.
Решението не подлежи на касационно обжалване на осн.чл.280
ал.3 т.1 пр.1 от ГПК.
По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 261193/06.11.2020г. по гр.д.№
7
2587/2019г. по описа на Районен съд – Пловдив, XIV гр.с.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8