№ 14267
гр. София, 19.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:АНГЕЛИНА К. БОЕВА
при участието на секретаря В.Т.Е.
като разгледа докладваното от АНГЕЛИНА К. БОЕВА Гражданско дело №
20211110160811 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от „Топлофикация София”
ЕАД срещу Я. Г. Г., с която са предявени кумулативно обективно съединени искове, както
следва: иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и
сл. ЗЕ за признаване за установено спрямо ответника съществуването на вземане на ищеца
за сумата в общ размер на 298,23 лева – главница, от която сумата 253,42 лева,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия през периода от 01.10.2018 г. до
30.04.2020 г., и сумата 44,81 лева, представляваща стойността на услугата дялово
разпределение за периода от 01.06.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до
окончателното изплащане на дължимата сума; и иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника съществуването на
вземане на ищеца за сумата в общ размер на 44,26 лева, представляваща лихва за забава
върху главницата за периода от 31.07.2018 г. до 06.07.2021 г.
В исковата молба се твърди, че ответникът Я. Г. Г. бил клиент на топлинна енергия по
смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, поради което за него били приложими всички нормативни
актове в областта на енергетиката. За процесния период били в сила Общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на
потребители в гр. София, приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на Съвета на
директорите на „Топлофикация София“ ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г.
на КЕВР, в сила от 11.08.2016 г. В чл. 33, ал. 1 от раздел ІХ на Общите условия бил
определен 45-дневен срок за заплащане на месечните дължими суми за топлинна енергия,
който започвал да тече след изтичане на периода, за който се отнасяли. Ответникът ползвал
доставената от ищеца топлинна енергия до следния топлоснабден имот, а именно:
1
апартамент № 47, находящ се в гр. София, АДРЕС, с абонатен № ******, през периода от
01.10.2018 г. до 30.04.2020 г., но не бил заплатил цената на същата. Топлоснабденият имот се
намирал в сграда в режим на етажна собственост, за която бил сключен договор за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия с „Техем Сървисис”
ЕООД. През отоплителния сезон ищцовото дружество начислявало прогнозни месечни
вноски, а в края били изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дяловото
разпределение, на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. За имота на
ответника били издадени изравнителни сметки, което означавало, че сумите за топлинна
енергия за този имот били начислени по действителен разход на уредите за дялово
разпределение, инсталирани на отоплителните тела в него. За вземанията си ищцовото
дружество депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение, което било уважено
и била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.08.2021
г. по ч. гр. д. № 42225 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско
отделение, 60-ти състав. Ответникът възразил в срока по чл. 414 ГПК, което наложило
предявяването на настоящите искове от ищеца. Ето защо моли съда да постанови решение, с
което да уважи изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника Я. Г. Г. за отговор,
като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата чрез адв. Н. К..
Процесуалният представител оспорва предявените искове единствено по основание.
Оспорва наличието на облигационна връзка между страните, възникнала по силата на
договор за доставка на топлинна енергия до процесния недвижим имот, както и че
ответникът бил титуляр на вещно право върху същия. Съгласно чл. 62 ЗЗП ответникът не
дължал заплащане на топлинна енергия, която не бил поръчал. Твърди наличието на
противоречие между Закона за защита на потребителите и Закона за енергетиката, като
предимство имал първият. По делото не били ангажирани доказателства относно уговорения
и съобщен на клиентите ред и начин за заплащане на услугата дялово разпределение,
каквото било изискването на чл. 36, ал. 2 от общите условия на ищеца, поради което
претенцията за присъждане на възнаграждение за дялово разпределение в полза на ищеца
била неоснователна. Оспорва дължимостта на претендираната мораторна лихва, както и на
законната лихва, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение до окончателното изплащане на главницата. Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира
присъждане на дължимото за настоящото производство адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Третото лице – помагач „Техем Сървисис” ЕООД не оспорва предявените искове, като
изразява становище, че същите били основателни и доказани.
