Р
Е Ш Е
Н И Е №
1232
гр. Пловдив, 10.04.2020 г.
В И М Е Т О НА Н А
Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД – IV гр. с., в публично съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди
и двадесета година
Председател:
Димитрина Тенева
при секретаря Диана Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 11842 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са обективно комулативно съединени искове с правно основание чл. 55 от ЗЗД и чл.
86 от ЗЗД от Т.Н., ЕГН **********, с адрес ***
чрез адв. Г. против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“,
ет. 2, офис 40 – 46, представлявано от **** за осъждане
ответника да заплати на ищеца сумите от: 333.69 лева, недължимо платена по
клауза за възнаградителна лихва, ведно със законната лихва от предявяване на
иска до окончателното изплащане; 2007.99 лева, недължимо платена по клауза за
неустойка, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното
изплащане.
В исковата молба
се твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем № **** г. за сумата от 3000 лв. и срок от 27 седмици.
Уговорен е фиксиран годишен лихвен процес по заема – 40 %, както и годишен
процент на разходите на заема – 49,10 %. В така посочения договор е включена и
клауза, според която заемателят в срок от три дни от сключването му следва да
представи едно от следните два обезпечения: две физически лица – поръчители,
всяко от които да отговаря на посочените в тази клауза изисквания; банкова
гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по заема. В случай на
неизпълнение заемателят дължи неустойка в размер на 2007,99 лева. Заемната сума
е предадена на заемателя в български левове. Ищецът е изплатил вноските,
включително задълженията, произтичащи от клаузите за неустойка и
възнаградителна лихва. Подписаният договор има характер на потребителски такъв
по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Релевира се недействителност на клаузите за
възнаградителна лихва и за неустойка поради обстоятелството, че целият договор
е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, както и поради това, че двете клаузи
са нищожни поради противоречието им с добрите нрави, материалния закон и поради
неговото заобикаляне. Поради това се иска връщане на недължимо платените суми
по клаузата за възнаградителна лихва на стойност 333,69
лева и по клаузата за неустойка на стойност 2007,99 лв.,
ведно със законната лихва от предявяване на исковете до окончателното
изплащане.
В предоставения
срок за отговор е постъпил такъв от ответника, в който се оспорва исковата
молба като нередовна, тъй като исковете, предявени с нея, не са надлежно
индивидуализирани по отношение на основанието и петитума им.
На второ място, прави се възражение по отношение на искането за допускане на
увеличение на размера, тъй като ищецът не индивидуализира за какъв период от
време са се формирали исковите претенции, водещи до увеличение на техния размер,
както и причините за претендирания размер. В тази връзка ответникът прави
искане до настоящия съд да се дадат указания на ищеца да индивидуализира всяко
едно от претендираните вземания, а именно начин на формиране на размера му,
както и периода, за който то се е формирало. На следващо място, ответникът в
депозирания отговор навежда възражения по основателността на исковата молба,
тъй като твърденията на ищеца не отговарят на обективната действителност,
противоречат с нормативната уредба и установената съдебна практика, както и че
са изцяло необосновани и недоказани. Оспорва се, че за ищеца са налице
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ и в тази връзка се
прави искане от съда да задължи ищеца да представи доказателства в подкрепа на
своите твърдения за наличие на законовите предпоставки по чл. 38 от Закона за
адвокатурата. Прави се възражение за изтекла погасителна давност, тъй като
изискуемостта на посочените вземания е настъпила в периода от 06.04.2015 г. до
17.07.2016 г., т.е. за период преди повече от три години.
Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото
производство доказателства, както и доводите на страните, намира за установено
от фактическа страна следното:
От представения писмен договор от 06.04.2015 г. е видно, че на 06.04.2015
г. между страните е постъгнато съгласие за предоставяне от ответника на ищеца
на сума от 3000 лв. срещу задължение на последния да я върне на 27 седмичн
ивноски от по 123,47 лв., съгласно одобрен погасителен план, в периода
13.04.2015-12.10.2015 г. Определен е гозишен лихвен процент-40% и ГПР-49,10 %.
Съобразно с това се дължи възнаграждение от 333,69 лв. В договора е записано
задължение на заемополучателя да предостави в срок от 3 дни едно от две
посочени обезпечения: двама поръчители-физически лица, работещи по безсрочен трудов
договор с нетен размер на осигурителен доход-1000 лв.; без ангажименти към
заемодателя, и задължения към други банки и финансови институции, с платени
осигуровки; или банкова гаранция. При ниезпълниене се дължи неустойка от
2007,99 лв. разсрочена на вноски от по 74,37 лв.
От представената справка за извършени плащания по договора(лист 16 от
делото) е видно, че в периода 16.04.2015-15.10.2015 г. заемополучателя е
заплатил 27 вноски по договора, с които е погасил дължима главница от 3000 лв.;
333,69 лв. –лихва и 2007,99 лв. –неустойка.
Предвид установяните факти съдът намира от правна страна следното.
Не се спори по делото, а и от събраните писмени доказателства, предостави
от ответника-договор и справка за извършени плащания, се доказва съществуването
на заявеното от ищеца правоотношение между страните с твърдените негови
елементи. Установява се и връщането на предоставената заемна сума в рамките на
фиксираните срокове по начина определен в погасителния план както и заплащане
на определената договорна лихва и неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение.
С оглед
наведените от ищеца твърдения за недължимост на договорната лихва и неустойка и
отправените от ответника възражения възражения срещу тях настоящия състав
намира, че спора между страните е досежно действителността на договора, с оглед
съответствието му с императивните правни норми предвидени в ЗПК, доколкото
ответинка е небанкова финасова институция, а ищеца - физическо лице, което при
сключване на договора действа извън рамките на своята професионална
компетентност.
