№ 307
гр. ******, 13.05.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ******, II СЪСТАВ, в закрито заседание на
тринадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ТАТЯНА МИТЕВА
Членове:ИВАНИЧКА
КОНСТАНТИНОВА
ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от ТАТЯНА МИТЕВА Въззивно частно
гражданско дело № 20224300500185 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.
Подадена е частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: град София - 1527,
ул.”Панайот Волов” № 29, етаж 3, представлявано от Я.Б.Я., чрез юрисконсулт
Йо.В.М., срещу Разпореждане № 205/ 04.03.2022 г., постановено по ч.гр.дело №
20224320100108 по описа за 2022 година на Луковитски районен съд, с което е
отхвърлено заявлението по чл.410 ГПК.
Жалбоподателят сочи, че разпореждането е постановено при съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Изтъква, че в
следствие на неправилно тълкуване на разпоредбата на чл. 411 от ГПК,
първоинстанционният съд е стигнал до неправилен извод, относно наличие на пречки
по чл. 411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение на всички суми,
които са предмет на задължението. Изтъква, че съгласно чл. 413, ал.2 от ГПК на
обжалване подлежи разпореждането, с което се отхвърля изцяло или отчасти
заявлението, като твърди, че този аргумент е в подкрепа на твърдението, че заповед за
изпълнение може да бъде издадена, респективно отказано издаването й и само за част
от претендираните суми. Сочи, че съдът е отказал издаването на заповед за
изпълнение, обосновавайки отказа с наличие на искане, основаващо се на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. Твърди, че съдът е следвало
да откаже издаването на заповед за изпълнение за конкретните искания, за които е
1
стигнал до заключение, че същите се основават на неравноправни клаузи и доколкото
клаузите за главница, договорната лихва и законната лихва за забава категорично не
произтичат от клаузи с неравноправен характер, то не би следвало да е налице пречка
за издаване на заповед за изпълнение за същите. Счита, че постановеното от съда
разпореждане нарушава правото на заявителя да събере вземането си по бърз и
опростен начин, поради неговата безспорност, по реда на заповедното производство по
реда на чл. 410 от ГПК.
Алтернативно, счита за неправилно заключението на първоинстанционния съд
досежно неравноправния характер на претендираните вземания. На първо място,
развива съображения, основани на тълкуването на разпоредбата на чл.143 ЗЗП, в
който е транспонирана Директива 93/13 ЕИО от 05.04.1993 г. и счита, че след като не
разполага с доказателства, заповедният съд не може да прецени кумулативното
наличие на предвидените в тази разпоредба предпоставки за неравноправност. Сочи, че
възнаградителната /договорна/ лихва, представлява договореното и съответно дължимо
възнаграждение на кредитора за ползването на отпуснатата от него в заем сума.
