Р Е Ш
Е Н И Е
№ 265/ 13.04.2020 година, гр. Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд Първи граждански състав
На двадесет и четвърти февруари през две хиляди и двадесета
година
В публичното заседание в следния състав:
Председател : Мария Ангелова
Членове :
Съдебни заседатели:
Секретар Михаела Бончева
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдия Мария Ангелова
Гражданско дело номер 1263 по описа за 2019
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ал.1, вр. чл.415 ал.1 т.1 от ГПК,
вр. чл. 79 ал.1, вр. чл.99 и сл., и чл.86 ал.1 от ЗЗД; от "Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ" ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
гр. София, район Люлин, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, Бизнес център „Люлин
6", ет. 2; представляван от прокуриста З.Н.Д.; против К.И.К. с ЕГН **********
***.
Ищецът твърди, че във връзка с дадени му указания по ч.гр. дело № 652/2019
г. на ХРС и в законоустановения за това срок, предявявал настоящия си иск, т.к.
в негова полза възникнали парични задължения към ответника, които били
изискуеми и непогасени. На 06.07.2012 г. между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“
ЕАД, като кредитор, и ответника, като кредитополучател, бил подписан договор за
отпускане на потребителски паричен кредит № 903297 за сумата в размер на
40 864,40 лв. за потребителски нужди, с краен срок на погасяване
14.07.2022 г. От предоставения кредит сумата в размер на 35 000 лв. била
чистата стойност на кредита, 1 050 лв. били такси/комисионни и
4 814,40 лв. били застрахователна премия. За ползвания кредит ответникът
следвало да заплати на банката ГЛП в размер на 10,99 %, както и ГПР в размер на
12,27%. Общата дължима сума по кредита, като съвкупност от стойността на
отпуснатия кредит, таксите и комисионните, застрахователната премия и дължимата
лихва възлизала на 67 524 лв. Ответникът се задължил да погаси усвоения
кредит на 120 равни анюитетни месечни вноски от по 562,70 лв., дължими на 14-то
число на съответния месец, считано от 14.08.2012 г. до 14.07.2022 г. В
изпълнение на задълженията си, кредиторът отпуснал договорената заемна сума на
кредитополучателя, който изцяло я усвоил и за него възникнали задълженията, да
издължи кредита, според условията на договора. Ответникът направил 11 пълни
вноски за погасяване на кредита и една частична в размер на 346,60 лв., както и
внесъл суми по начислените лихви за просрочие в размер на 62,81 лв., или всичко
общо внесени суми от 6 599,11 лв. Последната направена от него вноска с
падеж 14.07.2013 г. била направена на 01.10.2013 г. и на 30.12.2013 г. и т.к.
той преустановил плащанията изпаднал в забава. Според ОУ, с които ответникът се
съгласил при подписване на договора, кредиторът имал право едностранно да
прекрати договора при допуснато просрочие и/или неплащане на две последователни
погасителни вноски, да обяви всички вземания по договора за предсрочно
изискуеми в пълен размер, при условие, че просрочените вноски не бъдат погасени
в 2-седмичен срок от датата на осъществяване на нарушението/ падежа на
погасителната вноска. В резултат на неизпълнение на договорните задължения,
поради допуснатото просрочие и неплащане на две последователни вноски,
изразяващо се в преустановяване на плащането на дължимите вноски по кредита от
страна на ответника, настъпили основанията за обявяване на предсрочна
изискуемост на вземането по договора.
