Р Е Ш Е Н И Е № 260084
гр.Пловдив, 19.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично
заседание на десети декември през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
РУМЯНА АНДРЕЕВА
БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
при секретаря Бояна Дамбулева, като разгледа докладваното от съдия Румяна
Андреева гр.дело № 2523/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Г.Т.Х. с ЕГН
********** срещу решение № 1619/14.05.2020 г., постановено по гр.д. № 6916/2016
г. по описа на Районен съд - Пловдив, ХVІІ гр. състав, с което е отхвърлен
предявеният от нея против Н.Г.В. с ЕГН ********** иск с правно основание чл.109
ЗС за осъждането му да премахне незаконно построените в североизточната част на
собствения му УПИ X-847, кв.71 по действащия план на гр. *** двуетажна
сграда, която представлява мебелна работилница на първия етаж, офис и зимна
градина на втория етаж, както и едноетажна жилищна сграда, представляваща
мебелна работилница в същия поземлен имот, които пречат на ищцата да упражнява
правото си на собственост върху притежаваната от нея жилищна сграда построена в
УПИ XIV-1705 в кв.71 по плана на града, одобрен със заповед № 44/1967г. №
579/2011г. и № 300-4-25/2004г. с площ от 540 кв.м при граници на имота: УПИ
IX-1706, УПИ II-1702, УПИ XI-1701 УПИ X-847 и улица, както и е отхвърлен
искът на Г.Т.Х. против Н.Г.В. за осъждането на последния да заплати на ищцата
сумата от 1140 лв. разноски за материали и труд за отстраняване на настъпилите
повреди по жилищната сграда на ищцата както следва: очукване на мазилка по
стени и тавани от 26 кв.м –30 лв.; полагане на мазилка по летвени тавани 16
кв.м. –130 лв.; шпакловка по стени и тавани 26 кв.м. –250 лв., грундиране на
стени и тавани 56 кв.м. –240 лв.; боядисване на таван с латексова боя 16 кв.м.
–130 лв.; залепване на тапети 40 кв.м. –290 лв., пренасяне на строителни
отпадъци и почистване – 70 лв. С въззивната жалба е направено оплакване, че
така постановеното решение е неправилно и незаконосъобразно поради нарушаване
на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и
необоснованост, поради което се иска неговата отмяна и постановяване на решение
по същество, с което исковете да бъдат уважени с присъждане на разноски.
Въззиваемата страна Н.Г.В. оспорва въззивната
жалба като неоснователна.
От Г.Х. е постъпила частна жалба против
определение № 7832 от 27.07.2020 г., постановено по гр.д. № 6916/2016 г. по
описа на Районен съд - Пловдив, ХVІІ гр. състав, с което по реда на чл. 248 от ГПК е осъдена да заплати на Н.В. сумата от 800 лв. разноски в
първоинстанционното производство. Прави се искане за отмяна на определението в
тази му част и за отхвърляне на искането за изменение на решението чрез
присъждане на тези разноски.
Въззиваемата страна по тази частна жалба
Н.В. взема становище за нейната неоснователност.
От Н.Г.В.
чрез адв.С.Я. е постъпила частна жалба против определение № 7832 от
27.07.2020 г., постановено по гр.д. № 6916/2016 г. по описа на Районен съд -
Пловдив, ХVІІ гр. състав, с което по реда на чл. 248 от ГПК е оставено без
уважение искането му за присъждане на допълнителни разноски от 500 лв. за
явяване в съдебни заседания. Счита се, че в тази част определението е
неправилно като незаконосъобразно, поради което се иска неговата отмяна и
постановяване на друго такова определение по същество, с което да му се
присъдят и тези разноски.
От въззиваемата страна по частната жалба
Г.Х. е постъпил отговор, с който тази частна жалба се оспорва като
неоснователна и се прави искане за нейното отхвърляне.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на
събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
По въззивната жалба:
Въззивната жалба е подадена в срока
по чл. 259, ал.1 от ГПК от лице, имащо право на жалба и като такава
е процесуално допустима.
Същата обаче е постъпила в съда на
16.06.2020 г., която дата е последния ден от двуседмичния срок за обжалване. В
жалбата не са изложени никакви съображения във връзка с твърдението за
неправилност на първоинстанционното решение, а същата има изцяло бланкетен
характер. След дадена от първоинстанционния съд възможност за уточнения на
обстоятелствата, на които се основават съображенията за неправилност на
решението, жалбоподателката е подала допълнение към въззивната си жалба с молба
от 22.07.2020 г. Тези уточнения обаче са направени след като е изтекъл
законният срок за въззивно обжалване и не може да бъдат взети предвид.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателката в обратната насока, направени
с молба от 29.12.2020 г., с която е било поискано отмяна на определението за
даване ход на устните състезания с оглед изготвяне на нов доклад по делото чрез
включване в предмета на въззивно обжалване и на тази допълнителна въззивна
жалба. Неоснователно е позоваването на жалбоподателката на чл.62, ал.3 от ГПК,
доколкото от първоинстанционния съд не е бил определен по-дълъг срок за
обжалване в решението му. Неоснователно е и възражението, че наличието на
производство по администриране на частната жалба против определението по чл.248 ГПК обуславя спиране на срока по обжалване на решението.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Това означава, че въззивната инстанция осъществява контрол за
правилността на първоинстанционното решение по принцип в рамките на заявените в
жалбата основания, като служебно следи единствено за спазването на
императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК –
ВКС.
В исковата си молба ищцата Г.Т. е изложила
твърдения, че собственик на недвижим
имот в гр. *** с административен адрес: ***, който представлява УПИ XIV-1705 в
кв.71 по плана на града, одобрен със заповед № 44/1967г. № 579/2011г. и №
300-4-25/2004г. с площ от 540 кв.м., ведно с построените в него жилище,
стопански сгради и подобрения в него, като по скица тези постройки
представлявали две двуетажни масивни сгради, както и долепена до тях масивна
постройка. Твърди още, че ответникът
Н.Г.В. е собственик на съседния имот УПИ X-847 в кв.71, в който през
1994 г. е извършил незаконно строителство,
използвайки стената на нейната къща, като е прилепил и изградил
двуетажна постройка, първият етаж от която се използва за мебелна работилница,
а втория етаж - за офис и зимна градина, покрита с поликарбонатни плоскости.
През 2009г. ответникът, като е използвал отново стената на ищцата, незаконно е
изградил и втора едноетажна постройка, която използва като мебелна работилница, като е монтирал в същата роботизирана система
за дърворезба. Твърди се, че в резултат на извършеното строителство в една от
стаите на в двуетажната жилищна сграда на ищцата - т.н. пета стая, се появили
течове и повреди, които произтичали от дъждовни и атмосферни води, резултат от
долепената пристройка на ответника, която била с наклон на покрива на тази
сграда към външния ограден зид. Твърди се още, че напукванията се дължат и на
силните вибрации от страна на дърводелските машини в мебелната работилница на
ответника. В резултат на течовете и вибрациите стената на стаята, долепена до постройката на ответника
е силно напукана, а на височина 1.20м. от пода е навлажнена и е с мухъл,
таванската мазилка е паднала, а там където не е паднала, е силно напукана и
подкожушена, повредено е и мазилката по тавана и тапетите по стените.
Изложени са и твърдения в резултат на
неправилното използване на запалителни течности при извършване на заваръчни
дейности в мебелната работилница на ответника същестува реална опасност къщата
на ищцата да изгори.
Предвид на гореизложеното ищцата иска от
съда осъждането на ответника да премахне незаконно построените двуетажна
сграда, която представлява мебелна работилница на първия етаж и офис и зимна
градина на втория етаж, да премахне едноетажна жилищна сграда, представляваща
мебелна работилница и да и заплати сумата от 1140 лв., представляващи стойност
на материали и разходи за труд за възстановяване на причинените върху имота и
вреди.
С решението си районният съд правилно е
взел предвид, че предметът на иска по чл. 109 ЗС, така както е формулиран с
петитума на исковата молба, не включва изрично искане за преустановяване
дейността на ответника, а търсената защита включва единствено искането за
премахване на постройките и като последица от това - да се преустанови дейността на ответника.
Правилно районният съд е приел, че дейността, която извършва ответника може да
бъде обсъждана доколкото е във връзка с твърденията на ищцата, че се
осъществява в постройките, за които ищцата счита, че са незаконни и поради тази дейност и пречат. Като е
разгледал иска при тези фактически твърдения и съобразно така отправените към
съда искания, първоинстанционният съд е постановил допустим съдебен акт.
При анализ на доказателствения материал
ПРС е приел, че съгласно заключението на вещото лице Т. и Б. е възможно
съществуването на занаятчийска работилница в урабанизираните зони съгласно чл.
17, ал.2 от Наредба № 7. Ответникът е организирал такава работилница в
процесните сгради, чието премахване се иска, като двуетажната сграда е в режим
на търпимост, а едноетажната сграда е предвидена по ПУП. Съдът е приел, че
макар, че и двете сгради не притежават необходимите строителни книжа и не биха
могли да съществуват по този начин, ако сега бяха изградени, незаконността на строежа
сама по себе си не обуславя уважаването на негаторния иск, ако този строеж не
смущава правото на ищеца.
Съдът е формирал извод за недоказаност по
делото на твърденията на ищцата за
незаконност на осъществяваната от ответника дейност в сградите, чието премахване се иска, както и
и за неустановяване по делото, че както двуетажната, така и едноетажната
сграда, които се иска да бъдат премахнати, да застрашават и поставят в опасност
жилищна сграда на ищцата.
В обобщение ПРС е приел, че дори и изцяло
да се приеме тезата за незаконност на постройките, чието премахване се иска,
нито дейността на ответника се явява вредоносна за ищцата, нито пък тази
дейност предизвиква шум, вибрации и други неблагоприятни последици за нея,
които да пречат на упражняване правото й на собственост.
Предвид бланкетния
характер на жалбата, тъй като в нея не е
посочено защо жалбоподателката счита, че решението на РС е неправилно, следва да се приеме, че обжалваното решение е
правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по
останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на ПРС на основание чл. 272 ГПК, обосноваващи извод за неоснователност на предявените
искове. Първоинстанционният съд е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон. Независимо от това
следва да се добави и следното:
Предявеният иск с правно основание чл. 109, ал.
1 ЗС предоставя правна
защита на правото на собственост срещу всяко пряко или косвено неоснователно
въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на
собственост, което може и да не накърнява владението, но ограничава, смущава и
пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта според нейното
предназначение. За да са налице предпоставките на чл. 109 ЗС е необходимо да се
докаже, че ищецът е собственик на имота, както и че с неоснователните си
действия/бездействия ответникът му пречи
да упражняват правата си на собственост.
В конкретния случай
за уважаване на иска не е достатъчно да бъде доказано дали даден строеж е
изграден с или без издадени строителни книжа, а следва да бъде установено дали
построеното пречи на упражняване правото на собственост в пълен обем, като
създава пречки
за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/. В тази насока са
дадените задължителни указания в ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015
г., ОСГК на ВКС.
С оглед на изложеното по-горе настоящият
състав приема , че не би могъл да бъде уважен искът по чл.109 ЗС, доколкото
самите посторойки не пречат върху
упражняване правото на собственост на ищцата. Не може да бъде споделена
тезата на ищцата, че наличието на незаконен строеж, съответно липсата на
предпоставки за установяване на режим на търпимост на строежа, е достатъчно, за
да бъде уважена исковата претенция. /В този смисъл е решение № 23/09.04.2014 г.
по гр. д. № 5465/2013 г. по описа на ВКС/ . От събраните по делото
доказателства не може да бъде направен извод, че поради изграждането на двете
сгради и осъществяваната в тях дейност – дърводелство и дърворезбарство
от страна на ответника се нарушава възможността на ищцата да ползва своя имот
по предназначение.
Районният съд е постановил правилно и
законосъобразно решение и като такова ще се потвърди.
По частните жалби против определение №
7832 от 27.07.2020 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК:
С постановеното по делото решение РС е
присъдил на ответника предвид отхвърлянето на исковете сумата от 1000 лв.
разноски за адвокатско възнаграждение.
С молба от 27.05.2020 г. ответникът чрез
адв.Я. е посочил, че е представил три списъка с разноски поради продълителността
на производството пред РС, като е поискал изменение на решшението в частта за
разноските чрез присъждане на всички направени разноски, общо в размер на 2400
лв., направени от ответника поради заплащане на допълнително адвокатско
възнаграждение от 100 лв. за всяко явяване пред съда на адв.Я.. С молба от
05.06.2020 г. ответникът е уточнил, че претенцията му е за заплащане на
разноски общо от 2300 лв., колкото действително е направил.
С обжалваното тук определение ПРС е уважил
частично искането
на основание действащата за исковия период разпоредба на чл. 7, ал. 8 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като е придсъдил
допълнителни разноски за ответника в размер на 800 лв., които е изчислил на
база броя на съдебните заседания, в които са извършвани процесуални действия /
8 съдебни заседания/ и е отхвърлил
молбата за размера на адвокатското възнаграждение от 500 лв., съответстващ на 5
съдебни заседания, в които не са били извършвани действия за събиране на
доказателства.
Така поставеното определение е правилно и
следва да се потвърди в частта му, с която в полза на ответника и в тежест на
ищцата са присъдени допълнително 800 лв. за заплатеното от него на адв.Я.
адвокатско възнаграждение.
Отговорността за разноските е предопределена
от изхода на спора, като по правило присъждането им е свързано със
санкционирането на едната страна за неправомерното въвличане на другата в
съответното производство. В случая с решението по съществото на спора исковете
са отхвърлени като неоснователни, поради което и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът има право на разноските, направени в хода на делото.
Присъждането им е поискано своевременно до
приключване устните състезания пред РС,
а заплащането на претендираното адвокатско възнаграждение в размер на
общо 2300 лв. се установява от
приложените по делото 3 договор за правна защита и съдействие. В производството
пред РС са проведени общо 23 съдебни заседания, събран е изобилен
доказателствен материал, а делото е продължило четири години. Становището на
настоящия съдебен състав е обаче, че възнаграждение на процесуалния
представител на страна се дължи за явяването по всяко съдебно заседание, а не
само за явяването по тези, в които са събирани доказателства. Предвид
продължителността на делото и неговата фактическа и правна сложност, общ размер
на заплатеното адвокатско възнаграждение, заплатено от ответника от 2300 лв. не е прекомерен, поради което
същото следва да се присъди в пълен размер.
Ето защо определението като правилно ще се
потвърди в частта му, с която ищцата
Г.Х. е осъдена да заплати на ответника
Н.В. сумата от 800 лв. – допълнителни разноски в първоинстанционното
производство. В частта му, с която искането на ответника за присъждане на
допълнителни разноски от 500 лв. е отхърлено, определението е неправилно и като
такова ще се отмени, а на ответника – тук въззиваем ще се присъдят допълнително
разноски в размер на 500 лв. за заплатеното от него адвокатско възнаграждение
за разглеждането на делото пред РС.
Предвид неоснователността на въззивната
жалба, жалбоподателката Г.Х. ще следва да заплати на въззиваемия Н.В. направените от него разноски пред втора
инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв.
По тези съображения Съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
1619/14.05.2020 г., постановено по гр.д. № 6916/2016 г. по описа на Районен съд
- Пловдив, ХVІІ гр. състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 7832 от
27.07.2020 г., постановено по гр.д. № 6916/2016 г. по описа на Районен съд -
Пловдив, ХVІІ гр. състав в частта му, с която
е изменено решение № 1619/14.05.2020 г., постановено по гр.д. № 6916/2016
г. по описа на Районен съд - Пловдив, ХVІІ гр. състав в частта за разноските,
като Г.Т.Х. е осъдена да заплати на Н.Г.В. сумата от още 800 лв. разноски за
адвокатско възнаграждение.
ОТМЕНЯ определение № 7832 от 27.07.2020 г., постановено по гр.д. № 6916/2016 г. по
описа на Районен съд - Пловдив, ХVІІ гр. състав в частта му, с която е оставено без уважение искането на Н.Г.В. за
изменение на решение № 1619/14.05.2020 г., постановено по гр.д. № 6916/2016 г.
по описа на Районен съд - Пловдив, ХVІІ гр. състав в частта за разноските, като
Г.Т.Х. бъде осъдена осъдена да му
заплати сумата от още 500 лв. разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Г.Т.Х. с ЕГН ********** с постоянен адрес:
*** да заплати на Н.Г.В. с ЕГН ********** *** сумата от още 500 петстотин/ лв.
– допълнителни разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред
районния съд, както и сумата от 1000 /хиляда/ лв. - разноски по делото пред
въззивната инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: