О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 21.07. 2020 г. гр.
Търговище,
В името на народа
Търговищкият окръжен
съд, гражданско
отделение
На двадесет и
първи юли 2020 година
в ЗАКРИТО съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА ДАСКАЛОВА
БИСЕРА
МАКСИМОВА
Като разгледа докладваното от съдията Т.Даскалова,
В.ч.гр.дело № 180, по описа
за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
С определение № 114 от 10.02. 2020 г., по гр.д. № 412/ 2019 г. на
РС–Омуртаг, съдът е прекратил на основание чл. 8, ал. 1, от ЗМТА производството
по гр.д. № 412/ 2019 г., поради неподведомственост на спора на съда.
Срещу това определение е постъпила жалба от ищеца – „Димас 48“
ЕООД с. Камбурово, община Омуртаг, представляван от адв. К. К., в която се
излагат основно две групи съображения. В първата се акцентира на качеството на
потребител на ищеца по смисъла на ЗЗП. Това автоматично прави спора неподсъден
на арбитраж, с оглед и на § 1, т. 41б от
ДР на ЗЕ. Другата група съображения са свързани с това, че съдът бил лишил
ищеца от възможността да оспори действителността на арбитражната клауза, като
по този въпрос се цитира и практика на ВКС-. Иска се отмяна на определението и
връщане на делото за продължаване на действията по него.
Другата страна – „Енерго про продажби“ ЕООД, чрез адвокат Н. М., е
подала писмен отговор, в който оспорва жалбата, като излага подробни
съображения за неоснователността й. Моли се жалбата да се остави без уважение,
като се присъдят направените по делото разноски.
Съдът намира, че жалбата е подадена в срок, от оправомощено лице,
при наличието на правен интерес и е редовна от външна страна. Обжалваното
определение е валидно и процесуално
допустимо. По същество е правилно. На основание чл. 272 от ГПК въззивният съд
препраща към мотивите на РС–Омуртаг.
В допълнение съдът посочва следното: Делото е образувано по искова
молба на "Д." ЕООД ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
против „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ" АД ЕИК *********, гр. Варна, с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване недължимост на сума, която е начислена допълнително, при корекция на сметка, след
съставен констативен протокол за неточно измерена ел.енергия.
В отговора си ответникът е възразил по допустимостта на иска,
предвид липсата на подведомственост на спора, защото между страните има
арбитражна клауза по договора за доставка на ел.енергия и по констативния
протокол.
От представените писмени доказателства – договор за достъп и
пренос на електрическа енергия от 16.02. 2016 г., сключен между страните се
установява, че същият се отнася за „Кафе – аперитив“ в град Омуртаг, област
Търговище, ул. "Александър Стамболийски", № 1, с предназначение за
„стопанска дейност“. А в чл. 5 от същия договор страните са се договорили, че
всички спорове, възникнали в отношенията между тях се отнасят за решаване пред
Арбитражен съд Варна при Сдружение „ППМ“, съобразно неговия Правилник. Във
връзка с валидността на арбитражната клауза следва да се посочи, че в случая
конкретната такава отговаря на законовите изисквания, заложени в чл. 7 ЗМТА.
Същата съответства на дефиницията за арбитражно споразумение по смисъла на чл.
7, ал. 1 ЗМТА, тъй като се намира в рамките на подписан от двете страни договор
и изразява общото им съгласие да възложат на арбитраж да реши всички спорове,
които могат да възникнат между тях във връзка с договорно правоотношение,
произтичащо от сключения договор. Клаузата отговаря и на изискванията на чл. 7,
ал. 2 ЗМТА – писмена е и е част от подписан от двете страни договор.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ГПК очертава предметния обхват на арбитражното
споразумение чрез визиране на изключенията от същия, и според тази разпоредба
страните не могат да сключат арбитражно споразумение за решаване на имуществен
спор, имащ за предмет вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка
или права по трудово правоотношение или е спор, по който една от страните е
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от допълнителните разпоредби на Закона за
защита на потребителите. Според легалната дефиниция на понятието „потребител“
по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, това е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност и всяко физическо лице, което като страна
по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. И в двете очертани от тази дефиниция групи на понятието
потребител се визира единствено физическо лице, поради което е категоричен
изводът, че юридическите лица, каквито са търговските дружества, не попадат в
категорията на потребителите по ЗЗП. Ищецът е именно такова търговско дружество
– ЕООД и поради това не попада в понятието потребител, респ. не може да се
ползва от предвиденото в чл. 19, ал. 1 ГПК изключение, налагащо разглеждането
на спора от съда. Обстоятелството, че ищцовото дружество се явява потребител по
смисъла на § 1, т. 41б, буква "а" ЗЕ не го прави и потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и съответно не е от значение за решаване на
подведомствеността на спора съобразно правилото на чл. 19, ал. 1 ГПК. В този
смисъл и търговското дружество не разполага с предвидената в ЗЗП защита на
потребителя срещу неравноправни клаузи в договор.
