Р Е Ш Е Н И Е

 

гр.София, 24.04.2020 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети март през две хиляди и двадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ

          ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                 Мл. с. МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 2457 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 556743 от 07.12.2018 г., постановено по гр. дело № 35998/2018 г., Софийският районен съд, ГО, 145-ти състав, е уважил предявения от ищеца П.И.И. против НИКК-МВР иск с правно основание чл. 357, ал. 1 от КТ за отмяна на наложеното му със Заповед № 196з-101 от 22.05.2018 г. на Директора на НИКК дисциплинарно наказание „забележка“. С решението, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата в размер на  460 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, както и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата от 80 лв. – държавна такса.

В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от директора на НИКК към МВР чрез главен юрисконсулт В.Т., в която се прави оплакване, че атакуваното решение е неправилно и се излагат подробни доводи в тази връзка, като се твърди, че извършването на нарушението е установено, a процедурата по налагане на дисциплинарно наказание е спазена. Сочи, че съдът неправилно е приел, че оперативката на 02.03.2018 г. е имала извънреден характер и погрешно е установил релевантните за спора факти, в подкрепа на което твърдение прави обстоен доказателствен анализ. Моли решението да бъде отменено и вместо това да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски по списък по чл. 80 ГПК, обективиран във въззивната жалба.

В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от П.И.И. чрез адв. Ю.Б., като в него се излагат аргументи в подкрепа на правилността на първоинстанционното решение. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд.

В конкретния случай не е спорно по делото и се установява от събраните доказателства, че страните в процеса са субекти на трудово правоотношение с правопораждащ юридически факт - трудов договор за неопределено време, по който ответникът НИКК-МВР има качеството на работодател, а ищецът – въззивник в настоящото производство на служител, който изпълнява посочената в трудовия договор длъжност.

С обжалваната в настоящото производство Заповед № 196з-101 от 22.05.2018 г. на директора на НИКК-МВР, връчена на работника на 22.05.2018 г., след като са изискани и дадени обяснения, на основание чл. 187, ал. 1, т. 7 от КТ на П.И.И. се налага дисциплинарно наказание „забележка“ за това, че на 02.03.2018 г. не е изпълнил дадената му устна заповед да присъства на насроченото от Зам.-директора на НИКК на 02.03.2018 г. за 15,00 часа редовно седмично събиране на служителите от сектор „ДНК-анализи” – нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 7 от КТ - неизпълнение на законните нареждания на работодателя. В заповедта същевременно е налице позоваване и на чл. 187, ал., 1, т. 10 от КТ и на служителя е вменено и неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в други нормативни актове.

По делото не е спорно и се установява, че П.И.И. е запознат с Правилника за вътрешния трудов ред, Длъжностната характеристика и Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация, както и с посочените и представени по делото заповеди, в това число и със заповед № 8121з-225/02.03.2018 г. на Министъра на вътрешните работи относно намаляване на продължителността на работното време на 02.03.2018 г. до 15.00 часа.

Между страните не е спорно, че на посочената в заповедта дата П.И.И. не е присъствал на срещата, която е била проведена след края на работното време, установено със заповед № 8121з-225/02.03.2018 г. на Министъра на вътрешните работи, като от представената справка за предоставен достъп до сградата на входа се установява, че същият е напуснал същата в 14:58:33 часа.

От събраните по делото гласни доказателства, а именно показанията на свидетелите Ж.Ц.И., В.В.Я., В.Л.Д.и Ц.Л.М., всички преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК, се установява, че въпросната оперативка е била регулярно провеждана в петъчните дни, какъвто е и 02.03.2018 г., след потвърждение, като в конкретния ден, независимо от наличието на заповед на министъра на вътрешните работи за намалено работно време до 15 часа, в 14.50 часа е било определено, че оперативката отново ще се проведе именно в този час. От показанията на свидетелите се установява, че служителите, в това число и ищеца, не са били уведомени, че е налице възникнала извънредна ситуация, налагаща оставане след определеното със заповед на министъра на вътрешните работи съкратено работно време, като единствените показания в тази насока са на свидетеля Янев, но от тях не се установява категорично, че служителите са надлежно известени за извънредния случай.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав счита, че същото е правилно, като споделя изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. В допълнение и във връзка с доводите във въззивната жалба следва да бъде изложено следното:

Дисциплинарната отговорност е отговорност за виновно неизпълнение на задълженията на работника или служителя по индивидуалното му трудово правоотношение с работодателя. Съгласно чл. 192, ал. 1 от КТ дисциплинарните наказания се налагат от работодателя или от определено от него длъжностно лице с ръководни функции или от друг орган, оправомощен със закон. Според чл. 193, ал. 1 от КТ работодателят е длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. Съгласно чл. 195, ал. 1 КТ в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание се посочва нарушението и кога е извършено. В конкретния случай и във връзка с чл. 6, ал. 2 от ГПК не са наведени доводи, а и от събраните доказателства се установява, че работодателят е спазил процедурата по чл. 193, ал. 1 от КТ като са взети обяснения на служителя преди налагане на наказанието, както и че наказанието е наложено в рамките на преклузивния срок по чл. 194, ал. 1 от КТ, с оглед ползвания от работника платен годишен отпуск в периода 10.04.2018 г. до 27.04.2018 г. По тази причина оспорената заповед, с която на ищеца е наложено дисциплинарното наказание „забележка” е издадена при спазване на императивната разпоредба на чл. 195, ал. 1 от КТ, както правилно е приел и първоинстанционният съд. С оглед на това са налице предпоставките за разглеждане на спора по същество.

В тежест на работодателя е да ангажира по делото доказателства за извършеното от работника нарушение на трудовата дисциплина, станало основание за налагане на дисциплинарното наказание „забележка”, което според настоящият състав на съда не е сторено. В конкретния случай видно от заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, основанието, обосновало издаването на същата, е извършването от страна на служителя на едно дисциплинарно нарушение, квалифицирано едновременно по чл. 187, т. 7 и 10 от КТ. Фактическия състав на нарушението е конкретизиран с посочване на извършителя, времето, мястото и обстоятелствата на неговото извършване. Независимо, че в заповедта са изложени и фактически твърдения за напускане на работното място от страна на работника преди края на работното време, такова нарушение не е санкционирано, поради което не е и предмет на проверка в настоящото производство. Същевременно описанието на действията по напускане на работното място преди края на работния ден не е създало у работника объркване относно фактическия състав на нарушението, с което да е нарушено правото му да се защити ефективно, каквото оплакване и липсва в исковата молба.

Съгласно чл. 187, т. 7 от КТ нарушение на трудовата дисциплина е неизпълнение на законните нареждания на работодателя, а според т. 10 от същия текст такива са и неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникването на трудовото правоотношение. В настоящия случай, както правилно е приел и районният съд, не се установява нареждането на работодателя за присъствие на среща след установеното от Министъра на вътрешните работи работно време за конкретния ден, да е сведено до знанието на наказания работник в рамките на работния ден, в който смисъл са и показанията на разпитаната втора група свидетели, на които съдът дава вяра като последователни и логични. Обективно нарушаване на нареждането на работодателя не може да бъде вменено във вина на този адресат при липса на знание у него за съществуване на задължение, с който неговото поведение да бъде съобразено като част от трудовите му функции. По тази причина съвкупната преценка на събрания в процеса доказателствен материал налага приемането на правен извод, че в процесния случай дисциплинарното наказание е наложено, без наказаният служител да е извършил вменената му от работодателя дисциплинарна простъпка, както е приел и районният съд в обжалваното решение.

С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въззивната жалба е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемата страна следва се присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за адвокатско възнаграждение по списъка по чл. 80 от ГПК за въззивното производство в размер на 200 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 20.10.2019 г. на лист 37 от делото, който служи и за разписка за тяхното заплащане съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 556743 от 07.12.2018 г., постановено по гр. дело № 35998/2018 г. на Софийски районен съд, ГО, 145-ти състав.

ОСЪЖДА Н. и. по к. при М. на в. р., с адрес в гр. София, бул. „*******, да заплати на П.И.И., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата в размер на 200 лв. – разноски за въззивна инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.