РЕШЕНИЕ
№ 337
гр. Плевен, 03.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА
Членове:РЕНИ М. СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ
при участието на секретаря Д.Н.Б.
като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно
гражданско дело № 20214400500640 по описа за 2021 година
Производство по чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 260369/14.05.2021г. Плевенски районен съд по гр. дело №
83/2020г. по описа на същия съд е отхвърлил, предявените на осн. чл. 344, ал.
1, т. 1 от КТ, искове за признаване на уволнението на Й.С.Х. от гр.София,
ЕГН **********, от „Стожер-77“ ЕООД гр.Плевен, ЕИК ********,
представлявано от Ч.С.П., със Заповед от 13.09.2019г. за прекратяване на
Трудов договор №011/18.07.2019г. и Заповед №001/16.09.2019г. на
управителя на „Стожер-77“ ЕООД гр.Плевен, като незаконни и нищожни,
като неоснователни.
Отхвърлил, предявен на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225 от КТ, иск
от Й.С.Х. от гр.София, ЕГН **********, против „Стожер-77“ ЕООД
гр.Плевен, ЕИК ********, представлявано от Ч.С.П., за заплащане на сумата
от 3360лв. - обезщетение за оставане без работа за периода 14.09.2019г. до
13.03.2020г., като неоснователен.
1
Осъдил, на осн. чл. 128 от КТ, „Стожер-77“ ЕООД гр.Плевен, ЕИК
********, представлявано от Ч.С.П., да заплати на Й.С.Х. от гр.София, ЕГН
**********, сумата от 213.75лв. - трудово възнаграждение за м. септември
2019г., като отхвърлил претенцията за разликата до претендираните 265.26лв.
и за претендираните 91.80лв. - сбор от дължими и неплатени месечни
възнаграждения за трудов стаж по т. 5 от трудовия договор за периода
18.07.2019г. – 13.09.2019г., като недоказани.
Осъдил, на осн. чл. 224 от КТ, „Стожер-77“ ЕООД гр.Плевен, ЕИК
********, да заплати на Й.С.Х. от гр.София, ЕГН **********, сумата от
37.59лв. представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск
за 3 дена през 2019г., като отхвърлил претенцията за разликата до
претендираните 76.36лв., като недоказана.
Отхвърлил, предявеният иск от Й.С.Х. от гр.София, ЕГН **********,
против „Стожер-77“ ЕООД гр.Плевен, ЕИК ********, представлявано от
Ч.С.П., за заплащане на сумата от 687.96лв. – командировъчни за 13 дни
командировка на обща стойност - 351 по смисъла на Приложение № 3 към чл.
31. ал. 1 от Наредба за служебните командировки и специализации в
чужбина, като недоказан.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Стожер-77“ ЕООД гр.Плевен, ЕИК
********, представлявано от Ч.С.П., насрещен иск против Й.С.Х. от
гр.София, ЕГН ********** с правно основание чл. 203, ал. 2 от КТ вр. с чл. 82
от ЗЗД, за сумата от общо 2495 евро, с левова равностойност 4879лв.,
представляваща причинени му имуществени вреди от действията на ищеца
през време на ТПО, като недоказан.
Осъдил, на осн. чл. 78 от ГПК, „Стожер-77“ ЕООД гр.Плевен, ЕИК
********, представлявано от Ч.С.П., да заплати на Й.С.Х. от гр.София, ЕГН
**********, разноски по делото по компенсация в размер на 300.00 лв.
Осъдил „Стожер-77“ ЕООД гр.Плевен, ЕИК ********, представлявано
от Ч.С.П., да заплати на Районен съд гр. Плевен, ДТ върху уважените части
на имущественте искове в размер на 100.00 лв., както и 5.00 лв. такса в случай
на издаване на изпълнителен лист.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от
Й.С.Х. от гр.София – ищец в производството. В нея се правят оплаквания, че
същото е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и
2
необосновано. Развиват се доводи, че неправилно съдът не е разгледал делото
по реда на чл.310 и сл. от ГПК, като бързо производство, предвид характера
на споровете, като трудови. Счита, че изводът на РС-Плевен, че е не доказано
прекратяване на ТПО между страните със заповед от 13.09.2019г., поради
липсата на заповед е неправилно, като не са съобразени представено справка
от НАП и заключението на експертизата на вещото лице, относно броя
отработени дни. Счита, че от приложените две справки от НАП се
установява, че не може да се говори за техническа грешка относно датата на
пракратяване на ТПО, тъй като срокът за корекция е много по-малък от този
между издаване на справките. Твърди, че заповед №001/16.09.2019г. му е
връчена на 04.11.2019г., но на същата дата е видно, че договорът е прекратен
на 13.09.2019г. Заявява, че заповед за прекратяване на трудовия договор,
считано от 13.09.2019г., е незаконосъобразна, тъй като не му е връчена.
Твърди, че само писменото прекратяване на трудовия договор е валидно и то
когато достигне до насрещната страна. Счита, че заповед №1/16.09.2019г. е
нищожна, защото ТПО е било вече прекратено на 13.09.2019г. и вписано в
НАП, като от тази дата не са начислявани и осигуровки. Поради това и
заповедта няма предмет. Също така счита, че тази заповед е връчена на
04.11.2019г. сред изтичане на срока определен от ИТ – 21.10.2019г. В тази
връзка приема за неправилен изводът на съда, че трудовото правоотношение е
прекратено на 03.10.2019г., съответстващ на датата на обратната разписка,
тъй като в протокола от проверка на ИТ от 15.10.2019г. е дадено указание за
връчване на заповедта. Счита също така, че са неправилни изводите на РС-
Плвевен за недоказаност на претенцията за сумата от 91.80лв. – неплатени
месечни възнаграждения по т.5 от трудовия договор. Позовава се, че не е
указано надлежно доказателствената тежест и не е възможена върху ищеца –
да установи размера на трудовия си и осигурителен стаж. Твърди, че
позовавайки се на „неутвърден график“, който поради липсата на подпис на
управителя не е годен правопораждащ частен документ съдът е достигнал и
до погрешния извод, относно общия престой дни на комендировка в чужбина.
Счита, че от представената справка за задграничните му пътувания става
ясно, че той е излязъл на 27.07.2019г. и се е върнал в РБ на 16.09.2019г., т.е.
бил е 51 дни в чужбина и през това време не е ползвал отпуск. Затова и за
тези 51 дни сумата на командировачните се равнява на 1377 евро – 1698.92лв.,
като от проверката на ИТ е установено плащането само на 1950лв. за
3
командировъчни пари и допълнително предписаните 56.68лв. В заключение
моли решението да бъде отменено във всичките му отхвърлителни части – по
исковете по чл.344 ал.1 т. 1 от КТ, чл.344 ал.1 т.3 вр. с чл.225 от КТ, за сумата
от 91-80лв. – допълнително възнаграждение по т.5 от трудовия договор, за
сумата от 687.96лв. представляваща равностойността на 35евро за 13 дни
комантировъчни пари, както и акцесорните искове за законна лихва, считано
от подаване на исковата молба и съответно да бъдат уважени изцяло.
По тази въззивна жалба не е подаден писмен отговор. В съдебно
заседание чрез процесуалния си представител дружеството изразява
становище за нейната неоснователност.
Постъпила е и въззивна жалба от „Стожер-77“ ЕООД гр.Плевен –
ответник в производството. В нея се атакува решението само в частта, в която
е отхвърлен насрещен иск с правно основание чл. 203, ал. 2 от КТ вр. с чл. 82
от ЗЗД, за сумата от общо 2495 евро, с левова равностойност 4879лв.,
представляваща причинени му имуществени вреди от действията на ищеца
през време на ТПО, като недоказан. Заявява, че в тази част решението
противоречи на процесуалния закон и е необосновано. Счита, че неправилно
съдът е игнорирал представени от страната писмени доказателства,
приемайки, че същите са различни с тези представени по насрещния иск.
Счита, че неправилно съдът ги е игнорирал, а същите са относими и
необходими своевременно представени писмени доказателства. Счита, че
неправилен е и изводът на съда за причинени вреди в размер на 300 евро за
гориво за извършен преход от ищеца от Франция до Белгия. Твърди, че този
преход не е разпореждан от работодателя, а е извършен самоволно от Х. и, че
едва след като е бил вече там работодателят е изпратил човек за да приеме
камиона, които указания отново не са изпълнени точно. Счита за неправилни
и изводите за пропуснати ползи от 800 евро в следствие на задържане на
документите на камиона. Твърди, че в несрещния иск точно и изчерпателно
са описани тези документи и същите са задължително условие за движението
на автомобила съгласно пътните закони в ЕС. Поради това моли решението
да бъде отменено в тази му част и да се постанови друго, с което да се уважи
изцяло предявения иск, като претендира присъждане разноски и за двете
инстанции.
По тази въззивна жалба е постъпил писмен отговор от Й.Х.. В него се
4
оспорва жалбата, като се твърди, че преведените документи са различни от
тези приложени към насрещния иск, като не са заявени и поискани
своевременно и с последващата молба от 20.01.2021г. Също така счита, че
преводачът не е компетентен да превежда от немски език, а само от
английски и поради това не може да осъществи точен превод съобразно
чл.185 от ГПК. Възразява, че самоволно е извършил прехода от Франция до
гр.*** в Белгия, тъй като и според показанията на свидетеля там се предавали
превозните средства на дружеството между шофьорите. Също така приема за
правилен изводът на съда, че няма данни за умишлени действия, които да са
причинили вреди на работодателя, което изключва предпоставките по чл.203
ал.2 от КТ.
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбите и
доказателствата по делото, намира за установено следното от
фактическа страна:
Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок от активно
легитимирана страна, поради което са процесуално допустими.
Разгледани по същество и двете жалби са неснователни.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Предметът на настоящето производство обхваща решението в
обжалваните му части. В същност се обжалва цялото решение, макар и във
всяка от жалбите, поради това и мотивите на съда ще бъдат изложени
съобразно предявените искове. Изключение прави искът по чл.224 от КТ, в
която част решението както в осъдителната, така и в отхвърлителната част е
влязло в законна сила, като необжалвано, а също и в осъдителната част по
иска по чл.128 от КТ.
Въззивната инстанция приема, че решението в обжалваната част е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са
липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е
5
произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което
няма произнасяне в повече от поисканото.
По иска с правно основание чл.344 ал.1 т.1 от КТ.
Това е главния иск по делото. С него се претендира отмяната на Заповед
за прекратяване на Трудов договор №011/18.07.2019г., считано от
13.09.2019г. и Заповед №001/16.09.2019г. на управителя на „Стожер-77“
ЕООД гр.Плевен за прекратяване на ТПО, като незаконни и нищожни.
Изцяло неоснователно е оплакването на въззивника Й.Х. за допуснати
съществени процесуални нарушения, поради това, че делото не е разгледано
по реда на чл.310 и сл. от ГПК. На първо място в случая са съединени искове,
които изключват разглеждането на делото по реда на бързото производство
съгласно чл.310 ал.3 от ГПК – тази по чл.215 и чл.224 от КТ. Това е
достатъчно основание делото да се гледа по общия ред, в който е допустимо и
приемането на насрещен иск. Дори и обаче изводът на съда да не е правилен и
делото да е разгледано по общия ред при наличие на предпоставки за
провеждане на бързо производство, въззивната инстанция не може да обмени
съдебния акт на това основание. В общия ред съдът процедира в по-дълги
срокове, но и изяснява в по-голяма степен спорните по делото въпроси, с
което не само не ограничава правата на страните, а напротив дава пълната
възможност за упражняването им.
Правилно и обосновано на събраните по делото доказателства РС-
Плевен е приел за изяснена фактическата обстановка, както и на основния
спорен въпрос по отношение на този иск, с коя заповед и на коя дата е
прекратено трудовото правоотношение между страните.