На 20.01.2014 г. се сключил договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ищеца. По силата му, било
прехвърлено портфолио от необслужвани от длъжници вземания по договори за
потребителски кредити, сключени от цедента с физически лица, описани в
приложение № 1. В предмета на договора за цесия било включено и вземането по
процесния договор за кредит. При цедиране на вземането и отписване на
задължението цедентът сторнирал от общата дължима от кредитополучателя сума 20
199,86 лв., представляваща недължими редовни лихви. С оглед надлежното
уведомяване на длъжниците, на основание чл.99 ал.3 от ЗЗД, ищецът бил
упълномощен от цедента да ги уведоми за процесната цесия. Така цедентът, чрез
ищеца, изпратил уведомление за извършеното прехвърляне на вземане до ответника,
заедно с известие от новия кредитор за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита в пълен размер за непогасения остатък от задължението, вкл. за вноските
с ненастъпил падеж. Пратката била изпратена с препоръчана поща с обратна
разписка на адреса, посочен от длъжника в договора, но той не бил открит и не
се явил да я потърси, като обратната разписка била върната с отбелязване, че се
е преместил на друг адрес. С това ищецът положил необходимата грижа посочените
документи, да достигнат до знанието на ответника, който не предоставил и друг
адрес, според чл.3 ал.3 от договора. Ето защо, уведомлението за извършеното
прехвърляне на вземане и известието за настъпилата предсрочната изискуемост на
кредита следвало да се считат за редовно връчени. В случай, че не се възприеме
горното, същите следвало да се считат за връчени с настоящата искова молба. На
21.03.2019 г. ищецът подал заявление по чл.410 от ГПК за вземането си против
ответника, което тогава възлизало на общо 40 694,35 лв. Съдът уважил
искането, като издал заповед за изпълнение против ответника по ч.гр. дело №
652/2019 г. на ХРС, а именно за сумите, както следва: 25000 лв., представляващи
част от дължимата главница по договора , ведно със законната лихва върху нея от
датата на подаване на заявлението 21.03.2019 г. до окончателното изплащане,
както и сумата от 500 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско
възнаграждение. Към предявяване на иска, описаното задължение не било погасено,
от което произтичал правният интерес на ищеца, да предяви настоящия си иск.
Предвид изложеното, ищецът иска, съдът да постанови решение, с което да
приеме за установено по отношение на ответника, че той дължи на ищеца
гореописаните суми; като му присъди направените по делото разноски. В
допълнително депозирана по делото молба ищецът сочи, че сумата от 25 000 лв.,
представляваща част от дължимата главница от общо 40 694,35 лв., включвала
дължимите части от чистата стойност на кредита, таксите, комисионните и застрахователната
премия. Тези си искания и уточнения ищецът поддържа в множество депозирани по
делото писмени становища, като прави и възражение за прекомерност на заплатения
от ищеца на пълномощника му адвокатски хонорар.
Ответникът представя отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК в
законоустановения едномесечен срок, като оспорва предявения иск по основание и
размер. Възразява, че искът е недопустим, т.к. ищецът не бил надлежна страна в
процеса - черпел права от договор за цесия, но кредиторът можел да прехвърли
вземането си, само ако договорът предвижда такава възможност – чл.99 от ЗЗД и
чл.26 от ЗПК. Такава възможност не била предвидена в процесния договор за
кредит, поради което извършеното прехвърляне на вземането с договора за цесия
било нищожно, на основание чл.26 от ЗЗД. Касаело се за договор за потребителски кредит по чл.9 ал.1
от ЗПК, към който приложими били чл.143-148 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК. Ето защо,
ищецът не бил титуляр на вземанията по договора за кредит, не бил активно
материално – правно легитимиран да иска плащането им от ответника, поради което
искът бил недопустим и производството по делото следвало да се прекрати. Не се
представяли и доказателства, че ответникът е уведомен от предишния кредитор за
извършената цесия. Според т.2.3. и 3.2. от договора за цесия, същият влизал в
сила при пълното изплащане на покупната цена, за което не се представяли
доказателства. Ето защо, ищецът не бил встъпил в правата на кредитора и нямал
интерес от предявяване на иска. Исковата молба била нередовна, т.к. не ставало
ясно, как се формира общият размер на дължимата главница и частично предявената
от него сума. Не се представяли доказателства, за изплатените по кредита вноски
с посочване на погасените с тях задължения по вид. Не се сочел моментът на настъпване
на предсрочната изискуемост на кредита и уведомяването на длъжника за това.