Твърди, че задължението на длъжника включва както връщане на дължимата главница,
така и плащане на договорената цена - възнаградителната лихва, установена за
първоначално договорения срок за връщане на заема, още повече, че след изпадането
си в забава, кредитополучателят продължава да държи заетата сума. Изтъква, че в
противоречие с принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване е
направения от първоинстанционния съд извод, че за длъжника отпада задължението да
заплаща възнаграждението /цената/ за ползването на заетата сума. Твърди, че
възприемането на такъв извод означава да се възложи неблагоприятна правна
последица от неизпълнението на кредитополучателя не върху него като неизправна
страна, а върху кредитодателя, което е в противоречие с основния правен принцип, че
всяка страна по договора отговаря за собственото си виновно неизпълнение. Твърди,
че правило, установено с нормата на чл. 79, ал.1 от ЗЗД, дава право на изправната
страна - кредитор по договора, да иска изпълнение от длъжника, като в конкретния
случай това изпълнение включва връщане на заетата сума - главница и плащането на
договорената цена за ползването, заедно с обезщетението за вредите. Относно
лихвения процент по процесния договор, излага, че уговореният лихвен процент не
представлява и не се свежда единствено до възнаграждение за ползване на главницата,
а е цена на услугата по предоставяне на паричния заем. Изтъква, че заемът е
предоставен от финансова институция по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните
институции, която отпуска заеми със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, т. е. възможностите й в тази
насока са по-ограничени в сравнение с банките. Твърди, че достъпът на ответника до
паричния ресурс - предмет на договора е бърз, лесен и необезпечен, а обективните
ползи за заемателя от този начин на предоставяне на кредит имат своята цена в
2
гражданския оборот, която е фиксирана в договора и длъжника се е съгласил да я
заплати при сключването му. Излага, че поради това, тази цена не може да бъде
приравнена на възнаградителна лихва и не следва да бъде обсъждано съответствието
на размера й с добрите нрави. Счита, че договорната лихва по своята същност
представлява „цена" за ползване на парични средства за определен период от време, а
тази „цена" се формира от няколко фактора - разходи на търговеца за предоставяне на
услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от
страна на Кредитополучателя. Сочи, че „добрите нрави" не регулират цените на
стоките и услугите. Излага, че нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение
относно цената на определена стока, но когато една цена е ясно и коректно посочена,
когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам, при свободно
формирана воля, решава дали иска да я ползва или не при посочената цена, тогава
противоречие с „добрите нрави" не може да има. Сочи, че на пазара на малките,
необезпечени заеми, какъвто е заемът по настоящото дело, пазарните нива на лихвата
са по - високи от нивата на банковите кредити. На следващо място, не счита, че
договорът нарушава изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Годишният процент на
разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България - основния лихвен процент на Българската народна банка в
сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта
/Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения/, с оглед на което няма нарушение на чл. 19
от ЗПК. а видно от текста на договора в него са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин, с оглед на което е спазена разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т.10 от
ЗПК. Сочи, че ГПР представлява възнаграждението на кредитора под формата на
договорна лихва и други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита се изчислява
по формула съгласно Приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания. Твърди, че възнаграждението на дружеството
за поръчителството не е част от заемното правоотношение по сключения договор за
заем. Твърди, че същото е дължимо не към заемодателя, а за предоставена услуга от
„Файненшъл България" ЕООД, което е уговорено да възникне задължение по нея, само
при неизпълнение от страна на заемателя на задължението му да представи едно от
другите две обезпечения по договора за заем. Сочи, че по процесния договор за
паричен заем, ГПР е фиксиран, посочена е и общата сума за плащане по договора.
Изтъква, че механизмът за пресмятане на ГПР е по формула, съдържаща се в
Приложение № 1 към ЗПК, като няма законово изискване механизмът да бъде посочен
и в договора за паричен заем.
3
Сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 11. ал. 1, т. 10 от ЗПК, при посочване на
годишния процент на разходите (ГПР) следва да се посочат допускания, използвани
при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, което следва да се
тълкува в смисъл на посочване на онези допускания, които биха довели до промяна в
ГПР. Твърди, че в конкретния случай, договорът за кредит не съдържа възможности за
промяна в ГПР, като резултат от липса на конкретни уговорки или предвидени
различни варианти за определяне на лихвата в различни периоди от действие на
договора. Твърди, че ГПР е изчислен на база първоначално уговорения размер на
лихвата - т. е. в договора за паричен заем не е уговорена възможност за промяна на
ГПР, поради което не са предвидени и уговорени допълнителни допускания. Изтъква,
че с подписването на договора за предоставяне на поръчителство, „Файненшъл
България" ЕООД се е задължил, срещу възнаграждение, да сключи със Заемодателя
договор за поръчителство, по силата на който да отговаря солидарно с него пред
Дружеството „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, за изпълнението на всички негови
задължения, възникнали съгласно Договора за паричен заем № 3957562. В Договора за
предоставяне на поръчителство с № 3957562 е уговорено, че същият влиза в сила
единствено в случай че заемателят не изпълни задълженията по сключения Договор за
паричен заем в указания 3 дневен срок да предостави обезпечение - поръчителство от
две физически лица или банкова гаранция. Изтъква чл. 4 ал. 1 от Договора за паричен
заем, като твърди, че заемателят е разполагал със срок до три дни след подписване на
договора да предостави едно от трите обезпечения. Сочи, че заемателят е разполагал с
достатъчно време преди да вземе решение да потърси паричен заем: да избере
институция, от която може да го получи; да се запознае с условията на финансовата
услуга и да сключи договор за кредит. Излага, че договорът за предоставяне на
поръчителство е едно второ, акцесорно облигационно правоотношение и не би могло
дължимата по него такса за възнаграждение на поръчителя да бъде включена в
годишния процент на разходите по Договора за паричен заем. Твърди, че задължението
по договора за предоставяне на поръчителство не е обвързано с договора за паричен
заем № 3957562. Това възнаграждение не представлява пряк разход, свързан с кредита,
доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността на поръчителя е
ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не. Изтъква, че чл. 11, ал. 1.
