Р Е Ш Е Н И Е
гр.София ,…………...2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД , НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, VI въззивен
наказателен състав, в публично заседание
на единадесети април през две хиляди и осемнадесета
година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНДРЕЙ АНГЕЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
1. ЕМИЛ ДЕЧЕВ
2. ПЕТЪР МИНЧЕВ
при
секретаря Даниела Генчева и в присъствието на прокурора Красимир Кирилов като
изслуша докладваното от с-я Ангелов в.н.о.х.д.№
1150 по описа за 2018г., за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.
С присъда от 31.07.2017г.,
постановена по НОХД № 20 231/16г. по описа на СРС, НО, 17 състав съдът е
признал за виновен подсъдимия С.Г.Н. за
извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, пр.1 от НК за това, че на 10.09.2016
г. около 18:30 часа в гр. София, ж.к. „Разсадник-Коьовица”, на паркинга пред
блок 13, отнел чужда движима вещ - златен синджир с тегло 38 грама от злато 18
карата, на обща стойност 2470.00 лева (две хиляди четиристотин и седемдесет
лева), при цена 65.00 лева за 1 грам, от владението на П.Б.К., с намерение
противозаконно да го присвои, като употребил за това сила - издърпал златния
синджир от врата на К., като при условията на чл.54 от НК му е наложил наказание „лишаване от свобода” за
срок от 3 /три/ години и 6 /шест/ месеца при първоначален общ режим на
осн. чл. 57, ал.1,т.3 от ЗИНЗС. На осн. чл. 159, ал.1 от НК първостепенният съд
е приспаднал при изпълнението на наказанието времето, през което подс. Н. е бил
задържан по делото.
На основание чл. 25, ал.1,
вр. чл. 23, ал. 1 от НК СРС, НО, 17 с-в е определил едно общо най- тежко наказание измежду
наложеното на подсъдимия Н. по настоящето дело и по НОХД № 7754/2016 г.
по описа на PC Пловдив,
а именно наказание „лишаване от свобода” за срок от три години и шест месеца,
което да бъде изтърпяно при първоначален общ режим.
На основание чл. 59, ал. 1 от НК СРС е приспаднал от така определеното наказание, времето, през което
подсъдимият е бил задържан по ЗМВР, с постановление на прокурор и с мярка за
неотклонение „задържане под стража” по делата, включени в съвкупността.
Първостепенният съд
е възложил в тежест на подсъдимия, на осн. чл.189, ал.3 от НПК, деловодните
разноски в размер на 57.96 лв. – по сметка на СДВР и сумата от 50.00 лв. – по
стека на СРС.
От така постановената присъда са останали
недоволни подсъдимия и представителя на държавното обвинение.
В депозирания от
прокурора протест се оспорва правилността на присъдата в частта на наложеното
на подс. Н. наказание, като се твърди, че същото е неправилно определено –
занижено, като първоинстанционният съд не е отчел степента на обществена
опасност на конкретното престъпление и личността на дееца. Предлага се на
въззивния съд да измени първоинстанционната присъда като увеличи наложеното на
подс. Н. наказание за престъплението по чл. 198, ал.1 от НК от 3 ( три) години
и 6 ( шест) месеца „лишаване от свобода”
на 4 ( четири) години „лишаване от свобода“.
В депозираната от
защитника на подсъдимия – адв. Я.С., въззивна жалба се твърди, че присъдата е неправилна, а
обвинението срещу Н. – недоказано. В тази насока се оспорват фактическите
положения, приети от първоинстанционния съд и се прави искане за постановяване
на оправдателна присъда от въззивния съд. Оспорва се и извършеното групиране на
наказанията на подс. Н..
В съдебно заседание прокурорът от
СГП поддържа протеста и счита жалбата за неоснователна, като предлага атакуваната присъда да бъде изменена
като наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ бъде увеличено на
4 ( четири) години.
Първият от упълномощените защитници
на подсъдимия Н. – адв. С. моли съда да
уважи депозираната жалба по изложените в нея съображения. Пледира СГС да отмени
обжалваната присъда и върне делото на СРС поради съществено процесуално
нарушение, като се основава на отказа на СРС да събере доказателства за
местонахождението на подзащитния му по реда на чл. 159а от НПК; оспорва
извършеното разпознаване на подзащитния му с оглед описания от пострадалата
ръст, като алтернативно поддържа искане за определяне на наказанието в
законоустановения минимум от 3 години, като се позовава на необремененото
съдебно минало на подзащитния му.
