Р
E Ш Е
Н И Е
№
………., 20.05.2021
година, град София,
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-ри
брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесети май през 2021 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ
: Валентина Ангелова
Милен
Евтимов
При секретаря Мариана Ружина,
след
като разгледа докладваното от съдия В.
Ангелова,
въззивно гражданско дело № 9463 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е въззивно - по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
С решение № 122722 от 16.06.2020 г., постановено по гражданско дело № 67196 по описа
за 2019 г., на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 89 състав, А.П.А. бил осъден да
заплаща на малолетния си син А.А.А., чрез неговата майка и законен представител
Т.С.М., месечна издръжка в размер на 280 лева, считано от датата на завеждане
на исковата молба на 21.11.2019 г. до настъпването на законова причина за
изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва върху всяка
просрочена сума до окончателното й изплащане, като за разликата над 280 лева до
пълния предявен размер от 300 лева отхвърлил иска като неоснователен; осъдил А.А.
да заплати на малолетния си син А., чрез неговата майка и законен представител Т.М.,
на основание чл. 149 от СК сумата от 1920 лева, издръжка за периода от една
година преди завеждане на иска; осъдил А.А. да заплати на СРС 480 лева държавни
такси, а на А.А., чрез неговата майка Т.М.
сторени деловодни разноски в размер на 261,50 лева, съобразно уважената част на
исковете, а А.А., чрез майка му Т.М. да заплати на А.А. сторените деловодни
разноски в размер на 88,50 лева, съобразно отхвърлената част на исковете, допуснал,
при условията на чл. 242, ал. 1 от ГПК, предварително изпълнение на решението в
частта относно издръжката.
Недоволен от така постановеното решение останал ответникът
в първоинстанционното производство А.П.А. (въззивник в настоящето
производство), който обжалва същото в частта относно размера на присъдената в
полза на малолетния му син издръжка над сумата от 160 лева до присъдения размер
от 280 лева, както и за сумата от 1920 лева за едногодишния период преди
завеждане на исковата молба. В жалбата си излага оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на решението в тези му части, както и подробни аргументи за
сочените пороци на решението. Моли съда да постанови решение, с което да отмени
решението на Първоинстанционният съд в обжалваните части, като отхвърли
исковата претенция по чл. 149 от СК изцяло, а тази по чл. 143, ал. 2 от СК над
размера от 160 лева и му присъди сторените деловодни разноски за двете съдебни
инстанции.
В хода на съдебното дирене, редовно призован, въззивникът
не се явява и представлява, не сочи причини за това..
В срока по чл. 263 от ГПК малолетният ищец А.А.А.,
действащ чрез своята майка и законен представител Т.С.М. (въззиваема страна в
настоящето производство) е депозирал писмен отговор по въззивната жалба, като
оспорва същата като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за
правилно и законосъобразно в обжалваните от въззивника части, като моли съда да
постанови решение, с което да го потвърди. Претендира сторените деловодни разноски за настоящата
съдебна инстанция.
В съдебно заседание, малолетният въззиваем се представлява
от своята майка и законен представител Т.М. и от пълномощника си по делото,
като чрез тях поддържа дадения писмен отговор и пледира за оставяне на
въззивната жалба на другата страна като неоснователна и потвърждаване на
обжалвания съдебен акт като правилен и законосъобразен.
С оглед предмета на въззивна проверка, очертан с
подадената от ответника в първоинстанционно производство въззивна жалба,
въззивният съд констатира, че първоинстанционното решение е влязло в сила като
необжалвано в частта му, с която бащата е осъден да заплаща на малолетния си
син месечна издръжка в размер на 160 лева, считано от датата на предявяване на
исковата молба до настъпване на причини, обуславящи нейното изменение или
прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума до
окончателното й изплащане.
