Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …………./04.04.2022 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно
заседание на деветнадесети ноември през 2021 година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО
ПОПОВ
секретар Алина Т., като разгледа
докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 9377 по описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК, образувано по въззивна жалба от съделителя-ищец С.В.Б. чрез пълномощник адв.М.Т.,
срещу решение № 8512 от 13.01.2020 г. на СРС, 77 състав по гр.д.№ 7481/2015 г.
на фаза извършване на делбата и исканията по сметки, само в частта, в която първоинстанционния съд е отхвърлил предявения на основание
чл. 346 от ТПК във вр. с чл. 31, ал. 2 от ЗС иск на С.В.Б.
срещу Б.С.П. за обезщетение за лишаване от право на ползване на съответстваща на правата му част от съсобствения имот с идентификатор 68134.1604.420 (наричан
за краткост по - долу „имота“) за периода от
22.02.2017 г. до 18.06.2019
г. за сумата от 23 133,60 лева, също и срещу определението по чл. 248, ал. 1 от ГПК по молбата на същия съделител за допълване на
съдебния акт в частта, в която не са му присъдени разноски в размер на 2076
лева с ДДС.
С последващо определение № 120490 от 15.06.2020 г. по същото
дело е отхвърлена молбата на ищеца С.В.Б. за допълване на решението в частта за
разноските.
С въззивната жалба са изложени оплаквания за
неправилност на решението в обжалваната част по иска по сметки поради
необоснованост, защото изводите на съда за липсата на препятстване ползването
на имота от ищеца според правата му, били неправилни. Излага доводи, че събраните
по делото доказателства установявали наличието на всички законови предпоставки
за уважаване на претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС. Първо,
налице е съсобственост върху процесната вещ, второ,
налице е личното ползване на вещта по
смисъла на ТР № 7 от 2.11.2012 г. по тълк. д. №
7/2012 г. на ОСГК на ВКС, само от ответника-съсобственик Б.П., като последният не
допуска до имота ищеца С.Б. и му пречил да си служи с имота. Намира, че
доказателствата по делото установяват, че единственият пряк достъп до имота е
от източната му страна през монтираната от ответника П. метална входна врата,
само ответникът държи ключа за тази врата. Счита, че наличието на буйна
растителност в северозападната част от имота прави невъзможен достъпа до имота оттам
(дори и оградата да не минава през този обрасъл с
растителност участък), също и че достъпа до имота от
северозападната част-където е обособено място за паркирате в имота, преминава
през съседен имот, за което преминаване няма учреден сервитут.
Счита, че изграждането от ответника П. на два незаконни гаража в източната част
на имота пречело на ползването на имота не само върху площта на гаражите от
около 44 кв.м., но и на целия имот, защото пречело върху имота да се извършва
строителство, дори и на паркинг, докато има незаконно строителство, а
запазването на металните врати на гаражите, дори и след тяхното премахване,
продължавало да поддържа пречката за достъп до имота от единстваната
достъпна страна от изток, тъй като ключа за вратата се държал само от ответника
П.. Намира извода на първоинстанционния съд, че „лично
ползване“ по см. на чл. 31, ал. 2 от ЗС би било само когато П. ползва имота
лично и едновременно с това ограничава достъпа до него на останалите
съсобственици, за противоречащ на горепосоченото ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС,
защото според същото ТР това не са кумулативни условия, а две самостоятелни
хипотези на лично ползване. Намира още въззивникът,
че след като е установено, че в процесния период от 22.02.2017 г. до 18.06.2019 г. ответникът П.
е ползвал имота в частта, в която са били изградени незаконните гаражи, че наличието на разпилени вещи в имота сочи те
да са също на ответника П., който само имал ключ за металната врата от изток, с
което е налице ползване лично на целия имот, а ограждането му с метална ограда
от ответника П., дори и не изцяло, и недостъпността на имота откъм
северозападната и западната му част поради буйна растителност по границата, и
преминаване през съседен имот да достъп до свободната част с паркинга, са
обстоятелства, които правели имота недостъпен изцяло. Оспорва извода на съда,
че ответникът П. ползвал имота съответно на правата му в съсобствеността от
33,3% - площта на незаконните гаражи, тъй като ищецът намира, че след като ответникът
П. е оградил почти изцяло имота в използваемата му част, и е налице буйна растителност в другата част, ответникът
П. е извършил действия, с които си е осигурил достъп до имота в използваемата
част само за себе си и е поставил в невъзможност ищеца самостоятелно да
упражнява правата си. Оспорва възможността отговорността на ответника П. за
обезщетение да бъде дерогирана, т.к. разпоредбата на
чл. 31 от ЗС не поставя изискването неползващият съсобственик да прави
допълнителни усилия и разходи, чрез които да си осигури ползване на вещта
(напр. да разчиства буйната растителност), като тази частична неизползваемост на имота следвало да се вземе предвид
при определяне на размера на обезщетението, каквото сметка е направило вещото
лице Ц.. Счита още ищецът, че не е нужно неползващият собственик да доказва, че
не е допускан до вещта, след като е поискал ползването, а напротив, за да се
освободи от отговорност ползващият над правата си съсобственик следва да
докаже, че е предложил на неползващия съсобственик да ползва вещта лично според
правата му в съсобствеността и да му е осигурил възможността реално да
упражнява това свое право. Трето, налице е писмена покана от ищеца като неползваш
съсобственик, връчена на ответника като ползващ съсобственик на 22.02.2017 г., и четвърто не му е предоставен
достъп до процесната веш от
ползващия вещта ответник след поканата, като ответникът П. не е доказал
възражението си, че неизползването на имота от ищеца се дължи единствено на
нежеланието му да го ползва. Моли решението да се отмени в обжалваната част и
предявеният от него срещу ответника П. иск по сметки да се уважи, като и се
отмени отказа на съда по определението по чл.248 от ГПК да му присъди още 2076
лв. разноски в първоинстанционното производство и те
да му бъдат присъдени от въззивния съд. Прави искане и за възмездяване за разноските
във въззивното производство.
Въззиваемата страна по жалбата - ответник
по иска по сметки Б.С.П. не е подал отговор по жалбата
срещу решението и определението по чл.248 от ГПК в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. В откритото съдебно
заседание пред възвивния съд
пълномощникът му адв.Н.И. оспорва жалбата срещу двата
съдебни акта, които счита за правилни. Претенидра разноски.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно
чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение
е валидно, а в обжалваната част по иска по
сметки по чл.346 от ГПК, е и допустимо. В останалата
част – по начина на извършване на делбата и дължимите от страните държавни
такси за това, решението не е обжалвано, влязло е в сила, и не е предмет на въззивна проверка за
допустимост и правилност по настоящето
дело.
При произнасянето
си по правилността
на решението в обжалваната
част, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните
във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения
на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
С влязлото в сила решение по допускане на делбата № 14134/10.09.2016г.,
изменено с решение № 7001/09.11.2018г. на СГС относно съсобствениците и техните
дялове, влязло в сила на 01.03.2019 г., е
допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор 68134.1604.420 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със
Заповед № РД 18-38/10.07.2012г., с площ
на имота 1853 кв.м. и с трайно предназначение на територията : урбанизирана,между следните лица и при
квоти: С.В.Б.- 42/90 ид.ч.; М.К.Б.- 18/90 ид.ч. и Б.С.П. -30/90 ид.ч.
