Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 16.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на седемнадесети май през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева - Кочовски, като разгледа докладваното
от съдия Ташева в.гр.д. № 5485 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 451002 от 16.07.2018 г., постановено по гр.д. № 76066/2017 г. по
описа на СРС, I ГО, 42
състав, е признато за установено по предявения от З. „Б.В.И.Г.“, ЕИК *******срещу
Агенция „Пътна инфраструктура“, ЕИК *******иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 410 КЗ по отношение на Агенция „Пътна
инфраструктура“, че съществува вземане на „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД в
размер на сумата от 124,96 лева, представляващо вземане вследствие на изплатено
застрахователно обезщетение по щета № 470416171710084, ведно със законна лихва
върху главницата, считано от предявяване на иска – 15.08.2017 г. до
окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по
ч. гр. д. № 56049/2017 г. по описа на СРС, 42 с-в. С решението Агенция „Пътна
инфраструктура“ е осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на
„Булстрад Виена иншурънс груп“ АД сумата от 635 лева – разноски за исковото
производство и 385 лева – разноски за заповедното производство.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника Агенция
„Пътна инфраструктура“, подадена чрез юрск. Г.Н., в която се обжалва решението
като неправилно, незаконосъобразно и необосновано, а също и като постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон и при неизяснена фактическа
обстановка. В жалбата се навеждат доводи, че по делото не са налице безспорни
доказателства и конкретни факти, при наличието на които е настъпило твърдяното
ПТП. В този смисъл се сочи, че липсва представен Протокол за ПТП, издаден от
компетентен държавен орган, съгласно ЗДвП. В случая, лицето управлявало
процесното МПС не било уведомило СДВР – Пътна полиция, видно от приложеното
Заявление от 27.02.2017 г. за изплащане на застрахователно обезщетение,
съобразно изискването на Наредба № 1-167 от 24.10.2002 г.
Жалбоподателят
счита, че по делото не е изяснен механизма на ПТП. Не е посочен час на
настъпването на процесното ПТП, както и размера на дупката и местонахождението
й. Счита, че е налице противоречие в посочения в исковата молба механизъм на
ПТП и причината на реализирането му. Поддържа се, че неправилно са били
кредитирани от СРС и представените от ищеца писмени доказателства - Заявление
за изплащане на застрахователно обезщетение от 27.02.2017 г. и др., които като частни
писмени документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена
сила. Наред с това се сочи, че посочените обстоятелства в тях не се
потвърждават и от свидетелските показания на водача на процесния автомобил, а
разкриват съществени противоречия с описаното в тях. Излага се, че понятието
„предвидимо препятствие” в чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, следва да се разбира като
такова, което или е несъмнено очевидно от далечно състояние или е обозначено. В
случая не ставало ясно как посоченото препятствие било повлияло за
реализирането на ПТП. Не бил направен и снимков материал от длъжностно лице
/евентуалното ПТП не е било посетено от органите на КАТ, съгласно изискването
на чл. 5, ал. 1, т.3 от Наредба № I - 167 от 24.10.2002 г.. Не са представени
снимки от извършен оглед и заснемане на място на произшествието, което
възпрепяства установяването на действителната причина за възникване на ПТП.
Жалбоподателят
излага, че САТЕ е изготвена също единствено въз основа на представените материали
по делото - Заявление за изплащане на застрахователно обезщетение от 27.02.2017
г., поради което счита, че същата обективира единствено възможност, че посоченият
механизъм в исковата молба съответства на настъпилите увреждания. В този смисъл
счита, че заключението на вещото лице не е категорично, тъй като от експерта се
сочи само „възможност” щетите по автомобила да са нанесени при такъв механизъм.
Излага се, че следва да бъде взето предвид обстоятелството, че описаната щета е
с възможен механизъм на ПТП от бордюр или друга твърда неравност по-висока от
терена. Във връзка с изложеното, поддържа, че причинно-следствената връзка като
обобщен извод на механизма за настъпване на ПТП не следва да се кредитира като
безспорно доказателство, именно поради това, че направените изводи в експертизата
са на база предположения. Посочва, че следва да се има предвид, че съгласно
показанията на св. М., скоростта на предвижване е била от 30-40 км.ч., като същите
разкриват съществени противоречия с описаното в писмените документи, от кето следва,
че не може да се направи категоричен извод, че евентуалното ПТП е настъпило при
твърдените обстоятелства.
