№ 157
гр. Велико Търново, 04.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЯНКО ЯНЕВ
Членове:ДАНИЕЛА ДЕЛИСЪБЕВА
ГАЛИНА КОСЕВА
при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА
като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно гражданско дело №
20224000500281 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо ГПК - въззивно
обжалване.
С Решение № 194/09.06.2022 год., постановено по гр. д. № 739/2021 г. по описа на
Русенски окръжен съд, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 195/09.06.2022
год., постановено по гр. д. № 739/2021 г. по описа на Русенски окръжен съд е осъдена
Община Русе, ЕИК *********, гр. Русе, пл. „Свобода“ № 6, представлявана от Кмета П. М.
да заплати на Н. А. П., ЕГН ********** от гр. Русе, *********, вх. 1, ет. 1, на основание чл.
49 ЗЗД сумата от 12 000 лв. - обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди –
болки и страдания, в резултат от непозволено увреждане, настъпило на 14.08.2018 г., поради
неизправност на тротоара, находящ се в гр. Русе, по протежението на ул. „Плиска“, в посока
центъра на града, собственост на ответника, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 14.08.2018 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска за
неимуществени вреди за разликата над 12 000 лв. до 26 000 лв., ведно със законната лихва
върху тях, считано от 14.08.2018 г., като неоснователни. Със същото решение е осъдена
Община Русе, ЕИК *********, гр. Русе, пл. „Свобода“ № 6, представлявана от Кмета П. М.
да заплати на адв. А. В. от САК, с адрес на кантората: гр. София, *******, като
пълномощник на Н. А. П., ЕГН ********** сумата от 890 лв., представляващи адвокатско
1
възнаграждение за безплатно процесуално представителство по делото, на основание чл. 38,
ал. 2 от ЗА. Осъдена е Н. А. П., ЕГН ********** от гр. Русе, *********, вх. 1, ет. 1 да
заплати на Община Русе, ЕИК *********, гр. Русе, пл. „Свобода“ № 6, представлявана от
Кмета П. М. сумата от 276.92 лв. разноски в настоящото производство на основание чл. 78,
ал. 3 и ал. 8 ГПК. Осъдена е Община Русе, ЕИК *********, гр. Русе, пл. „Свобода“ № 6,
представлявана от Кмета П. М. да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка
на Окръжен съд - Русе, сумата в размер на 480 лв., на основание чл. 78, ал. 6 ГПК. Осъдена е
Н. А. П., ЕГН ********** от гр. Русе, *********, вх. 1, ет. 1 да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт, по сметка на Окръжен съд - Русе, сумата в размер на 550 лв. за
възнаграждения за вещи лица.
В законния срок е постъпила въззивна жалба от Н. А. П., ЕГН ********** от гр. Русе,
*********, вх. 1, ет. 1, съд. адрес: гр. София, ул. „Алабин“ № 36, ет. 2, вляво, чрез адв. А. В.
от САК против Решение № 194/09.06.2022 год., постановено по гр. д. № 739/2021 г. по описа
на Окръжен съд - Русе, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 195/09.06.2022
год., постановено по гр. д. № 739/2021 г. по описа на Окръжен съд - Русе.
В същата се прави оплакване, че обжалваното решение в отхвърлителната му част е
неправилно, поради нарушение на приложимия материален закон и поради необоснованост
на решаващите изводи на съда. Излага се, че първоинстанционният съд неправилно е
приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като определеното обезщетение не можело да
компенсира в цялост ищцата за търпените физически болки и страдания, така и морални
вреди и било силно занижено. В тази връзка се счита, че анализът на подлежащите на
преценка обстоятелства бил непълен и изцяло формален, поради което решението било
необосновано.
Направено е искане да се отмени решението в обжалваната му част и да се постанови
друго, с което да бъде присъдено допълнително на ищцата сума в размер на 10 000 лв.,
ведно със законните последици.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от Община
Русе, ЕИК *********, гр. Русе, пл. „Свобода“ № 6, представлявана от Кмета П. М., чрез ст.
юриск. В. Н.. В същия се излага, че първоинстанционният съдебен акт е правилен и
законосъобразен, а въззивната жалба неоснователна. Излага се, че първоинстанционният съд
правилно е определил размера на присъденото обезщетение.
Първоинстанционният съд е приел, че са установени всички правопораждащи
спорното материално право юридически факти, като съобразно уредените в чл. 52 от ЗЗД
критерии за справедливост заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди
от настъпване на процесния деликт е в размер на сумата от 12 000 лв. Посочил е, че
инцидентът е настъпил като пряка и непосредствена последица от противоправното
поведение във вид на бездействие на служители на ответната община, изразяващо се в
неупражнен надзор по поддържане и обезопасяване общинските тротоари. Отбелязал е, че е
било допуснато неизпълнение на задължението им по чл. 31 от ЗП, за изграждане, ремонт и
поддържане на пътищата, публична общинска собственост, като това задължение, на
2
основание чл. 30, ал. 4 от ЗП се разпростирало и по отношение на тротоарите. Задължение
на лицата, стопанисващи пътя, вкл. пътните принадлежности към него по смисъла на § 1, т. 4
ДР на ЗП, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират за препятствията и да
вземат мерки за отстраняването им, било регламентирано и в чл. 167, ал. 1 от ЗДвП.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.
Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е
разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.
1 и 2 от ГПК.
При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения,
които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира,
че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят
нищожност или недопустимост на същото.
Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите
на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно
правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:
Пред първоинстанционният съд са предявени осъдителни искове с правно основание
чл. 49, ал. 1 във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Това е така, тъй като от обстоятелствената част на исковата молба се навеждат
фактически твърдения за причиняване на неимуществени вреди от виновното
противоправно деяние на служители на ответната община, изразяващо се непредприемане
на необходимите мерки за обезопасяване на пешеходен тротоар, а съгласно задължителните
за съда тълкуватели разяснения, дадените в т. 3 от ППВС № 4/1975 г. на Пленума на ВС,
когато при ползване на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани или общоприети
правила, отговорността за поправянето на вредите е по чл. 45 или чл. 49 от ЗЗД.
Според нормата на чл. 49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква
работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази
работа. Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква
работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и
виновни действия или бездействия. Тя има обезпечително-гаранционна функция и
произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Отговорността в
хипотезата на чл. 49 от ЗЗД се поражда при наличие на следните кумулативни
предпоставки: деяние (действие или бездействие); поведението на лицето, на което е
възложена работата да е противоправно; настъпили вреди; причинно-следствена връзка
между противоправното поведение и настъпилите неимуществени вреди; вина на
3
делинквента, която съобразно оборимата прецупмция, регламентирана в чл. 45, ал. 2 от ЗЗД
се предполага и виновното лице да е причинило вредите при или по повод на изпълнение на
възложената работа. В този смисъл са ППВС № 7/1958 г., ППВС № 9/1966 г. и ППВС №
4/1975 г.
Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление
№ 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 от ЗЗД за вредите,
причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и
тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
Въззивният съд напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд, обосноваващи гаранционно-обезпечителната отговорност на
ответното дружество, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към тях, макар
горното да не е предмет на въззивното производство с оглед наведените доводи във
въззивната жалба.
Както посочихме по-горе, въззивният съд действа при условията на чл. 269, изр.
второ от ГПК, поради което той следва да се произнесе само по релевираните във
въззивните жалби и писмените отговори на въззивните жалби възражения. Следователно,
правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивните жалби, се
съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил
критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне
размера на заместващото обезщетение.
Не е спорно между страните, че процесният път, вкл. и тротоара, на който е настъпил
твърденият от ищцата инцидент, представлява публична общинска собственост, като на
Община Русе принадлежи правното задължение за изграждане, ремонт и поддържане на
пътищата (чл. 31 във вр. с чл. 30, ал. 4 от ЗП), вкл. неравен и неукрепен асфалт, за да се
предотврати спъването на преминаващите пешеходци в тях, вследствие на което да бъдат
причинени травматични увреждания.
На обезщетяване подлежат всички вреди – имуществени и неимуществени, които са
пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане (деликта).
Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на
лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите,
предписани в правната норма на чл. 52 от ЗЗД – по справедливост от съда. Трайната съдебна
практика, като напр. ППВС № 4/1968 г. на Върховния съд, както и по-новата такава,
формирана по реда на чл. 290 от ГПК (напр. Решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. 217/2011
г. на ВКС на РБ, II т. о., Решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. 795/2008 г. на ВКС на РБ, II т. о.
и др.) е категорична, че „справедливостта“ по чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а се
изпълва със съдържание и смисъл при определяне на размер на обезщетението за
неимуществени вреди, винаги и само когато се подхожда конкретно към случая, при
съобразяване с всички правнозначими факти и обстоятелства, понеже следва да се обоснове
4
връзката между конкретно установените увреждания и защо съдът приема, че съответния
размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди е справедлив.
При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид
обстоятелството, че от процесния деликт на ищцата е причинена телесна повреда,
изразяваща се във фрактура на лявата лакътна кост в горната трета и главичката на лява
лъчева кост. Проведено й е било консервативно лечение с гипсова имобилизация, както и
лечение с лекарствени препарати за обезболяване и подобряване на обменните процеси на
ставата. В последствие счупванията били зараснали и основната функция на крайника била
възстановена напълно, като нямало настъпили усложнения. Болките били изразени след
травмата, като болки имало и при раздвижване на ръката, като болки можело да има при
абнормени движения или притискане на крайника в рамките на възстановителния период,
както и при претоварване или при температурни разлики. Възстановителният период е
продължил шест месеца.
Както правилно е посочил първоинстанционният съд, следва да се отчетат и
търпените от пострадалата интензивни болки и страдания, както непосредствено при и след
инцидента, така и при зарастването на счупената кост, негативните изживявания при
неминуемите трудности в ежедневието за дълъг период от време до снемането на гипсовата
имобилизация (48 дена), понесените страдания при необходимата рехабилитация за
раздвижване на лакътната става и целия възстановителен период от 150 дена, прогнозата за
възможни и занапред болки при физическо натоварване и промени във времето. Отчита се и
възрастта на ищцата към датата на инцидента – 51 г., в активна работоспособна възраст. От
друга страна се съобразява, че към момента е налице пълно възстановяване на основната
функция на горния крайник, липсата на сериозно влошаване на здравето й, липсата на данни
за понесени болки и страдания над обичайните за периода на възстановяване и за
раздвижване на ръката, липсата на сериозни последици за психиката й. Съдът отчита и че
проведеното на ищцата лечение е протекло консервативно, с външно наместване и
имобилизация, без да е извършвана оперативна интервенция.
При обсъждане на заключението на допуснатата и изслушана съдебно-медицинска
експертиза, настоящата инстанция възприема изцяло направените доказателствени
(фактически) изводи, тъй като тя е изготвена след преценка на всички събрани по делото
доказателства - медицинска документация, извършен личен преглед като вещото лице е
отговорило подробно на всички поставени релевантни въпроси.
От показанията на св. Л. А. Ж. (приятелка на ищцата) се установява, че около два
месеца след счупването ищцата изпитвала много силни болки, приемала обезболяващи,
ръката й много отичала. Не можела да си служи със счупената ръка и се налагало
приятелките й, в т. ч. и свидетелката, да й помагат в ежедневието - да й пазаруват, да й
помагат в обличането. Около 5-6 месеца Н. била в болнични и не можела да ходи на работа.
След като махнали гипса се наложило и раздвижване на ръката. Свидетелства, че отичането
на счупената ръка продължавало и до днес, тъй като Н. имала операция на лявата гърда, при
която й били премахнати лимфните възли.
5
Свидетелските показания, макар и повърхностни, касаят лично възприети от
свидетелите факти, показанията са житейски логични, не се опровергават от доказателства
по делото и съдът счита, че същите могат да бъдат кредитирани.
При така изяснените правнорелевантни факти въззивният съд приема, че
заместващото обезщетение на ищцата за причинените й от противоправното поведение на
ответника неимуществени вреди е в размер на 12 000 лв. Заместващото обезщетение
представлява парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към
получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият,
като емоционално да бъдат потиснати изживените неблагоприятни последици от
причинените му болки и страдания. В този смисъл съобразно обществено-икономическите
условия в страната към момента на настъпване на процесното увреждащо събитие – средата
на 2018 г., и наложилите се морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната
практика справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при подобни
травматични увреждания (фрактура на лявата лакътна кост в горната трета и главичката на
лява лъчева кост) и възстановителният период на травмите е протекъл в един
непродължителен период (около 6 месеца).
При съобразяване на посочените обстоятелства, въззивният съд приема, че исковата
претенция е основателна за сумата от 12 000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди за
ищцата Н. П..
Гореизложеното налага извода, че възражението на въззивника за прекомерност на
присъденото обезщетение е неоснователно.
По изложените съображения, съдът приема, че предявеният от Н. А. П. против
Община Русе иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди е основателен и доказан до размер на 12 000 лв.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, имащ за предмет присъждане на
законна лихва за забава върху обезщетението за вреди, законната лихва се дължи от дата на
увреждането - 14.08.2018 г., съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД.
Тъй като правните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото разноски на въззивника - ищец не се дължат.
Съобразно направеното искане и изхода на спора жалбоподателят следва да заплати
на ответната Община Русе направените по делото разноски пред въззивната инстанция
(защита по въззивната жалба) в размер на 180 лв. – юрисконсулско възнаграждение, на
основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 от ГПК.
Предвид обстоятелството, че ищецът е освободен от заплащането на държавна такса
и разноски за производството на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК, ответникът следва да
бъде осъден да заплати по сметка на бюджета на съдебната власт държавна такса за
производството пред въззивния съд в размер на 240 лв.
6
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо от ГПК,
Апелативен съд – Велико Търново
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 194/09.06.2022 год., постановено по гр. д. № 739/2021
г. по описа на Окръжен съд - Русе, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение №
195/09.06.2022 год., постановено по гр. д. № 739/2021 г. по описа на Окръжен съд - Русе.
ОСЪЖДА Община Русе, ЕИК *********, гр. Русе, пл. „Свобода“ № 6,
представлявана от Кмета П. М., да заплати по сметка на бюджета на съдебната власт (по
сметка на Апелативен съд – Велико Търново) сумата в размер на 240 (двеста и четиридесет)
лв. - представляваща държавна такса за производството пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено, при
наличие на предпоставките, визирани в чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7