Ищецът С.В.Б. е отправил към ответника Б.С.П. писмено искане чрез
нотариална покана, връчена на 22.02.2017
г., да му заплаща обезщетение за лишаване от ползването на
притежаваните от ищеца 42/90 ид.ч. от имота, считано
от получаване на поканата, като не е оспорено от ответника Б.С.П., че в процесния период последният е ползвал имота в частта, в
която са били изградени незаконните гаражи. По отношение на тези гаражи се
установява, че са били изградени незаконно през 1992 г. (според признание в нотариално заверена декларация от братята Б. и П.П.) на площ от общо 44 кв.м.(установена от приетото
заключение по СТЕ на в.л.Ц.), когато съсобственик
на имота е бил бил и братът на ответника- П.С.П. (прехвърли своята част на брат си през 2016 г.). С влязла в сила заповед № РА-30-135/10.04.2018 г. на Директора на
Дирекция „Общински строителен контрол“ към СО, на двамата братя П. е наредено да премахнат незаконния строеж в
60 дневен срок от влизане в сила на заповедта. Не се установява точния момент на
премахване на гаражите - свидетелятФ.сочи към м.април
2017 г. да са били премахнати само покривите на двата гаража, но безспорно е,
че гаражите са били вече премахнати към момента на огледа на имота от вещото
лице в хода на производството през м.07.2019 г., като е останала неразрушена
само бетоновата рамка за вратите им с метална врата за входа на единия гараж(сграда 1). От показанията на свидетеля С.Р.Н.се
установява, че през 2013 г. свидетелят, ответникът Б.С.П. и братът на ответника,
са оградили имота, но не изцяло, а без частта с буйна растителност като гора към
съседната кооперация и без частта, където имало колчета и поставени врати като
вход . Причината за това било за да попречи да се изхвърлят в него отпадъци от
строящата се в съседство кооперация, като са поставили желязна врата, голямата
част на която не се заключвала - имала само вътрешно резе, а от малката врата
ключ имали свидетелят, Б.С.П. и брат му. От показанията на свидетеляФ.се
установява, че през м.януари 2017 г. в имота не можело да се влезе, като
гаражите били там, също и м. април 2017 г. , макар покривите на гаражите да
били разрушени, и в имота не можело да се влезе от никъде, тъй като металните
врати били заключени, вратите на гаражите нямали дръжки и не можело да се отворят,
имота бил ограден с мрежа и бурна растителност, и от изток имало общински имот
и там спирали коли. Въз основа на заключението на вещото лице Ц. се установява,
че към датата на огледа на имота от вещото лице м.юли 2019 г. двата гаража са
премахнати /разрушени/, като на границата на имота е запазена входната врата на
сграда 1, заедно с обрамчващите я греди и колони, по източната граница на имота
е изпълнена ограда от телена мрежа, металните врати в близост до разрушените
гаражи са заключени, ограждението от телена мрежа на
стоманени колове продължава от южната страна на имота, като в този участък няма
врати, също и от северната страна на имота е изпълнено ограждение
от телена мрежа. В северозападната част на имота е избуяла гъста растителност,
поради което е невъзможно на място да се установи точното местонахождение на
имотната граница, както и дали има ограждение, а в западната
част на имота е обособен участък за паркиране, с метално ограждение
и табела „Частна собственост. Не паркирай.“, и който участък за паркиране заема
около 20% от площта на имота, като видно то приложение фиг.13 и фиг.14 към
заключението, при огледа от вещото лице достъпа до този участък за паркиране е
бил свободен, няма затворени врати. Така
обособения своеобразен паркинг в имота в неговата западна част, от изток е ограничен от гъста растителност в
имота, на запад и юг граничи с други имоти, от север - с бул. „*******а
достъпът до паркинга преминава през разположения от север частен имот с
идентификатор 68134.1604.1400.
За да отхвърли предявеният от С.В.Б. срещу Б.С.П. иск по сметки по реда на чл.346 от ГПК, първоинстанционният
съд е приел, че макар да е налице съсобственост между тях, да е отправена
писмена покана от ищеца до ответника за обезщетение за лишаване на ищеца от
ползване според правата му на съсобствения имот, да
са били построени незаконни гаражи от ответника на площ около 44 кв.м.
-премахнати след лятото на 2018 г. до към лятото на 2019 г. и да е бил ограден
имота почти изцяло от ответника П. и само ответника П. и трети лица да имат
ключ от металната врата на оградата, като на ищеца не е даден ключ от металната
врата, то искът е неоснователен, защото не се установява по делото, ответникът Б.С.П.
да е ползвал лично или чрез другиго целия процесен
недвижим имот в исковия период. Този извод е обоснован с преценката, че свободен
достъп до имота има откъм частта с обособения паркинг с ограда и табела „Частна собственост.
Не паркирай“, без да е установено по делото от кого е изграден паркинга в
западната част на имота, кой го ползва или стопанисва, също и че няма
доказателства по делото в останалата си част - извън гаражите и площта около
тях и паркинга, имотът да е ползван от някой от съделителите,
като от заключението на вещото лице Ц. е видно, че тази останала част е покрита
от гъста растителност. Приел е, че не е доказано ответникът да си е служил с
цялата обща вещ в процесния период, а само с част от
нея, заемана от двата незаконни гаража, и че няма събрани доказателства дали
тази част надхвърля притежаваната от него квота в съсобствеността. Освен това
доказателствата по делото не можели да
обосновали извод, че действията му по ползване на незаконно изградените
постройки, поставянето на ограда на част /макар и по- голямата част/ от имота и
притежаването на ключ от поставена до гаражите врата, съставлявали сами по себе
си недопускане на другия съсобственик - ищеца Б. да си служи с вещта по
предназначение в съответстваща на притежаваните от него права в съсобствеността
част, или пък пречка за това, защото от други две страни до имота има достъп,
който достъп, макар фактически да не може да се определи като „свободен“
предвид избуялата буйна непроходима растителност и изградения паркинг, дерогирала отговорността на ответника П. по чл. 31, ал.2
ЗС. Приел е още, че поддържането на имота, включително чрез ограничаване
достъпа и посегателствата от трети лица, и привеждането му в състояние, годно
за ползване е задължение и отговорност на всички съсобственици съобразно чл.