Ответникът възразява, че договорът за кредит е нищожен в частта на уговорения
ГЛП от 10,99%, като противоречащ на чл.33а от ЗПК. Същевременно, в него не се
съдържала информация за ГЛП и ГПР, които ще се прилагат, и клаузите за тях били
неравноправни, на основание чл.143 т.9 и т.18 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК. Тези
клаузи не били и индивидуално уговорени, за да е приложимо изключението по
чл.146 ал.1 и 2 от ЗЗП, а същите били предварително подготвени, типови и
стандартно предлагани на клиентите на заемодателя за съответния вид кредит. Ето
защо, клаузите за ГЛП и за ГПР били нищожни, като неравноправни и
неиндивидуално уговорени, но те били толкова съществени, че водели до нищожност
на договора като цяло, като неприложим бил чл.26 ал.4 от ЗЗД. Същите били
нищожни и на основание чл.21, вр. чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК. Клаузата за ГЛП
уговаряла значителен размер, който противоречал на добрите нрави и водел до
нищожността й. Определените ГЛП и ГПР били в необосновано високи размери, което
водело до нееквивалентност на насрещните престации, като заобикаляли и закона –
ограничението по чл.19 от ЗПК. Неоснователна била ищцовата претенция и относно
търсените такси, комисионни и застраховка. Клаузите за тях били неправноправни
и във вреда на потребителя, не отговаряли на изискванията за добросъвестност и
водели до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца.
Затова те били нищожни, на основание чл.143 и чл.146 ал.1 от ЗЗП. Относно
застрахователната премия, по делото не се сочело наличието на застрахователна
полица, нямало данни за изрично оправомощаване на застрахователния агент да
съдейства при сключване на застраховка и да заплати цялата застрахователна
премия в своя полза, която по размер представлявала повече от половината от
размера на предоставения кредит и налице била явна вреда за потребителя на
застрахователна услуга. Ето защо отново налице била нищожност, на основание
чл.143 и чл. 146 ал.1 от ЗЗП. В случай, че се установяло наличието на валидно
сключена застраховка, ответникът оспорва претенцията по нея, т.к. тя била
сключена с него, и ищецът нямал право да претендира застрахователна премия по
нея. Ответникът възразява още, че всички претендирани суми били погасени по
давност, поради което искът за тях се явявал неоснователен. Касаело се за
периодично плащане, дължимостта на което се погасявала с изтичането на
3-годишна давност, която считано от 15.07.2013 г. /денят, следващ вноската с
падежна дата 14.07.2013 г./ била изтекла към датата на предявяване на иска,
когато изтекла и 5-годишната такава. Тези си възражения ответникът поддържа в допълнителна
писмена молба по делото, както и в открити съдебни заседания, чрез пълномощника
си – адвокат. Иска отхвърляне на предявения иск изцяло, като неоснователен и
недоказан, като му се присъдят направените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Процесният договор за отпускане на
потребителски паричен кредит № 903297/ 06.07.2012 г. с Общи условия към него е
сключен между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ АД, като кредитор, и
ответника, като кредитополучател, с поръчител – неговата съпруга. Уговорени са
следните условия на кредита: чиста стойност от 35 000 лв., начин на
усвояване – превод по сметка на клиента, такси/комисионни – 1 050 лв.,
фиксиран ГЛП 10,99%, застрахователна премия – 4 814,40 лв., ГПР 12,27%,
обща стойност на кредита 40 864,40 лв., брой месечни вноски 120, месечна
сума 562,70 лв., обща сума, дължима от потребителя 67 524 лв., падежна
дата и дата на първа вноска 14.08.2012 г. Според чл.16 ал.6 от ОУ, кредиторът
може по всяко време да прехвърли правата си по договора на трети лица, заедно с
дължими лихви, такси, комисионни и други разноски, като уведоми потребителя
писмено за това, съгласно закона. Според чл.16 ал.7 от ОУ, потребителят е дал
изричното си съгласие, кредиторът да прехвърля правата си по договора на трети
лица. Договорът със съдържащите се в него ОУ е подписан на
последна страница от представител на «Уни кредит Булбанк» АД, от
кредитополучателя и поръчителя. С това ищецът е декларирал, че е прочел,
разбрал и безусловно приема написаното на всяка от четирите страници на
договора, в т.ч. ОУ и погасителния план. Договорът съдържа и Декларация за
приемане на застраховането и ОУ по програми „Кредитна протекция плюс“ или „66
плюс“, като според възрастта на кредитополучателя, в случая е приложима първата
от програмите. От датата на договора е и подписаният между страните по него погасителен
план към договора, съдържащ подробно описани всички 120 погасителни вноски, дължими
ежемесечно в периода 14.08.2012 г. – 14.07.2022 г. От същата дата е и
сертификат за застраховка „Кредитна Протекция Плюс“ № 903297,издаден на ищеца
на 06.07.2012 г. от застрахователите «Кардиф Животозастраховане, Клон България»
и «Кардиф Общо застраховане, Клон България», които срещу заплащане на
застрахоталена премия са се съгласили да застраховат, съгласно приложените ОУ
по застраховка „Кредитна Протекция Плюс“ на кредитополучателите по банкови
потребителски кредити, администрирани от „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ АД. В него са посочени застрахователните покрития, сума, срок.
