Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 01.06.2017 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, III-Б въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и
първи март през две хиляди и
седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНЕЛИЯ
МАРКОВА
ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря
Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 15349 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № I-42-166
от 20.08.2015 г., постановено по гр. д. № 26971/2012 г., по описа на СРС, 42
състав, ответникът „Ю.Б.”АД, ЕИК ******, е осъден да заплати на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на Ц.С. А. сумата от 4565.62 лева
– платена без основание за периода м.10.2007
г. до м.03.2012 г., поради едностранно увеличение на лихвения процент,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на
иска - 15.05.2012 г. до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлен
предявеният от ищеца Е.С.Х. срещу „Ю.Б.“ АД иск за осъждане на ответника да
заплати сумата от 1 (един) лев,
поради увеличение на лихвения процент.
С
решението е отхвърлена и исковата претенция с правно основание чл. 26 ЗЗД,
предявена от Ц.С. А. и Е.С.Х. срещу ответника „Ю.Б.“ АД, за прогласяване
недействителност на договорната клауза на чл.
6, ал. 2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 25545 от
29.08.2007 г., както и исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
предявени от Ц.С. А. и Е.С.Х. срещу ответника „Ю.Б.“ АД за осъждане на
ответника да заплати сумата от 11 629.88 лева
на Ц. А. и сумата от 1 лев на Е.Х., като
СРС е прекратил производството по делото в частта, в която е предявена
искова претенция с правно основание чл. 26 ЗЗД за прогласяване недействителност
на клаузата на 12, ал. 1 от договор
за кредит за покупка на недвижим имот HL 25545 от 29.08.2007 г.
С
решението ответникът „Ю.Б.”АД е осъдено да заплати на ищеца Ц.С. А. на
основание чл. 81 ГПК, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 745.00
лева
– разноски по делото, а двамата ищци са осъдени да заплатят на ответника
разноски по делото в размер на 3 550.00 лева.
С
определение от 05.08.2016 г.,
постановено по реда на чл. 248 ГПК е отхвърлено искането на Ц.С. А. и Е.С.Х. за
изменение на решението в частта за разноските.
Решението е обжалвано от ищците Ц.С.
А. и Е.С.Х. в частта, в която е отхвърлен предявеният от тях иск за прогласяване недействителност на
договорната клауза на чл. 6, ал. 2
от договора за кредит за покупка на недвижим имот HL 25545 от 29.08.2007 г.,
както и в частта, с която е отхвърлен иска
за осъждане на ответника да заплати сумата от 11 629.88 лева на основание чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД.
В
жалбата са изложени подробни съображения за неправилност на решението в
обжалваната част с искане да бъде отменено и постановено друго с което исковете
да бъдат уважени. В жалбата се твърди, че не е възникнало на претендираното от
банката задължение за кредитополучателите да изплащат в швейцарски франкове на
изтегления кредит, който е бил договорен и усвоен в евро. Твърди се, че
първоинстанционното решение се основава на неверни фактически констатации на
база събраните по делото доказателства. Неправилно съдът е приел, че страните
са постигнали съгласие кредитът да бъде договорен в чуждестранна валута – в
швейцарски франкове. Твърди се, че кредитът е уговорен в евро в размер на
120 000.00 евро, но не и в швейцарски франкове. Изводите на съда в тази
насока се основавали на неправилно приложение на материалния закон, а от друга
страна – същите не се основавали на доказателствата по делото. Твърди се, че
страните са подписали документ – бланкет, като същия само бил подписан, без да
съдържа към този момент на съдържание относно постигнато съгласие с променения
размер на кредита в швейцарски франкове, претендиран от банката. Сочи се, че
съдът не е обсъдил и доказателствената стойност на искането за усвояване на
кредит. Твърди се, че добавките на ръка не са подписани от страните. В жалбата
се релевира довод, че по делото не са представени документи, които да съдържат
волеизявление на кредитополучателите относно приложим курс и конкретен размер
на кредит в швейцарски франкове. На следващо място, излага се от страните, че
съдът е основавал изводите от решението си на доказателство, което не е прието
надлежно по делото. Сочи се на тази база, че месечна вноска в швейцарски
франкове не е уговорена. Освен това, в приложение № 1 банката е вписала кредит
в размер на 198 698.00 швейцарски франка, а съгласно погасителния план,
същият кредит е одобрен в размер на 200 624.43 франка. Според жалбата
съдът е основал решението си върху документи, които съдържат на очевидни
несъответствия в тях. Твърди се, че и към този момент не може безспорно и безпротиворечиво
да се установи на размера на тази сума. Сочи се, че по делото няма
доказателства, от които да е видно, че страните по кредита са се били
договорили същият да е в швейцарски франкове. В тази насока по съществото на
спора от фактическа страна се излагат на конкретен и изчерпателен анализ на
доказателствата, които следва да се приемат от въззивната инстанция. Твърди се,
че банката е превалутирала кредита в евро служебно, въпреки, че самият договор
за кредит предвижда на единствена възможност за кредитополучателите да усвоят
уговорената сума в евро. На следващо място кредит в евро чрез франкове не
означава на кредит във франкове. Неправилно съдът бил приел, че едностранното
изчисляване на кредита от евро в швейцарски франкове от банката е породило на
правни последици и е довело до промяна на валутата от евро в швейцарски
франкове, а последвалото превалутиране от 12.09.2007 г. на кредита от
швейцарски франкове в евро, не е породило правни последици и не е довело до
промяна на валутата на кредита от швейцарски франкове в евро. Сочи се, че този
извод на съда е очевидно нелогичен. Излага
се, че обжалваното решение на съда е в противоречие с ТР № 4/2014 на ОСГТК на
ВКС. В конкретния случай, банката едностранно е променила на уговорения
кредит за 120 000.00 евро в друга валута и е недопустимо вместо
уговорената валута в евро страната да връща друга такава във швейцарски
франкове. В допълнение се излага, че изводите на съда за незаконосъобразността
на промяната на уговорената лихва по кредита са важими и за
незаконосъобразността на промяната на размера и вида на валутата на кредита.