Цитираната в този смисъл съдебна практика от РС–Омуртаг е именно
приложимата, защото е постановена от ВКС, при касационно обжалване на
определения, по сходни дела. Даденото
тълкуване касае предмета на договора, като следва да се преценява дали той е в
рамките на осъществяваната от дружеството търговска дейност. А това е безспорно
така, след като доставките касаят търговски обект кафе-аперитив. В този смисъл
и възраженията на жалбоподателя са неоснователни. Тези съображения са обсъдени
от първоинстанционния съд и изводите му се споделят и от въззивния.
По отношение на възражението, че съдът лишавал ищеца от
възможността да оспори валидността на самата арбитражна клауза, която счита за
нищожна. В този смисъл се цитира и съдебна практика на ВКС – О № 224, от 30.05.
2016 г., по ч.т.д. № 481/ 2016 на първо ТО.
Тук следва да се посочи, че за да прецени основателността на
подобни съображения, съдът следва да очертае правния спор и исканията на ищеца.
В подадената искова молба, както от описанието на обстоятелствата, така и от
петитума й е видно, че искът има за предмет само установяване недължимост на
начислената допълнително електрическа енергия. Никъде в исковата молба не се
говори за съществуващата между страните арбитражна клауза, а още по-малко да се
излагат съображения, че същата е нищожна на някакво основание. Случаят в
цитираното определение на ВКС е различен. Там е налице обективно съединяване на
искове, като първият е за обявяване нищожност на клаузата за арбитраж и на
следващо място е имало и други искове – за нищожност на договор за заем и за
изплащане на обезщетение.
Поради тази причина, въпросът, на който следва да се отговори е,
следва ли съдът служебно да преценява действителността на клаузата за арбитраж
или трябва е сезиран с нарочен иск,
както е в посоченото определение.
В случая становището на съда е, че служебната преценка, която се
прави, е само по отношение на това дали няма някакви обективни пречки
арбитражната клауза да не бъде изпълнена – защото има друго споразумение между
страните, защото арбитражният съд вече не е легитимен и други съображения от
подобно естество, визирани в чл. 8 от ЗМТА. Тези въпроси са обсъдени от
РС–Омуртаг и изводите му и в тази част се споделят от въззивния съд.
За да бъде преценена самата действителност на арбитражната клауза,
на основанията, които жалбоподателят посочва в жалбата/злоупотреба с монополно
положение, неравноправност, заблуда и т.н./, съдът трябва да е сезиран с
нарочен иск за обвяване на нейната нищожност или унищожаемост. След като няма
подобно искане и изложени в исковата молба съображения, т.е. няма нарочен иск,
то съдът не дължи подобно произнасяне. И след като е установил, че клаузата
действително е арбитражна и може да бъде изпълнена, съдът правилно е прекратил
производството по делото.
Жалбата е неоснователна и следва да се остави без уважение.
На въззиваемата страна да се присъдят направените разноски от 240
лв.
По изложените съображения, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на „Димас 48“ ЕООД с. Камбурово, община Омуртаг,
против определение № 114 от 10.02. 2020
г., по гр.д. № 412/ 2019 г. на РС–Омуртаг, като неоснователна.
ОСЪЖДА „Димас 48“ ЕООД с. Камбурово, община Омуртаг, ДА ЗАПЛАТИ НА
„Енерго-про продажби“ АД гр. Варна, ЕИК *********, сумата от 240 лв., направени
по делото разноски.
Определението може да се обжалва, с частна касационна жалба, в
едноседмичен срок от съобщаването му на страните, пред ВКС, при наличието на
основанията по чл. 280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.