Вторият от упълномощените защитници на
подсъдимия Н. – адв. К. моли съда ревизира
фактическите положения, приети от състава на СРС, като счета присъдата за
необоснована и счита,че по делото не е доказана вината на подзащитния му.
Поддържа искането на адв. С. за намаляване на наказанието на подзащитния му,
като счита протеста на СРП за неоснователен.
Подсъдимият Н. в предоставената
му последна дума заявява единствено, че поддържа защитниците си.
Пред
настоящата инстанция никоя от страните не сочи доказателства и не представя
писмени такива.
Въззивният съд също не счете служебно за необходимо да
допуска провеждането на съдебно
следствие и събирането на доказателства.
Съдът, като съобрази изложените
доводи и сам служебно провери изцяло правилността на присъдата, намира за
установено следното:
На първо място следва да бъде
обсъден довода на защитата ( адв. С.) за допуснато от първостепенния съд съществено нарушение на процесуалните правила, свързано с отказът му да събере данни по реда
на чл. 159 а НПК, доколкото
основателността на това възражение предпоставя по – нататъшните разсъждения на
въззивната инстанция по съществото на делото. Въззивната инстанция намира, че доводът
на защита не е основателен. В о.с.з., проведено на 10.05.2017г. адв. К. е
направил доказателствено искане за разпечатка на телефонните разговори,
проведени от тел. № 0896 486 134 към инкриминираната дата, което е
оставено без уважение от съда с мотив, че към датата на с.з. срокът, визиран в
чл. 159а, ал.5 от НПК е изтекъл; въпреки
това съдът е събрал информация ( л. 82 от съд.дело), че по друго наказателно
производство не е налично разпореждане по реда на чл. 159а от НПК. Така
посоченото процедиране на СРС не търпи критика, тъй като инкриминираната по
делото дата ( 10.09.2016г.) е била извън срока от 6 месеца, визиран в чл. 159а,
ал.5 от НПК, в който могат да се искат и разрешават предоставянето на данните
по чл. 159а, ал.1,т.3 и т.6 от НПК от предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или
услуги. СРС не е
ограничил правото на защита на подсъдимия с отказа си да събере
доказателства в подкрепа на тезата на защитата, тъй като искането не е
направено своевременно и към момента на обективирането му е изтекъл законоустановения
срок за съхранението на данните по чл. 159а , ал.1 от НПК; в същото време СРС е
установил, че и по друго наказателно производство не са събрани такива данни, поради
което е изпълнил служебното си задължение за обективност при разследването. В
тази смисъл липсва каквото и да било допуснато нарушение на правото на защита
на подс. Н., а наведеният от адв. С. довод е неоснователен. Неоснователността
на възражението за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила
обуславя необходимост въззивната инстанция да провери обосноваността и
законосъобразността на обжалваната присъда.
Фактическата обстановка по делото
е обстойно и прецизно изяснена от районния съд. Установени са по безспорен начин всички обстоятелства,
релевантни за правилното му решаване и визирани в чл.102,т.т.1-3 от НПК –
фактът на извършване на престъплението, авторството на подсъдимия в него, общественоопасните
последици, причинени с деянието, субективната страна на престъплението,
личността на подсъдимия, конкретното своеобразие на обстоятелствата, при които
е извършено престъплението.
Обосновано е прието, че подс. С.Г.Н.
към м. 09.2016г. е бил неосъжан. На 13.12.2016г. по НОХД № 7754/2016г. по описа
на РС Пловдив, с определение влязло в сила на същата дата, подс. Н. е осъден за
извършено на 05.09.2016г. и 06.09.2016г. престъпление по чл. 198, ал.1, вр. чл.
20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл. 26, ал.1 от НК на наказание 3 ( три) години
„лишаване от свобода“, изпълнението на което на осн. чл. 66 от НК е отложено за
срок от 5 ( пет) години.
Около 18:30 часа на 10.09.2016 г.
пострадалата св. П.К. ( род. на ***г.) се намирала в гр. София, ж.к. „Разсадника
– Коньовица“, в района на бл. 13, на паркинга пред вх. Г. Тя била с дъщеря си -
св. К.И.и малолетните й внуци, като двете свидетелки се намирали в близост до автомобила на св. К.