Твърди се за неправилен извода на съда, че цитираната договорна клауза създавала
задължение за връщане на парична сума по договора за кредит във валута,
различна от валутата, в която е усвоен кредита. Сочи, се, че банката не е
изпълнила на задължението си да предостави на страните на уговорения кредит в
швейцарски франкове. В жалбата с изчерпателни аргументи се атакуват на изводите
на съда и същите се интерпретират съгласно правния интерес на жалбоподателя. По
отношение на нищожността на клаузата на чл.6, ал.2 от договора за кредит се сочи
във въззивната жалба, че неправилно съдът не е отчел и съобразил на доводите на
ищците, че прилаганият начин на връщане на кредита от банката във валута,
различна от валутата, за която е уговорен кредита, създавал на значителна
неравнопостановеност в отношенията между кредитор и кредитополучател и че тази
договорна клауза сама по себе се явявала да е неравноправна. Твърди се от
жалбоподателите, че съдът не е извършил никаква преценка на всички
обстоятелства, свързани със сключването на договора за кредит и всички клаузи
от него в нарушение на изискването на чл.145 от ЗЗП. Съдът не бил съобразил, че
към момента на сключване на договора за кредит, франка като валута е бил на
исторически ниски нива, а поскъпването на валутата е било очаквано от банката,
но не и от средния потребител, който не би имал достъп до такава специализирана
информация. Неправилно съдът е приел, че към момента на сключване на договора,
оспорената клауза не е била във вреда на потребителя. Именно, настъпилото и
очаквано от банката поскъпване на франка се дължало на уговорените с договора
права и задължения на съконтрахентите в различна валута. От страните се твърди,
че банката съзнателно е включила в договора за кредит на оспорената клауза,
като потребителят е винаги по-слабата страна в правоотношение
потребител-търговец. На следващо място се излага в жалбата, че съдът не е
съобразил на всички относими обстоятелства с цел преценка на това какви нужди
на страните обслужва условието на кредитополучателите да погасяват кредита в
швейцарски франкове. По делото, обаче, не се е установило каквато и да е нужда
или полза за кредитополучателите да изплащат дълга си в швейцарски франкове. Именно
въведеното от банката условие обслужва единствено на нейният интерес. Това
поведение на банката е в разрез с изискването за добросъвестност по смисъла на
чл.143 от ЗЗП и с добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. В
жалбата пространно се излага, че съдът не е обсъдил в решението договорната
клауза на чл.6, ал.2 от договора за кредит, като противоречаща на добрите
нрава. Страната сочи, че чрез посочената клауза се въвежда валутен риск, който
прави договора алеаторен, тъй като още към момента на сключването на договора
не е била известна стойността на задължението, което да се върне цялостно на
банката по договора за кредит. Оспорената клауза въвеждала на хазартен елемент
в договора за кредит, поради което противоречала на чл.143, т.18 от ЗЗП. В
жалбата се развиват на пространни доводи за наличие на валутен риск и неговите
последици върху кредитополучателите. Не следвало неоснователно поетият от
потребителите валутен риск да е за тяхна сметка, тъй като прилаганият от
банката курс рефлектира върху тях. Сочат се за погрешни изводите на
първоинстанционният съд, че клаузата по чл.6, ал.2 от договора за кредит не е
неравностойна и е действителна. Банката е постигнала на икономически ефект от
цялата дейност, като този ефект е довел до неоснователно обогатяване, а то само
по себе си влече на неравноправност на оспорената уговорка. Сочи се, че кредита
бил служебно превалутиран от банката на 12.09.2007 г. в евро. Тази промяна е
била осъществена само със съгласието на банката, като всички неблагоприятни
последици от извършените промени и приложените неравноправни клаузи остават за
сметка на потребителите. Твърди се за необоснован на извода на съда за
действителност на оспорената клауза. Според ЗЗП и трайната практика на СЕС
(цитират се решения) съдът бил задължен да следи за наличие на неравноправни
клаузи в потребителски договори и да не допуска обвързване за потребителя като
по-слабата страна. Сочи се, че съдът не е извършил дължимата проверка за
неравноправност на клаузата. Предявява се искане към въззивната инстанция за
преценка на неравноправните клаузи в договора и за съобразяване на всички
обстоятелства по случая. Твърди се, че с решение на КЗП клаузите на чл.6, ал.2
и чл.22 от типовите договори на банката, какъвто е процесният договор, са били
обявени за неравноправни от страна на КЗП с протокол № 22 от 27.05.2015 г. По
отношение на осъдителния иск за неоснователно обогатяване, се твърди на посоченото
основание на нищожността на клаузата на чл.6, ал.2 от договора, при което логично
се явявала на основателна осъдителната претенция на страните по чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД, поради което банката следвало да възстанови на Ц.Н. сумата от
11 629.88 лева, представляваща получени при начална липса на основание на
курсовите разлики от движението на курса на швейцарския франк, събиран от
банката за периода от месец октомври 2007 г. до месец март 2012 г. В тази
насока страните се позовават на приложената по делото ССчЕ. Във въззивната
жалба се излагат доводи срещу решението на СРС и в частта на разноските, като
присъдения размер на адвокатското възнаграждение се явявал прекомерен
(надвишавал пет пъти размера на минималното адвокатско възнаграждение по
наредбата). Искането в жалбата е за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част, в частта за разноските и за уважаване на предявените искове
по чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.143 в.146 от ЗЗП вр. чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и по чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Претендират
се разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба и насрещна
въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“ АД срещу решението в частта, в която е
отхвърлен предявеният срещу ответника иск по чл. 26 ЗЗД за прогласяване
недействителност на договорната клауза на чл. 6, ал. 2 от договора за кредит за
покупка на недвижим имот HL 25545 от 29.08.2007 г. В насрещната въззивна жалба
се сочи правният интерес на банката от подаването на такава, тъй като иска за
нищожност на клаузата по чл.6, ал.2 от договора за кредит се явявал да е
обусляващ на иска по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за връщане на сумата от
11 629.88 лева и би могло, при уважаване на първия иск от въззивната
инстанция, то банката логично да би била осъдена да върне посочената сума на
ищците. В насрещната въззивна жалба страната сочи с подробни съображения, че
искът за нищожност на клаузата по чл.6, ал.2 от договора бил оценяем по
стойността на договора, а не неоценяем, както бил приел СРС. В тази част
исковата молба на ищците била нередовна, а първоинстанционният съд се е
произнесъл по нередовна искова молба. В отговора на въззивната жалба на „Ю.Б.“
АД се излагат на изчерпателни съображения по съществото на спора. Сочи се
клаузата на чл.6, ал.2 от договора е достатъчно ясна и достъпно формулирана.
Твърди се, след като клаузата е била достатъчно ясна за потребителите, то
същата ги е обвързала, тъй като тогава те не са възразили срещу нея. Неправилно
се оспорва от потребителите на действителността на посочената клауза.
Ирелевантно е според банката дали тя е изпълнила на задължението си да отпусне
кредита в швейцарски франкове. Сочи се, че действителността на договорните
клаузи се преценявала към момента на сключването на договора за кредит. Твърди
се, че страните са договорили кредита в швейцарски франкове, като плащанията на
вноските по него са в тази валута. В отговора се излагат на изчерпателни
съображения срещу доводите от въззивната жалба на страните, които по съдържание
са обратни на изложените от последните аргументи и съображения. В тази насока
ответника по делото подкрепя като правилни и обосновани на изводите на СРС
досежно приетото от него, че процесната клауза на чл.6, ал.2 от договора за
кредит не се явявала да е неравноправна. Сочи се, че измененията на валутните
курсове не зависели от волята на банката. В тази насока, страната се позовава
на ТР № 4 от 29.04.2015 г. на ВКС по т.д.№ № 4/2014 г. на ОСГТК. На следващо
място, в отговора на въззивната жалба се сочи, че страните ищци неправилно
претендират по иска по чл.55 от ЗЗД на сума в български лева, т.е. нито в евро,
нито в швейцарски франкове. Излагат се изчерпателни доводи по иска за
отхвърляне на курсовите разлики, като недължимо платени. Страната се позовава
на изводите на първостепения съд в тази насока и че не са налице основания за
присъждане на претендираните валутни разлики, тъй като страните с ясно съзнание
за валутния риск са се били обвързали с търговеца. Сочи се, че ищците са
погасявали на своите задължения в швейцарски франкове като единствената валута,
в която кредитът е бил уговорен и усвоен. Други договорки в договора за кредит
нямало. Поради това искът за сумата от 11 629.88 лева се явявал на
неоснователен. На следващо място страната възразява за приемане по делото на
извлечението от протокола на КЗП, цитиран във въззивната жалба като
преклудирано. Релевират се изчерпателни съображения в тази насока. Искането на
страната е за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се
разноски.
По
делото е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба от двамата ищци, в който
е изразено становище за нередовност и недопустимост на същата. В отговора на
насрещната въззивна жалба се излагат на изчерпателни съображения по съществото
на спора. Счита се, че страната нямала правен интерес от подаването на такава
жалба съгласно практиката на ВКС. Сочат се на доводи за нередовност, недопустимост и неоснователност на насрещната
въззивна жалба. Цитира се задължителна практика на ВКС за преценката кога един
иск е оценяем и кога не е такъв. Твърди се, че клаузата на чл.6, ал.2 от
договора предвиждала на неопределена по размер и номинална стойност сума в
швейцарски франкове.