т. 10 предвижда, че ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за
кредит, към която дата на кредитора – „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД няма как да
му е известно дали заемателят ще предостави обезпечение, кое точно, какъв разход ще
направи за него или ще избере да не предоставя обезпечение. Ето защо
несъществуващи към деня на сключване на договора разходи и възнаграждение няма
как да бъде включени в ГПР, като развива доводи в тази посока. Излага, че
възнаграждението е уговорено като дължимо само при настъпване на визираното
условие т.е. е дължимо само ако потребителят прибегне до тази възможност -
4
обезпечаване на вземането чрез поръчител, който предоставя гаранционни сделки, а не
е дължимо предварително, за да е известно към момента на сключване на договора за
заем. На следващо място, изтъква, че „Файненшъл България" ЕООД е търговско
дружество, вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите
институции, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по
занятие. Сочи, че дружеството извършва търговската си дейност в съответствие с
всички необходими законови разпоредби, относими към упражняването на такъв вид
търговска дейност и същата не може да бъде обусловена, нито ограничавана от това
кой е едноличен собственик на капитала на Дружеството. Именно в това си качество -
на търговец, Дружеството следва да получава съответно възнаграждение по всяка
сключена от него гаранционна сделка (поръчителство), с цел гарантиране
изпълнението на всички парични задължения на Потребителя, възникнали съгласно
Договора за паричен заем. С оглед на изложеното твърди, че следва да се преценяват
приложимите към това правоотношение законови разпоредби- тези на Търговския
закон. Твърдението, че договорът за поръчителство е сключен в противоречие на
добрите нрави, счита за неоснователно и поради това, че в българското действащо
право, в отношенията между правните субекти действа принципът на свободно
договаряне (чл. 9 от ЗЗД), а съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в
правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се
съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Сочи, че
посочените три възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да
бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева
автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. Изтъква, че тази
свободна инициатива е ограничена единствено от императивното изискване на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, което в настоящият случай категорично е спазено. Твърди, че добрите
нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради
това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях, че същите са критерии там, където обществените отношения не са
уредени с императивни правни норми. В този смисъл счита процесния договор за
действителен , като сочи съдебна практика.
Относно претендираната със заявлението сума за разходи за извънсъдебно
събиране на задължението, изтъква, че тя е израз на свободата на договаряне между
страните- чл.9 ЗЗД и е допустима, съгласно чл.10а,ал.1 ЗПК. Изтъква, че следва да се
има предвид и разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която е предвидено, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, като извежда извод за предвидена възможност за
начисляването на такива разходи, които изрично са изключени при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита.
5
По отношение на претендираното обезщетение за забава, изтъква, че
то се дължи на основание чл. 86 ЗЗД, изчислено е върху непогасената част от
главницата и е в размер на основния лихвен процент на Българската
народна банка на текущата година плюс 10 процентни пункта.сочи, че главния дълг по
договора за заем е получената и усвоена от заемателя сума, в конкретния случай
претендираната главница, като обезщетението за забава е изчислено върху нея.