и наблюдавали децата. Св. К. носела на врата си собствения си 18-каратов златен
синджир, с масивна плетка със специфична закопчалка - украшение, плоска, с
камъчета от двете й страни, който златен синджир тежал 38 грама, на стойност
към 10.09.2016 г. 2470 лева (при стойност 65.00 лева за 1 грам). Времето било
ясно и все още светло, с добра видимост. Докато св. К. наблюдавала децата, тя
видяла към нея да се приближава подсъдимият С.Н., който я доближил и директно
посегнал към златния й синджир. Хванал го с ръка и се опитал да го отскубне от
врата на свидетелката, но тя се опитала да го задържи, като също посегнала да
го хване. В този момент двамата се намирали в непосредствена близост един до
друг, лице в лице, при което св. К. успяла да възприеме отличителните белези на
извършителя - пол, възраст, телосложение и височина, цвят на кожата, прическа и
облекло. След като подсъдимият дръпнал синджира, той паднал на земята,
подсъдимият Н. бързо се навел и го взел от земята, след което побягнал към бул.
„Александър Стамболийски“ заедно с отнетия златен накит. Тъй като св. К. силно
извикала, св. И. се обърнала към нея, видяла подсъдимият Н. да взема ланеца от
земята и да побягва, като св. И. се затичала след него, но не успяла да го
настигне. Св. И. също успяла добре да огледа извършителя докато се навеждал да
вземе синджира от земята и докато го преследвала, като тя видяла и минаващ
покрай тях с ниска скорост автомобил марка БМВ. През това време, св. Е.А.се
намирал на балкона в дома си в ж.к. „**********, откъдето имал видимост към св.
К.. От балкона си св. А.видял паркирания пред вх. В на същия блок автомобил марка
„БМВ“, светлосив на цвят с тъмни задни стъкла, който бавно
потеглил покрай жилищната сграда по посока бул. „Ал. Стамболийски“. Св. А.чул
виковете на св. К. и видял тичащия подсъдим в посока към бул. „Александър
Стамболийски“, след което видял
автомобила марка „БМВ“ да потегля в посока ж.к. „Люлин“. Въпреки отдалечеността
си, св. А.успял да възприеме и запамети общи белези във външността на дееца,
както и на автомобила марка „БМВ“. Св. К. още същата вечер подала сигнал за
случилото се в 03 РУ - СДВР и била разпитана. На 12.09.2016 г. били проведени
процесуално-следствени действия - разпознавания с участието на св. К. и И.,
като и двете категорично посочили подсъдимия С.Н. като извършител на деянието. След
разпознаванията, подсъдимият Н. бил задържан по ЗМВР на 12.09.2016 г. и му било
повдигнато обвинение. На 12.09.2016 г. след задържането си бил прегледан в 03
РУ от екип на Центъра за спешна медицинска помощ, като било констатирано, че Н. е
клинично здрав, без здравословни проблеми.
Възприетата от СРС и споделена от
въззивния състав фактическа обстановка се установява по несъмнен начин от
събраните в хода на първоинстанционното съдебно следствие доказателствени
средства - обясненията на подсъдимия Н., от показанията на свидетелите П.К., К.И.,
С.Д., Д.Д., И.Ю., Ц.П., Д.Я., А.Б.М., Е.А., Е.Й.А.и И.А.Н., включително и
дадените от свидетелите К., И., Я.и А.показания в досъдебното производство,
приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 и 5, вр. ал. 1 НПК; от заключението на
съдебно-оценителната експертиза; протоколите за извършени разпознавания на лице
от 12.09.2016 г. ведно с изготвените към тях фотоалбуми; писмените
доказателства по делото - фиш за спешна медицинска помощ, справки от PC Пловдив и от ЦСМП Враца, заповед
за задържане на лице, свидетелства за съдимост на подсъдимия.
Относно фактите, включени в
предмета на доказване по делото, са налични противоречия между гласните
доказателствени средства и между тях и писмените такива ( протоколите за
разпознавания), свързани с авторството на деянието от страна на подс. Н., като
именно в тази насока са концентрирани и доводите на защитата, релевирани в хода
на съдебните прения пред въззивния съд. Относно останалите обстоятелства –
наличието на престъпление, времето, мястото и начинът на извършването му, вещта
– предмет на посегателство и нейната стойност – такива противоречия в
информационните носители не са налични, а посочените факти се установяват от
показанията на пострадалата, нейната дъщеря, св. А.и заключението на СОЕ.