С
въззивна жалба от 14.09.2015 г. решението е обжалвано от ответника и в частта,
в която предявеният срещу него иск за сумата от 4 565.62 лева е уважен,
като във въззивната жалба са изложени на подробни съображения за недопустимост
и неправилност на решението в обжалваната част с искане да бъде обезсилено,
респ. отменено и искът да бъде отхвърлен. Инвокират се доводи за недопустимост
на решението в тази част, тъй като разгледаният иск се явявал предявен на
незаявено основание, а съдът е нарушил диспозитивното начало. Страната извършва
анализ на изложените в исковата молба обстоятелства, при които същата се
явявала недопустима, а релевираните в нея твърдения - противоречиви. Сочи се,
че съдът изобщо не бил обсъдил на твърденията и доводите на ищците за
неравноправност и липсата на индивидуално договаряне на оспорените клаузи от
договора за жилищен ипотечен кредит. Неправилно
съдът не бил игнорирал доводите на ищците в исковата молба и уточнението към
нея, а направо е уважил на предявените искове с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД. Твърди се, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, тъй като нито в
исковата молба, нито в уточнението към нея се е искало на връщане на надплатени
суми. Сочи се, че съдът не се е произнесъл по неравноправността и липсата на
индивидуално договаряне на оспорените клаузи от договора, а вместо това е
уважил иска за осъждане за връщане на недължимо платеното на основание извън
предявеното в исковата молба и уточнението към нея. Това се явявало недопустимо
действие, а решението следвало да се обезсили в тази част, а делото върнато на
СРС – за произнасяне по непредявения иск. Страната в тази насока се обосновава
на съдебна практика на ВКС по чл.290 от ГПК. В случай се, че съдът приеме за
допустимо постановеното решение, то същото се явявало неправилно по доводите и
съображенията, изложени от страната в първоинстанционното производство. При
неоснователност на иска по чл.55, ал.1 от ЗЗД, неоснователна се явявала и
претенцията по акцесорния иск за лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Претендират се разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ищцата Ц. А. на така
подадената въззивна жалба, в която са изложени съображения за неоснователността
й, с искане да бъде отхвърлена и решението – потвърдено обжалваната от
ответника част. Страната релевира доводи, че твърденията от въззивната жалба,
че съдът се е произнесъл по непредявен иск са несъстоятелни. Сочи се, че ищцата
е спазила изискванията за индивидуализиране на предмета на делото по иска по
чл.55, ал.1 от ЗЗД чрез очертаване на спорното право, на неговите страни и на
юридическите факти, от които произлиза спорното право. Твърди се, че банката не
правела разлика между правните основания на кумулативно съединените искове. При
това положение за нея липсвал правен интерес от обжалването на съдебното
решение в тази част. Страната сочи, че действително СРС не е обсъдил доводите
на ищцата за неравноправност на клаузи от договора за кредит, като този пропуск
на съда се ползвал от ответника, а последният не можел да търси при тези
обстоятелства защита за себе си. Излага се, че обсъждането на нищожността в
мотивите на решението не са и не могат да са абсолютна процесуална предпоставка
за допустимост на иска по чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, нито за допустимост на
решението, с което се уважава на такъв иск. Страната в тази насока се позовава
на ППВС № 1 от 1979 г. Твърдението на ищеца за неравноправност на договорните
клаузи е основание на друг иск и неразглеждането на тези твърдения от СРС не
може да се цени като необосноваване на иска с правно основание чл.55, ал.1,
предл. 1 от ЗЗД. След като нищожността на договорните клаузи не е разгледана и
установена, това не значи, че процесната сума е платена с основание. Извършва
се позоваване в тази насока на решение на ВКС по чл.290 от ГПК. Страната се
позовава на изводите на СРС като правилни и според нея е налице липсващо
съдържание на договора за кредит относно условията за промяна на лихвата и как
този компонент може да бъде променян. По същество страната релевира доводи
обратни по съдържание на изложените от ответника възражения. Сочи се, че съдът
правилно е определил правната квалификация на иска, тъй като не е обвързан от
тази дадена от страната. По делото се доказало, че е неприложима на
методологията на банката за определяне на БЛП, тъй като договора за кредит не
препращал към тази методология, а същата не е била предоставена на страната в
писмена форма. Посочената методология била изготвена от банката години след
сключването на договора за кредит и тя нямало никакво отношение към процесният
кредит. В този смисъл обжалваното решение в тази част се явявало правилно и
следвало да се потвърди, а предявената въззивна жалба – следвало да се остави
без уважение. Претендират се разноски.
По
делото е постъпила и частна жалба от Ц.С. А. и Е.С.Х. срещу определението от
05.08.2016 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което искането им за
изменение на решението в частта за разноските е оставено без уважение. Сочи се,
че съдът неправилно е приел, че не са налице предпоставки за намаляване на
претендираното адвокатско възнаграждение до размера на минималните такива
съгласно Наредбата на ВАС. Сочи се, че по 25 аналогични случая като настоящия
това обстоятелство водело до намаляване на степента на правна сложност по
делото. Като не е взел предвид това, СРС е допуснал съществено процесуално
нарушение. Неправилни са според страните на доводите на съда, че адвокатското
възнаграждение не се явявало прекомерно. Събраните доказателства по делото са
по инициатива на страните ищци. Правната сложност на делото се сочи за
търговеца да не е толкова голяма. Договореното адвокатско възнаграждение се
явявало несправедливо и необосновано по смисъла на чл.36, ал.2, изр.2 от ЗА.
Страната излага на изчерпателни съображения по съществото на спора в тази част
на обжалвания съдебен акт. Счита се, че
спрямо по-слабата страна в отношение потребител-търговец, то не следвало за нея
да се налагат санкции, каквато представлявала на присъденото в полза на банката
адвокатско възнаграждение. Това от своя страна, ако се приеме и от въззивната инстанция,
ще се счита за съдебен произвол и за възпрепятстване на достъпа на
потребителите до правосъдие. Предявява се искане за отмяна на постановения
съдебен акт и за намаляване като прекомерно на поисканото от ответника
адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор от ответника по частната жалба – „Ю.Б.“ АД, в който е изразено
становище за неоснователността на същата. Изложените в отговора на страната
съображения са обратни по съдържание на наведените в частната жалба, поради
което не следва да се преповтарят. Предявява се искане за оставяне без уважение
на предявената частна жалба като неоснователна.
В открито съдебно заседание и чрез
писмени защити всяка от страните поддържа на релевираните в жалбите и отговорите
на същите изчерпателни съображения по съществото на спора от фактическа и
правна страна. Претендират разноски, като представят списък на разноските.
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Предявени са на кумулативно съединени искови претенции по чл.26, ал.1 от ЗЗД за установяване на недействителност на договорни клаузи от договор за кредит и искове по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за възстановяване на недължимо платени без основание суми, формирани на курсови разлики и от едностранно увеличение на лихвения процент.
Жалбите, с които е сезиран настоящият
съд, са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими като подадени от
страни с обоснован правен интерес, а за преценката за тяхната основателност
следва да се отчетат следните доводи от фактическа и правна страна:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд
установява ex officio, че решение № I-42-166 от 20.08.2015 г.,
постановено по гр. д. № 26971/2012 г. е влязло в сила, поради необжалването му
в частта, с която производството е било прекратено по исковата претенция по
чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване на недействителност на клаузата на чл.12,
ал.1 от договор за кредит за покупко-продажба на недвижим имот № HL 25545 от 29.08.2007 г. За тази
част на постановеното решение въззивният съд не дължи съдебен контрол, поради
наличие на сила на пресъдено нещо.
Въззивният съд
установява ex officio, че решение № I-42-166 от 20.08.2015 г.,
постановено по гр. д. № 26971/2012 г. е влязло в сила, поради необжалването му
в частта, с която са били отхвърлени на предявените от ищеца Е.С.Х. искове с
правно основание по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумите от по 1 (един) лев. . За
тези части на постановеното решение въззивният съд не дължи съдебен контрол,
поради наличие на сила на пресъдено нещо.