Моли да бъде отменено разпореждането на Ловешкия районен съд и да се
постанови издаване на заповед за изпълнение за всички претендирани със заявлението
по чл.410 ГПК суми.
Съдът, след като обсъди доказателствата по делото и разгледа жалбата, намира за
установено следното:
Жалбата е подадена от легитимирана страна, в законоустановения за това срок и
при спазване на изискванията за редовност по чл. 260 - 261 от ГПК, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Производството е образувано по повод подадено от "Агенция за контрол на
просрочени задължения" ЕООД - София заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника Д.П.Д., ЕГН ********** от с.******,
обл.******, ул.“******“ № 74, за вземане в размер на 869.89 лева - главница по
договор за паричен заем № 3957562/ 22.10.2020 година, сключен между длъжника и
"Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК *********; 89.39 лева - договорна лихва за периода
05.11.2020 г. до 06.05.2021 г.; 660.72 лева- възнаграждение по гаранционна сделка
(поръчителство); 60 лева - разходи и такси за извънсъдебно събиране, 87.98 лева -
мораторна лихва за периода 07.05.2021 до 22.02.2022 година, ведно със законната
лихва от подаване на заявлението до окончателното плащане.
Посочено е, че вземането произтича от договор за заем № 3957562/ 22.10.2020г.,
сключен между длъжника и "Изи Асет Мениджмънт" АД, прехвърлено по силата на
сключен рамков договор за покупко-продажба на вземания (цесия) и Приложение № 1
към него от 01.07.2021г. между „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД,
ЕИК ********* - цесионер и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК ********* - цедент
/чиито правоприемник е „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК
*********/, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, като
длъжникът е уведомен с писмо с обратна разписка на 05.07.2021г. от стария кредитор.
Съгласно договора, „Изи Асет мениджмънт“АД – заемодател е отпуснал сумата от
1000 лв., която е следвало да бъде върната на 14 двуседмични равни погасителни
вноски, всяка от която в размер на 79,94 лева, като последната е с падеж 06.05.2021
година. Съгласно договора, заемателят се е задължил в три дневен срок от
подписването на договора за заем да представи на заемателя едно от следните
6
обезпечения: 1. Две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по
друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“АД; да няма
неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължение към други
банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към
БНБ една година назад да е със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“;
поръчителят да подписва договор за предоставяне на поръчителство; 2. Банкова
гаранция с бенефициер – заемодателят, за общата дължима сума по договора /чл.2т.7
от договора/; 3. Одобрено от Заемодателя дружество – поръчител, което предоставя
гаранционни сделки. Твърди се, че длъжникът е уведомен предварително за условията
на договора и стойността на всички разходи по кредита. Изготвен е погасителен план,
в който е отразен размерът на вноската по кредита и размерът на възнаграждението за
поръчителство, в общ размер на погасителната вноска 135,00 лева. С оглед
уговореното в договора за заем, на 22.10.2020г. е сключен и договор за поръчителство
№ 3957562, със страни длъжника Д.П.Д. /потребител/ и „Файненшъл България“ ЕООД
/поръчител/. Твърди се, че длъжникът е извършвал плащане в общ размер на 270 лева,
като след приспадането им дължи общо 1767.98 лева, от които - 869.89 лева главница,
89.39 лева договорна лихва за периода 05.11.2020 година /датата на първата вноска/ до
06.05.2021година /датата на последната вноска/, 660.72 лева възнаграждение по
гаранционната сделка (поръчителство); 60 лева разходи и такси за извънсъдебно
събиране на задължението, 87.98 лева - мораторна лихва за периода 07.05.2021 /датата
на настъпване на забавата/ до 22.02.2022 година /датата на подаване заявлението/,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното плащане,
както и съдебно деловодни разноски в размер на 35,36 лв. ДТ, възнаграждение за
проц.представителство в размер на 200 лева, от които 50 лева за подготовка на
документи и 150 лева за процесуално представителство по заповедното производство.