Безспорно е, че страните са сключили трудов договор
№011/18.07.2019г., съгласно който въззивникът Х. е назначен на длъжността
„шофьор тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“ с месторабота камион на
фирмата при 8 часов работен ден с възнаграждение от 560лв. месечно и
допълнително от 0.6% за придобит трудов стаж на същата длъжност/работа/,
като в полза на работодателя е уговорен срок на изпитване 6 месеца.
Единствената представена по делото при това и от двете страни заповед
за прекратяване на това трудово правоотношение е №001/16.09.2019г.
издадена на осн. чл.71 ал.1 от КТ, с която същото се прекратява считано от
16.09.2019г. по време на изпитателния срок по инициатива на работодателя.
6
Безспорно и това се следва от самата норма на чл.71 ал.1 от КТ това е
субективно право на работодателя и същото не е необходимо да се мотивира,
като ТПО се прекратява без предизвестие.
По делото няма представена друга заповед. Липсата на такава е
достатъчно доказателство, че няма издавана друга заповед за прекратяване на
ТПО. В тази връзка следва да се отбележи, че правилно съдът е разпределил
доказателствената тежест, като изрично е указал на ищеца, че следва да
представи заповед за прекратяване на ТПО съгласно собствените си
твърдения, считано от 13.09.2019г. Въпреки изричните указания на съда
такава заповед не е представена. При това положение съдът може да установи
само фактите, които са доказани в конкретното производство /налични в
кориците на делото/. Този факт е прекратяване на трудовия договор с
посочената заповед №001/16.09.2019г. на управителя на въззивното
дружество. Твърденията, както пред РС-Плевен, така и в настоящето въззивно
производство да се извеждат индиции за съществуването на друга заповед за
прекратяване на ТПО, считано от 13.09.2019г., защото така било отбелязано в
справка от НАП са несъстоятелни. Справката от НАП е правно ирелевантна
по отношение на факта относно датата на прекратяване на ТПО, доколкото е
налице изрична писмена заповед за това, издадена от компетентния орган на
работодателя и представена и от двете страни. В същото време е видно, че на
л.43-46 и л.144 от делото са налице и справки също от НАП, в която като дата
на прекратяване на ТПО е посочена 16.09.2019г. Регистъра на НАП, от който
е извъдена справката има други цели и друга доказателствена стойност, но не
може да оборва наличен документ, издаден в съответствие с КТ. Съгласно
чл.335 ал.1 от КТ, на който се позовава и въззивникът Х. трудовия договор се
прекратява писмено. В случая е налице такъв писмен документ – Заповед
№001/16.09.2019г., който не само не е оспорен, а и се ползва от ищеца-
въззивник, и документа установява кога и на какво основание е направено
изявлението за прекратяване на ТПО. Няма друг документ, с който да се
отправя волеизявление за прекратяване, а това е ясно и от протокола от
извършената проверка от ИТ, в който също се цитира само тази заповед.
За да се завърши обаче целия фактически състав на прекратяването без
предизвестие, следва това волеизявление на работодателя да е достигнало до
работника, съгласно изискването на чл.335 ал.2 т.3 от КТ. Правилен е и
изводът на съда, че това е станало на 03.10.2019г., което се удостоверява с
7
представената на л.42 обратна разписка. От нея е видно, че е налице връчване
на тази дата лично, като имената са изписани собственоръчно. Тази разписка
не е оспорена от ищеца-въззивник и е годно доказателство. Дали същата се е
намирала в офиса на дружеството на 11.10.2019г. при извършване на
проверката от страна на ИТ или не, дали е съобразена от инспекторите или не,
е факт без правно значение, доколкото е налична по делото и установява
надлежно дата на достигане на волеизявлението на работодателя за
прекратяване на ТПО до работника. От тази дата 03.10.2019г., когато това
волеизявление е стигнало до Х., трудовия договор е прекратен.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и да се
приеме, че заповедта е връчена на Х. на 04.11.2019г. /както сам твърди в
жалбата си/ то това би променило само датата на прекратяване, но не може да
обуслови незаконосъобразността й, тъй като срокът на изпитване е от
18.07.2019г. до 18.01.2020г. и през него работодателят може да прекрати
договора без предизвестие. Освен това по делото от самия ищец е
представена справка от НАП, в която изрично е посочена дата и час на
отпечатване 24.09.2019г. 14:47:08ч., което може да обоснове и извода за
много по-ранно узнаване на прекратяването на ТПО между страните.