По
претенцията по чл.26, ал.1 от ЗЗД за установяване и прогласяване на нищожността
на договорната клауза на чл.6, ал.2 от договор за кредит за покупко-продажба на
недвижим имот № HL
25545 от 29.08.2007 г., въззивната инстанция намира
следното:
Не се спори по делото, а и от
събраните писмени доказателства се установява, че страните са обвързани от облигационно
отношение по договор за потребителски кредит № НL 41758, сключен на 29.08.2008 г. С Договора за кредит
банката предоставяла на кредитополучателите Ц.С.Н. и Е.С. кредитен лимит в швейцарски
франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 120 000.00
евро по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на „Б.П.Б.“ АД с
правоприемник „Ю.Б.“ АД в деня на усвояване на кредита. Според договора общият
размер на предоставените суми по кредита в швейцарски франкове не можел да
надвишава максималния размер на кредита, посочен в размера на предоставените
франкове чрез договорената им еврова равностойност.
Съгласно приложение № 1 от
29.08.2007 г. към договора за банков кредит се сочела на сумата от
198 698.00 швейцарски франка, изразяваща се в рановностойността на
120 000.00 евро към датата на усвояване на кредита – 12.09.2007 г.
съгласно приложимия курс „купува“ за швейцарски франк на „Б.П.Б.“ АД. Посоченото
приложение се явявало неразделна част от договора за кредит.
Според чл.2 от договора
за кредит, разрешеният кредит се усвоявал по блокирана сметка на
кредитополучателя. С договора за кредит страните се договаряли банката да
извършва банкови операции във връзка със средствата от отпуснатият кредит, от
които сумата в размер на равностойността в швейцарски франкове на 33 047
евро следвало да се преведе по сметка на Д.Т.в „У.Б.“ АД, а сумата в размер на
равностойността в швейцарски франкове на 86 953.00 евро следвало да остане
блокирана по сметката на кредитополучателя Ц.Н.. От разпита на вещото лице в
съдебно заседание, се установява, че „изтегляне на сумата“ означавало
прехвърляне от една банкова сметка ***. Вещото лице с научно обосновани знания
е изложило на заключение, според което прехвърлянето на средствата от банката е
станало към разплащателната сметка на кредитополучателя (ищцата) в швейцарски
франкове, а след това се прехвърляла в друга сметка в лева и от тази сметка е
било извършено плащането на имота. След извършването на тези операции, според
вещото лице оставала само на разплащателната сметка в швейцарски франкове и по
нея се е обслужвало на погасяването на кредита.
Съгласно чл.2, ал.5 от
договора за кредит усвоеният кредит в швейцарски франкове служебно се превалутирал
от банката в евро по търговски курс „купува“ на банката за съответната валута в
деня на усвояването на кредита, като сумата се превеждала по открита в банката
сметка на кредитополучателя в съответната валута.
Според чл.6, ал.2,
изречение 1 от договора за кредит, се уреждало между страните, че погасяването
на кредита се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен – а именно в
швейцарски франкове.
Като обезпечение на
кредита на 30.08.2007 г. била учредена договорна ипотека върху недвижим имот с
нотариален акт № 11 по н.д.№ 469/2007 г.
По делото не е спорно
между страните, а и се установява, че с допълнителни споразумения към договора
за кредит и анекс от 05.12.2007 г. страните уреждали последващо на отношенията
си помежду си с отразяване на размерите на главницата и лихвите в швейцарски
франкове към съответният релевантен момент на сключването на споразуменията
(07.07.2009 г.; 07.01.2010 г.;23.07.2010 г.; 28.03.2011 г.; 24.10.2011 г. и че
следвало с анекса да се извърши на предсрочно погасяване на сумата от
2 308.44 швейцарски франка.
По делото са налице
банкови извлечения от банковата сметка на кредитополучателя Ц.Н., по която
кредитът в швейцарски франкове е бил усвоен, както и на справки за движенията
по сметката на посоченото лице. Според извлеченията се посочвало в тях на
размерите на вноските в швейцарски франкове като погасителен план. Приложен и
погасителен план от 12.09.2007 г.
Следва да бъде
отчетено, че от доказателствата в производството се установява наличие на
писмено искане от 19.07.2007 г., с което ищците са предявили искане към „Б.П.Б.“ АД с правоприемник „Ю.Б.“
АД за отпускане на жилищен кредит в размер на 200 000.00 швейцарски франка
за покупка на имот.
От обяснения на ищцовата страна Ц.Н. по чл.176 от ГПК се
установява, че същата се е интересувала от кредит в швейцарски франкове, тъй
като съконтрахентът на страната е искал да получи продажната цена за имот в
швейцарски франкове. Приложенния предварителен договор между Д.Т.и ищците,
както и обстоятелствата изложени в показанията на свидетелкатаТ.Н. доказват
тези факти и че посоченият италиански гражданин се съгласил вместо евро да
получи швейцарски франкове. Страната Ц.Н. е посочила в обясненията си, че е
получавала доходи в български левове, а приложените по делото писмени
доказателства установяват по безспорен начин на посоченото обстоятелство.
Според показанията на свидетелката Н.Т., като служител на
ответника, се установява, че ако договора за кредит се сключи в швейцарски
франкове, както е сключен договора, така ще бъде усвоен в същата валута и самия
кредит. По погасителния план към договора за кредит се определяла на вноската
по кредита в швейцарски франкове, като погасяването се извършвало във франкове
(„носени на отвън“ – на ръка) или чрез закупуването им в „гише“ в банката. Вноската
се изчислявала по курса на франка към съответния ден. Вноската по кредита във
франкове не се променяла, а промяната настъпвала в зависимост от промяната на
курса на швейцарския франк. Въззивната инстанция приема, че изложените от
свидетелката обстоятелства кореспондират на тези, които съдът е установил от
писмените доказателства по делото.
Следва да бъде отчетено, че следва да бъде кредитирана като
правилна, обоснована и научно подплатена с експертни знания на приложената по
делото ССчЕ. Вещото лице е установило добросъвестно и обосновано от фактическа
страна на релевантните по спора факти, които съдът изведе от останалия доказателствен
материал, поставен в основата на фактическите изводи на съда. Т.е. вещото лице
е установило в темпорална последователност на действията на банката по
отпускане на кредита, на вида на отпуснатата валута, която е в швейцарски
франкове, начина и датите на извършваните банкови операции по теглене на
средства от банковата сметка по кредита във франкове, какви суми са били
теглени от страна на кредитполучателя и превалутирани от франкове в евро. Т.е.
доказва се реалност и фактическо разпореждане на ищцата с предоставения й
кредит във франкове. Вещото лице установява вида и размера на превалутираната
валута – евро, чиято равностойност се равнява на стойността на усвоения кредит
във швейцарски франкове. Заключението на вещото лице за общия размер на кредита
във швейцарски франкове за сумата от 198 698.00 швейцарски франка,
кореспондира на посочената стойност за същите франкове в приложение № 1 към
сключения между страните договор за кредит. С допълнението към ССчЕ, което
съдът също кредитира като обосновано и правилно, вещото лице установява по
експертен начин на стойността на погасените задължения по кредита в конкретен
размер на усвоените швейцарски франкове и тяхната левова равностойност от страна на
ищцата по договора за кредит за главница. Установява се и размера на
надплатените курсови разлики, размерът на претендираната лихва за забава и
левовата равностойност на заплатена сума от 2308.44 швейцарски франка към
датата на отпускане на кредита.
По изложените съображения от фактическа страна се следват
следните правни изводи:
За нищожността на клаузата на чл.6, ал.2 от договор за
потребителски кредит № НL 41758, сключен на 29.08.2008 г., въззивният съд изцяло споделя изводите на СРС,
че същата не е нищожна и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на
първоинстанционния съд. Т.е. мотивите на СРС следва да се считат и за мотиви на
решението на СГС в тази им част.
От доказателствата по делото се изведе по безспорен начин,
че ищците са сключили въпросния договор за кредит в швейцарски франкове.
Според чл.22, ал.1 от договора за кредит, който е обвързал
ищците, същите са декралирали и че са съгласни с обстоятелството за промяна на
обявения от банката курс „купува“ и/или „продава“ на швейцарския франк към
български лев, както и превалутирането по чл.20 от договора, може да има за
последица, включително и в случаите на чл.6, ал.2 от договора, повишаване на размера
на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно
приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че
е съгласен да поеме всички вреди, включително и пропуснати ползи, произтичащи
от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими към превалутирания
кредит.