Навеждат
се доводи, че застрахователният договор се сключва писмено съгласно чл. 344 от КЗ, като неразделна част от него са Общите условия, които следва да отговарят
на хипотезата на чл. 344, ал. 1, изр. 2 и чл. 348 от КЗ. Сочи се, че застрахователят
е длъжен, но не е извършил проверка по установяване на обстоятелствата при
възникване на евентуално застрахователно събитие, като от представения Опис на
претенция от 27.02.2017 г. е видно, че липсват задължителните реквизити. Твърди
се, че водачът не бил тестван и за алкохол или други упойващи вещества, за да
се установи дали е налице изключен риск. Не били събрани и доказателства за
извършена проверка за причиняване на вредите в резултат на умишлени действия,
както и за грубо нарушаване на установените технически и технологични правила
за експлоатация и ремонт на превозното средство, т.е. дали не е налице изключен
риск, респ. основание на застрахователя да откаже изплащането на
застрахователно обезщетение. Не са събрани докозателства за извършена проверка
за причиняване на вреди в резултат на настъпили обстоятелства, попадащи в
хипотезата на част I. Допълнителни покрити рискове от Клауза „Пълно
каско“, част II Изключения.
Твърди се, че застрахователната полица от 22.08.2016 г. била типова и не
съдържала всички задължителни реквизити по чл. 345, ал. 1 КЗ, а представените
Общи условия не били актуални. Процесното превозно средство не било
застраховано по допълнителния застрахователен риск „гуми“. Поради изложеното се
поддържа, че в случая не са налице предпоставките за уважаване на регресната
претенция на застрахователя.
Моли се, първоинстанционното решение да бъде
отменено, а искът – отхвърлен, евентуално – частично отхвърлен поради
съпричиняване на вредоносния резултат. Претендира се и присъждането на направените
разноски по делото.
Въззиваемата
страна – З. „Б.В.И.Г.“, чрез пълномощника си адв. Ц.К.е депозирала отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК, в който оспорва същата като
неоснователна по подробно изложени съображения. Моли съда да остави без
уважение подадената въззивна жалба като неоснователна, а първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски
по делото.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното решение е
валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Настоящият
състав намира, че първоинстанционното решение е и правилно и законосъобразно,
като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272
от ГПК препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:
Предявеният
иск е с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. чл. 415 от ГПК, вр. чл. 410, ал.
1 КЗ, вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
В
разпоредбата на чл. 410 КЗ е уредено едно специално суброгационно право в
отклонение от правилото на чл. 74 ЗЗД, тъй като при настъпване на
застрахователното събитие, застрахователят не изпълнява чуждо правно
задължение, а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно
задължение, вследствие на което по силата на чл. 410, ал. 1 КЗ встъпва в
правата на увредения срещу причинителя на вредата. Но когато причинител на
вредата е лице, комуто е възложено някаква работа, по силата на чл. 49 ЗЗД, във
вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, отговорност носи и възложителят за вредите, причинени
от изпълнителя на възложената работа при или по повод нейното изпълнението.
Отговорността на лицата по чл. 49 ЗЗД, които са възложили другиму извършването
на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за
чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има
обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с
извършването на работата лица.
За
да възникне регресното притезателно право на застрахователя по имуществено
застраховане срещу възложителя за имуществените вреди, причинени виновно от
изпълнителя при или по повод на възложената работа, трябва в обективната
действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) наличие на действително застрахователно правоотношение
между увредения и ищеца; 2) за увредения да е възникнало право на вземане на
извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД,
т. е. вредите да са причинени от деликвента чрез неговото виновно и
противоправно поведение; 3) виновното лице да е причинило вредите при или при
повод на изпълнение на възложената работа и 4) застрахователят по имущественото
застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане
на застрахованата вещ.
Спорните
между страните въпроси са свързани с това дали е настъпило твърдяното ПТП, в
резултат на което на застрахованият автомобил са били нанесени твърдените
имуществени вреди, в т. ч. с неговия механизъм, настъпило ли е покрито от
застрахователния договор събитие и съответно дали ищецът е бил в риск, както и
и с дали водачът на процесното превозно средство е съпричинил вредоносния
резултат.
По
делото е установено, от приетата като писмено доказателство по делото
застраховатена полица № 5С041508136, издадена от „Булстрад Виена иншурънс
груп" АД със срок на валидност от 12.09.2016 г. до 12.09.2017 г., че към
датата на процесното ПТП – 26.02.2017 г. между ищеца и собственика на лек
автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. № *******е съществувало валидно
застрахователно правоотношение по договор за застраховка "Каско
Стандарт".
Съгласно
императивната разпоредба на чл. 344, ал. 1 от КЗ застрахователният договор се
сключва писмено във формата на застрахователна полица или на друг писмен акт,
като в чл. 345 от КЗ е посочено и задължителното съдържание на застрахователния
договор. Въззивният съд намира, че в случая писмена форма за действителност на
договора е спазена, а доколкото същият е сключен във формата на застрахователна
полица, същата съдържа всички необходими задължителни реквизити по чл. 345, ал.
1 КЗ. Несъмнено е също така, че съществувалия между страните договор за
застраховка е включвал и обезщетяване при настъпването на щети на
застрахованата вещ в резултат на пътнотранспортно произшествие – виж глава ІI
"Покрити рискове и изключения" от Общите условия на ищеца за
застраховка "Каско Стандарт".
По
делото няма спор между страните, а посоченото обстоятелство се установява и от
преводно нареждане от 06.04.2017 г., че ищцовото дружество „Булстрад Виена
иншурънс груп“ АД е заплатило сумата от 124,96 лева на собственика на процесния
л.а. „Фолксваген Пасат“ – „Каргил България“ ЕООД, както и че с регресна покана,
ищецът е претендирал от ответника Агенция „Пътна инфраструктура“ чрез областно
пътно управление възстановяване на сумата от 124,96 лева, която не е била
изплатена от АПИ.
Видно
от приетата по делото декларация за настъпване на застрахователно събитие,
водачът на автомобила е декларирал, че на 26.02.2017 г. на път 81, Берковица,
София, на 23 км. от гр. Костинброд, процесният автомобил „Фолксваген Пасат“ е
реализирал ПТП при попадане в дупка на пътното платно, поради придържане в
лентата за движение, като щетите в резултат от това са: спукана предна лява
гума и изкривена джанта. Действително, в декларацията липсва дата на попълване,
но съдът намира, че посоченото обстоятелство е ирелевантно за доказателствената
стойност на същата. От представения протокол от разпита по делегация на
свидетеля С.М. – водач на процесния автомобил, изготвен по ч.гр. д. № 6000/2018
г. по описа на Варненския районен съд се установява, че водачът е управлявал
процесния автомобил, с който е попаднал в дупка на пътното платно, като това е
станало в района на Бучин проход, при завой. При настъпване на произшествието
имало спукана гума, на мястото не е имало сигнализация за лош път, като според
свидетеля М., скоростта на движение на автомобила е била около 30-40 км./ч.,
колата е била оборудвана със зимни гуми, произшествието е настъпило около 7,00
часа сутринта, имало лека мъгла, като дупката се намирала в платното, в което
се движел управлявания от него автомобил.
Неоснователно
е възражението във въззивната жалба за противоречие между свидетелските
показания и отразеното в заявлението за изплащане на застрахователно
обезщетение. Видно от приетото по делото като писмено доказателство заявление
от 26.02.2017 г., описаният в него механизъм и щети съвпада, както със
свидетелските показания на водача С.М., така и с декларираните обстоятелства в
декларацията. Съдът намира за ирелевантен за решаването на настоящия спор
фактът, че не е посочен размерът на дупката, тъй като видно от Декларацията за
настъпване на застрахователното събитие подробно е описано мястото, където се
намира същата – на път 81, Берковица, София, на 23 км. от гр. Костинброд.
Въззивният
съд намира, че механизмът на ПТП и причинно-следствената връзка, които
въззивникът оспорва се установяват и от приетата в първоинстанционното
производство експертиза, както и от свидетелските показания на водача С.М.,
която съдът кредитира като компетентна и обективно дадена. Вщото лице дава
заключение, че описаните щети на процесния автомобил могат да бъдат получени
при ПТП, отразено в заявлението за изплащане на застрахователно обезщетение. В
този смисъл, въззивният съд намира, че е неоснователно възражението във
въззивната жалба, че от приетата по делото САТЕ не се установява категорично
механизма и причинно-следствената връзка. Съдът намира заключението за
обосновано и компетентно дадено. Същото не е оспорено от страните по делото и
въззивният съд му дава вяра и основава правните си изводи въз основа на
установените в експертизата факти.
