РЕШЕНИЕ
№ .......
гр.София, 23.03.2017 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I - 21 състав, в публичното съдебно заседание на седемнадесети
декември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА БАЛИНОВА
при
участието на секретаря С.А., като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 4719 по описа за 2016 год. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са
искове по чл. 2, ал. 1, т. 3, пред. 2 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди /ЗОДОВ/.
Ищецът А.Г.Т. твърди, че на 19.11.2004г. е бил привлечен като обвиняем по
сл. д. № 4/2003г. на Столична следствена служба, образувано по преписка №
5960/2002г. на СГП за престъпление по чл. 257, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 256, ал. 1,
пр. 1 НК за това, че на 14.04.2000г. в качеството си на управител на „А.
ЕЕ.МЕ.А/Б./“ ЕООД е сключил Анекс № 1 към договор РД 14-154/16.12.1999 и Анекс
№ 1 към Договор 14-156/16.12.1999г., е издал общо 11 бр. проформа-фактури за
периода от 17.04.2000г. до 12.09.2000г., които не са представлявали фактури,
съгласно изискванията на Закона за счетоводството, не е регистрирал дружеството
по ЗДДС, не е начислил данък добавена стойност, като данъчните задължения по
ЗДДС по двата договора възлизат в общ размер на 288 375,01 лв. и от
деянието по осуетяване установяването на данъчните задължения, описано по-горе,
са укрити данъчни задължения в особено големи размери - 288 375,01 лв.
Поддържа, че прокуратура на два пъти е внасяла обвинителен акт в съда, като
съдът на два пъти е прекратявал съдебното производство и е връщал делото на П.,
като последователно са образувани нохд № 4295/2004г., нохд № 1420/2006г. и нохд
№ 163/2007г. всичките на СГС, 4 състав с подсъдим ищеца. Посочва, че на съдебно
заседание от 20.11.2008г. по нохд № 163/2007г. е произнесена оправдателна
присъда по отношение на него. Изтъква, че мотивите към присъдата са били
постановени едва през 08.2010г. Поддържа, че с решение № 53/2011г. от
22.03.2011г. по внохд № 767/2010г. на САС оправдателната присъда е потвърдена,
като същата е влязла в сила на 21.04.2011г. Излага, че с Постановление от
04.07.2005г. по пр. № 5960 /2002г. му е било забранено да напуска пределите на
страната. Посочва, че с оглед изпълнението на това постановление е била
издадена Заповед № ********** от 08.07.2005г., с която на основание чл. 75, т.
3 ЗБДС му е наложена принудителна административна мярка – временно ограничение
за издаване на паспорти или заместващите ги документи на български граждани и
тяхното отнемане. Излага, че е обжалвал заповедта, като жалбата му е отхвърлена
с решение от 26.06.2007г. по адм. д. № 2784на СГС, III-e състав, като това
решение е оставено в сила с Решение № 1811 от 18.02.2008г. по адм.д. №
11700/2007г. на ВАС, V отделение. Твърди, че наказателното производство е
продължило за него в период от общо 6 години, 5 месеца и 2 дни, а забраната да
напуска страната – 5 години и 7 месеца. Посочва, че като обвиняеми за
извършване на престъплението са привлечени две лица, без да се сочи съучастие,
което от своя страна е затруднило процеса. Навежда, че в нито един момент от
наказателното производство не е ставал причина за отлагане на делото, както и
че не е пречил, както на следствието, така и на съдебното производство. Поддържа,
че в следствие на проведеното срещу него наказателно преследване е претърпял
неимуществени вреди, изразяващи се в унижение и срам от повдигнатото обвинение;
влошено здравословно състояние и настъпили негативни личностни преживявания;
невъзможност да осъществява спокойно правото си на труд и на личен живот;
емоционален дисбаланс, довел до отчуждение, породил нежелание у него да комуникира с колеги и приятели;
уронване на доброто му име пред близки, познати и пред цялото общество,
посредством медийните публикации във
връзка с обвиненията в извършване на тежко престъпление и угрозата от лишаване
от свобода за дълъг период от време, довели до необратими последици, като и до
днешен ден не може да преживее стреса, безпокойството и унижението, на което е
бил подложен. Посочва, че са били накърнени доброто му име в общество, както и
изградения от него професионален авторитет.