С поставянето на подписи върху договора за кредит, ищците
като негови кредитополучатели са декларирали, че са запознати с поетият риск и
доброволно и съзнателно се съгласили да бъдат страна с банката по облигационното
отношение.
В тази част
СРС правилно е приел, че в договора за кредит и в споразуменията към него е
уговорен кредит в тази валута. Извършените плащания в левова равностойност не
променят този извод. Клаузата не противоречи на повелителни норми на закона,
нито на добрите нрави .
Факт е, че
ищците са сключили неизгоден договор за кредит , като е
нарушен един много
важен икономически принцип на разумния кредитополучател – да се ползва и тегли кредит във
валутата, в която се получава трудов или друг доход (за България това
е българския лев или евро). Със
сключване на договор в швейцарски франкове е поет неразумен валутен риск,
който се е оказал неоправдан, тъй като впоследствие швейцарският франк се е
повишил.
Безспорно, сделка с
валутен риск определено е рискова и спекулативна, т.е. са възможни както печалби, така и
загуби.
Действително, банката разполага с дългогодишна
информация и съответните специалисти, които са уведомени за движението в краткосрочен и дългосрочен план на котировките
на швейцарския франк . Това,
обаче, доказва тяхната компетентост; а от този факт ищците не могат да се
облагодетелстват. След като ищците са нямали информация, респ. необходимите
познания, то е следвало да се допитат до компетентни специалисти, които да го консултират
за валутния риск или просто да се откажат от сделката.
Следва да посочим, че нито една от
нормите на чл.143 и сл.
от ЗЗП не предвижда забрана за сключване на договори с елемент на валутен
риск. Такива договори са действителни и клаузите за плащане на равностойност в
чужда валута са равноправни и добросъвестни, защото се отнасят и до двете
страни; както и са извън техния субективен контрол .
Следва да се отбележи и, че Тълкувателно
решение №2/97 г на ОСГК на ВКС “легализира” клаузите за плащане на
равностойност на чужда валута. А
разпоредбата на ал.1 на чл.10 ЗЗД е отменена.
Решението на
СРС в тази му
част е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
По иска по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за възстановяване
на недължимо платени без основание суми, формирани на курсови разлики в размер
на 11 629.88 лева.
За да бъде уважен иска с правно
основание по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, а именно, който е получил нещо без
основание е длъжен да го върне, следва да бъде доказано наличието на извършено
плащане от страна на ищеца (даване и получаване), т.е. да е налице имуществено
разместване на блага, което да е извършено без основание, а ответникът – да
докаже наличието на основание за това имуществено разместване. Начална липса на
основание в разглежданата законова хипотеза ще е налице и когато липсва валиден
юридически факт за получаването на определена имуществена облага, а според ППВС № 1 от 28.05.1979 г.
първият фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото
получаване на блага липсва основание за преминаването им от имуществото на едно
лице в имуществото на друго лице.
По делото се установи
на базата на приложената по делото ССчЕ, че стойността или размерът на
надвнесените от ищцата курсови разлики от прилагане на курс „купува“ възлизат
на стойност в размер на 11 630.88 лева. Установява се наличието на плащане
и получаване на посочените суми. Спорно е дали банката ги е получила с или без
основание. По делото се изведе, че клаузата на чл.6, ал.2 от договора за кредит
не е нищожна, поради което получените от банката курсови разлики в посочения
размер се основават на правно основание, още повече че страните, съгласно
чл.22, ал.1 от договора за кредит, са декларирали изрично, че са наясно с
последиците от валутните курсове „купува“ при внасянето на съответната
погасителна вноска в швейцарски франкове.
По изложените съображения, правилно и законосъобразно е била отхвърлена
на исковата претенция на ищците на посоченото правно основание, поради което
въззивната жалба на ищците следва да се остави без уважение като неоснователна,
а решението на СРС в тази част – да се потвърди като правилно и
законосъобразно.
По
възраженията от въззивната жалба на ищците:
Неоснователно е
възражението на страните, че не е възникнало задължение за кредитополучателите
да изплащат в швейцарски франкове на изтегления кредит, който е бил договорен и
усвоен в евро според тях. По делото се установи, че кредитът е договорен,
усвояван и погасяван в договорената валута в швейцарски франкове, а не в евро.
Страните взаимно и доброволно се са били обвързвали по договор с предмет
отпуснат кредит в швейцарски франкове. В договора е посочен ясно вида на
валутата и нейната парична равностойност в евро. Паричната равностойност на
кредита не променя вида на валутата, в която кредита е бил усвоен. Освен това,
в приложението към договора е посочена и равностойността и размера на кредита в
отпуснатите швейцарски франкове за сумата от 198 698.00 швейцарски франка
към датата на неговото усвояване на 12.09.2007 г. Страната Ц.Н. е търсела и се
интересувала от кредит в швейцарски франкове, което действие е било обусловено
от нейни облигационни отношения с друго лице. Доказателствата по делото
обосновават този извод. Въззивният съд споделя, че правилно СРС е приел, че
страните са постигнали съгласие кредитът да бъде договорен в чуждестранна
валута – в швейцарски франкове. Изложените от фактическа страна обстоятелства и
извършените от съда правни изводи и анализ на доказателствата, доказват по
безспорен начин, че кредитът не е уговорен или усвояван в евро в размер на
120 000.00 евро, а във швейцарски франкове за сумата от 198 698.00
швейцарски франка към датата на неговото усвояване на 12.09.2007 г. Изводите на
съда в тази насока се основават на правилно приложение на материалния закон, а
от друга страна – същите се основават и на законосъобразен анализ на доказателствата по делото. Неправилно се
твърди във въззивната жалба, че страните
са подписали документ – бланкет, като същия само бил подписан, без да съдържа към
този момент на съдържание относно постигнато съгласие с променения размер на
кредита в швейцарски франкове, претендиран от банката. От доказателствена
гледна точка е видно, че е приложено по делото на писмена молба от 19.07.2007 г., с която ищците
са предявили искане към „Б.П.Б.“
АД с правоприемник „Ю.Б.“ АД за отпускане на жилищен кредит в размер на
200 000.00 швейцарски франка за покупка на имот. Искането е подписано от
страните ищци. В договора за кредит са положени подписи от кредитополучателите
и от представители на банката. Не се установяват според съда, твърденията на
страните, че са подписали бланкет, в което не е било посочено съгласието им относно променения
размер на кредита в швейцарски франкове. Приложените по делото допълнителни
споразумения, сключени между страните и банката са отчитали към съответният
момент на дължимите главница и лихви по договора за кредит в швейцарски
франкове. Тези споразумения са сключени между страните доброволно, а и те не са
оспорени изрично от тях. Въззивната инстанция не споделя
изводите във въззивната жалба, че по делото не са представени документи, които
да съдържат волеизявление на кредитополучателите относно приложим курс и
конкретен размер на кредит в швейцарски франкове. С клаузата на чл.6, ал.2 от
договора за кредит и последиците посочени на страните в чл.22, ал.1 от него,
страните са били и са наясно, че договора за кредит се погасява в швейцарски
франкове. С последната клауза на кредитополучателите е бил разяснено, че същите
поемат валутен риск от повишаване на размера на погасителните вноски по кредита
и че същите са съгласни да посрещат вредите от промяната на валутните курсове.
Неоснователни са доводите на жалбоподателите, че не е била уговорена на месечна
вноска в швейцарски франкове. Погасителният план по договора за кредит ясно
посочва вида на валутата и размера на вноските, които е следвало да се внасят
от кредитополучателите до датата на изтичане на погасителния план. Вноската е
уговорена в швейцарски франкове, като според показанията на свидетелката Танчева,
франковете се носят отвън на ръка и се превеждат на банката, или се купуват от
„гише“ в банката по съответният курс. По този начин е следвало
кредитополучателите да изпълняват своите задължения по договора за кредит. Въззивният
съд не споделя изводите от въззивната жалба, че в приложение № 1 банката е
вписала кредит в размер на 198 698.00 швейцарски франка, а съгласно
погасителния план, същият кредит е одобрен в размер на 200 624.43 франка.
Договора за кредит и приложението към него ясно посочват размера на отпуснатият
кредит в швейцарски франкове в размер на 198 698.00 швейцарски франка или
тяхната равностойност към датата на договорното обвързване и усвояване на кредита
за сумата от 120 000.00 евро. Връщането на кредита не е в същия размер на
усвоените франкове, а в по-висок, тъй като за отпуснатите парични средства се
дължи възнаградителна лихва и/или лихва за забава, а освен това след като
ищците са дали съгласие да погасяват кредита в швейцарски франкове, то същите
доброволно са поели и валутния риск от повишаването на тази валута, което
логично рефлектира и е рефлектирало върху размера на погасителната вноска и
размера на крайната сума за връщане. Освен това, страните с подписването на
договора доброволно са дали съгласие в полза на банката за превалутирането
кредита в евро на основание чл.20, ал.2 от договора за кредит. Вече се посочи,
че самият договор за кредит предвижда на единствена възможност за кредитополучателите
да усвоят уговорената сума в швейцарски франкове, а не в евро. При това
положените кредитополучателите дължат връщане на кредита в уговорената и
усвоена валута, а не в равностойността на същата в евро към момента на
усвояването. Въззивният съд приема, че е неоснователен довода на страните, че
цитираната договорна клауза на чл.6, ал.2 от договора за кредит създавала
задължение за връщане на парична сума по договора за кредит във валута,
различна от валутата, в която е усвоен кредита. Договорът за кредит цялостно е
договорен за отпускане на кредит в швейцарски франкове, чиято равностойност се
равнява на 120 000.00 евро. Усвояването и погасяването на кредита се
извършва и е извършено във валутата на швейцарските франкове, а не във
валутата, изразяваща се в равностойността на кредита - евро. Въззивната
инстанция приема, че е неправилно позоваването на ищците във въззивната им
жалба на ТР № 4/2014 на ОСГТК, според което съдът не може да присъди левовата
равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, освен в изрично
предвидените от закона случаи. Според посоченото ТР е допустимо уговаряне между
страните на задълженията в чуждестранна валута. Това договаряне следва да е
двустранно и доброволно по силата на облигационните задължения от сключения договор.
Изпълнението следва да се извърши според принципа на точното изпълнение, като
паричните задължения, уговорени в чуждестранна валута следва да се изпълняват
във валутата, в която са уговорени. А според чл.20а от ЗЗД договорите имат
силата на закон за тези, които са ги сключили. Договорите не могат да бъдат
изменяни едностранно, а само по взаимно съгласие на страните. По делото се
доказа, че банката е изпълнила на задължението си да предостави на страните на
уговорения кредит в швейцарски франкове. Доказателствата по делото и ССчЕ
обосновават този извод като правилен и законосъобразен. Въззивната инстанция
счита, че релевираните по същество съображения от жалбата на ищците изцяло са
съобразени и се интерпретирани съгласно
правния интерес на лицата. Това е част от тяхното защитно право и правен
интерес за извеждане на основателността на исковата им претенция. По изложените
в решението от фактическа и правна страна, съдът приема, че не е нищожна на
клаузата на чл.6, ал.2 от договора за кредит. По делото не се установява
кредитът да е погасяван във валута различна от договорената. Договорът създава
валутен риск за кредитополучателите, но същите вместо да предпочетат да получат
кредит във валутата, в която получават своите доходи, същите са извършили на
договорно обвързване по договор за кредит за усвояване на чуждестранна валута в
швейцарски франкове. Предвид на това, че договарянето на кредит или задължения
в чуждестранна валута е допустимо, то клаузата на чл.6, ал.2 от договора за
кредит не е неравноправна по смисъла на 143 от ЗЗП и не е нищожна. Съдът не е
обвързван от приложените по делото протоколи от заседания на КЗП и приетите
решения от административния орган, с които се констатирали на неравноправни
клаузи в типовите договори за кредит в швейцарски франкове, включително и по
отношение на клаузата на чл.6, ал.2 от настоящия договор за кредит.
Административния орган е изхождал единствено от правния интерес на потребителя,
не е събирал доказателства като съдебен орган и не отчел доброволното съгласие и
на двете страни да се обвържат по договора за кредит с ясно съзнание за поетия
валутен риск. Следва да бъде отчетено, че не съдът вместо страните следва да
съобразява, че валутния риск е бил поет от кредитополучателите, а самите
кредитополучатели е следвало да съобразят, че чрез сключения от тях договор за
кредит в швейцарски франкове, те поемат такъв риск. Въззивният съд съобразява,
че между различните валути на различните държави съществува на различно
съотношение. Т.е. курсовите стойности на една валута имат различно съотношение
към курсовите стойности на друга валута. Т.е. не са и не могат да бъдат
равностойни по размер, тъй като валутните курсове зависят и се предопределят от
основополагащи обективни фактори, стоящи
извън волята на участниците на пазара. Въззивната
инстанция счита, че потребителят е винаги по-слабата страна в правоотношение
потребител-търговец. Но законът изисква същевременно потребителят да извърши и да
извършва на информиран избор на база проверени източници и след това да основе
своето решение за търговско обвързване с друг правен субект (търговец) на
базата на проверената информация. По доводите от въззивната жалба, въззивната
инстанция счита, че същата е отговорила на изчерпателно на същите, като следва
да отчете, че тези доводи и съображения се преповтарят като инвокирани в
различна форма и смислово съдържание в предявената жалба.
Предвид на
неоснователността на въззивната жалба, следва да се остави без разглеждане на
насрещната въззивна жалба на „Ю.Б.“ АД.
По исковата претенция
по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за връщане на сумата от 4565.62 лева, като платена без основание от ищцата Ц.Н.:
В исковата молба на
ищцата е посочено, че посочената сума се претендира като неоснователно платена
на банката, вследствие на едностранните промени от нея на лихвата по кредита
без да съществуват на законови предпоставки за тези действия. Релевирано е в
исковата молба, че банката едностранно е променяла на единия от компонентите на
договорната лихва – БЛП, която е променлива величина. Сочи се, че тази промяна
не подлежала на договаряне с кредитополучателите. Банката основавала своите
действия на приложената по делото Методология за определяне на базисния лихвен
процент. Очертаният в исковата молба период, за който се твърди, че лихвата е
била платена от ищците без основание е от месец август 2007 г. до месец март
2012 г.
Според чл.3, ал.1 от
договора за кредит кредитополучателите дължат на банката годишна лихва в размер
на сбора на базовия лихвен процент , валиден за съответният период на
начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0.95 пункта.
Според чл.12, ал.1 от
договора за кредит банката си запазвала на правото по всяко време да променя на
Тарифата за условията, лихвите и комисионните, както и на приложимите лихви по
настоящия кредит.
Според заключението на
ВЛ по ССчЕ, което съдът кредитира като правилно и обосновано, се установява, че
в методологията на банката за лихвите са посочени в нея на лихвени мерители –
Софибор, Юрибор и Либор. Според вещото лице всички мерители се сумирали с
отделните компоненти и същите в своята съвкупност давали крайният резултат и
изменението. По ССчЕ БЛП представлява сбор от трансферна цена на ресурс и
буферна надбавка. Експертизата изяснява по обоснован начин от какви компоненти
се състои БЛП.