В съдебно заседание ищецът „Топлофикация София” ЕАД, редовно призован, се
представлява от юрк. Симеонова. Процесуалният представител поддържа исковата молба. В
хода на устните състезания юрк. Панкова моли съда да постанови решение, с което да уважи
предявените искове. Претендира направените по делото разноски, за които представя списък
2
по чл. 80 ГПК.
В съдебно заседание ответникът Я. Г. Г., редовно призован, не се явява и не се
представлява.
Третото лице – помагач „Техем Сървисис” ЕООД, редовно призовано, не изпраща
представител.
Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на
страните, приема за установено следното.
Видно от приложеното по делото удостоверение, издадено от Агенция по вписванията,
ищцовото дружество е търговец с предмет на дейност производство на топлинна енергия,
пренос на топлинна енергия, производство на електрическа и топлинна енергия, дейности по
третиране на отпадъци и други дейности, обслужващи основните.
От договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за
държавните имоти се установява, че на 27.12.1996 г. Г.Н. Г. и Т.Б. Г.а закупили от Столична
община, район „Овча купел“ следния недвижим имот, а именно: апартамент № 47, находящ
се в гр. София, АДРЕС. Съгласно чл. 18 от Закона за собствеността договорът прехвърлял
правото на собственост върху недвижимия имот, като нотариална форма не била
необходима. По делото няма данни през исковия период правото на собственост върху
процесния имот да е било прехвърлено на трети лица или пък в тяхна полза да е било
учредено вещно право на ползване. Видно от изготвени по искане на ищеца справки по реда
на Наредба № 14/18.11.2009 г., собствениците Г.Н. Г. и Т.Б. Г.а са родители на ответника, но
към датата на приключване на съдебното дирене няма данни нито за настъпило наследствено
правоприемство, нито за извършване на друг способ за прехвърляне на правото на
собственост върху процесното жилище в патримониума на ответника.
Не се оспорва обстоятелството, че много преди исковия период сградата, в която се
намира процесният имот, била присъединена към топлоснабдителната мрежа и започнало
ползването на топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване. От
приложените по делото Договор № 9 от 25.07.2000 г., сключен между „Техем Сървисис“
ЕООД и етажната собственост, и протокол от 10.09.2000 г. от общото събрание на етажните
собственици се установява, че отношенията по топлоснабдяване на сградата на АДРЕС
съществували още към 2000 г.
Видно от протокол от 10.09.2000 г., общото събрание на етажните собственици в
сградата на бл. 65, вх. А взело решение за сключване на договор с „Техем Сървисис” ЕООД
за извършване на индивидуално измерване на потреблението на топлинната енергия и
вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода и издаване на обща и
индивидуални сметки (т. нар. услуга „топлинно счетоводство”). В изготвения като
приложение към посочения протокол списък на етажните собственици, за процесния
апартамент № 47 има положен подпис за ответника. Въз основа на взетото решение от
Общото събрание, на 25.07.2000 г. бил подписан договор № 9/25.07.2000 г. между етажната
3
собственост в бл. 65, вх. А, в качеството на възложител, и „Техем Сървисис” ЕООД, в
качеството му на изпълнител, по силата на който възложителят възложил, а изпълнителят
приел да извърши доставка и монтаж на термостатни вентили, термостатни глави и
индикатори за разпределение на разхода на топлинна енергия, както и индивидуално
измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за
отопление и топла вода, включително издаването на обща и индивидуални сметки.
С договор № Д-О-67/03.06.2020 г. ищецът възложил на третото лице – помагач
извършването на услугата дялово разпределение на топлинна енергия. Съгласно чл. 1 от
договора възложителят възлага, а изпълнителят приема да извършва услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост
срещу възнаграждение, определено в Приложение № 2 към договора въз основа на броя
обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях.
Видно от представени по делото 2 броя индивидуални справки за отопление и топла
вода за периодите 01.05.2018 г. – 30.04.2019 г. и 01.05.2019 г. – 30.04.2020 г. и два формуляра
за главен отчет съответно от 10.05.2019 г. и от 31.05.2020 г., за процесния имот била
начислявана единствено топлинна енергия за сградна инсталация. Всички радиатори в имота
били демонтирани и затапени, а апартаментът бил необитаем, като не се ползвала и
топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване. Формулярите за главен отчет съдържат
подпис за потребител.
