СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в
публичното заседание на седми октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл. съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова
в. гр. д. № 9746 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 28694 от 01.02.2019 г. по гр. д. № 39720/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 41 състав, са отхвърлени
предявените от А.М.Б., ЕГН ********** срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, обективно
кумулативно съединени искове, с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за
заплащане на сумата от 3 000 лв. – главница, представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди, изразяващи се в разноски за заплатен адвокатски
хонорар за правна защита и съдействие по изпълнително дело №
20168580400418/2016 г. по описа на ЧСИ У.Д., рег. № 858 на КЧСИ, и за заплащане
на сумата от 465,10 лв. лихва за забава върху главницата за периода от
22.08.2016 г. до 02.03.2018 г.
Срещу
така постановеното решение, с което предявените искове са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от ищеца А.М.Б., в която са развити съображения за неправилност на атакувания акт. Отправено е искане
първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковите претенции да бъдат уважени. Въззивникът твърди, че както
заповедното, така и изпълнителното производство са образувани от ответното
дружество недобросъвестно, при злоупотреба с права и в противоречие с добрите
нрави. Сочи, че доколкото разпореждането за незабавно изпълнение било отменено,
а издаденият в полза на ответника изпълнителен лист – обезсилен, тъй като заявлението
за издаване на заповед за незабавно изпълнение и представеното с него
изпълнително основание – извлечение от счетоводните книги на банката-взискател
не отговорят на изискванията на закона, то последният е проявил небрежност като
не е извършил проверка на правото си, преди да го предяви за изпълнение. Поддържа,
че ответникът е избрал да реализира
правата си по реда на предварителното изпълнение, без да бъдат подложени преди
това на съдебна проверка по исков ред. Излага доводи, че инициирането на
заповедно и изпълнително производство от страна на ответника, при наличието на
висящ спор за нищожност на клаузи от сключения между страните договор за
кредит, представлява злоупотреба с право. Заявява и, че предявеният от
взискателя, по реда на чл. 422 ГПК установителен иск, не бил уважен от съда. Предвид това в жалбата се поддържа,
че е налице обективният признак от състава на деликтната отговорност, а именно
– противоправност на поведението на ответното дружество. Налице е и според
жалбоподателя причинна връзка между поведението на служители на ответника и
причинените му вреди, изразяващи се в заплащането на адвокатски хонорар за
защита и съдействие по изпълнителното производство, което впоследствие било
прекратено, тъй като разпореждането за незабавно изпълнение било отменено, а издаденият в полза на ответника
изпълнителен лист – обезсилен. В заключение излага, че претърпените от него
имуществени вреди са пряка и непосредствена последица от действията на
представител на ответника по образуване на изпълнителното дело. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от„Ю.Б.“ АД, в който се моли жалбата да
бъде оставена без уважение и
потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно. Претендира се и присъждането на сторените по делото
разноски.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално
допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При
постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание
чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите,
изложени в жалбата, въззивният съд
намира следното:
СРС, I
Гражданско отделение, 41 състав е бил сезиран с обективно
кумулативно съединени искове, с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Когато вредоносните последици настъпват от действие или бездействие на
лице, на когото е възложено да извършва определена работа, то правният субект,
който е възложил тази работа, следва да носи уредената в чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД
гаранционно-обезпечителна отговорност за виновното деяние (действие или
бездействие) на лицата. Когато при изпълнение на така възложената работа е
допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила, отговорността е
по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. В този смисъл са задължителните за съда
тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума
на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС.
Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква
работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди
противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има
обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с
извършването на работата лица. Лицата, които са възложили работата, във връзка
с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в
подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за освобождаването
им от отговорност. Юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите,
причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им
работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил
тези вреди.
Следователно, за да възникне обезпечително-гаранционната отговорност на
възложителя за причинени вреди, причинени при или по повод на уговорената
работа, трябва в обективната действителност да са настъпили следните юридически
факти (материални предпоставки): 1) деяние (действие или бездействие); 2)
противоправност (несъответствие между правно дължимото и фактически
осъщественото поведение); 3) вреди (неблагоприятно засягане на имуществената
сфера на увредения или накърняване на неговия телесен интегритет); 4)
причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите
имуществени и неимуществени вреди (вредоносният резултат в съвкупния
съпричинителен процес между явленията в природата следва да е закономерна,
необходима, естествена, присъща последица от виновното противоправно поведение
на делинквента); 5) вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45,
ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и 6) виновното лице да е причинило
вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа.
За да отхвърли исковите претенции, районният съд е приел,
че по делото не е установено
противоправно поведение от страна на ответното дружество. Въззивният съд
напълно споделя този извод.
За пълнота и във
връзка с наведените от жалбоподателя във въззивната жалба твърдения, следва да
се посочи следното:
Ищецът извежда
съдебно предявеното си право при твърдения за причинени му имуществени вреди,
изразяващи се в претърпяна загуба от заплатено адвокатско възнаграждение, в
размер на 3 000 лв., за процесуално представителство, защита и съдействие
по образувано от ответното дружество изпълнително дело, въз основа на издаден в
полза на последното изпълнителен лист, който впоследствие бил обезсилен, разпореждането
за незабавно изпълнение отменено, а изпълнителното производство – прекратено.
Въззивният съдебен
състав изцяло възприема становището на първостепенния съд, че по
делото не е доказана твърдяната от ищеца противоправност
на причинилото ги според исковата му
молба вредоносно деяние на служители на ответника по изготвяне
и депозиране на молба за образуване на изпълнителното производство. Правилни са
изводите на СРС, че злоупотребата с право е противоправна, но
е
налице само когато правото се упражнява превратно, тоест недобросъвестно - с
цел да бъдат увредени права или законни интереси на други лица (чл. 57,
ал. 2 КРБ) или в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал.
2 ЗЗД). Иначе упражняването на материално или процесуално право е по начало
правомерно, защото се упражнява добросъвестно – със съзнанието, че то съществува.
В този смисъл не е налице злоупотреба и с процесуалното право за
подаване на молба за образуване на изъпълнително дело, а също и при
подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение
по чл. 417 ГПК, когато заявителят/служителите му го
подадат със съзнанието, че съществува заявеното с него вземане на заявителя
срещу посочения в заявлението длъжник (чл. 3 ГПК). Без значение е дали
това в действителност е така, дали тази предприета защита е адекватна,
основателна или неоснователна, съществува или не в действителност, евентуално
тяхната грешка дали е извинителна или не (така и Р 257-2011-IV г.о. и Р
758-2011-IV г.о. на ВКС). Поради това, когато се твърди злоупотреба с
процесуалното право за подаване на молба за образуване
на изпълнително дело, а и за заявление за издаване на заповед, както е
в случая, доказването на вредоносното деяние (подаването на
заявлението) и неговата противоправност (недобросъвестността) е
в тежест на пострадалия ищец, защото само вината се предполага според чл. 45,
ал. 2 ЗЗД до доказване на противното, но последната в гражданското право не е
субективното отношение на дееца към деянието, а неполагането на дължимата
грижа (така Р 189-2014-IV г.о. и Р 758-2011-IV г.о. на ВКС).
В конкретния случай
съдът намира, че изпълнителното производство не е образувано противоправно или
незаконно, тъй като ответникът при завеждането му е разполагал с изпълнително
основание – изпълнителен лист за вземанията
си.
Няма спор, че изпълняемото право е съществувало, съответно че това вземане не е
било погасено чрез плащане преди датата на образуване на изпълнителното
производство.
Законът дава право
на всяко лице да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК при наличието на посочените в закона предпоставки.
Дали ще бъде уважено заявлението, съответно издадена заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист, подлежи на преценка от решаващия заповеден съд.
Доколкото сезираният първостепенен съд е преценил, че са налице предпоставките
за това, макар и впоследствие разпореждането, с което е допуснато незабавно
изпълнение на издадената заповед по чл. 417 ГПК да е било отменено, а
издаденият, на основание чл. 418 ГПК изпълнителен лист - обезсилен, няма как да
бъде споделен доводът, че изначално взискателят-ответник е действал
недобросъвестно с намерение за увреда, тъй като представеното със заявлението по чл. 417 ГПК изпълнително основание –
извлечение от банковите сметки на длъжника било нередовно от
външна страна. В конкретния случай компетентният заповеден съд по вътрешно
убеждение е преценил, че са налице предпоставките за допускане на незабавно
изпълнение чрез издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист, като впоследствие разпореждането за незабавно изпълнение е било отменено,
а издаденият изпълнителен лист обезсилен, доколкото депозираното заявление по чл. 417 ГПК и представеният с него документ, не отговарят на законоизискуемите
реквизити, и това е мотивирало въззивния съд при достигане на своите изводи. Горното обаче не може да се вмени във вина на
заявителя, доколкото образуването на заповедното производство, а впоследствие въз
основа на него и изпълнителното производство, само по себе си не представлява противоправно поведение, доколкото се цели защита на
накърнени материални права.