Меродавния момент според закона не е узнаването, а е получаване на
писменото изявление. Затова и съдът приема 03.10.2019г., защото обратната
разписка на Български пощи е годно доказателство както за връчването, така
и за неговата дата.
С оглед тези си съображения съдът счита, че атакуваната заповед
отговаря на изискванията на закона и не са налице основания за нейната
отмяна, а още по-малко за обявяването на нищожността й. Това води и до
извода за неоснователност и недоказаност на предявения иск.
По иска с правно основание чл.344 ал.1 т.3 вр. с чл.225 от КТ.
Този иск, като акцесорен по своя характер следва съдбата на главния и
също следва да бъде отхвърлен, като недоказан по основание, тъй като
уволнението не е признато за незаконно.
По иска с правно основание чл.128 от КТ.
В осъдителната си част по този иск решението е влязло в сила, като
необжалвано. Предмет на разглеждане е само за сумата от 91.80лв.,
представляваща сбор от допълнителни възнаграждения по т.5 от трудовия
8
договор за периода 18.07.2019г. – 13.09.2019г., както изрично е записано в
петитума на въззивната жалба. Тази сума се основава на начисляването на
ДТВ за трудов стаж на същата или сходна длъжност /работа/ За да го
отхвърли РС-Плевен е приел, че ищецът не е доказал наличието на такъв
трудов стаж и поради това не е възможно извършването на изчисляването му.
Тези изводи се възприемат и от настоящия състав. За да се начисли ДТВ на
„прослужено време“, какъвто е общоприетия израз следва работникът да
предостави на работодателя съответните документи най-често трудова
книжка, отразяващи наличието на този трудов стаж. Няма пречка тези
документи да бъдат предоставени и на съда за нуждите на воденото
производство. В конкретния случай такива документи не са представени нито
пред работодателя, нито пред съда. От заключението на назначената съдебно-
икономическа експертиза се установява, че няма данни, предоставени от
ищеца на работодателя за начисляване на такъв процент и такива не са
начислявани. В тази насока липсват констатации и в протокола от
извършената проверка от КИТ. Същевременно съдът макар и да не е указал
изрично, чрез какви доказателствени средства следва да се установява
размера на вземанията, е посочил, че в тежест на ищеца Х. е да ги докаже.
Това според въззивната инстанция е достатъчно като разпределение на
доказателствената тежест, а не представянето на доказателства в тази насока
води и до недоказаност на претенцията, което е основание за нейното
отхвърляне.
По иска с правно основание чл.215 вр. с чл.127 ал.4 т.3 от КТ вр. с
Приложение № 3 към чл. 31. ал. 1 от Наредба за служебните командировки и
специализации в чужбина.
Тази претенция няма връзка с незаконното уволнение.
Изрично по нея съдът е указал какви доказателства и за кои периоди
следва да представи въззивникът – ищец Х.. Такива не са представени и
поради това твърденията му са приети за недоказани.
Съжденията във въззивната жалба, че ищецът е напуснал РБ на
27.07.2019г. и се е завърнал на 16.09.2019г., което се потвърждавало и от
справката на ОД на МВР за задграничните му пътувания, поради това счита,
че е бил в командировка 51 дни, а заплатените му пари са за 13 дни по-малко,
формират и извода за исковата претенция от 351 евро с левова равностойност
9
687.96лв.