Относно
оспореното по делото обстоятелство следва да се отбележи, че
първоинстанционният съд внимателно и задълбочено е обсъдил противоречията в
доказателствените материали, преди да приеме за установена изложената
фактическа обстановка и настоящата
инстанция не намира основания да приеме нови фактически положения, свързани с
инкриминираното деяние и най – вече с неговото авторство, приемайки доводите на
защитата на необоснованост на присъдата за неоснователни. СРС аргументирано е
обсъдил достоверността на гласните доказателствени средства, които условно – с
оглед информационната им насоченост – могат бъдат обособени в две групи – в
подкрепа на обвинителната теза ( показанията на свидетелите К., И., А. и М., извършените от първите двама
свидетели разпознавания на подс. Н.) и в подкрепа на защитната теза ( обясненията
на подс.Н. и свидетелите Ю., Д., Д., П. и Н.) с оглед както на съпоставката им с останалите
доказателствени средства по делото, така и според качествената характеристика
на източника на доказателства и собствената им убедителност, преценена
съобразно тяхната последователност, непротиворечивост и обективност. В
съответствие с правилата на формалната логика на база на посочените критерии и
след правилен анализ на правдивостта на групите гласни доказателствени
средства, СРС е дал вяра на първата група източници на доказателства и като
следствие от него е преценил, че участието на подс. Н. в извършването на
инкриминираното деяние се установява по изискуемия в чл. 303, ал.2 НПК начин – несъмнен,
изключващ друг извод освен направения от първоинстанционния такъв. Този
доказателствен анализ е изключително подробен и преповтарянето му от настоящия
съдебен състав се явява ненужно, тъй като СРС не е ценил превратно или
тенденциозно информацията, съдържаща се в доказателствените средства, а аналитично е подходил при преценка на взаимоизключващите
се версии в гласните такива. Законосъобразна е констатацията му, че обясненията
на подс. Н. и подкрепящите го показания на св. Д., Д., Ю., П. и Н. с обща
насоченост към пребиваването на подсъдимия на инкриминираната дата в с..
Търнава, не заслужават кредит на доверие както поради качествената характеристика
на източниците на доказателства ( заинтересуваност от изхода на делото, както
пряка от привлечения към наказателна отговорност, така и косвена – от наличието
на приятелски и на познанство отношения с подсъдимия), така и поради подробно
посочените от състава на СРС противоречия между отделните свидетелски показания
от тази група, така и между тях и несъмнено установените по делото ( влязлата в
сила присъда на ПРС) факти по делото, свързани с местопребиваването на
подсъдимия в началото на м. 09.2016г. От друга страна показанията на
пострадалата и нейната дъщеря, извършените от тях разпознавания на подсъдимия
именно като извършителя на посегателството и разпитите на поемните лица
несъмнено установяват, че подс.Н. е извършителят на инкриминирания грабеж. В конкретния случай липсват нарушения на чл. 169 -
чл. 171 от НПК, поради което осъществените разпознаване на лица от св. К.
и св. И. са годни източници на
доказателства; при разпитите си в хода на
съдебното следствие пред първата инстанция св. К. и св. И. са описали възприятията си от външния вид и
особеностите на автора на грабежа, получени конкретно по време на инцидента, като при разпознаването,
съответно, са посочили човека, когото са считали за извършител, като липсват
данни свидетелите да са били насочвани (
чрез внушаване, манипулиране на придобити възприятия) от органите на реда към
установяване на конкретно лице.Същественото в случая е, че още
от началото на наказателното производство св. К. и св. И. са изразили възможността си да
разпознаят нападателя, като същевременно еднопосочно описват време, място и
механизъм, позволяващ им да възприемат характерните особености на извършителя -
в частност действията на дееца по отнемането на златния й накит и последващото
му падане на земята са свързани с
непосредствен и близък визуален контакт както между него и жертвата, така и
стоящата в непосредствена близост нейна дъщеря, като деянието е извършено в
светлата част на денонощието, а възрастта на К. ( родена на ***г.) и св. И. (
родена на ***г.) сочи на пълноценни зрителни и паметови възможности на свидетелите
за придобиване и възпроизвеждане на възприятията им. Следва на следващо място
да бъде подчертано, че преди инкриминираната дата не е имало каквито и да било взаимоотношения
между пострадалата, нейната дъщеря и подсъдимия, респ. основания за
тенденциозност на св. К. и св. И. към Н.
. Най-важно в конкретния случай при
преценка правдивостта на изнесената от пострадалата и дъщеря й информация (
след констатацията за липса на опорочена процедура при извършването на
разпознаването) относно авторството на деянието е перманентно заявената в хода
на наказателното производство от св. К. и св. И. категоричност и убеденост
за идентичност на разпознатото лице с подс. Н., която води до липса на
съмнение относно обективирания в протоколите идентитет; в тази насока са и
показанията на поемните лица ( свидетелите
А.и М., за които липсват каквито и да било данни за предубеденост или
заинтересуваност от изхода на делото), които еднопосочно заявяват липсата на
съмнение или колебание у разпознаващите при посочването на подсъдимия като
извършител на посегателството. В този аспект и въззивният съд цени извършените от
пострадалата и нейната дъщеря разпознавания на подс. Н., явяващи се преки
доказателства за авторството на престъплението от привлеченото към наказателна
отговорност лице. Направеното от адв. С. възражение относно посочения от
пострадалата ръст на подсъдимия и фактическия му такъв в хода на
първоинстанционното съдебно следствие е
намерило правилен и изчерпателен отговор в мотивите към първоинстанционната присъда,
поради което и преповтарянето му се явява безпредметно.
В заключение въззивната инстанция
споделя доказателствените изводи на първоинстанционния съд относно авторството
на деянието и след самостоятелна преценка на доказателствените средства,
събрани по делото, не намери основание за промяна на установените по делото и
включени в предмета на доказване факти, а доводите, развити във въззивната жалба за недоказаност
на обвинението в частта му касаеща извършителя следва да бъдат оставени без
уважение като неоснователни.
На
базата на правилно възприетите фактически обстоятелства районният съд законосъобразно
е заключил, че подсъдимият С.Г.Н. е
осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 198,
ал. 1, пр.1 от НК.
На първо място,
подсъдимият Н. е годен субект на
наказателна отговорност. Същият е бил пълнолетен към момента на извършване на
престъплението, липсват данни да е страдал от продължително или краткотрайно
разстройство на съзнанието и както тогава така и понастоящем е в състояние да
разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.
От
обективна страна: предмет на посегателството е чужда движима вещ, описана по – горе на стойност
2 470.00 лева. Посочената вещ материализира имуществени права, притежава
паричен еквивалент, поради което е възможно да бъде предмет на престъпление
против собствеността.
Изпълнителното деяние на престъплението грабеж
го определя като съставно такова, тъй като включва два акта, взаимно свързани,
които поотделно осъществяват съставите на престъплението кражба и принуда.
Отнемането е осъществено като е прекъсната фактическата власт на собственика
върху вещта с факта на вземането й и установяване на собствена власт с цел
разпореждане с нея. Деецът е установил власт върху вещта, успял е да придобие
възможност за фактическо разпореждане с нея и е
имал обективната възможност да извършва действия от фактическо естество
с нея. В настоящия случай подс. Н. е придобил държането върху движимостта и е
имал потенциалната възможност да извършва безпрепятствено действия, вкл. и с
отчуждителен характер върху движимата вещ. Другият акт от изпълнителното деяние
- употребата на сила - е изпълнен чрез действията му, изразяващи се в
употребата на физическо въздействие върху личността на владелеца на вещта. По отношение на св. К.
принудата е упражнена от подс. Н. в проявната й форма на сила – чрез активните му действия срещу
личността й, изразени в издърпването на накита от врата й и с интензитет,
внезапност и насоченост, достатъчни да сломят съпротивата на владелеца на вещта.
Предвид съществуващата между двата акта - употребата на принуда и отнемането -
функционална връзка, като силата е
употребена за сломяване съпротивата на владелеца на вещта с оглед
отнемането на последната, се налице елементите на съставното престъпление
грабеж. Налице е и престъпният резултат
– вещта - предмет на посегателство е преминала във владение на подсъдимия,
който е осъществил трайна фактическа власт върху нея ( напускайки с тях
местопрестъплението в посока бул. „А.Стамболийски“).
От
субективна страна подсъдимия Н. е действал умишлено, при
форма на вината пряк умисъл, като е имал намерение противозаконно да присвои
вещта, за да се разпореди с нея, съзнавал е общественоопасния характер на
деянието, предвиждал е настъпването на общественоопасните последици и е искал
те да настъпят. Подсъдимият е съзнавал, че вещта не е негова, а чужда, че се
намира във владението на другиго, както и че последният не е съгласен да му бъде
отнета и че това несъгласие се преодолява чрез употребата на сила от негова
страна, като е искал настъпването на престъпния резултат.
Справедливо,
в съответствие с изискванията на чл. 36 от НПК и при условията на чл.54 от НК е
определено наложеното на подсъдимия Н. за престъплението по чл.198,ал.1 от НК наказание – три години и шест месеца „лишаване
от свобода“, а именно при условията на чл.
54 от НК, доколкото в случая липсват многобройни или изключително смекчаващо
вината му обстоятелство. Въззивният съд споделя извода на СРС при
определяне на наказанието за отдаване приоритет на завишената обществена опасност на деянието,
изразена чрез механизма на извършването му, обстановката при осъществяването му
и пола на жертвата, сочещи на висока степен на
беззащитност. Завишена степен на обществена опасност на деянието се
извежда и от високия интензитет на упражнена от дееца принуда – с по- тежката форма на сила и сравнително високата
стойност на вещта, предмет на престъпното посегателство. Именно така очертаната
съвкупност от фактори мотивира въззивният съд да счете, че определеното на
подс. Н. наказание от 3 години и 6 месеца лишаване от свобода съответства на
обществената опасност на деянието, въпреки че фактите на младата възраст на
дееца и необремененото съдебно минало на подсъдимия са обективно смекчаващи отговорността
му обстоятелства. Именно така очертаният баланс между отегчаващите и
смекчаващите наказателната отговорност на Н. обстоятелства правят определянето
на наказанието от СРС справедливо – над законоустановения минимум, но под
средния предвиден в чл. 198, ал.1 от НК размер, което обуславя и неоснователността
както на въззивния протест ( с който се иска завишаването му), така и на
въззивната жалба ( с която се претендира намаляването му).
Въззивният
съд намира, че определеното от СРС наказание от три години и шест месеца
„лишаване от свобода“ с оглед личността на подсъдимия би постигнало в
достатъчна степен целите както на генералната, така и на специалната превенция
и би мотивирало същия за в бъдеще към спазване на установения в РБ
правопорядък. Пряко следствие от така индивидуализираното по вид и размер
наказание е ефективното му изтърпяване
при първоначален „общ“ режим на осн. чл. 57, ал.1,т.3 от ЗИНЗС.
Законосъобразно СРС е приложил
институтът на кумулиране ( чл. 25, ал.1, вр. чл. 23, ал.1 от НК) на наложените
на подс. Н. наказания по настоящото наказателно производство и това по НОХД №
7754/2016 г. на PC Пловдив, тъй като двете престъпления са извършени при условията на реална
съвкупност – Н. е извършил престъпленията преди да е бил осъден по което и да
било от тях с влязла в сила присъда. В този смисъл правилно СРС е определил
общо наказание по двете осъждания, равно на най- тежкото - - „лишаване от свобода“ за срок от три години
и шест месеца, което да бъде изтърпяно при първоначален общ режим , като
липсата на съответен протест прави безпредметно обсъждането на приложението на
чл. 24 от НК за неговото увеличаване. В съответствие с разпоредбата на чл. 59,
ал.1 от НК от така определеното общо наказание е приспаднато времето, през което подс. Н. е
бил задържан по включените в съвкупността дела по реда на ЗМВР, с постановление
на прокурор и с мярка за неотклонение „задържане под стража“.
С оглед изхода на делото и в
съответствие с чл.189,ал.3 от НПК в тежест на подсъдимия са възложени
направените по делото разноски в двете
фази на производството .
При цялостната служебна проверка на присъдата
въззивният съд не констатира нарушение на материалния закон, съществени
нарушения на процесуалните правила, необоснованост или непълнота на
доказателствата, поради което присъдата на СРС, НО, 17 с-в следва да бъде
потвърдена в нейната цялост.
Водeн от горното, Софийски градски
съд на основание чл.334,т.6, чл. 338 от НПК
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда
от 31.07.2017г.,
постановена по НОХД № 20 231/2016г. по описа на Софийски районен съд,
Наказателно отделение, 17 състав .
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване
и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.