Застрахователната премия се изчислява като % от финансираната сума, умножена по
продължителността на кредита в месеци, като е в размер на 0,1113% за кредити с
размер над 5 000 лв. Като ползващо се лице е посочено „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ АД, а в случай на пълно предсрочно погасяване на кредита –
застрахованият, ако не е поискано връщане на премията. Ищецът представи по делото две преводни нареждания за кредитен превод от
09.07.2012 г., с наредител по тях дружеството – кредитор и получател ответникът
в настоящото производство, на основание процесния договор за кредит. Едното е с
№ 462FTRО121911801 за сумата от
1 050 лева, а другото с № 462FTRO********* за сумата от 33 950 лева. По делото се представи още извлечение
по процесния договор на името на ответника, към 08.05.2019 г., с изх. № 6009 от
08.05.2019 г. Видно от него, ответникът е направил 11 пълни вноски за
погасяване на кредита, а именно – първите 11 според погасителния план и една
частична в размер на 346,60 лв., като по последната 12-та с падеж на 14.07.2013
г. е направил вноски на 01.10.2013 г. и на 30.12.2013 г. В извлечението се
сочи, че на 17.01.2014 г. общо са цедирани задължения от 40 794,35 лв., от
които просрочена главница от 1 498,73 лв., просрочена лихва от
2 093,57 лв., лихва за просрочие от 6,51 лв. и редовна главница от
37 195,54 лв. Обобщено е, че общото задължение по погасителния план е
67 524 лв., общо внесените от клиента суми са 6 599,11 лв., общо
внесените суми по лихви за просрочие 62,81 лв., а недължимите редовни лихви
20 199,86 лв. Постъпилите след цесията суми са на две вноски от по 100 лв.
на 05. и на 28.02.2014 г., които са били преведени на ищеца в настоящото
производство.
На 20.01.2014 г. между
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, като цедент, и ищцовото дружество, като
цесионер, е сключен договор за цесия, с
предмет – прехвърлянето и продажбата, съгласно чл.2.1. от Рамков договор от
05.12.2013 г., портфолио от необслужвани от длъжниците вземания за период от
над 180 дни просрочие, съгласно чл.2.2. от същия, произхождащи от договори за
потребителски кредити, сключени от цедента с
физически лица /чл.1.1./; описани в Приложение № 1, отнасящо се към 20.01.2014
г. /чл.1.2./. В представеното по делото извлечение от Приложение № 1 към Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 20.01.2014 г., фигурира ответникът в настоящото производство с
посочени на реда срещу името му суми в лева – 40787,84 – 6,51 – 40794,35 –
903297, като това какво конкретно представляват те – са посочени на чужд език. С пълномощно без номер и дата и на основание чл.3.2.