Съгл. чл. 215 от КТ при командировка работникът има право и на
допълнително заплащане на суми за дневни, пътни и квартирни. Съгласно
чл.31 ал.1 от Наредба за служебните командировки и специализации в
чужбина „Персоналът на сухоземните транспортни средства получава
командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни
рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3.“ Те
са в размер по 27 евро на ден при единична езда и по 21 евро на ден при
двойна езда.
Налице са командировъчни заповеди, но не за целия исков период.
Настоящата инстанция не приема, т.н. „незаварен график“ за годно
доказателство, доколкото същият не носи името и подписа на издателя и няма
характеристиките на документ. Поради това и единственото годно
доказателство в тази насока е протокола за проверка на ДИТ, от който се
установява наличието на заповеди за общо 38дни. командировка.
Не са ангажирани обаче доказателства, че служебните задължения на Х.
са изпълнявани през време на целия период на отсъствие от България.
Въпреки изричните указания в определение 261098/24.11.2020г. на съда, не са
представени доказателства за това, че ищецът е бил командирован за датите
27.07.-31.07.2019г.; 25.08.-31.08.2019г. и 12.09.-14.09.2019г., както и
държавите и работата, за която е бил командирован. След като не е
представил тези доказателства следва и на ищеца-въззивник да се възложи
недоказаността на твърденията му. Самия факт, че не е бил в България не
означава, че е бил комадирован и е изпълнявал работа възложена му от
работодателя през целия период.
Съпоставката и с протокола на ДИТ води до извода, че само част от
периода на отсъствие от България Х. е бил командирован, а той е 38 дни. За
тези дни се дължи по 27 евро на ден съгласно заключението на ССчЕ, които
дават общо сумата от 1026 евро с левова равностойност 2006.59лв.Съгласно
същото заключение, което се приема за обективно и компетентно и от
настоящата инстанция тази сума е заплатена на въззивника Х. от въззивното
дружество, независимо, че не е коректно отразена именно като заплатени
командировъчни пари.
Тъй като дължимата сума е изплатена изцяло съгласно икономическата
10
експертиза, то и искът се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде
отхвърлен.
По насрещния иск с правно основание чл.203 ал.2 от КТ вр. с чл.82 от
ЗЗД.
Работодателят навежда три различни твърдения, по отношение на
претърпени вреди и пропуснати ползи, в следствие повещението на ищеца Х..
Първо, че е напуснал самоволно адреса за разтоварване, без да разтовари
превозвания товар, поради от фирмата по логистика отказали плащане на този
превоз на дружеството, с което е причинена пряка имуществена вреда от 732
евро. Второ, че Х. отказал изпълнението на превоз, с което пропуснал да
реализира печалба от 663 евро. Трето Х. оставил камиона на паркинг без
надзор и от него липсвали официални документи, необходими за движение на
същия и осъществяване на транспорт: свидетелството за регистрация на МПС
(талон), лиценз за осъществяване на товарни превози (заверено копие),
удостоверение за проверка на тахограф, талон за извършен годишен
технически преглед, като поради невъзможността да го ползва независимо от
наличието на нов шофьор е пропусната полза /печалба/от 800евро. Четвърто
транспортирал е камиона без съгласието на работодателя от Франция до
Белгия и е направил разход за гориво от 300евро.
За установяване на тези си твърдения е ангажирал писмени
доказателства и свидетелски показания.
Както първата, така и настоящата инстанция изцяло възприемат
показанията на свидетелят М.К., които са подробно изложени в протокола и
съдебното решение и не следва да бъдат повтаряни. От тях се проблем с Й.Х.
във връзка с осъществяване превоз на товари на територията на Франция,
като отказал да разтовари камиона, въпреки, че имола още един час работно
време според Регламент 561 ,а товарът бил фиксиран - с конкретен адрес и
час, което означавало, че тяхната фирма не си е изпълнила ангажимента.
