РЕШЕНИЕ

гр. София, ……………… г.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III „В” състав, в публичното заседание на тридесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

      ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ

                                                                             ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА                   МЛ.СЪДИЯ:БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от мл. съдия Коева гр. д. № 16639 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК

 

С Решение от 10.08.2018 г., постановено по гр. дело № 25027/2018 г. по описа на СРС, 113 състав, са уважени изцяло предявените от Н.И.И. срещу „Р.” ООД кумулативно обективно съединените искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 9 714,71 лв., представляваща незаплатено брутно трудово възнаграждение за периода от 02.10.2015 г. до 30.06.2017 г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от 12.01.2018 г. до окончателното й изплащане и на основание чл. 245, ал. 2 КТ във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 445,82 лв., представляваща лихва за забава за периода от 23.11.2015 г. до 11.01.2018 г. С решението ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 900 лв. – сторени разноски.

Подадена е въззивна жалба от ответника „Р.” ЕООД, с която се обжалва първоинстанционното решение. Въззивникът поддържа, че решението е постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон и е необосновано. Поддържа, че неправилно съдът е приел, че ответникът не е заплащал трудовото възнаграждение на ищеца, а следователно последният не е имал право да прекрати едностранно трудовия договор на посоченото основание. Иска в случай, че съдът намери иска за основателен да бъде взета предвид чистата нетна стойност на трудовите възнаграждения, тъй като ответното дружество редовно е начислявало и внасяло дължимите осигуровки и данъци на Н.И.И., което е видно от представените към отговора писмени доказателства. Поддържа, че с оглед противоречието на подаденото от ищеца заявление за прекратяване на трудовото правоотношение с КТ, изцяло неоснователни се явяват претенциите на ищеца за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на осн. чл. 224, ал. 1 КТ. Излага доводи, че следва да бъде взета предвид констативно-съобразителната част от експертизата, от която е видно, че на ищеца са заплащани трудови възнаграждения за месец април, май и юни 2017 г. Искането към съда е да бъде отменено изцяло решението на СРС и да бъдат присъдени разноските.

Въззиваемият е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който я оспорва, като поддържа, че първоинстанционният съд е приложил правилно процесуалния и материалния закон, а решението му е правилно и обосновано. Искането към съда е да остави без уважение въззивната жалба. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемите.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно.

СРС, 113 състав, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 215 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ

Тъй като по своето правно естество трудовият договор е синалагматичен, трудовото възнаграждение се дължи при изпълнение от страна на работника на своето задължение да предостави на работодателя през уговореното работно време своята трудова сила.

Основно задължение на работодателя като страна по трудовото правоотношение е да заплаща на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за престирането на трудова сила. Следователно, ищецът трябва да установи в процеса на доказване, че е предоставил реално трудовата си сила през процесния период при работодателя, а фактът, че уговореното брутно трудово възнаграждение е заплатено – от работодателя.

Не е спорно правнорелевантното обстоятелство, че между страните в настоящото съдебно производство е съществувало действително трудово правоотношение, по което ищецът е предоставял на ответника своята трудова сила през целия релевантен период, поради което в неговия патримониум е възникнало парично притезание с правно основание чл. 128, т. 2 КТ – за заплащане на уговореното брутно трудово възнаграждение.

Спорен по делото е фактът дали работодателят действително е изплатил на ищеца претендираното трудово възнаграждение.

От допусната и приета от съда ССЕ,  извършила проверка на намиращите се при ответника счетоводни документи, вкл. ведомостите за заплати на ищеца, се установява, че за исковия период на ищеца е дължимо брутно трудово възнаграждение в размер на 9 714,71 лв., или нетно трудово възнаграждение в размер на 7614,24 лв. Настоящият съдебен състав на основание чл. 202 ГПК, кредитира заключението на вещото лице, като пълно, компетентно и безпристрастно.

По правилата за разпределянето на доказателствената тежест в гражданския процес изпълнението на правните задължения следва да се установи от този, който навежда този положителен факт – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Този правен извод се извежда и от правната норма, регламентирана в чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора разписка, за да се снабди с писмено доказателство, установяващо точното и добросъвестно изпълнение на своето правно задължение.

 

Както е посочил първоинстанционният съд, съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 3 КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на негови близки. По писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка. Съгласно трайната практика на ВКС нормата на чл. 270, ал. 3 КТ не ограничава допустимите доказателствени средства за установяването на факта на плащане на трудовото възнаграждение единствено до ведомост или платежно нареждане. Тези документи, ако са съставени, биха съставлявали пълно доказателство за плащане, но е допустимо плащането да се установи и с други доказателства, включително косвени, както и със свидетелски показания, когато са налице изключенията по чл. 164, ал. 2 и чл. 165, ал. 1 ГПК, стига те да водят до единствено възможен извод. В случая обаче, ответното дружество поддържа, че ищецът е отказвал да подписва ведомостите, което не обосновава предпоставките на чл. 165, ал. 1 ГПК, а в първоинстанционното производство ищецът изрично се е противопоставил на поисканите от ответника свидетелски показания, поради което не е налице и хипотезтата на чл. 164, ал. 2 ГПК.

Съобразно изложеното, неоснователни се явяват оплакванията на въззивника за неправилност изводите на съда по отношение на липсата на плащане на трудовото възнаграждение. Ищецът не е ангацирал нито преки, нито косвени доказателства, които да водят до извода, че е изпълнил насрещната си престация, като твърдения, че ищецът не е подписвал ведомостите, не могат да обосноват такъв извод.

Следва да се отбележи, че вещото лице по ССЕ е съобразило изцяло извършените плащания от страна на ответното дружество, като е посочено, че брутното трудово възнаграждение е незаплатено за периода 02.10.2015 г. до 01.04.2017 г. В заключението изрично е посочено, че за месец април, май и юни 2017 г. трудовото възнаграждение е платено на ищеца. Съдът е съобразил констатираното от вещото лице частичното заплащане на трудовото възнаграждение за периода от месец април, май и юни, като искът е уважен именно съобразно установените в експертизата суми.

Относно акцесорния иск за заплащане на законната лихва за забава при изплащането на трудовото възнаграждение с правно основание чл. 86 ЗЗД въззивният съд счита, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено. Правната норма, уредена в чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предписва, че при забава за изпълнение на парично задължение длъжникът дължи законната лихва за забава. Трудовото възнаграждение се изплаща ежемесечно съгласно чл. 270 КТ. Следователно, след изтичането на всеки един месец, за които се претендира присъждане на трудово възнаграждение и през който същото не е изплатено, работодателят дължи обезщетение в размер на законната лихва за забава до окончателното плащане на главното парично вземане.

С оглед депозираното заключение в проведеното съдебно заседние на 11.07.2018 г. е направено искане на осн. чл. 214 ГПК и е депозирана поисмена молба за изменение на исковете по чл. 128 КТ и по чл. 245, ал. 2 КТ, както и е изявление за оттегляне на иска по чл. 224, ал. 1 КТ, като с изрично определение изменението е било допуснато, а по отношение на иска по чл. 224, ал. 1 КТ производството е било прекртено.

Съобразно прекратяването на производството с определение, което е влязло в сила и липсата на произнасяне на съда по иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, са изцяло неотносими за предмета на въззивното производство оплакванията на въззивника относно дължимостта на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск и относно прекратяването на трудовото правоотношение с полученото от ищеца заявление по чл. 327 КТ.

По отноношение въпроса за дъжлимото трудово възнаграждение – а именно нетното или брутното трудово възнаграждение следва да бъде платено, съдът намира следното:

Предметът на правното задължение на работодателя да предостави насрещна престация за предоставената му на разположение работна сила от работника или служителя представлява уговореното брутно трудово възнаграждение. Заплащането на дължимия данък или осигурителните вноски към държавното обществено осигуряване, както и дължимите здравноосигурителни вноски са в изпълнение на задължения, които стоят вън от трудовото правоотношение, както е посочил СРС.

По силата на чл. 272, ал.1, т.3 и т.4 от КТ работодателят има задължение, предвидено в чл. 42, ал. 4 от ЗДДФЛ и задължение, предвидено в чл. 6 от КСО да удържа дължимите от работника или служителя данъци и осигурителни вноски. Тези удръжки работодателят е задължен да направи и без съгласието на работника или служителя, поради което е прието задължението му към последния да е в размер на остатъка от чистата сума за получаване. Работникът или служителят не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него данък върху общия доход и осигурителни вноски. Това е така и в случая, когато се присъжда брутното трудово възнаграждение, тъй като данъкът и осигурителните вноски са публични държавни вземания /чл. 162, ал. 2, т. 1 от ДОПК/, а в изпълнителното производство държавата се смята винаги присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания, съгласно чл. 458 от ГПК. Съдебният изпълнител при събиране на дължимото трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения. Установената съдебна практика, намерила отражение и в Решение № 166 от 25.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 220/2009 г., III г. о., ГК приема, че при иск с правно основание чл. 128, т.2 КТ може да се присъди брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки. Когато е присъдено брутното трудово възнаграждение, дължимият данък и осигурителни вноски ще се изплатят от събраните суми в изпълнителното производство. 

С отговора на исковата молба ответникът е заявил, че е внесъл всички задължителни осигуровки и данъци за работника, които са част от брутното му трудово възнаграждение.

Видно от представеното Актуално състояние на данните, декларирани с Декларация обр. № 1/обр. № 5 по осигурител за период от 01.02.2017  г. до 28.02.2017 г., ответникът, като работодател, е декларирал ищеца като осигурено лице с осигурителен доход от 563, 36 лв., под номер на протокол 22000173460077 от 20.04.2017 г., както и под номер на протокол 22000173339981 от 23.03.2017 г. със същия осигурителен доход. От представените справка от НАП за задълженията и плащанията на “Р.” ЕООД към дата 18.01.2018 г., се установява, че последният няма непогасени задължения (включително и за посочените протоколни номера) за  данък върху общия доход и осигурителни вноски.

Ищецът не е оспорил, че ответното дружество е заплатило дължимите данъци и осигурителни вноски, нито е оспорил представените от последното справки за липса на задължения за същите.

Съобразно изложеното, настоящият съдебен състав намира, че доводите на въззивника по отношение на присъждането на брутното трудово възнаграждение се явяват основателни и на ищеца следва да се присъди нетното трудово възнаграждение, т.е. след приспадане на задължителните удръжки за данъци и осигурителни вноски от брутното трудово възнаграждение, тъй като да се приеме противното, би означавало ищецът да получи сумите за данъци и осигурителни вноски, които не му се дължат и които няма да бъдат редуцирани в изпълнителния процес, предвид заплащането им, което би довело до неоснователно обогатяване за последния.

Съобразно заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ, което както беше посочено, се кредитира от настоящият съдебен състав, размера на дължимото от ответника нетно трудово възнаграждение е в размер на 7614, 24 лв., а размера на лихвата върху последното е в размер на 1132, 98 лв., до които размери предявените искове се явяват основателни.

Съобразно изложеното, решението на СРС следва да бъде отменено в частта, с която е са уважени предявените искове над сумата от 7614, 24 лв. – представляваща сума за неизплатено трудово възнаграждение за периода от 02.10.2015 г. – 30.06.2017 г. и над сумата от 1132, 98 лв. – представляваща лихва за забава за периода от 23.11.2015 г. до 11.01.2018 г., както и в частта, с която на ищеца са присъдени разноски над 705, 40 лв.

По разноските:

При този изход на производството, съобразно отхвърлената част от предявените кумулативно обективно съединени осъдителни искове, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 220,50 лв.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, с оглед на обстоятелството че въззивната жалба на ответника е уважена частично, въззиваемият-ищец трябва да заплати на въззивника-ответник сумата от 268, 80 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение пред СГС и заплатена държавна такса за въззивното обжалване.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, с оглед на обстоятелството че въззивната жалба на ответника е отхвърлена частично, въззивникът-ответник трябва да заплати на въззиваемият-ищец сумата от 705, 40 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение пред СГС.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение от 10.08.2018 г., постановено по гр. дело № 25027/2018 г. по описа на СРС, 113 състав, в частта, с която е уважен предявеният от Н.И.И., ЕГН **********, със съдебен адрес *** срещу „Р.” ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата над 7 614, 24 лв. представляваща незаплатено нетното трудово възнаграждение за периода от 02.10.2015 г. до 30.06.2017 г. до присъдения размер от 9 714,71 лв., ведно със законната лихва върху претендираната сума от 12.01.2018 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, в която е уважен искът с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над 1 132, 98 лв.  до присъдения размер от 1 445, 82 лв., представляваща лихва за забава за периода от 23.11.2015 г. до 11.01.2018 г., както и в частта, с която ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца разноски за сумата над 705, 40 лв. като ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Н.И.И., ЕГН **********, със съдебен адрес *** срещу „Р.” ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** искове с правно основание чл. 128, т 2 КТ и чл. 245, ал. 2 КТ във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на трудово възнаграждение за периода от 02.10.2015 г. до 30.06.2017 г. над сумата от 7 614, 24 лв. до предявения размер от 9 714, 71 лв., ведно със законната лихва върху претендираната сума от 12.01.2018 г. до окончателното й изплащане, както и за заплащане на лихва за забава за периода от 23.11.2015 г. до 11.01.2018 г. за сумата над 1 132, 98 лв.  до предявения  размер от 1 445, 82 лв.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Н.И.И., ЕГН ********** да заплати на „Р.” ООД, ЕИК ****** сумата от 220, 50 лв – съдебни разноски пред СРС, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК сумата от 268, 80 лв.– съдебни разноски пред СГС.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК  Р.” ООД, ЕИК ****** да заплати на  Н.И.И., ЕГН **********„ сумата от 705, 40 лв – съдебни разноски пред СГС.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.                               2.