от договора за цесия, изпълнителният директор на дружеството – цедент е упълномощил представляващия ищеца-цесионер, да
уведоми от името на цедента всички длъжници по прехвърлените вземания, в т.ч. и
ответника, изрично посочен. Ищецът представи по делото уведомление, чрез прокуриста си, за извършено прехвърляне на вземания до
ответника, без номер и дата; а така също и известие до ответника, че поради
неспазени договорни отношения за плащане на дължими суми по процесния договор,
задължението му е предсрочно изискуемо в пълен размер за непогасения остатък от
кредита, вкл. за вноските с ненастъпил падеж /т.2/, като е приканен в срок от 7
дни да погаси сумата от 40 694,35 лв. Представеното от ищеца известие за
доставяне ИД PS 1336 0087II 9, обратна разписка R PS 1336 0087II 9, оформено на 03.02.2014 г., е за изпратено писмо от ищеца до ответника,
без то да е било получено, с отбелязване, че получателят се е преместил на друг
адрес. Ищецът представи потвърждение за извършена цесия на договор № 903297 на
основание чл. 99 от ЗЗД, по силата на процесния договор за цессия, подписано от
изпълнителен директор на „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД.
За процесното си вземане против ответника, ищецът в настоящото производство
е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК с
вх.рег. № 5485/ 21.03.2019 г., въз основа на което е образувано производство по
ч.гр.дело № 652/2019 г. на ХРС. Заявителят е
основал вземането си на процесните договор за потребителски кредит и договор за
цесия, както и на обстоятелствата по настоящата му искова молба. Заявлението е
уважено изцяло, като е издадена заповед № 299 за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 22.03.2019 г., по силата на която е разпоредено,
длъжникът – ответникът в настоящото производство, да заплати на кредитора –
ищецът в настоящото производство, сумата от 25 000 лв. за част от
главницата по процесния договор за потребителски кредит в общ размер от
40 694,35 лв. и законната лихва върху нея от 21.03.2019 г. до изплащане на
вземането, както и сумата от 500 лв. за държавна такса и 50 лв. за
юрисконултско възнаграждение. В законоустановения срок е постъпило възражение от
длъжника, че не дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение, при което
съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си,
което той е сторил с настоящата искова молба в рамките на срока.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните
правни изводи по основателността на предявения иск:
Преди всичко, съдът счита предявения иск за допустим, като подаден в
законоустановения за това в чл.422 ал.1, вр. чл.415 ал.1 т.1 от ГПК срок и от
надлежна активно легитимирана за това страна. Разгледан по същество, същият се
явява изцяло неоснователен и недоказан. С предявяване на настоящия специален
установителен иск се цели да се установи със сила на пресъдено нещо наличието
на вземането, за което именно е била издадена заповедта за изпълнение, т.к.
подаденото срещу нея възражение пречи за влизането й в сила. В тази връзка, на
изследване в настоящото производство подлежи преди всичко въпросът, дали е
налице идентичност между заповедното и исковото производства – и от субективна
и от обективна страна, в т.ч. и що се отнася до техния предмет. В заявлението за издаване на
заповед за изпълнение
заявителят задължително следва да опише, от какво произтича вземането му, предвид чл.410
ал.2, вр. чл.127 ал.1
и 3 от ГПК. Съдът задължително следи за наличие на достатъчно описание на
вземането, като целта е, длъжникът да може да
формира виждане, кое
вземане се претендира, за да може да прецени оспорва ли го или не.
Вземането трябва да бъде индивидуализирано по начин, който да позволява и
извършването на проверка, целяща да установи, дали заявителят по
заповедното производство предявява иск за същото вземане. В настоящия случай, нито в
завлението си по чл.410 от ГПК, нито в исковата си молба по чл.422 от ГПК,
въпреки неколкократно дъдените му от съда възможности, ищецът не конкретириза
претендираното от него вземане. Той настоява, че претендира сумата от 25 000 лв., представляваща част от дължимата главница от общо
40 694,35 лв. по договора, включваща дължимите части от чистата стойност
на кредита, таксите, комисионните и застрахователната премия. Така остават
неконкретизирани по пера вземанията, които са включени в търсената в настоящото
производство частична сума от 25 000 лв., за да е въобще възможна
преценката на съда за това, налице ли са ликвидни, изискуеми и неудовлетворени
притезания за ищеца по всяко едно от тях; т.ч. във връзка с ищцовия довод за
настъпила предсрочна изискуемост на вземането, както и с ответното възражение
за погасяването по давност на вземането. Това е достатъчно основание за
отхвърлянето на предявения иск, като неоснователен и недоказан. Същевремевво, ищецът
в настоящото производство не проведе пълно и главно доказване на соченото от
него обстоятелство, че той е материално – правният носител на вземането по
издадената заповед за изпълнение, и това е следващо основание за отхвърляне на
предявения иск изцяло.