С разпореждане № 205/04.03.2022г., постановено по ч.гр.д.№ 20224320100108/
2022г., Луковитският районен съд е отхвърлил заявлението по чл.410 от ГПК изцяло,
като е приел, че вземането, основаващо се на договор за предоставяне на
поръчителство от 22.10.2020г. с „Файненшъл България“ ЕООД, цедирано в полза на
заявителя противоречи на закона.
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК, заповедният съд е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и
добрите нрави, както и дали се основава на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това. В случая претенцията на
заявителя, наред с главница, договорна лихва и мораторна лихва, включва и
възнаграждение по гаранционна сделка /поръчителство/ и разходи и такси за
7
извънсъдебно събиране на задължението.
В случая се касае за договор за потребителски кредит, като по отношение на
него са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит, които съдът
следва да съобрази служебно от съда. Съгласно императивната норма на чл. 33, ал.1 и 2
от ЗПК при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, която не може да надвишава законната
лихва. Настоящият състав счита, че клаузите, предвиждащи начисляване на разходи за
извънсъдебно събиране на задължението, при определени условия след сключване на
договора, заобикалят ограничението на чл.33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост е обусловена от забава на длъжника. Предвид на това, те
противоречат на чл. 33 от ЗПК и в този смисъл не пораждат права и задължения за
страните. При това положение вземането е недължимо и заявлението по чл. 410 от ГПК
следва да бъде отхвърлено.
Съдържащата се в чл.4 от Договора за паричен заем уговорка, че дружеството –
поръчител следва да бъде одобрено от заемодателя и липсата на възможност за
промяна от страна на кредитополучателя, т.е. възможност да посочи поръчител,
различен от одобрения от заемодателя, установява значително неравновесие в правата
между потребителя и търговеца по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. При това положение
същата е неравноправна и като такава е нищожна. Освен това по договора е начислено
и включено в погасителния план и възнаграждението за поръчителство, с което
фактически се превишава установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максималния размер на
годишния процент на разходите -петкратния размер на законната лихва. Уговореният
ГПР е в размер на 48.87% при установения законов максимум от 50 %, като той не
включва възнаграждението по договора за поръчителство. Независимо, че произтича
от друга сделка (договор за предоставяне на поръчителство № 3957562),
възнаграждението за поръчителство съставлява разход по кредита по смисъла на чл.
19, ал. 1 ЗПК, защото икономическата тежест се понася от кредитополучателя, който го
плаща наред с другите парични задължение по договора за заем – главници, лихви, и
пр. и същото съгласно чл.3, ал.1 от договора за предоставяне на поръчителство е
платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните
вноски по Договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД“, видно и
от приложения погасителен план. Възнаграждението за поръчителство не попада в
изключенията по чл. 19, ал. 3 ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на
разходите, които не се включват при изчисляване на ГПР, въпреки заплащането им от
потребителя. Ето защо, макар да не възниква от договора за паричен заем, настоящата
инстанция счита, че възнаграждението за поръчителство съставлява част от ГПР. В
случая в Договора за паричен заем ГПР е определен на 48.87 %, а уговореното
възнаграждение за поръчителя е в размер на 770.84 лв., т.е. налице е превишаване на
законовия максимум на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
8
Допълнителен аргумент за отхвърляне на претенцията на заявителя за сумата от
770.84 лв., представляваща възнаграждение по гаранционна сделка /поръчителство/,
съдът намира в нормата на чл.26, ал.1 от ЗЗД – противоречие с добрите нрави. От
изложеното в т.12 от заявлението и приложения договор за паричен заем става ясно, че
задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряването на поръчителство,
не е определено като предварително условие за сключване на договора. Това
противоречи на принципа за добросъвестност и цели да се създадат предпоставки за
начисляване на претендираното възнаграждение, което води до оскъпяване на кредита.
Следва да се отбележи и факта, че при отпуснат кредит в размер на 1000.00 лв.,
уговореното възнаграждение за поръчителя е 770.84 лв., което също противоречи на
добрите нрави.
Въззивната инстанция намира за неоснователни и изложените в
частната жалба възражения относно отхвърлената претенция за разходи и
такси за извънсъдебно събиране на вземането, обоснована с разпоредбата на
чл.10а от ЗПК. Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при
действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат
съобразени служебно от съда.
В случая претендираната такса за извънсъдебно събиране в размер на
60 лева, е начислена в противоречие с разпоредбите на чл. 10а, ал.4 от Закона
за потребителския кредит, тъй като от изложеното не се установява да е
изпълнено изискването видът, размерът и действието, за което се събират
такси да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
Освен това въпреки, че е наречена такса, е обвързана с неизпълнение на
задължение по договора, което по същество противоречи на разпоредбата на
чл.33 от ЗПК. Съгласно чл. 411, 2, т.2 пр.1 от ГПК, съдът следи служебно за
наличието на противоречие на искането със закона и при констатиране на
такова отказва издаване на заповед за изпълнение
По отношение на претендираната главница и лихви, настоящата инстанция, като
съобрази, че длъжникът е заплатил сумата от 270 лева, а част от клаузите по договора,
както бе прието по-горе са нищожни, а това е от значение за начина на формиране на
лихвите за забава и върху какви суми са начислени. В този смисъл заявлението и в тази
част следва да бъде отхвърлено.
Следва да се отбележи още, че в конкретния случай твърдението е, че вземането
произтича от договор за цесия. При приложение нормата на чл. 99, ал.3 и 4 от ЗЗД
предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде
9
на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането,
както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне, което има действие спрямо
длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. В
заявлението се твърди, че е налице цесия, съобщена на длъжника на 05.07.2021 година
с обратна разписка. Предвид нормата на чл. 410, ал.3 от ГПК към заявлението следва
да бъдат приложени договорът за кредит, ведно с всички изменения и приложения,
както и приложимите общи условия, ако има такива. В конкретния случай към
заявлението не е представен договорът за цесия, както и приложенията към него,
включващи начина и датата на уведомяване на длъжника.
Предвид гореизложеното настоящият състав приема, че атакуваното
разпореждане на РС-Луковит е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
Водим от горното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 205 / 04.03.2022 г., на Районен съд -
Луковит, постановено по ч.гр.д.20224320100108 по описа за 2022г., с което е
отхвърлено подаденото от "АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. Панайот Волов“ № 29, ет. 3, представлявано от Я.Б.Я., чрез процесуален
представител юрисконсулт Йо.В.М., съдебен адрес за получаване на книжа: гр. София,
ул. Панайот Волов № 29, ет. 3, Заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК, против Д.П.Д., ЕГН ********** от с.******, обл.******, ул.“****** „ №
74, за вземане в размер на 869.89 лева главница по договор за паричен заем № 3957562/
22.10.2020 година, сключен между длъжника и "Изи Асет Мениджмънт" АД; 89.39
лева договорна лихва за периода 05.11.2020 година до 06.05.2021 година; 660.72 лева
възнаграждение по гаранционната сделка (поръчителство); 60 лева разходи и такси за
извънсъдебно събиране на задължението, 87.98 лева - мораторна лихва за периода
07.05.2021 година /датата на настъпване на забавата/ до 22.02.2022 година /датата на
подаване заявлението/, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до
окончателното плащане, както и съдебно деловодни разноски в размер на 35,36 лв. ДТ,
възнаграждение за процесуално представителство в размер на 200 лева, от които 50
лева за подготовка на документи и 150 лева за процесуално представителство по
заповедното производство.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
10
Членове:
1._______________________
2._______________________
11