Неоснователно
е и наведеното възражение за неоснователност на исковата претенция, поради
липсата на протокол за ПТП, издаден от компетентния орган. Действително по
делото не е представен протокол за ПТП, в който да са отразени обстоятелства
относно настъпването на ПТП, като не се и твърди от ищеца такъв да е бил
съставен. В тази връзка следва да се посочи, че службите за контрол на МВР имат
задължение да посетят мястото на ПТП в случаите, установени в чл. 125 ЗДвП, в
т. ч., когато между участниците в произшествието има разногласие относно
обстоятелствата, свързани с него, а едно от моторните превозни средства не е в
състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му при произшествието
щети /т. 7/ и когато произшествието е с един участник и МПс не е в състояние да
се придвижи на собствен ход поради причинените му от произшествието вреди /т.
8/.
На
основание чл. 125а, ал. 2 ЗДвП и във връзка с чл. 294, ал. 7 КЗ е издадена
Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при
пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерство на
вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към
Гаранционния фонд /обн., ДВ, бр. 8 от 30.01.2009 г., в сила от 30.01.2009 г. /.
В посочената наредба са регламентирани видовете документи, които се съставят за
настъпило ПТП, а именно: 1/ констативен протокол за ПТП с пострадали лица; 2/
протокол за ПТП с материални щети и 3/ двустранен констативен протокол за ПТП
/чл. 2, ал. 1/. Съгласно чл. 5, ал. 1 от наредбата, когато при произшествието
са причинени само материални щети и между участниците в произшествието има
съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в двустранен
констативен протокол за ПТП/. Същевременно в нормата на чл. 6, т. 4 от
Наредбата е указано, че не се посещават от органите на МВР – "Пътна
полиция" и не се съставят документи за повреди на МПС, които не са
причинени от друго ППС, освен когато повредите са причинени в резултат на
пътнотранспортно произшествие с един участник и МПС не е в състояние да се
придвижи на собствен ход.
Следователно,
доколкото по делото няма нито твърдения, нито данни, че след настъпването на
ПТП, процесният автомобил не е можел да се движи на собствен ход, то настоящият
съдебен състав приема, че не е била налице някоя от хипотезите, установени в
разпоредбата чл. 125 от ЗДвП, при които службите за контрол на МВР задължително
посещават мястото на ПТП, респективно застрахованият не е имал задължение да
изисква изготвянето на документ за щетите по автомобила.
В
случаите, в които не се изисква задължително посещаване на мястото на ПТП от
страна на службите за контрол на МВР, а това са случаите извън предвидените в
чл. 125 ЗДвП, може да бъде съставен протокол на ПТП при условията на чл. 9 от
Наредба № І-167 от 24.10.2002 г. за условията и реда за взаимодействие между
контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенцията за
застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с
моторни превозни средства. В цитираната норма е предвидена възможност за
издаване на протокол за ПТП в случаите, когато водачът е уведомил съответната
служба на МВР в срок от 24 часа и е подадено писмено заявление в едноседмичен
срок за настъпване на събитието, което се разследва от контролните органи, въз
основа на което се издава протокол.
Липсата
на протокол за ПТП, чието съставяне не се изисква в случаите, в които не се
изисква задължително посещаване на мястото на ПТП от страна на службите за
контрол на МВР /случаите извън предвидените в чл. 125 ЗДвП/, какъвто е и
настоящият случай, може да бъде преодоляна чрез съответно доказване на основните
за спорното право факти /чл. 154, ал.1 ГПК/, каквото в процеса е проведено от
страна на ищеца. Въззивният съд не
споделя и довода на въззивника, че поради липса на снимков материал, фактите по
делото са недоказани. В тази връзка настоящият състав намира, че липсата на
снимков материал от произшествието е неотносима към предмета на спора, тъй като
фактическият състав на чл. 410, ал. 1, КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД е установен и доказан
по делото с други доказателства, а наред с това следва да се посочи, че в
закона няма ограничение на доказателствените средства, които могат да се
използват за установяване на пртоивоправно поведение, вреди и
причинно-следствена връзка.