Ответникът оспорва исковете. Поддържа, че не отговаря за последиците от
издадената от трето лице за процеса Заповед № 20005009240 от 08.07.2005г. на
Началника на направление „БДС“ към ДНСП, с която е наложена принудителна
административна мярка на основание чл. 75, т. 3 ЗБДС. Посочва, че ищецът не се
е възползвал от предоставените му възможности да иска отмяна на мярката на
процесуална принуда – забрана за напускане на страната, нито пък е искал
разрешение за напускане пределите на страната и в този смисъл е неоснователен
опитът му за черпене на права от собственото му бездействие. Противопоставя се
на твърдението на ищеца, че поради воденето срещу него наказателно
производство, той не е могъл да осъществява спокойно правото си на труд и личен
живот, като направените изявления в тази насока са голословни и бланкетни.
Твърди, че ищецът не е бил възпрепятстван от посещаването на международни
форуми, като визираните от него покани не са били адресирани специално до него,
а са имали рекламен характер. Счита за недоказано твърдението, че е уронен професионалният
престиж на ищеца, както и че наказателно преследване е било причината да не
бъде избран за председател на сдружение БАИТ. Поддържа, че П. не отговаря за
вредите от медийното отразяване на наказателното производство, тъй като не е
разпространявала официална информация за разследването и това са действия на
други лица, в тази връзка посочва, че в повечето публикации не е визирано името
на ищеца, а на другия обвиняем по делото. Счита, че претендираното обезщетение
е завишено и не съответства на разпоредбата на чл. 52, трайната съдебна
практика и обществено-икономическата обстановка в страната.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните
по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК намира
следното:
По делото се установява, че с Постановление за привличане на обвиняем и
вземане на мярка за неотклонение от 19.11.2003г., ищецът е бил привлечен като
обвиняем за извършването на престъпление по чл. 257, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 256,
ал. 1, пр. 1 НК, за това, че на 14.04.2000г., в качеството си на управител на „А.
ЕЕ.МЕ.А/Б./“ ЕООД е сключил Анекс № 1 към договор РД 14-154/16.12.1999 и Анекс
№ 1 към Договор 14-156/16.12.1999г., е издал общо 11 бр. проформа-фактури за
периода от 17.04.2000г. до 12.09.2000г., които не са представлявали фактури,
съгласно изискванията на закона за счетоводството, не е регистрирал дружеството
по ЗДДС, не е начислил данък добавена стойност, като данъчните задължения по
ЗДДС по двата договора възлизат в общ размер на 288 375,01 лв. и от
деянието по осуетяване установяването на данъчните задължения, описано по-горе,
са укрити данъчни задължения в особено големи размери - 288 375,01 лв., като
му е наложена мярка за неотклонение „Парична гаранция“ в размер на 10 000
лв. Установява се, че П. на два пъти е внасяла обвинителен акт в съда, като
съдът на два пъти е прекратявал съдебното производство и е връщал делото, като
последователно са образувани нохд № 4295/2004г., нохд № 1420/2006г. и нохд №
163/2007г., всичките по описа на СГС, 4 състав с подсъдим ищеца. Установява се,
че с Постановление от 04.07.2005г. по пр. № 5960/2002г. на ищеца е наложена
мярка на процесуална принуда – забрана за напускане на пределите на страната, в
изпълнение на която е издадена заповед Заповед № ********** от 08.07.2005г., с
която, на основание чл. 75, т. 3 ЗБДС му е наложена принудителна
административна мярка – временно ограничение за издаване на паспорти или
заместващите ги документи на български граждани и тяхното отнемане. С
протоколно определение от 14.02.2011г. на САС, Н.О., 7-ми състав е отменена
наложената забрана за напускане на пределите на страната по отношение на ищеца.
С Присъда от 20.11.2008г. ищецът е признат за невинен в извършването на
престъплението, в което е обвинен. Тази присъда е потвърдена с Решение №
53/2011г. от 22.03.2011г. по внохд № 767/2010г. на САС, влязло в сила на
21.04.2011г.
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавната отговаря за вреди, причинени
от обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Съгласно
разрешенията, дадени в ТР № 5 от 15.06.2015 г. на ВКС по тълк.д. № 5/2013 г.,
ОСГК, съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за
вреди по чл. 2 ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на ЗОДОВ - ДВ, бр.38 от 18.05.2012 г./
само в случаите по ал.1, т. 4 и т. 5 за прилагане от съда на задължително
настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат
отменени поради липса на законно основание и за прилагане от съда на
административна мярка, когато решението му бъде отменено като
незаконосъобразно. В останалите хипотези на чл. 2 ЗОДОВ, какъвто е настоящият,
пасивно легитимирана да отговаря по тези искове е П. на РБ. Отговорността на държавата за дейността на правозащитните органи е обективна,
безвиновна - тя отговаря независимо дали вредите са причинени виновно от
длъжностните лица. Съгласно ЗОДОВ държавата отговоря чрез органите, от чиито
незаконни актове, действия или бездействия са причинени вреди. При обективната отговорност се прилага принципът на риска, а
не на вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновното
поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който
е създал риска, в конкретния случай - П. на РБ.
По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, пряка и
непосредствена последица от увреждането.
В следствие на образуваното досъдебно производство ищецът е понесъл
неимуществени вреди, изразяващи се в страдания и неприятни преживявания.
Повдигането на обвинение срещу дадено лице има свойството да създаде силни
негативни емоции у него, с оглед потенциалната възможност то да понесе
предвидената в закона наказателна репресия, както и да повлияе отрицателно на
отношенията на ищеца с останалите членове на семейството му и социалния му
кръг.
От показанията на Я.К. става ясно, че ищецът е понесъл изключително тежко
повдигнатото обвинение, свидетелят посочва, че контактите им силно са намалели,
а самите срещи са били „тягостни“, като ищецът е мислил единствено за делото.
За отражението на наказателното производство върху ищеца свидетелства и
съпругата му Е.Б.-Т.. Тя дава показания, че ищецът с шок е узнал за повдигнатото
против него обвинение чрез обаждане от журналист, че е изпитвал стрес и
притеснение относно развитието и изхода на делото и възможността да бъде
осъден, изпитвал е и притеснение относно това как производството ще се отрази
на семейството му; посочва, че са се влошили социалните му контакти, негови
приятели и колеги са се отдръпнали от него, като му се е налагало да изпада в
унизителни ситуации и да обяснява, че не е извършил престъплението, в което го
обвиняват.
Повдигнатото обвинение е имало негативен ефект и върху доброто име на
ищеца и авторитета му в професионалните среди. Установява се, че случаят е бил
обект на медийно внимание. Представени са извадки от вестник „24 часа“, както и
от информационните електронни страници – mediapool.bg, dariknews.bg,
pharmaclub.bg, lex.bg, novinar.bg и др. Статиите по темата описват участието на
ищеца в досъдебното производство, както и престъпленията, за които е обвинен.
Публичното разпространение на информация от този вид несъмнено има свойството
да засегне доброто име на ищеца в обществото и неговото достойнство. Това
обстоятелство се потвърждава и от показанията на Я.К., който свидетелства, че
информация за делото е достигнала и до специалисти от професионалната сфера на
ищеца, което е довели до накърняване на доброто му име и професионален
авторитет. За негативните последици от разпространяването на информация за
обвинението свидетелства и съпругата на ищеца Е.Б.-Т., която дава сведения, че
по време на наказателното производство приятели и колеги на ищеца са се
дистанцирали от него. В същото време изслушания като свидетел по делото Златко
Златков дава показания, че поради повдигнатото обвинение е била пренебрегната
кандидатура на ищеца за член на УС на Българската асоциация на информационните
технологии. Въпреки че, това обстоятелство не може да се приеме за доказано от
материалите по делото, настоящият състав счита, че авторитетът на ищеца е бил
накърнен в рамките на тази професионална организация. Следва да се отчете и че
видно от показанията на свидетелите по делото ищецът е бил утвърдено име в
средите на информационните технологии, както и научен работник в тази сфера,
което се потвърждава и от представеното по делото свидетелство за научно звание
№ 12521 от 01.06.1989 г., като това обстоятелство усилва интензитета на
вредните последици върху доброто име и авторитета на ищеца.
Наказателното производство в двете му фази е продължило в период от 19.11.2003г. - 21.04.2011г. или около 7 години
и 5 месеца.
Ищецът е бил обвинен в извършването на тежко умишлено престъпление по чл.
57, ал. 1, пр. 1 (отм. – ДВ, бр. 75/2006) вр. чл. 255, ал. 1, пр. 1(ред., ДВ,
бр. 62/1997) вр. чл. 26, ал. 1 НК, за което е предвидено наказание от 2 до 10
г. лишаване от свобода, както и глоба от пет хиляди до двадесет хиляди лева.
Високият размер на това наказание и най-вече установеният за него минимум на
наказанието, както и предвидената имуществена санкция имат свойството да
причинят тревога от реалното му налагане.
На ищеца е била наложена мярка за неотклонение „гаранция“ в първоначален
размер на 10 000 лв., последствие намален на 5000 лв., като видно от
показанията на свидетелите Е.Б.-Т. и Я.К. той е имал трудности в събирането на
сумите за заплащането й, което от своя страна е предизвикало тревога за
имущественото състояние на семейството му.
По делото не се установява увреждане на здравословното състояние на
ищеца. Данни за това обстоятелство дава единствено свидетелката Е.Б.-Т..
Свидетелските показания не са годни доказателствени средства да установят този
вид увреждания, още повече, че свидетелката не е лице с медицинско качество и
образование, което да може да установи причинно – следствената връзка между
влошеното състояние и поддържаното обвинение.
В исковата молба се сочат редица процесуални нарушения, допуснати от
органите на ответника. Тези обстоятелства са неотносими към настоящия спор.
Последица от влизането в сила на оправдателната присъда е незаконосъобразността
на самото обвинение и на всички действия в наказателното производство. В този
смисъл е без значение, че органите на П. са допуснали отделни процесуални
нарушения, като това не е част от състава на отговорността по чл. 2, ал. 1, т.
1 ЗОДОВ, нито е обстоятелство, което пряко се отнася към размера на
обезщетението по чл. 52 ЗЗД.
Що се касае до твърденията на ищеца, че той е търпял неимуществени вреди
от мярката на процесуална принуда „забрана напускане пределите на страната“,
съдът намира същите за неоснователни. По делото не са ангажирани доказателства,
от които да е видно, че това право на ищеца е било реално ограничено.
Въпросната процесуална мярка предвижда, че обвиняемият, респективно подсъдимият
в наказателното производство не може да напуска пределите на страната без
предварително разрешение от прокурора, като евентуален отказ подлежи на
обжалване пред съответния първоинстанционен съд. Не се установява ищецът, в
периода на действие на мярката, да е искал разрешение за напускане на страната,
което в последствие да му е отказано. Предвид това следва да се счете, че
ищецът не е проявил сериозно намерение за пътуване в чужбина и не може да се
приеме, че процесуалната мярка за принуда е предизвикала негативни преживявания
у него.
Не се установяват и конкретния обстоятелства, от които може да се направи
извод, че ищецът не е могъл да упражнява правото си на труд.
Предвид това и като съобрази продължителността на
наказателното производство – около 7 години и 5 месеца, отзвукът на факта на
повдигнато обвинение в обществото, довело до накърняването на доброто му име и
професионален авторитет, настъпилите за ищеца болки, страдания и неудобства във
връзка с обвинението, предвиденото наказание от 2 до 10 години
лишаване от свобода и глоба от 5 000 до 20 000 лв., както и социално-икономическите условия в
страната и обществения критерий за справедливост, съдът намира, че сумата от 20
000 лв. представлява справедливо обезщетение за понесените от ищеца
неимуществени вреди.
Ищецът претендира присъждането законна лихва за
забава върху обезщетението за неимуществени вреди от деня на повдигането на
обвинението срещу него. Съгласно т. 4 от Тълкувателно № 3 от 22.04.2005 г. по
т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС при незаконни актове на правозащитни органи
началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва и
началният момент на погасителната давност възниква от влизане в сила на
решението, с което е оправдано лицето, осъдено на наказание по НК, или е
отменено административното наказание. Решението, с което е потвърдена
присъдата, с която е оправдан ищецът е влязло в сила на 21.04.2011г. Предвид
това законната лихва за забава се дължи считано от 21.04.2011г.
При този изход на спора и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ ответникът следва да
заплати на ищеца извършените от последния разноски за заплатена държавна такса
в размер на 10 лв. и възнаграждение за правна помощ и съдействие в размер на 1000
лв., съобразно уважената част от иска.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА П.НА Р. Б. да заплати на А.Г.Т., ЕГН
**********, адрес *** следните суми:
- на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 20 000 лв. /двадесет хиляди лева/
- обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от незаконно обвинение в
извършване на престъпление по чл. 257, ал. 1, пр. 1,
вр. чл. 256, ал. 1, пр. 1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила на
21.04.2011 г. присъда по НОХД № 163/2007 г., по описа на СГС, НО, 4 състав, ведно
със законната лихва, считано от 21.04.2011 г. до окончателното изплащане;
- на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, сумата от 1010 лв. /хиляда и десет лева/ - сторени
разноски по делото, съразмерно на уважената част от иска,
като ОТХВЪРЛЯ
иска до пълния предявен размер от 30 000 лв.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба
пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: