№ 44
гр. Дупница, 23.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, V-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично
заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мирослав Р. Саневски
при участието на секретаря Росица К. Кечева
като разгледа докладваното от Мирослав Р. Саневски Гражданско дело №
20241510102264 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
К. Й. П., ЕГН: **********, с адрес: с. ***, е предявил срещу „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Младост“ ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх.А, ет.9, офис 20,
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 24 ЗПК вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал.
1 ЗЗП.
Ищецът твърди, че на 16.05.2019г. сключил с ответното дружество договор за
потребителски кредит с № 757822, по силата на който дружеството му дало в заем сумата от
1500.00 лв., които ищецът следвало да погаси в срок от 12 месеца, при ГПР в размер на
49,66%. В чл. 5 от договора било уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от „Ferratum Bank” в полза на ответното дружество, без да е посочено
възнаграждението на поръчителя. След сключване на договора ищецът установил, че дължи
и такса за обезпечение за поръчителство в размер на 750 лв.
Намира договорът за кредит за недействителен, тъй като не отговарял на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК (не било посочено кои разходи формират ГПР по
ясен и разбираем за потребителя начин). Освен това посоченият в договора размер на ГПР
не отговарял на действителния, тъй като в него не била включена сумата за предоставяне на
поръчителство. Счита, че действителният размер на ГПР надхвърлял 70 %. Намира, че
възнаграждението за поръчителство е пряко свързано с договора за заем и невключването на
същото в общите разходи по кредита е заобикаляне на забраната по чл. 19, ал. 2 ЗПК. Моли
да бъде прогласена нищожността на процесния договор за кредит, а при условията на
1
евентуалност – само на клаузата, предвиждаща заплащането на възнаграждение за
предоставяне на поръчителство. Претендира разноски.
Ответникът е получил препис от исковата молба, по която е депозирал отговор
в срока по чл. 131 ГПК, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че
по силата на договора кредитополучателят можел да избира начина за обезпечаване на
задължението. Счита договора за гаранция за отделно правоотношение, по което ответникът
не бил страна. Твърди, че ищецът бил избрал като поръчител Мултитюд Банк (Малта). Моли
за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
Съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
24 ЗПК вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, за прогласяване нищожността на договор за
предоставяне на потребителски кредит с № 757822/16.05.2019г., като противоречащ на
закона. Основателността на предявения иск се обуславя от доказване на сочените основания
за нищожност – противоречие с императивни правни норми, предвидени в ЗПК.
В тежест на ищеца е да докаже сключването на твърдения от него договор за заем,
наличието на предвидена в договора клауза с твърдяното от ищеца съдържание,
противоречието на клаузата за предоставяне на обезпечение с императивна разпоредба на
закона или основанията, на които твърди, че чрез същата се заобикаля такава разпоредба;
размера на действителното ГПР.
В тежест на ответника е да докаже, че оспорената клауза е уговорена индивидуално,
респективно наличието на валидно основание за получаване на процесната сума.
В случая между страните не е налице спор, че между тях е сключен договор за
предоставяне на потребителски кредит № 757822 от 16.05.2019г., по силата на който
ответното дружество на ищеца предоставило на ищеца заем в размер на 1500 лв., който
следвало да бъде върнат в срок от 12 месеца, с посочен ГПР от 49,66 %.
Не е оспорено и обстоятелството, че съгласно договора ищецът се е задължил да
предостави един от посочени видове обезпечения, в т.ч. и поръчителство, както и това, че
във връзка с предоставено от трето лице поръчителство в тежест на ищеца е начислено и
заплащането на възнаграждение за поръчителство в размер на 750 лв.
Горните обстоятелства съдът намира за доказани и на основание чл. 190, ал. 2 вр. чл.
161 ГПК, с оглед неизпълнените указания от ответника, дадени с определението на съда от
06.12.2024г.
В разглеждания случай е налице валидно облигационно правоотношение между
страните, възникнало по силата на сключен договор за потребителски кредит, сключен от
разстояние – по електронен път чрез използване на интернет страница.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗПК това е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
2
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при което потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне.
В разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е предвидено, че формата за действителност на
договора за потребителски кредит е писмена – на хартиен или друг траен носител; по ясен и
разбираем начин; в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Дефиниция
на понятието „траен носител” се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител,
даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин,
който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е
предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на
съхранената информация.
Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за потребителски
кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл.5, ал.9 ЗПК е
предвидено, че кредиторът трябва да предостави на потребителя стандартния европейски
формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13 ЗПК, когато договорът за
предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез
използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява предоставяне на
преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал.
10 /при използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за
гласова комуникация от разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник,
предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след
сключването на договора за потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани
в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР, като според чл. 6
договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средство за комуникация – едно
или повече.
Дефиниция на понятието „финансова услуга” се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР –
това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане,
допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно
посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за комуникация
от разстояние” – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се
използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо
присъствие на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че са налице
3
следните предпоставки: 1/ изпълнил задълженията си предоставяне на информация на
потребителя; 2/ спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3/ получил съгласието на
потребителя за сключването на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през
периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. За
доказване на електронни изявления /както се твърди в частност/ се прилага Законът за
електронния документ и електронния подпис – ЗЕДЕП, като изявленията, направени чрез
електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила
за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях – чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно изявление, което
може да съдържа и несловесна информация, а електронното изявление, записано на
магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява
електронен документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано
при условията на чл. 13, ал. 1 от Закона – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на
неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13, ал. 3
ЗЕДЕП/, но също така допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП/.
Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ.
Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава, съгласно чл. 180 ГПК и
чл. 18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по
делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не
поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание /в този смисъл е
Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр.д.№868/2012 г., IV г. о., ГК/.
В такъв случай следва да се приеме, че единственото спорно обстоятелство по делото
се свежда до това дали описаното задължение на ищеца за заплащане на възнаграждение за
поръчителство следва да се включи в годишния процент на разходите (ГПР), съответно дали
последното води до нищожност на процесния договор за потребителски кредит, по който
въпрос съдът намира следното:
В съдебната практика се приема, че за да бъдат осигурени ефективни средства за
защита на потребителите е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора,
които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в
отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а
като една обща икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения,
когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се
гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на
потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на
закона и добрите нрави. От извършена служебно справка се установява, че към датата на
4
сключване на договора наименованията на двете дружества („Фератум България“ и
„Фератум Банк“) са сходни, което навежда за свързаност между тях. Този извод се
потвърждава и от обстоятелството, че едноличен собственик на капитала на „Фератум
България“ ЕООД до 09.12.2024г. е именно Мултитюд СЕ, Идентификация 1950969-1 (а след
09.12.2024г. - Мултитюд ПЛС, Идентификация C 109441), което наименование е идентично с
посоченото от ответника – Мултитюд Банк. Въз основа на изложените фактически
обстоятелства, ангажираните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица,
съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство
представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването
на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за
кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на §
1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия.
Същевременно, при цялостния анализ на договора за кредит е видно, че неговото
сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на
обезпечение по договора от страна на кредитополучателя, като последицата от
неизпълнението на това задължение на кредитополучателя е липса на правоотношение
между страните – при непредставяне на обезпечение в посочения срок се счита, че
заявлението за кандидатстване за кредит не е одобрено, т.е. несъмнено е, че двете
правоотношения са взаимно свързани и осигуряванетона поръчителство (и то от определено
свързано на кредитора трето лице) е било необходима предпоставка за предоставяне на
потребителския кредит при условията по договора.
В случая между страните не се спори, че в договора за потребителски кредит е
посочен ГПР в размер на 49,66 %, като при включването на посоченото възнаграждение
(равняващо се на 750 лв. при кредит в размер на 1500 лв.) действителният ГПР очевидно
многократно надвишава посочения в договора за кредит.
В актуалната съдебна практика се приема, че неточното посочване на ГПР има
същата последица, както и непосочването му – недействителност на договора за
потребителски кредит (Решение № 50013 от 05.08.2024г. на ВКС по т.д. № 1646/2022г., II
т.о., както и цитираната там практика на Съда на ЕС, в т.ч. Решение на СЕС от 21.03.2024 г.
по дело С-714/22).
При това положение, предявеният иск за прогласяване нищожността на процесния
договор за кредит се явява основателен и като такъв следва да се уважи.
При този изход на спора право на разноски има ищецът за платените от него суми за
5
държавна такса в размер на 60.00 лв. и за платеното от ищеца адвокатско възнаграждение в
размер на 1900.00 лв.
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, по предявения установителен иск от К. Й. П., ЕГН: **********, с
адрес: с. ***, срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район „Младост“ ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър
Малинов“ № 51, вх.А, ет.9, офис 20, нищожността на сключения между страните договор
за предоставяне на потребителски кредит № 757822 от 16.05.2019г.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, район „Младост“ ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“
№ 51, вх.А, ет.9, офис 20, ДА ЗАПЛАТИ на К. Й. П., ЕГН: **********, с адрес: с. ***,
стротените по делото разноски в размер на общо 1960.00 лв. (хиляда деветстотин и
шестдесет лева), от които: 60.00 лв. – държавна такса и 1900.00 лв. – адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Кюстендил, в двуседмичен
срок от датата на получаване на съобщение за изготвянето му.
Съдия при Районен съд – Дупница: _______________________
6