Във
връзка с изложените правни изводи, въззивният съд намира, че съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства - писмени и гласни доказателства
/свидетелски показания на водача на увредения автомобил, които правилно са били
взети предвид от СРС/ и заключението на вещото лице по допусната съдебно-
автотехническа експертиза обосновава извод за доказаност на твърдения от ищеца
механизъм на ПТП и начина на причиняване на вредите по застрахования при него
лек автомобил. Приетите от първоинстанционния съд в тази насока изводи, които
са правилни, се основават не само на приетите по делото писмени доказателства,
а и на кореспондиращите им свидетелски показания на водача на увредения
автомобил.
Обстоятелството,
че не се установява по делото скоростта на движение на водача на лекия
автомобил не води до извод, че същият е карал с превишена или несъобразена
скорост, с което да е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. С отговора
на исковата молба е направено възражение за съпричиняване, което въззивният съд
счита, че се поддържа и с въззивната жалба, с оглед твърдението за недоказана
скорост на движение на процесния авомобил. Въззивният съд намира, че възражението
за съпричиняване е недоказано по делото, тъй като по делото не са ангажирани
каквито и да било доказателства, а доказателствената тежест е била на
ответника, че водачът на увредения лек автомобил е допуснал нарушение на
правилата за движение по пътищата, свързани със скоростта /както и на други
правила, установени в нормативен акт/. Поради изложеното и при приложението на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест, въззивният съд е длъжен да приеме, че не е налице съпричиняване на
вредоносния резултат.
Неоснователно
е и твърдението, че не са представени актуалните Общи условия на
застрахователя. Видно е, че на л. 64 от делото са представени актуалните Общи
условия, приети от УС на 05.12.2011 г., променени с решение на УС на 21.05.2014
г., в сила от 09.06.2014 г., променени с решение на УС на 23.03.2016 г., а
процесното ПТП е настъпило на 26.02.2017 г. Поради изложеното съдът приема, че
представените Общи условия са актуалните към датата на настъпване на
застрахователното събитие.
Въззивният
съд
намира също, че не е необходимо застрахователят да представи доказателство, че
не е налично всяко от изключенията, предвидени в ОУ, когато застрахователят не
изплаща обезщетение. В случай, че въззивникът възразява, че процесното ПТП
попада в изключенията, той следва да докаже това свое възражение, но по делото
не са ангажирани доказателства, в подкрепа на твърденията на въззивника, че е налице изключен от
застрахователния договор риск, а доказателствената тежест в тази насока е била негова
/чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Не
се спори между страните, че пътят, на който е реализираното произшествието, е
републикански по см. на чл. 3, ал. 2 ЗП, поради което и с оглед разпоредбите на
чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 ЗП, следва да се приеме, че задължен да
осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е именно ответникът. Същият
като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 30, ал. 1 ЗП, чрез своите
служители или други лица, на които е възложил изпълнението. В конкретния случай
именно бездействието на последните по изграждането, ремонта и поддържането на
процесния път е довело и до неизпълнение на задължението по чл. 30, ал. 1 ЗП,
поради което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП
вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители, поради
което и дължи поправяне на тези вреди.
Във
връзка с изложените изводи, въззивният съд намира, че увреденият има срещу
ответника вземане по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Застрахователят е встъпил
в правата на увредения по силата на факта, че е заплатил обезщетение за
причинените с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу
деликвента.
По
делото е установено, че стойността на ремонта, необходим за отстраняване
повредите на процесния лек автомобил по средни пазарни цени възлиза на 160.33
лв. Следователно законосъобразно и правилно е било прието от съда, че искът с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 410 КЗ за установяване
съществуването на вземне на ищеца в размер на сумата от 124,96 лв. е изцяло
основателен и доказан, доколкото по делото се установи от заключението на
експертизата, че стойността на вредите е по-висока спрямо претендираната с
исковата молба, ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане.
Поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
При
този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК, въззивникът
следва да заплати на въззиваемата страна по делото /ищец/ направените разноски във
въззивното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 451002 от
16.07.2018 г., постановено по гр.д. № 76066/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 42
състав.
ОСЪЖДА Агенция
„Пътна инфраструктура“, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** да
заплати на З. „Б.В.И.Г.“, ЕИК *******на основание чл. 78, ал. 1 ГПК - сумата от 360 лева – разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.