Според експертизата на
заседания на 18.06.2008 г., 17.10.2008 г. и на 03.11.2012 г. на Комитета по
управление на активите и пасивите на банката са приети на съответните изменения
в тримесечния либор за швейцарския франк. Това е предопределило и промяната в
БЛП по кредита на ищците в насока увеличаване. ССчЕ проследява на тези
изменения в таблица. ССчЕ установява на размера на надплетената лихва в
резултат на прилагането на увеличения лихвен процент в размер на 2 804.19
швейцарски франка. Съдът кредитира експертното заключение в тази част като
правилно и обосновано. Експертизата установява на размера на договорната лихва
по първоначален погасителен план при годишен лихвен процент от 5.45 % за сумата
от 48 784.97 швейцарски франка и сумата от 51 589.16 швейцарски
франка, която била действително внесената от ищците, а разликата давала сумата
от 2 804.19 швейцарски франка като надплатена сума по лихвите. Съдът
правилно е установил без специални знания, че равностойността на надплатените
франкове за сумата от 2804.19 швейцарски франка, съответства на сумата, за
която предявеният иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е бил изменен и увеличен по
отношение на размера си за сумата от 4565.62 лева.
За
да бъде уважен иска с правно основание по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, а именно,
който е получил нещо без основание е длъжен да го върне, следва да бъде
доказано наличието на извършено плащане от страна на ищеца (даване и
получаване), т.е. да е налице имуществено разместване на блага, което да е
извършено без основание, а ответникът – да докаже наличието на основание за
това имуществено разместване. Начална липса на основание в разглежданата
законова хипотеза ще е налице и когато липсва валиден юридически факт за
получаването на определена имуществена облага, а според ППВС № 1 от 28.05.1979 г. първият фактически състав на
чл.55, ал.1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална
липса на основание, т.е. когато още при самото получаване на блага липсва
основание за преминаването им от имуществото на едно лице в имуществото на
друго лице.
Съгласно задължителната съдебна практика, получилият нещо е длъжен да го върне, ако няма основание да го задържи. Затова по иска за връщане на даденото без основание ищецът трябва да докаже, че е дал и съответно ответникът е получил нещо, а в тежест на ответника е да докаже, на какво основание го е получил и има право да го задържи. Ако ответникът е получил едно плащане, за което е установено, че не е отишло в погашение на определено съществуващо задължение, в тежест на ответника е да докаже, какво друго основание съществува той да получи и задържи полученото (така Решение № 167 от 29.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6043/2014 г., IV г. о., ГК и Решение № 151 от 16.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5341/2014 г., IV г. о., ГК, постановени по реда на чл. 290 ГПК).
Въззивната инстанция
установява, че между страните е налице даване и получаване на имуществена
престация в размер на сумата от 2804.19 швейцарски франка с равностойност за
сумата от 4565.62 лева. Въпросът е дали е налице основание за извършеното
имуществено разместване и има ли неоснователно обогатяване. Въззивната
инстанция споделя изцяло изводите на СРС в мотивите на решението му, поради
което препраща към тях на основание чл.272 от ГПК. Т.е. мотивите на решението
на първоинстанционния съд следва да се считат за мотиви на настоящото решение.
Следва да бъде
отбелязано, въпреки препращането към мотивите на СРС следното:
Видно от представената по делото методика за определяне на базисния лихвен процент по договора, същият се формира от трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Трансферната цена на ресурса се формира от пазарните лихвени мерители – Софибор, Юрибор, Либор; рисковата премия, приложима от банката при привличане на финансов ресурс и директните нелихвени разходи на банката за привличания паричен ресурс – минимални задължителни резерви, фонд за гарантиране влоговете в банките и др. Буферната надбавка включва оценката на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0,50% годишно. При изследване на посочената методика се налага заключението, че същата е обективна – методиката представлява част от общите условия към договора и същата съдържа ясно описание на компонентите на БЛП, които са с обективен характер. Същото, обаче, не е вярно по отношение на реда за изменение на БЛП. Съгласно т. 4.1. от методиката, изменението на посочените компоненти не води автоматично до изменение на лихвения процент, а е основание за неговата актуализация. Самата актуализация се извършва по решение на комитета по управление на активите и пасивите на банката (т. 5.1 от методиката). Тоест макар компонентите на БЛП да имат сами по себе си обективен характер, изменението на тези компоненти, което е извън волята на банката, не води автоматично до изменение на лихвения процент, а е основание орган на банката да направи преценка, дали да се извърши такова изменение и по какъв начин. При това положение според въззивният съд правото на едностранно изменение на лихвения процент по кредита не е свързано с посочените в методиката обективни показатели, а е поставено в зависимост от субективната преценка на банката, както и че липсва каквато и да било гаранция, че размерът и видът на изменението (увеличаване или намаляване) ще бъде съответен на движението на и по обективните показатели. От изследваните от ВЛ в ССчЕ решения на КУАП на банката за изменение на БЛП по жилищни кредити не се установява, дали размерът на приетото изменение е обусловен единствено от промяната на пазарния курс на валутата. Същевременно от приетото по делото и неоспорено от страните първоначално експертно заключение по назначената от първоинстанционния съд ССчЕ се установява, че през 2012 г. е започнало на плавно намаляване на бенчмарковите лихвени проценти в Еврозоната. Решенията на КУАП за изменение на БЛП са следвали тенденцията за увеличаване на пазарните курсове и рисковата премия, но не и за тяхното намаляване. Също така не се установява, че така извършеното намаление е съответно на изменението на компонентите в Методиката на банката за ливхите. Поради тези причини, не може да се приеме, че начинът на определяне на лихвения процент е бил обективен. По изложените съображения исковата претенция на ищцата Ц.Н. се явява основателна и доказана, а предявената въззивна жалба на ответника, следва да се остави без уважение, а първоинстанционното решение на съда в тази част – да се потвърди като правилно и законосъобразно.
По доводите от
въззивната жалба на „Ю.Б.“ АД:
Наведените от въззивника оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение поради нередовности на исковата молба и че съдът се е произнесъл по непредявен иск са неоснователни. Действително в първоначалния си вид, в който е била подадена, исковата молба е била нередовна. Съдът е дал съответните указания за тяхното отстраняване. Съгласно чл. 129, ал. 1 и 2 ГПК, съдът проверява редовността на исковата молба и при констатиране на нередовност, дава указания на ищеца да отстрани същата. Това задължение на съда е проявление на принципа на служебното начало, установен в чл. 7, ал. 1 ГПК и може да бъде изпълнено от първоинстанционния съд по всяко време до приключване на производството пред тази инстанция. Това може да бъде сторено за първи път и от въззивния съд на основание задължителните указания, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/ 2001 г. от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е загубило значението си в тази част. В конкретния случай нередовностите в исковата молба са отстранени с молби-уточнения от 27.02.2012 г. и от 31.08.2012 г., в които ищцата е заявила на правопораждащите спорното право факти – основанието, от което произтича спорното право (договор за кредит), вида и размера на претенцията, достатъчно твърдения за индивидуализиране на надвзетите лихви за периода на внесените вноски от месец октомври 2007 г. до месец март 2012 г., както и на петитум, който съответства на твърдените от страната релевантни факти, съобразно обстоятелствената част на исковата молба. При така дадените уточнения, исковата молба се явява редовна с обратно действие от датата на предявяването й, а не от датата на уточненията към нея. В нея и уточненията на ищцата е посочен на размерът на вземането за надплатени лихви, правопораждащият факт – неоснователно начислени суми по договор за кредит, както и периода, през който сумата е начислена и платена едновременно с погасителните вноски, считано от месец октомври 2007 г. до месец март 2012 г. Съдът счита, че подадените молби-уточнения се явяват да са неразделни и инкорпориращи се части в предявената искова молба. Последната е била докладвана на 05.07.2013 г. в открито съдебно заседание, като съдът е посочил на вида на предявените искове и е изложил обстоятелства за тяхното основание. В това заседание са присъствали двама процесуални представители на банката и предявените искове са били оспорени. Същите са взели непоредствено становище по иска за надвзета лихва, установява да са предявили на съответните доказателствени искания и да са защитавали ответника активно по предявения иск.
По частната жалба на ищците срещу
определението от 05.08.2016 г.по чл.248 от ГПК.
С постановеното определение съдът е оставил без уважение на искането на ищците за изменение на постановеното решение в частта за разноските, като се постанови намаляване на адвокатското възнаграждение, платено от ответника, поради прекомерност.