Приети са като доказателства по делото Общи условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители в гр. София,
приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на Съвета на директорите на
„Топлофикация София“ ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, в сила
от 11.08.2016 г. По делото няма данни ответникът да е изразил несъгласие с тях и да е
предложил на топлопреносното предприятие специални условия, които да са намерили
отражение в подписано между страните писмено допълнително споразумение (чл. 150, ал. 3
ЗЕ). Следователно, приложените по делото общи условия влезли в сила 30 дни след първото
им публикуване, без да било необходимо изрично писмено приемане от клиентите на
„Топлофикация София” ЕАД. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от общите условия клиентите
били длъжни да заплащат месечните суми за топлинна енергия, респ. стойността на
изравнителната сметка за потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 45-
дневен срок след изтичане на срока, за който се отнасяли начислените суми. Клиентите
имали право да правят възражения пред продавача за начислената сума за топлинна енергия
в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасяли възраженията. След
изтичане на този срок възраженията можело да се правят по общия исков ред пред родово
компетентния съд (чл. 33, ал. 3 от Общите условия). Съгласно ал. 4 на чл. 33 от Общите
условия продавачът начислявал обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не били заплатени в срока по ал. 2.
По делото са представени и други писмени доказателства, неотносими към настоящия
спор.
4
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи.
Релевираните по делото правоотношения между страните са нормативно регулирани от
разпоредбите на Закона за енергетиката (обн. ДВ, бр. 107 от 09.12.2003 г.), Наредба № 16-334
от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.), и Общи условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители в гр. София,
приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на Съвета на директорите на
„Топлофикация София“ ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, в сила
от 11.08.2016 г.
По иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 и сл. ЗЕ:
Основният спорен въпрос, който е от съществено значение за изхода на делото, е имал
ли е ответникът качеството „клиент на топлинна енергия“ през исковия период за процесния
имот. Съдът намира, че на този въпрос следва да бъде отговорено отрицателно, като
съображенията за това за следните. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединена към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да заплащат цена за топлинна енергия. Следователно, по правило страна
(купувач) в правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди са
собственикът или титулярят на вещното право на ползване върху топлоснабдения имот и те
дължат цената на доставената топлинна енергия. При определени условия съгласно
задължителната съдебна практика клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да
бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тези въпроси са
разгледани в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г.,
ОСГК, ВКС.
От приетите по делото писмени доказателства по безспорен начин се установява, че
през исковия период собственици на процесното жилище са били родителите на ответника –
Г.Н. Г. и Т.Б. Г.а, като към датата на приключване на съдебното дирене няма данни нито за
настъпило наследствено правоприемство, нито за извършване на друг способ за прехвърляне
на правото на собственост върху процесното жилище в патримониума на ответника. Не се
твърди, а и липсват доказателства съсобствениците да са учредили вещно право на ползване
върху недвижимия имот в полза на Я. Г.. Следователно, през исковия период ответникът не е
бил нито собственик, нито вещен ползвател на жилището.
Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които
основава своите искания или възражения. Страната, която носи доказателствената тежест за
определен факт, следва да проведе пълно и главно доказване на този факт, т. е. да установи
по несъмнен начин осъществяването му в обективната действителност. Настоящият съдебен
състав намира, че в случая ищецът не представи никакви доказателства, още по-малко
несъмнени такива за принадлежността на правото на собственост в патримониума на
ответника през исковия период, въпреки че с доклада по делото беше разпределено в негова
5
доказателствена тежест установяването на посоченото обстоятелство. При тази
доказателствена съвкупност за съда възниква правото и задължението да приложи
последиците от недоказването, а именно да приеме за ненастъпила тази правна последица,
чийто юридически факт е недоказан. Ищецът не успя да докаже, че Я. Г. Г. е бил собственик
или вещен ползвател на процесното жилище през исковия период, поради което съдът
намира, че същият няма качеството „клиент на топлинна енергия“ по смисъла на чл. 153, ал.