Меродавно за деликтната им отговорност по чл. 45 ЗЗД, а оттам и за
наличието на претендираната с иска гаранционно – обезпечителната такава на
ответника по чл. 49 ЗЗД, е само твърдяната им от ищеца недобросъвестност, а не
и добросъвестно допусната от тях грешка, защото укоримо/противоправно е само
превратното/недобросъвестно упражнавяне на процесуални права - с цел да се
увредят права и законни интереси на други, а не и добросъвестното им
упражняване - с убеждението, че те съществуват (така Р 257-2011-IV г.о., Р
758-2011-IV г.о. и Р 1347-2008-II г.о. на ВКС). Ето защо съдът намери, че
по делото няма данни в подкрепа на твърдението на ищеца, служителите на
ответника да са злоупотребили с процесуалното право за подаване на процесното
заявление за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист
по приложеното ч.гр.д., съответно чрез депозирането на
молба при образуваното въз основа на тях изпълнително производство.
Поради
това и ответникът не може да носи гаранционно – обезпечителна отговорност по чл.
49 ЗЗД, защото и неговите
служители не могат да носят деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД за горното, именно защото по делото
няма данни да са действали недобросъвестно/противоправно, злоупотребявайки с процесуални права за подаването на това заявление, а впоследствие и на молбата за образуване на
изпълнителното дело.
Само на
това основание предявеният от ищеца иск по чл. 49
ЗЗД за осъждането на възложилият тази им работа ответник да му
заплати обезщетение за обезвреда на претърпените имуществени вреди, следва
да се отхвърли, като неоснователен, без съдът да обсъжда и наличието на
останалите елементи от фактическият състав на чл. 49 вр. с чл.
45 ЗЗД, защото те са кумулативни, поради което липсата на който
и да е от тях – в случая липсата на сочената от ищеца противоправност
на деянието на служителите на ответника, е достатъчна, за да се
приеме за невъзникнала, а оттам и несъществуваща, претендираната от него с
иска му гаранционно - обезпечителната отговорност на ответника по
чл. 49 ЗЗД за обезвредата на тези вреди.
Неоснователен
е доводът на въззивника, че ответникът е избрал да реализира правата си по реда
на предварителното изпълнение, без да бъдат подложени преди това на съдебна
проверка по исков ред, доколкото законът не поставя изискване за задължително развитие
и приключване на съдебно исково производство, за да бъде образувано
впоследствие изпълнително такова. Издаденият изпълнителен лист по реда на предварителното
изпълнение е годно основание за образуване на изпълнително производство, с какъвто
в случая се е снабдил ответникът, след като заявлението му е било уважено.
Правилен
е изводът на първостепенния съд, че към момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, съответно към датата на депозиране на
молбата за образуване на изпълнителното производство, изходът от спора по
предявения от ответника установителен иск, по реда на чл. 422 ГПК, не е бил
известен на последния.
Ето защо и образуването
на изпълнително дело, преди предявяване на установителен иск от взискателя, не съставлява противоправно поведение на
кредитора, съответно изпълнителният процес не е заведен без основание.
Противоправност при образуване на изпълнителното дело ще е налице, когато
кредиторът е недобросъвестен и злоупотребява с правото си на принудително
изпълнение, когато е предприел такова изпълнение, въпреки, че са му известни
възраженията на длъжника. В случая такова поведение не е
налице.
Нещо
повече, независимо от изхода от производството по предявения от ответника
установителен иск, по реда на чл. 422 ГПК, и дори той да е отрицателен за
заявителя, самото подаване на заявление за издаване за заповед за изпълнение,
съответно на молба за образуване на изпълнително производство, щом това
заявление е било уважено от съда, и последният се е снабдил с годен
изпълнителен титул, не прави порочно нито образуването и развитието на
заповедното, нито на изпълнителното производство.
В настоящия случай
ангажирането на адвокат и плащането на възнаграждение на същия е в причинна
връзка единствено с образуването на изпълнителното дело, което, както се каза
по-горе, не е противоправно, поради което съдът намира, че ищецът не е доказал
пълно и главно всички елементи от състава на деликтната отговорност, която
претендира, и искът му е неоснователен и като такъв правилно
е бил отхвърлен от районния съд.
Действията на
взискателя, насочени към събиране на вземането, не могат да бъдат квалифицирани
като злоумишлени, доколкото са били обективно насочени към реализиране на
съдебно признатите му материални права, а не се установява да са имали за цел
причиняване на увреждане на длъжника свръх дължимото от него изпълнение на
съдебно установеното му задължение и законните последици от това.
Доводът на
въззивника, че ответното дружество е било наясно с наличието на две висящи
производства между страните с предмет прогласяване на нищожност на клаузи от
сключения помежду им договор за кредит, както и другите наведени от
жалбоподателя твърдения, съдът не следва да обсъжда, доколкото касаят факти, на
които ищецът се позовава за първи път едва с въззивната жалба.
Неоснователността на
главната претенция обуславя извод и за неоснователност на акцесорната за лихва,
както правилно по същество е приел и СРС.
По
разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която обаче
не претендира такива, поради което не следва да й се присъждат.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 28694 от 01.02.2019
г. по гр. д. № 39720/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 41 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.