По категоричен начин по делото се установиха облигационните правоотношения,
от които ищецът черпи правата си. Процесният договор за отпускане на
потребителски паричен кредит № 903297/06.07.2012 г.
с Общи условия към него е сключен между „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ АД, като кредитор, и ответника, като кредитополучател, с поръчител
– неговата съпруга. Уговорени са следните условия на кредита: чиста стойност от
35 000 лв., начин на усвояване – превод по сметка на клиента,
такси/комисионни – 1 050 лв., фиксиран ГЛП 10,99%, застрахователна премия
– 4 814,40 лв., ГПР 12,27%, обща стойност на кредита 40 864,40 лв.,
брой месечни вноски 120, месечна сума 562,70 лв., обща сума, дължима от
потребителя 67 524 лв., падежна дата и дата на първа вноска 14.08.2012 г. Неразделна
част от договора е погасителен план, съдържащ подробно описани по падежи и
размери всички 120 броя ежемесечни погасителни вноски, в рамките на периода 14.08.2012 г. – 14.07.2022 г. От представените две
преводни нареждания от „Уникредит Булбанк“ АД, с наредител „Уникредит кънсюмър
файненсинг“ АД, се установи, че на 09.07.2012 г. кредиторът е изпълнил
основното си задължение по договора, като на два пъти е превел в полза на
ответника заемната сума от 35 000 лв. От представеното по делото извлечение по процесния договор на името на ответника, към 08.05.2019 г.,
се установява, че той е направил 11 пълни вноски за погасяване на кредита, а
именно – първите 11 според погасителния план и една частична за 12-та с падеж
на 14.07.2013 г. В извлечението се сочи, че на 17.01.2014 г. общо са цедирани
задължения от 40 794,35 лв., от които просрочена главница от 1 498,73
лв., просрочена лихва от 2 093,57 лв., лихва за просрочие от 6,51 лв. и
редовна главница от 37 195,54 лв. За прехвърляне на вземането по договора
от кредитора на ищеца, по делото се представи договор за цесия помежду им от 20.01.2014 г., сключен във връзка с друг
техен Рамков договор от 05.12.2013 г., какъвто обаче не бе представен по
делото. Като предмет на договора се сочат - прехвърлянето и продажбата,
съгласно чл.2.1. от Рамковия договор, портфолио от необслужвани от длъжниците
вземания за период от над 180 дни просрочие, съгласно чл.2.2 от същия,
произхождащи от договори за потребителски кредити, сключени от цедента с
физически лица /чл.1.1./; описани в Приложение № 1,
отнасящо се към 20.01.2014 г. /чл.1.2./. В настоящото производство обаче не
може да се направи категоричен извод, че процесният договор попада в посочения
обхват на предмета на цесията, респ. че отговаря на визираните критерии. Това е
така, т.к. както се посочи, не се представи от ищеца Рамковия договор, за да е
възможно обсъждането на цитираните клаузи от същия към настоящия случай. На
следващо място, не може да се приеме по несъмнен начин, че допуснатото в случая
просрочие по кредита е именно повече от 180 дни /или 6 месеца/, за да е
допустимо цедиране на вземанията по него. По последната 12-та вноска с падеж на 14.07.2013 г. ответникът е направил
вноски на 01.10.2013 г. и на 30.12.2013 г., а договорът за цесия е от
20.01.2014 г. Независимо от това, в Приложение № 1 към
договора за цесия, фигурира ответникът в настоящото производство с посочени на
реда срещу името му суми в лева – 40787,84 – 6,51 – 40794,35 – 903297, като
това какво конкретно представляват те – са посочени на чужд език. В този
смисъл, не може да се направи категоричен извод, че с този договор и
приложението към него в полза на ищеца кредиторът е прехвърлил именно
вземанията си по процесния договор с ответника. Това е достатъчно основание да
се приеме, че въз основа на процесния договор за цесия, ищецът не може да се
легитимира като носител на претендираното материално право.
На следващо място, съдът намира за основателно ответното възражение, че в
случая липсва възможност за кредитора по договора, да прехвърля вземането си по
него по реда на чл.99 от ЗЗД. Процесният договор за кредит от
06.07.2012 г. попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, в сила от 12.05.2010 г. Същевременно, към него е приложима и общата
императивна закрила срещу неравноправно договаряне, в сила от 10.06.2006 г. (§ 13
т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл. от ЗЗП), както и нормите на Европейското
общностно право - Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Общата потребителска закрила
по чл. 146 ал.1 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК, предвижда, че неравноправните клаузи в договори между
потребители и търговци са нищожни, като е обусловена от две предпоставки:
потребителски характер на договора и липса на индивидуално договаряне,
доколкото въведената като общо правило за всички държави от ЕС система на
защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна
спрямо доставчика (включително и при финансова услуга), от гледна точка както
на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност. В
конкретния случай, съдът приема, че клаузите от процесния договор не са били
индивидуално уговорени с кредитополучателя. По делото не се установи,
ответникът да е получил подробна преддоговорна информация от заемодателя за
точните параметри на кредита и неговите условия, в т.ч. относно правото на
кредитора да прехвърли вземането си по реда на чл.99 от ЗЗД. Цитираното право
обаче е залегнало като клаузи в ОУ, съдърщажи се в договора за кредит, които
съдът счита за неравноправни, по силата на чл.143 т.9 от ЗЗП /ред. ДВ. бр.57 от 28.07.2015 г./, вр. чл.24
от ЗПК, т.к. налагат приемането на условия, с които потребителят не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора. Според нормата на чл.99 ал.1 от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане само ако законът, договорът
или естеството на същото позволяват това; а според чл.26 ал.1 от ЗПК, кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за
потребителски кредит на трето лице само ако договорът за потребителски кредит
предвижда такава възможност. Според чл.143 т.15 от ЗЗП /в посочената ред./, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е и уговорката, която дава възможност на
търговеца или доставчика, без съгласието на потребителя, да прехвърли правата и
задълженията си по договора, когато това може да доведе до намаляване на
гаранциите на потребителя, какъвто е и настоящият случай. В процесните ОУ към
договора се сочи, че кредиторът може по всяко време да прехвърли правата си по
договора на трети лица, заедно с дължими лихви, такси, комисионни и други
разноски, като уведоми потребителя писмено за това, съгласно закона /чл.16
ал.6/; както и че предварително потребителят е дал изричното си съгласие,
кредиторът да прехвърля правата си по договора на трети лица /чл.16 ал.7 от
ОУ/. Тези клаузи са
неравноправни по смисъла на горпосочената разпоредба, защото дават възможност
на кредитора да прехвърли през време на действието на договора, без да иска
съгласието на ответника, правата си по него на всяко трето лице, което избере.
Това несъмнено може да доведе до намаляване на гаранциите на ответника, защото
за него, като длъжник, не е без значение дали негов кредитор е избраната в
случая от него финансова институция „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, чийто
едноличен собственик на капитала е посочената в търгорския регистър банка. В
същото време в договора не е предвидена реципрочна (равноправна)
възможност/клауза, в която кредиторът да е дал още при подписването му
предварителното си съгласие, всяко трето лице, по
избор на ответника, да може да го замести в задълженията му по същия договор,
по смисъла на чл. 102 от ЗЗД. Така налице е значително неравновесие между
правата и задълженията на страните по този договор, което обуславя извод за
неравноправност на цитираните клаузи. Както се посочи, по делото няма данни,
тези неравноправни клаузи да са уговорени индивидуално, респективно да не са
били изготвени предварително от кредитора и поради това ответникът да е имал
възможност да влияе върху съдържанието им (чл. 146 ал. 2 от ЗЗП); за да е приложимо спрямо тях изключението по чл.146 ал.1 от ЗЗП.
Съдържащата се в договора декларация, че с подписването му ответникът е прочел,
разбира и безусловно приема написаното на всяка една от 4-те страници на
договора, т.ч. и ОУ и погасителния план – съдът намира за ирелевантно. При
позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител, както е
в случая, или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен
характер на клауза от потребителски договор, съгласно решение № 23/07.07.2016
г. по т.д. № 3686/14 г. на ВКС, І т.о., търговецът или доставчикът следва да
установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само
обстоятелството, че договорът е подписан, е ирелевантно за дължимата от съда
защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на договора от
потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите
са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване
на защитата при всички потребителски договори. Индивидуално уговорена клауза по
смисъла на чл.146 от ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била
изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била
изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното
съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. В случая
обаче по вече изложените съображения, ответникът не е разполагал с такъв избор.
В изложения смисъл е и съдебната практика по решение № 98/ 25.07.2017 г. по
т.д. № 535/2016 г., ТК, I т.о. на ВКС. Предвид гореизложените съображения,
клаузите от процесния договор относно правото на кредитора да прехвърли
вземането си по реда на чл.99 от ЗЗД на трето лице - съдът намира за нищожни,
като неравноправни и неиндивидуално уговорени /чл.146 ал.1, вр. чл.143 т.9 и 15
- ред. ДВ. бр.57 от 28.07.2015 г., вр. чл.26
ал.1 и чл.99 от ЗЗД, вр. чл.24 и чл.26 от ЗПК/. Ето защо, кредиторът не е имал
възможността, валидно да прехвърли на ищеца с договора за цесия процесните се
вземания против ответника и този договор по отношение на ответника не е
произвел присъщите му правни последици. Така, ищецът не се легитимира като
титуляр на тези вземания, търсени в настоящото производство, и той не е активно материалноправно
легитимиран да иска плащането им от ответника с предявения иск.
Изложените съображения са
достатъчни за отхвърлянето на предявения иск изцяло като неоснователен и
недоказан; без да се обсъждат множеството останали ответни възражения и
релевантни за спора обстоятелства, а именно - за нищожност поради неравноправие
и на останали клаузи от договора за кредит, в т.ч. и по застрахователното
правоотношение; за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита; за
доказаността по размер и по пера на търсените суми; за изтекла погасителва давност
по отношение на претендираните вземания.
Ето защо, предявеният иск се явява неоснователен и недоказан и съдът следва да го отхвърли изцяло. С оглед на това и на основание чл.78 ал.3,
вр. чл.80 от ГПК, ищецът следва да бъде осъден, да заплати на ответника
деловодни разноски в размер на 1 300 лв. за адвокатско възнаграждение. Настоящият случай попада в хипотезата на чл.7 ал.2 т.4, вр. §2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според която
дължимото адвокатско възнаграждение за процесуално представителство е в размер
на 1 536 лв. В този смисъл, неоснователно е ищцовото възражение за прекомерност
на възнаграждението на пълномощника на ответника, уговорено и платено в размер
от 1 300 лв., предвид на което съдът не го намалява.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от "Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ" ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
гр. София, район Люлин, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, Бизнес център „Люлин
6", ет. 2; представляван от прокуриста З.Н.Д.; против К.И.К. с ЕГН **********
*** - да се приеме за установено по отношение на ответника, че като
кредитополучател той дължи на ищеца сумата от 25 000 лева,
представляваща част от общото задължение от 40 694,35 лв., включващо чиста
стойност на кредита, такси, комисионни и застрахователна премия; дължими по договор
за отпускане на потребителски паричен кредит № 903297 с „УниКредит Кънсюмър Файненсинг''
ЕАД от 06.07.2012 г., което дружество е прехвърлило вземанията си по този
договор на ищеца, по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 20.01.2014 г. и приложение № 1 към него, във връзка с рамков договор
помежду им от 05.12.2013 г.; ведно със законна лихва от подаване на заявлението
в съда 21.03.2019 г. до окончателното изплащане;
за които суми е издадена заповед № 299 за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 22.03.2019 г. по ч.гр.дело
№ 652/2019 г. на Районен съд – Хасково.
ОСЪЖДА "Кредит Инкасо Инвестмънтс
БГ" ЕАД с ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на К.И.К. с ЕГН ********** деловодни
разноски в размер на 1 300 лева за
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд - Хасково в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.А.