Също така установява и, че Х. през септември месец следвало да посети три
товарни адреса, но натоварил единия, и отказал да натовари и от другите
адреси. Свидетелят посочи, че на втория товарен адрес ищецът е оставил
цялото ремарке, което е било на Теофаасенв гр. ***, и оттам отпътувал за
гр.*** в Белгия, за да сдаде камиона и да прекрати отношенията си с
работодателя. Свидетеля твърди, че е следвало да има приемо-предавателен
11
протокол за нещата, които предава, за което бил изпратен друг шофьор, на
който да се предаде всичко. Твърди, че ищецът е бил оставил ключовете под
капака на акумулатора, но взел документите, които са нужни да се извършва
транспорт и бил изчезнал – талон на МПС, заверено копие от лиценз за
превоз на товари на ***. Посочи и други документи – гражданска
отговорност, ЧМР, застраховка, годишен технически преглед. Свидетелят
твърди, че ищецът бил много агресивен, заплашвал, че ще тръгне с камиона
нанякъде, ще хвърли камиона, ще хвърли ключовете, имало заплахи - лично
към него и към управителя. Свидетелят твърди, че пътуването до гр.***, било
самоволно решение на ищеца, но това било мястото, където се предавали
всички влекачи при смяна на шофьори на дружеството.
По отношение на писмените доказателства на л.70 и л.71 и тези на л.170
и 176 настоящата инстанция не счита, че са различни, както и техния превод
не приема за недостоверен, поради което следва да се ценят наред със
събраните друг такива. От фактурата, с получател въззивното дружество на
л.70 /превод л.166/ е видно, че се отказва плащане на последен транспорт от
***.
Вторият е заявка за транспорт от 644км. С единична цена от 1.03 евро на
километър.
Тези факти се установяват и от заключението на съдебно-
икономическата експертиза.
Съгласно чл.203 ал.1 от КТ „Работникът или служителят отговаря
имуществено съобразно правилата на тази глава за вредата, която е причинил
на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите
си задължения.“, а ал.2 гласи, че „за вреда, която е причинена умишлено или
в резултат на престъпление или е причинена не при или по повод
изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от
гражданския закон.“
Разграничаването на двата вида отговорност според формата на вината е
ясно определена от законодателя. В състава на ал.2 влизат, както причинените
вреди, така и пропуснатите ползи по правилата на чл.82 от ЗЗД. При ал.1
съставомерната отговорност обхваща само причинените вреди, т.е. реалното
намаляване на имуществото на работодателя.
При описаните в насрещния иск факти и претенции става ясно, че
12
правната квалификация на иска е по чл.203 ал.2 от КТ. Претенциите са за
пропуснати ползи и вреди, в резултат на умишлени действия от страна на Х..
Очевидно е, че в случая се изключват другите две алтернативи по ал.2 на
чл.203 от КТ – вредите да са от престъпление или не при повод и изпълнение
на трудовите задължения. Като е посочил правилната правна квалификация
на насрещния иск РС-Плевен е разпределил и правилно доказателствената
тежест, кат изрично е указал на дружеството-работодател, че следва да
установи, че вредите са причинени умишлено от работника, техния вид и
размер, а също и сигурното настъпване на пропуснатата полза, осуетена от
действията на работника.
Това пряко и главно доказване не е проведено успешно от страна на
въззивното дружество. За да се установи умисъл следва да се докажат –
противоправно поведение, в резултат на което са настипили вредни
последици, като същите са били целени от дееца – пряк умисъл или са били
допускани от него, но се е примирявал с тях – евентуален умисъл.
Единствените данни за някакво противоречиво на изискванията на
работодателя поведение от страна на Х. се съдържа в показанията на
разпитания свидетел. По делото липсват заповеди или разпореждания, от
които да е видно точно какви нареждания е дал работодателя на своя
работник именно при изпълнението на тази задача. Свидетелят, макар и да
твърди, че е изпълнявал организационна функция за въззивното дружество,
не може да се приеме като представител на работодателя. Това е така, поради
липсата на писмено овластяване с определени права от страна на
представляващия търговското дружество. Само при наличието на изрично
такова писмено овластяване може да се приеме, че работодателят е делегирал
своите права на друго лице. Това може да е с нарочна заповед или да се
следва от длъжностната му характеристика, но такива доказателства няма. От
друга страна свидетелят съобщава в първия случай, че Х., като шофьор на
камиона отказал да започне разтоварване и отишъл с влекача на паркинг,
където почивал и разтоварил на следващия ден. Така описани действията му
не могат да се приемат като противоправни /най-много да са в противоречие с
изискванията на работодателя, при положение, че беше установено, че М.К. е
овластен да дава такива от негово име/. Става ясно от показанията на К., че в
същност е имало спор относно работното време, а дали то е било изтекло или
не, съдът няма как да прецени при наличието на две противоречащи си
13
твърдения – на ищеца и на свидетеля. Но дори и да не е било изтекло, не се
установява, че шофьорът е нарушил поставена му от работодателя заповед
или разпореждане. Размяната на съобщения с мобилни приложения не може
да се приеме като доказателство за валидно отправена заповед от страна на
работодателя, тъй като същите не отговарят на изискванията на ЗЕДЕУУ.
Отказът на спедиторската фирма е отказала да заплати извършения транспорт
на работодателя определено съставлява вреда за последния, само че не се
установява, тя да е причинена от противоправно поведение от страна на
работника, да е допускана /защото товарът е разтоварен/, а още по-малко да е
целяна.
По идентичен начин стои и твърдението, че поради поведението на Х.
не е осъществен превоз на стоки за 663 евро. За това твърдение е представена
една заявка за транспорт и отново показанията на свидетеля, който казва, че
Х. отказвал да натовари втория товар. Липсват други данни, установяващи
каквито и да било действия в разрез с обичайното изпълнение на служебните
задължения. Няма и изрични нареждания от работодателя как следва да се
изпълни конкретната работа, за да се прецени доколко с действията си Х. се е
отклонил от тях. Няма доказателства и за сигурността на осъществяването на
тези приходи.
Още по-недоказана е претенцията за 800 евро, в резултат на това, че Х.
невърнал документи, необходими за законосъобразно движение на камиона и
изпълнение на поръчки от ответника. Действително свид.К. установява, че
някакви документи не са върнати /не са оставени във влекача/, но същият
свидетел отрича за периода по ИМ 16.09.2019г. – 21.09.2019г. да са имали
отношения с логистична фирма Ексан.
Що се касае до връщането на камиона в гр.*** съвсем логично и не
противоправно звучи обяснението на Х., че е върнал машината, там където я е
получил. От показанията на свидетеля К. се установява, че това е било
обичайното място на което се е предавал камиона. Ето защо и не може да се
приеме, че транспортирането на превозното средство от Франция до Белгия,
представлява умишлено причинена вреда, целяща изразходването на гориво
за 300 евро. Отделно от това самото изчисление на сумата не се установява от
заключението на вещото лице, като реално.
Всичко това води до извода, че предявения насрещен иск с правно
14
основание чл.203 ал.2 от КТ е недоказан по своето основание и по размер,
поради което следва да бъде отхвърлен.
Предвид изложеното Окръжният съд приема, че обжалваното Решение
на Плевенски районен съд, е валидно, допустимо и обосновано на
доказателствата по делото в съответствие с разпоредбите на Закона, липсват
основания за неговото изменение или отмяна и поради това следва да бъде
потвърдено. С оглед подробността и обстоятелствеността на изложените към
първоинстанционното решение мотиви въззивната инстанция препраща и към
тях на основание чл.272 от ГПК.
Тъй като и двете жалби съдът приема за неоснователни, то и не следва
да се присъждат разноски в настоящето производство.
С оглед всичко гореизложено, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА на осн. чл.272 от ГПК Решение №
260369/14.05.2021г., постановено от Плевенски районен съд по гр. дело №
83/2020г., в обжалваната му част като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от съобщението до страните, че е изготвено по реда на
чл.280 и следващите от ГПК, само в частта относно исковете с правно
основание чл.344 ал.1 т.1 и т.3 от КТ съгласно чл.280 ал.3 т.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15