30, ал.З ЗС, като ползването на друга годна за ползване част от имота от трето
- неустановено по делото лице (където е обособен
паркинг), не може да се вмени във вина на ответника П., като
задължението за предприемане на мерки за преустановяване противоправно
ползване на имота от трети лица също тежи на всички съсобственици. Приел е, че
когато един съсобственик си служи с вещта в съответствие с притежаваните от
него права върху нея, а в останалата част вещта /в случая имота/ се установи да
е неизползваема (макар по делото да не е доказано
да е изцяло неизползваема по причини, за които не отговаря само този
съсобственик), не може да се приеме, че е
налице ползване от последния, незачитащо конкурентните права на друг съсобственик
или пречка за осъществяването на такива права, или в обобщение, че няма
доказателства по делото фактически използваема част от имота да е само тази,
която ответникът П. е ползвал, а останалата част да е фактически неизползваема
по негова вина; да е оградил целия имот така, че да препятства достъпа и
възможността за ползване от ищеца; да ползва част от имота, по-голяма от
притежаваната от него такава; да пречи по някакъв друг начин на ищеца да ползва
също част от имота, съответстваща пък на неговия дял.
Въззивният съд споделя тези
изводи и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях. В допълнение и по повод
оплакванията с въззивната жалба, сочещи на
необоснованост на изводите поради неправилно приложение на закона и тълкуване
на събраните по делото доказателства, се добавя и следното:
Съгласно ТР № 7/02.11.2012 г., постановено по тълкувателно дело № 7 по
описа за 2012 г. на ОСГК на ВКС, лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение на
съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да
ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански
плодове. Претенцията за обезщетение по
чл. 31, ал. 2 от ЗС ще е основателна, когато неползващ съсобственик е
отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки
това той или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си
служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои
/лични или на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на
друг съсобственик; той или член на неговото семейство не си служи пряко и
непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг
съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/; ползващият
съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за
послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата
вещ. По отношение на иска по чл. 31, ал.
2 от ЗС ищецът трябва да докаже, че 1) имотът е съсобствен
с ответника; 2) че е отправил писмена покана; 3) че ответникът ползва имота или
ползва площ по-голяма от съответстващата на правата му в собствеността; 4)
ползата, която е пропуснал след поканата, обикновено в размер на дължимия
пазарен наем.
В случая с влязло в сила решение по допускане на делбата са установени
квотите в съсобствеността на допуснатия до делба поземлен имот, установено е по
делото то събраните доказателства, обсъдени по-горе, отправяне на покана от
ищеца към ответника П. по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС, установено е ползване на
част от съсобствения имот от ответника П. на площ
около 44 кв.м. (на която са били разположени
разрушените гаражи), непредоставяне на ищеца на ключ
от металната врата на оградата от източната страна на имота, ограждането на
имота от ответника П. с мрежа от изток, от юг- частично, и от север, както и че
голяма част от имота е обрасъл с буйна растителност, която препятства свободния
достъп до него от юг, запад и север, и наличие на свободен достъп от
северозапад към обособения в имота паркинг.
Съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗС - съсобственикът може да си служи с общата вещ
съобразно предназначението, което тя е имала при възникването на
съсобствеността и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с
нея според правата им. Когато един от съсобствениците упражнява фактическата
власт върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и
се ползва (или при необходимост може да се ползва) от нейните полезни свойства,
съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди или потребности -
той ползва лично по смисъла на чл. 31,
ал. 2 от ЗС общата вещ. За личното ползване е ирелевантно
по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта - чрез непосредствени
свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или
чрез трето лице, на което безвъзмездното той я е предоставил. От значение е
само обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите
съсобственици, като им пречи да ги реализират.