1 ЗЕ, както се твърди в исковата молба. Направените в тази насока възражения в
депозирания отговор по чл. 131 ГПК се явяват основателни.
В цитираното по-горе тълкувателно решение е прието, че клиенти на топлинна енергия
за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1
ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно на
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при
публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази
хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за
битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът
между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по
общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот. В настоящия случай както месечните фактури, така и изравнителните
сметки са били издадени на Я. Г. като клиент, но по делото остана напълно неясно на какво
основание ищецът е открил партида на името на ответника, без същият да е собственик или
вещен ползвател на имота. Не е представено заявление за откриване на партида, подадено от
Я. Г., или друг документ, съдържащ неговото съгласие за сключване на договор с
„Топлофикация София“ ЕАД. Направените в отговора на исковата молба оспорвания на
съществуването на валидно облигационно отношение между страните се явяват
основателни.
При тази доказателствена съвкупност съдът намира, че Я. Г. Г. не е имал качеството
„клиент на топлинна енергия“ по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ по отношение на
топлоснабдения имот през процесния период, поради което същият не следва да носи
отговорност за задълженията за потребена топлинна енергия, определени по вид, размер и
срокове за заплащане, посочени в действащите общи условия. Този краен извод води до
неоснователност на предявения иск по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 и сл. ЗЕ, който следва да бъде отхвърлен изцяло.
По иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на
кредитора от забавата при изпълнение на парично задължение. Обезщетението в размер на
законната лихва е функционално обусловено от главния дълг, поради което същото се
присъжда върху признатата за основателна претенция за главницата. С оглед изхода на спора
6
по иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл.
ЗЕ и предвид обстоятелството, че искът по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
акцесорен на първия, то същият се явява неоснователен и също следва да бъде отхвърлен
изцяло.
По отношение на разноските:
В отговора на исковата молба процесуалният представител на ответника е поискал
присъждане в своя полза на дължимото за заповедното и за исковото производство
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. В двата договора
за правна защита и съдействие е посочено, че възнаграждение не е уговорено на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., тъй като доверителят бил материално затруднено лице. Съгласно
посочената разпоредба адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие
на материално затруднени лица. Това му право е установено със закон. В този случай е
налице изключение от правилата за присъждане на разноски, установени в чл. 78 ГПК и
изискващи от страната да докаже, че е направила разноски, за да й бъдат присъдени. Когато
в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право на адвокатско
възнаграждение в размер, определен от съда, което възнаграждение се присъжда на
адвоката.
По отношение на размера на дължимото на процесуалния представител на ответника
възнаграждение следва да бъде посочено следното. В най-новата съдебна практика на
Върховния касационен съд се приема, че след постановеното Решение на Съда (втори
състав) от 25 януари 2024 година по дело C-438/22 („Ем акаунт БГ“ ЕООД срещу
„Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД) съдът не е обвързан императивно от
фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101,
§ 1 ДФЕС, определените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери не са
задължителни при определяне размера на хонорара за правна услуга, включително в
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., при заварени правоотношения между клиент и адвокат
поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС (вж.
Определение № 563 от 11.03.2024 г. по ч. т. д. № 188/2024 г., II т. о., ВКС, Определение №
1079 от 11.03.2024 г. по гр. д. № 4232/2022 г., ІІІ г. о., ВКС). Възнаграждението чл. 38, ал. 2
ЗАдв. следва да бъде определено при съобразяване на вида на спора, материалния интерес,
вида и количеството на действително извършена работа и най-вече – фактическата и правна
сложност на делото (вж. Определение № 50025 от 18.03.2024 г. по т. д. № 1559/2022 г., ІІ т.
о., ВКС,Определение № 1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 4123/2023 г., ІV г. о., ВКС).
Освен това следва да бъде взета предвид и съдебната практика, която приема, че при
прерастване на заповедното производство в исково такова би представлявало злоупотреба с
право възмездяването на дублиращата се адвокатска защита за двете производства.
Възражението по чл. 414 ГПК не се постановява в самостоятелно състезателно
производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по
7
исков път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за
неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да
мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство
по реда на чл. 422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван
двукратно за едно и също нещо. Правото на ответника за мотивиране на възражението в
заповедното производство, незапретено от закона, следва да бъде упражнявано без
злоупотреба (чл. 3 ГПК), каквото би съставлявало възмездяването за дублираща се
адвокатска защита, кумулативно по подаване на възражение по чл. 414 ГПК и по защитата
срещу иска по чл. 422 ГПК, като и двете възнаграждения обективно биха могли да бъдат
поискани за възмездяване само в производството по чл. 422 ГПК. Освобождавайки
длъжника от задължение за мотивиране, законодателят се дезинтересира от основателността
на възражението. То е само формална предпоставка без самостоятелни правни последици,
поради което и изходът на спора за материалното право на кредитора не предпоставя
материална незаконосъобразност на възражението по чл. 414 ГПК. Следователно липсва и
функционална обусловеност на същото от изхода на спора за материалното право (вж.
Определение № 45 от 23.01.2019 г. по ч. т. д. № 3074/2018 г., I т. о., ВКС, Определение №
140 от 19.03.2020 г. по ч. т. д. № 236/2020 г., II т. о., ВКС).
В конкретния случай съдът взе предвид, че участието на процесуалния представител на
ответника в исковото производство се свежда до изготвяне и депозиране на отговор на
исковата молба, без участие в проведените открити съдебни заседания и ангажиране на
каквито и да било доказателства, както и обстоятелството, че делото е с малка правна и
фактическа сложност, доколкото се касае за често срещан спор с топлопреносно
предприятие, по което има изобилна съдебна практика, облекчаваща значително защитата на
ответника. При тези съображения и при съобразяване на цитираната по-горе съдебна
практика съдът намира, че за настоящото производство следва да бъде определено
адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на ответника в размер на 100
лева.
С оглед изложеното, предвид изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв., ищецът „Топлофикация София” ЕАД следва да
бъде осъден да заплати на адв. Н. К. дължимото за настоящото производство адвокатско
възнаграждение в размер на 100 лева.
Воден от горното, съдът:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********,
представлявано от изпълнителните директори И.И.Е. и В.И.К., със седалище и адрес на
управление гр. София, район „Красно село“, ул. „Ястребец” № 23Б, срещу Я. Г. Г., ЕГН
**********, с постоянен адрес гр. София, АДРЕС, кумулативно обективно съединени
искове, както следва: иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1
8
ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ за признаване за установено спрямо ответника съществуването на
вземане на ищеца за сумата в общ размер на 298,23 лева – главница, от която сумата 253,42
лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия през периода от 01.10.2018
г. до 30.04.2020 г. до следния топлоснабден имот, а именно: апартамент № 47, находящ се в
гр. София, АДРЕС, с абонатен № ******, и сумата 44,81 лева, представляваща стойността на
услугата дялово разпределение за периода от 01.06.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; и иск с правно основание чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника
съществуването на вземане на ищеца за сумата в общ размер на 44,26 лева, представляваща
лихва за забава върху главницата за периода от 31.07.2018 г. до 06.07.2021 г., които вземания
са били предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
09.08.2021 г., издадена по ч. гр. д. № 42225 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд,
Второ гражданско отделение, 60-ти състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв.,
„Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, представлявано от изпълнителните
директори И.И.Е. и В.И.К., със седалище и адрес на управление гр. София, район „Красно
село“, ул. „Ястребец” № 23Б, да заплати на адв. Н. Д. К., вписана в Софийска адвокатска
колегия с личен номер **********, със служебен адрес гр. София, ул. „Три уши“ № 1, ет. 1,
офис 2, дължимото за настоящото производство адвокатско възнаграждение в размер на 100
(сто) лева.
Решението е постановено при участието на „Техем Сървисис” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, район „Слатина”, ул. „Проф. Георги Павлов”
№ 3, представлявано от управителя М.П.С. и прокуриста С.М.С., като трето лице – помагач
на страната на ищеца „Топлофикация София” ЕАД по предявените от него искове.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от решението.
Заверен препис от решението да се приложи по ч. гр. д. № 42225 по описа за 2021 г. на
Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60-ти състав.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9