При съобразяване
трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с осъдителен иск за
изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.
1, предл. 1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и
длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните
основания, а именно нарушение на добрите нрави; наличие на неравноправни клаузи във вреда на
потребителя; нарушаване
на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в
страната правов ред, без това да налага събиране на
доказателства.
Разглеждайки
изискванията на ЗПК, в редакцита му към
20.02.2015 г., действала към момента на сключване на процесния договор и анализирайки
съдържанието му се достига
до
извода, че е спазена писмената форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, посочва се дата и място на сключването; вида
на предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, размер на
лихвения процент, който в случая е фиксиран за целия срок на договора, условия
за издължаване на кредита- брой и размер на погасителните вноски и
периодичността и датите на плащането им.
Що се отнася до изискването
на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК, договорът да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите, следва да се отбележи, че кредиторът се е задоволил единствено и само
с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР, без да
е разписана ясна методика на формиране на годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49,
10 %/. Посочената годишна фиксирана лихва от 40 % не е ясно как точно участва в
него, и от какво е формиран остатъка от 9,10 %, доколкото в договора не се
отразяват други разходи. По този начин потребителят е поставен в невъзможност
да разбере, какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт. Тъй като целта на чл. 11, т. 10 от ЗПК е потребителя да получи
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори
във връзка с кредита, а не да тълкува клаузите на договора, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, следва се
приеме, че е налице нарушение на ЗПК касаещо съществен елемент на договора,
което води до недействителност не само на тази клауза, но и до недействителност
на целия договор съобразно 22 от ЗПК. Съобразно с това и разпоредбата на чл. 23
от ЗПК на връщане подлежи само чистата стойност на кредита, без да се дължат
лихви или други разходи по него. Следователно платените суми от потребителя за
разликата над чистата стойност на кредита се явяват получени от ответника при
начална липса на основание. Доколкото от справка се установява, че е налице
плащане на 333,69 лв. – договорни лихви и 2007,99 лв. –неустойка, предявеният иск с правно основание чл. 55, ал.
1, предложение първо ЗЗД следва да бъдат уважен, ведно с
притендираното обезщетение за забава.
За пълнота
следва да се отбележи, че клаузата за дължимост на възнаградителна лихва по
заема и неустойка са нищожни, поради противоречие с добрите нрави.
При преценка размера на лихвата по заема, като
обективен критерий може да се възприме размерът на
законната лихва, без тя да се фиксира като
граница.
В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението
за плащане на възнаградителната лихва е действително, е не повече от
трикратния размер на законната лихва, като за
обезпечени – два пъти. В настоящия
случай договорената между страните лихва - в размер на 40 % годишно, както и
годишен процент на разходите от 49, 10 %. Същите надхвърлят допустимия
трикратен размер на законната лихва, което представлява нарушение на добрите нрави, накърнява
договорното равноправие между страните и е в разрез с
принципа на добросъвестността при договарянето. Това води и до нищожност на уговорката. Доколкото нищожните
уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е
уговорена и такова задължение не е възникнало за ищеца.
Относно
договорената клаузата за дължима неустойка при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, следва да се има предвид, че предназначението и е
да санкционира заемателя за виновното неспазване на задължението му да
предостави обезпечение. Тъй като задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди от
кредитора. Същият би следвало да прецени възможностите на заемодателя за предоставяне
на обезпечение и съответно риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора. Впечатление правят въведените в договора изисквания за
вида на обезпеченията и срока за представянето им. Формулираните условия могат
да се определят като невъзможни за изпълнение или създаващи повече от
обичайната затрудненост. По тази причина неустойката следва да се определи като
скрито оскъпяване на кредита. Тъй като се явява добавък към възнаградителната
лихва и съответно печалба за заемодателя, следва да се приеме, че тя е
уговорена извън присъщатите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, което противоречи на добрите нрави и повлича нищожност на тази клауза
съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД.
Предвид това и платената по неустоечното съглашение сума в общ размер на 2007,99
лева, е недължимо платена.
Относно
възражението за погасителна давност следва да се има предвид, че при искът по
чл. 55 от ЗЗД давността започва да тече от деня на получаване на престацията,
както и, че срока е петгодишен. (т. 7 от ППВС № 1/1979 г.) Видно от справката
за извършени плащания, която не се оспори от ищцовата страна, всички суми са
платени през 2015 г., т. е. до предявяване на исковата молба на 17.07.2019 г.,
когато давността е прекъсната, този срок не е изтекъл и съответно – няма
погасени по давност вземания. Поради това възражението се преценя като
неоснователно.
С оглед изхода
на делото на ищеца се дължат притендираните от него разноски, съобразно
представен списък и ангажирани доказателства в размер от 730 лв., от които 130
лв. за заплатена държавна такса и 600 лв. за адвокатско възнаграждение.
По изложените
мотиви съдът:
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40 – 46,
представлявано от **** да заплати на Т.Н.Д.,
ЕГН **********, с адрес *** сумите от: 333.69
(триста тридесет и три лева и шестдесет и девет ст) лв., недължимо платена по клауза за
възнаградителна лихва, ведно със законната лихва от предявяване на иска до
окончателното изплащане; 2007.99 (две хиляди и седем лева и деветдесет и девет ст.) лв.,
недължимо платена по клауза за неустойка, ведно със законната лихва от
предявяване на иска до окончателното изплащане, както и сумата от 730
(седемстотин и тридесет) лв. разноски по делото.
СЪДИЯ:
/п/ Д. ТЕНЕВА
Вярно с оригинала.
Р.М.