Забраната да не се пречи на другите съсобственици да си служат с вещта
съобразно правата им е израз на общото правило за добросъвестно упражняване на
притежавани права. Ползващия съсобственик започва да пречи на останалите
тогава, когато те са отправили искане до ползващия съсобственик да им
предостави възможност да ползват вещта и ползващият не е отстъпил частта от
имота, съответстваща на дела на автора на искането или не е предоставил
възможност да ползват заедно вещта.
За да се уважи иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС по делото следва да се установи и
че ответникът е ползвал лично съсобствената вещ.
Такова лично ползване е налице тогава когато един съсобственик упражнява фактическа
власт върху цялата вещ по начин, който да препятства останалите до достъп до
имота. Лично ще е ползването когато съсобственикът извлича полезни свойства на
вещта съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди и потребности.
Начинът по който извлича тези полезни свойства е без значение, възможно да го
реализира чрез свои непосредствени действия, чрез действия на член от
семейството си или чрез действия на трето лице, на което безвъзмездно е
предоставил тази възможност. Релевантно по повод на поведение на ползващия
съсобственик е само дали с тези си действия е засегнал права на друг
съсобственик, като им е попречил да ги реализират. Претенцията по чл. 31, ал. 2
от ЗС ще е основателна и когато нито ответник нито член от семейството не си служат
пряко с вещта, но имайки достъп до нея не предоставят такъв на друг
съсобственик, като например държи ключа. (В този смисъл ТР № 7/02.11.2012 г. по
тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС).
Ползването на недвижим имот от страна на единия от съсобствениците по
смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС се изразява
в установяване на фактическа власт върху имота по начин, който да препятства
достъпа на другия съсобственик до този имот и съответно възможността му да
ползва имота съобразно правата си в съсобствеността. Подобно препятстване би
било налице ако само единия от съсобствениците разполага с ключ, а оттам и с
достъп до имота, докато другият съсобственик е лишен от възможността за достъп,
а оттам и от възможността за реално ползване, дори част от имотите да са свободни
и да не се ползват от никого.
В случая се установи, че имотът може да бъде достъпен от към
северозападната му част, където е обособен своеобразен паркинг с колчета и
табела, като достъпът до имота от тази част е през намиращия се пред него, по
протежение на северната му граница, имот с идентификатор 68134.1604.1400. Видно
от събраните доказателства, и от влязлото в сила решение в частта по извършване
на делбата чрез изнасяне на имота на публична продан, за процесния
имот не е отреден самостоятелен урегулиран поземлен имот /УПИ/, делбения имот не граничи с улица, път или алея в парк, а за
него, заедно с поземлен имот с идентификатор 68134.1604.1400 (напиращ се пред процесния към ул.А.Ляпчев), е отреден УПИ IV -
за озеленяване и КОО, кв.26 по плана за м. Дървеница. Прието е, че имотът е неподеляем и защото, за да се предприеме съответното
изменение на ПУП и осигуряване на достъп до имота през съседния имот, е
необходимо съгласие на трети на спора лица и сключване на предварителен договор
с тях, каквато процедура е недопустимо да се инициира в настоящото производство
от съда, а самият ищец С.В.Б. не желае такава
промяна да бъде инициирана, независимо от изразеното желание за обособяване на
два дяла от имота от другите двама съделители. Това
сочи, че ищецът С.Б. сам създава пречка за промяна на ПУП, така че достъпът до
имота откъм съседен такъв да става по предвиден в закона ред, при което доводът
му, че ползването на частта от имота със свободен достъп откъм северозапад,
където е изграден и паркинг, е невъзможно по причина на ищеца или трето лице,
не явява несъстоятелен, защото за съгласие на това преминаване или осигуряване
на достъп пречка създава самия ищец. Процесният имот,
както вече бе посочено, няма излаз нито на улица, нито на път или алея, ограден
е от всички страни от други имоти, видно и от приетата СТЕ от в.л.Й.Ш.по
задачата за неговата поделяемост, или достъпът до него е все през съседни
имоти, при което е без значение факта, че е ограден в значителна част от ищеца
и само ищецът има ключ от металната врата от изток (достъпът през която е пак от съседен имот), след като има свободен достъп до имота от северозапад. За ищеца е без
значение от коя страна ще достъпва имота- от изток през металната врата, или от
запад/северозапад през свободния вход към обособения в имота паркинг, след като
достъпът до имота от всичките му страни не е пряк от улица, път или алея, а все
през чужд имот. Следователно ищецът сам се е поставил в състояние да не ползва
имота, с оглед на което непредоставянето му на ключ от металната врата в
източната част на имота, дори и след връчване на ответника на поканата да
заплащане на обезщетение, не може да се вмени в отговорност на ответника за
обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗЗД.
Второ, от събраните по делото доказателства не се установява ответникът Б.П.
да е ползвал самостоятелно дворното място така, че да пречи на другите
съсобственици да го ползват. Напротив, установено е, че П. е ползвал само частта,
заемана от двата гаража – около 44 кв.м., което е по-малко от неговия дял в
съсобствеността, респ. на дела на двамата с брат му П.до 2016 г. Площта от
имота с обособен паркинг на северозапад, заемаща около 20 % от имота според
в.л. Ц. / или около 370 кв.м., при площ на целия имот от 1853 кв.м./, не се
доказа да е била ползвана от ответника през процесния
период нито че достъпът до нея е бил ограничен от ответника, при което същата е
можела да се ползва от ищеца, макар и да е по-малка от неговия дял в съсобствеността
(който е около 864 кв.м. площ). Площта от имота, заета от буйна растителност, макар и неустановена по
площ, изглежда да заема почти останалата част от имота извън мястото на
разрушените гаражи в източната част и извън обособения паркинг в западната част,
видно от приложение 1, фиг.1 от СТЕ на в.л.Ц.. Поддържането на имота е
задължение на всички съсобственици, и когато имотът е негоден за ползване,
макар и частично, както е в случая поради наличие на буйна растителност, препятстваща
и достъпа до него от две страни, то никой от съсобствениците не носи
отговорност към останалите за това, че тази част от имота, обрасла с буйна
растителност, е неизползваема, щом не се ползва от никой от съсобствениците. Както
е дадено решение по въпроса за изключване отговорността на съсобственик,
упражняващ фактическа власт върху съсобствена вещ,
негодна за ползване по предназначение с решение
№ 95/ 16.06.2014 г. по гр.д.№ 1913/2014 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., „При наличието
на технически или други фактически основания, препятстващи възможността да се
ползва една вещ според предназначението й, и за съсобственикът , установил фактическа
власт върху вещта, са налице обективни
пречки да не може реално да
ползва имота , то обективно установеното
обстоятелство е условие да не се
уважи и искането на неползващия имота съсобственик по чл. 31 ал.1 ЗС… След като
съществуват обективни пречки, препятстващи реалното ползване на вещта в смисъл,
уточнен по-горе, то тези пречки касаят
всички титуляри на правото на собственост да ползват имота, т.е. и за
онзи съсобственик който счита , че е ограничен от ползата поради поведението на
друг съсобственик“. В настоящият случай е установена невъзможност имотът да се
ползва в преобладаващата му част така, че всеки съсобственик да може свободно
да осъществява фактическа власт върху него, без излишни усилия и вложения, поради
наличие на буйна растителност, което състояние на имота не се установи да е по причина, за която ответникът П.
отговаря, нито се установи, че достъп до тази част, обрасла с буйна
растителност има само ответникът П., тъй като до същата има достъп откъм
обособения паркинг в западната част на имота.
Така според събраните доказателства, използваемата част от имота е около
414 кв.м. (44+370), при което за ищеца се полагат 42/90 ид.ч или
около 193 кв.м., които той може да ползва в рамките на използваемата част в западната
част на имота, където е обособен паркинг на около 370 кв.м. по начин, че да не
пречи на правата на другите съсобственици да ползват имота по предназначение.
Ищецът не е проявил желание да ползва имота в тази свободна, незаета от
растителност част на съсобствения имот, достъпът до
която част през съседен имот, /както е обаче и достъпа до имота през вратата в
източната част/, като не се доказа по делото ответникът да е поставил ограничение
за влизане в имота откъм тази част, или да е пречил на ищеца да ползва имота в
тази западна част или по някакъв начин да е ограничил достъпа на ищеца до имота
в тази западна част през исковия период. Ето защо, доколкото не се установи по
делото ответникът П. да ползва част от имота повече от дела му в
съсобствеността, или да пречи на ищеца да ползва имота според правата му, искът
е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваната
част подлежи на потвърждаване.
По жалбата срещу определението по чл.248 от ГПК:
За да отхвърли молбата на ищеца С.Б. за допълване на постановеното решение
в частта за разноските, с постановяване на диспозитив
, първоинстанционният съд е приел, че след като е
обсъдил в мотивите на съдебното решение липсата на основание да се присъждат
разноски на ищеца, не дължи отхвърлителен диспозитив за това. Въззивният съд намира, че в случая не е налице непълно решение с
непроизнасяне по исканията на ищеца за разноски, тъй като първоинстанционният
съд е изложил в мотивите на решението съображения относно неприсъждане на
разноски на ищеца. Молбата на ищеца подадена по реда и в срока по чл.248 от ГПК
е с искане за допълване на решението. За ищеца следователно искането за
допълване на първоинстанционното решение с
произнасяне с диспозитива относно разноските, не може
да доведе до постановяване на такъв акт, защото в мотивите на съдебното решение
има произнасяне по искането на ищеца за разноски. Доколкото тази воля не е
намерила израз в диспозитива, порокът е отстраним по
реда на чл. 247 ГПК, и то по инициатива и на съда. Ето защо молбата с искане за
допълване на решението с произнасяне по искането на ищеца за разноски, се явява
неоснователна, и не може да се уважи. Обжалваното определение по чл.248 от ГПК
подлежи на потвърждаване.
По разноските : При този изход на спора, въззивникът-ищец
няма право на възстановяване на направени разноски за въззивното производство.
На въззиваемия-ответник биха се дължали разноски
за въззивното разглеждане на делото, ако беше доказано извършването на такива. Пред
въззивния съд е представено пълномощно за адв.Н.И. за
процесуално представителство за въззивното дело, да гърба на което е наличен
договор за правна защита и съдействие от 14.10.2019 г. с уговорено
възнаграждение от 1000 лв. за защита по първоинстанционното
дело по претенции по чл.31, ал.2 ЗС /л.23/. Видно от първоинстанционното
решение, на ответниците не са били присъдени разноски
за първата инстанция по иска по сметки на ищеца Б. поради непредставяне на
доказателство за сторени разноски, като ответникът П. е искал със списъка по
чл.80 ГРК разноски за адвокатско възнаграждение от 1000 лв. Ответникът П. не се
е възползвал от възможността да поиска от първоинстанционния
съд по реда на чл.248 от ГПК да измени решението в частта за разноските, поради
което не може във въззивното производство да санира
своя пропуск, като поиска да бъде възмезден за разноски, които е трябвало да
докаже своевременно в първоинстанционното производство,
че е направил. Въззивният съд може да се произнесе по
разноските и за първата инстанция само когато променя резултата от изхода на
спора съобразно решението на първата инстанция, така че само тогава може да
присъжда разноски на страната, спрямо която е благоприятно въззивното решение,
и за първата инстанция, защото при
неблагоприятно за страната решение на първата инстанция тази страна няма право
на възмездяване за разноски. Настоящият
случай не е такъв, защото решението на първата инстанция е било благоприятно за
страната. За въззивното производство ответникът не е ангажирал доказателства да
е сторил разноски, които да са различни от вече сторените за адвокатско възнаграждение
за защита пред първата инстанция, като не може да се извлече воля на страните
по договора за правна защита от 14.10.2019 г. възнаграждението от 1000 лв. да
не е само за първата инстанция, а и за въззивната
инстанция, като е налице и изявление по списъка по чл.80 от ГПК представен пред
СРС, че то се е искало като разноски само за първата инстанция.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8512 от 13.01.2020 г. на СРС, 77 състав по гр.д.№ 7481/2015 г., В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, в която е отхвърлен предявения на основание чл. 346 от ГПК във
вр. с чл. 31, ал. 2 от ЗС иск на С.В.Б. срещу Б.С.П. за обезщетение за лишаване от право на ползване на съответстваща на
правата му част от съсобствения имот с идентификатор
68134.1604.420 за периода от
22.02.2017г. до 18.06.2019 г. за сумата от 23
133,60 лева.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 120490 от 15.06.2020 г. постановено
по реда на чл.248 от ГПК по същото
дело.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на страните за разноски във
въззивното производство.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.