С
решение № I-42-166
от 20.08.2015 г., постановено по гр. д. № 26971/2012 г., по описа на СРС, 42
състав двамата ищци Ц.Н. и Е.Х. са осъдени на основание чл.78, ал.3 от ГПК да
заплатят на ответника „Ю.Б.”АД сторените разноски по делото в размер на 3 550.00 лева, съобразно
и съответно на уважената и отхвърлената част на предявените искове.
Съгласно
списъка на разноските по чл.80 от ГПК ответникът с оглед на изхода на спора е
претендирал разноски за депозит за вещо лице в размер на 250.00 лева и
адвокатско възнаграждение в размер на 4 693.99 лева, заплатено по фактура
№ 10604 от 01.10.2012 г. По делото от посочената фактура е приложено заверено
копие от нея, като съдът се убеди в нейната достоверност. При предявеното
искане за разноски от процесуалния представител на ответника е било релевирано
на съответното възражение за прекомерност на разноските в производството от
страна на процесуалния представител на ищците. Процесуалният представител на
ответника не е разграничил и посочил за всеки иск от предявените четири каква
сума за част от претендираното възнаграждение иска да се присъди на ответника.
Съдът приема, че посочената сума за адвокатско възнаграждение следва да се
раздели на четири за всеки от четирите предявени иска – а те са два иска по
чл.26, ал.1 от ЗЗД и два иска по чл.55, ал.1 от ЗЗД. Или за четирите иска
поотделно се получава сума в размер от 1173.40 лева. Първите два иска по чл.26,
ал.1 от ЗЗД са неоценяеми и според чл.7, ал.1, т.4 от Наредбата на ВАС от
09/07.2014 г. предвиденото минимално възнаграждение възлиза в размер на 300.00
лева. Разликите над 300.00 лева до 1173.40 лева от претендираните адвокатски
възнаграждения по двата иска по отделно същите са недължими от ищците, при
което те следва да бъдат сведени до нормативния минимум от 300.00 лева на
основание чл.78, ал.3 от ГПК, а за горницата до крайния размер да се оставят
без уважение. Т.е. за двата неоценяеми
иска и предвид отхвърлянето на единия и прекратяване на производството по
втория, то дължимото адвокатско възнаграждение за двата иска възлиза в размер
на 600.00 лева. По исковата претенция по чл.55, ал.1 от ЗЗД с материален
интерес от 11 629.88 лева, претенцията за адвокатско възнаграждение
възлиза в размер на 1173.40 лева.
Съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата на ВАС от 09/07.2014 г. предвиденото
минимално възнаграждение при материален интерес от 10 000.00 до
100 000.00 лева е 830.00 лева + 3 % за горницата над 10 000.00 лева (сумата
е 48.90 лева е 3% за горницата над 10 000.00 лева в настоящия казус). В
този случай, предвид на цялостната неоснователност на исковата претенция на
ищеца за сумата 11 629.88 лева и съобразно чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата,
то дължимото адвокатско възнаграждение, което следва да се възложи на ищците
следва да е в размер на 878.90 лева. Сумарно
сумата от 600.00 лева и сумата от 878.90 лева, правят общо сума в размер на
1478.90 лева.
По
втория иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, то претенцията на ответника за сумата
от 1173.40 лева от общото платено възнаграждение за ползваните адвокатски
услуги, следва да се остави без уважение, предвид на цялостната основателност
на иска на ищцата. В тази насока първоинстанционият съд е определил на разноски
за ищеца в общ размер на 745.00 лева. В тази част решението на СРС е правилно.
В
посочените разноски от 1478.90 лева следва да се включат и разноските за ССчЕ
за депозит за вещо лице в размер на 250.00 лева, колкото е и претенцията на
ответника по списъка на разноски, а в тази насока такива разноски са
действително извършени. Общият размер на разноските, дължими от ищците при сумиране на 1478.90 лева като
дължимо според съда общо адвокатско възнаграждение за исковите претенции и за
депозита за вещо лице в размер на 250.00 лева следва да е за сумата от 1728.90 лева. До този размер следва да е
отговорността на ищците за разноски. За горницата над приетият за дължим
размер на разноските от 1728.90 лева до крайната сума на присъдените такива от
3 550.00 лева, частната жалба се явява основателна. В този смисъл обжалваното
определение от 05.08.2016 г. следва да бъде отменено изцяло, а решението на
съда от 20.08.2015 г. в частта за разноските – отменено за сумата над 1728.90 лева до крайната сума на
присъдените такива от 3550.00 лева.
По
разноските във въззивната инстанция – предявени са въззивна жалба от ищците в
отхвърлителната част на обжалваното съдебно решение и въззивна жалба в
уважителната част на постановеното решение. И двете въззивни жалби се явяват
неоснователни по изложените от съда в мотивната му част съображения. Разноски
на страните за въззивното производство за държавни такси и адвокатски
възнаграждения следва да останат за сметка на страните и такива не следва да се
присъждат, поради едновременната неоснователност на предявените въззивни
жалби.
Водим
от изложеното СГС,
РЕШИ
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ I-42-166
от 20.08.2015 г., постановено по гр. д. № 26971/2012 г., по описа на СРС, 42
състав в частта, с която е отхвърлена
исковата претенция на Ц.С.Н. с ЕГН: ********** и Е.С.Х. с ЕГН: ********** и двамата с адрес *** с правно основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД,
предявена срещу „Ю.Б.“ АД с ЕИК: ****** със седалище и
адрес на управление *** за прогласяване на недействителността на договорната
клауза на чл.6, ал.2 от договор за кредит за покупко-продажба на недвижим имот HL 25545 от 29.08.2007 г.
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ I-42-166
от 20.08.2015 г., постановено по гр. д. № 26971/2012 г., по описа на СРС, 42
състав в частта, с която е отхвърлена
исковата претенция на Ц.С.Н. с ЕГН: ********** с адрес *** с правно основание по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, предявена срещу „Ю.Б.“ АД с ЕИК: ****** със седалище и
адрес на управление *** за заплащане на сумата от 11 629.88 лева в полза
на Ц.С.Н..
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ I-42-166
от 20.08.2015 г., постановено по гр. д. № 26971/2012 г., по описа на СРС, 42
състав в частта, с която Ю.Б.“ АД с
ЕИК: ****** със седалище и адрес на управление *** е осъдено на основание
чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД да заплати на Ц.С.Н.
с ЕГН: ********** с адрес *** сумата
от 4565.62 лева като платена без основание за периода от месец октомври
2007 г. до месец март 2012 г., поради едностранно увеличение на лихвения
процент, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
предявяването на иска – на 15.05.2012 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОТМЕНЯ
определение
от 05.08.2016 г. на СРС, I
ГО,
42 състав по гр.д.№ 26971/2012 г. по описа на СРС, с което е оставено без
уважение на искането на Ц.С.Н. за
изменение на решение № I-42-166
от 20.08.2015 г., постановено по гр. д. № 26971/2012 г., по описа на СРС, 42
състав на основание чл.248 от ГПК в частта за разноските, вместо което ПОСТАНОВЯВА.
ОТМЕНЯ
решение № I-42-166
от 20.08.2015 г., постановено по гр. д. № 26971/2012 г., по описа на СРС, 42
състав в частта за разноските, с която
СРС е осъдил Ц.С.Н. с ЕГН: **********
и Е.С.Х. с ЕГН: ********** и двамата с адрес *** да заплатят на „Ю.Б.“ АД с
ЕИК: ****** със седалище и адрес на управление ***, сторените в производството
разноски за сумата над 1728.90 лева до
присъдения размер от 3 550.00 лева.
Решението на състава в
частта на упражнения съдебен контрол върху определението на СРС по чл.248 от ГПК има характера на определение, същото е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Решението може да бъде
обжалвано пред Върховен Касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, с изключение в
частта за исковете до 5000.00 лева по аргумент от чл.280, ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.