При
произнасяне по спора, въззивния съд съобрази следното :
Първоинстанционния Софийски районен съд бил сезиран с
предявени от малолетния А.А.А., действащ чрез своята майка и законен
представител Т.С.М. срещу А.П.А. искове с правно основание чл. 143, ал. 2 във връзка с чл. 146, ал. 1 от СК-за осъждане
на ответника да му заплаща ежемесечна издръжка в размер на 300 лева, считано за
една година назад от 21.11.2019 г. до
настъпване на законна причина за изменение или прекратяване на издръжката,
ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума от датата на падежа й до
окончателното й изплащане. Ищецът поддържал, че е малолетен син на ответника и
на Т.М., като живеел при майка си, която полагала непосредствените грижи за
неговото отглеждане. Твърдял, че ответникът не полагал грижи за него и не му
давал издръжка, поради което молел съда да постанови решение, с което да го
осъди да му заплаща ежемесечна издръжка в размер на 300 лева, считано от една
година преди завеждане на исковата молба.
В преклузивния едномесечен срок, ответникът подал
отговор на исковата молба, като оспорвал предявените срещу него искове като
допустими, но неоснователни и оспорвал същите по размер. Твърдял, че се е
грижел за малолетния, като му купувал облекло и пособия, водил го на почивка и
давал пари за издръжката му. Сочел, че на 11.10.2019 г. сключил граждански брак
и съпругата му имала дете от предходен свой брак, за което той се грижел.
Твърдял също, че бил изтеглил кредит, който изплащал, както и че има ниски
доходи, които били в размер на 560 лева месечно.
За да постанови обжалвания съдебен акт,
Първоинстанционният Софийски районен съд приел за установена следната
фактическа обстановка :
Ищецът бил дете на ответника, като към датата на
приключване на устните състезания бил на възраст от 8 години и 3 месеца, който
възрастов период се характеризирал с непрекъснато увеличаване на нуждите му от
храна, облекло, културни занимания, лекарства и т. н.
Нетния доход на ответника, съобразно удостоверение,
изх.- № 176/23.01.2020 г. е в размер на 1372,26 лева, като за периода месец
януари 2019 г. –месец декември 2019 г. варирал в рамките на около 1000 лева.
Ответникът не представил доказателства, че има алиментни задължения за издръжка
на други лица, а представил само удостоверение за сключен граждански брак и не
сочел да има сериозни здравословни проблеми. Самият той не твърдял, че е давал
издръжка на детето си, а сочел, че го водил веднъж на планина и му купувал
дрехи и учебни пособия, без да представя доказателства за това. Твърдял, че е
теглил кредит, който изплащал, но същият касаел лични нужди на новото му
семейство.
Между страните не било спорно, че детето се отглеждало
и издържало от майката, като родителите били разделени от около три години.
Майката декларирала месечен доход в размер на 1386
лева към месец октомври 2019 г.
При тази фактическа установеност, Първоинстанционният
съд постановил обжалвания съдебен акт.
Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след
като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции
доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази
приложимия закон и по свое убеждение, прие за установено следното :
Въззивният съд споделя установената в
първоинстанционното производство фактическа обстановка, като не счита за
необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК.
Същата следва да се допълни с по-подробен анализ на
представените писмени доказателства, а именно – служебна бележка, издадена на
малолетния въззиваем от 40 ОУ „Б.Х.“, гр. София; удостоверение за доходите на
майката на въззиваемия, медицинска бележка от 04.11.2019 г. и служебна бележка
от 11.11.2019 г.; служебна бележка за нетното възнаграждение на въззивника;
допълнително споразумение към трудов договор № 5224/02.02.2018 г. и
удостоверение № 176/23.01.2020 г., както и с анализ на процесуалното поведение
на страните.
От анализа на тези доказателства се установява, че
през учебната 2019/2020 г. малолетният въззиваем бил ученик в 1а клас на
посоченото учебно заведение. Съобразно представената медицинска бележка,
малолетният често боледувал от инфекции на горните дихателни пътища, тонзилити,
отити и ларингити, а освен това се нуждаел от стоматологични услуги – шини,
брекети, пломби. Малолетният участвал в тренировките по тенис на ТК „15-40“, за
което се плащала месечна такса от 50 лева.
В периода месец ноември 2018 г. – месец октомври 2019
г. майката на малолетния реализирала брутни доходи в общ размер от 15053,90
лева, от които 14368,84 лева брутен доход по ЗОДФЛ, и 685,06 лева обезщетения
за временна неработоспособност. Респективно за същият период майката на
малолетния реализирала средномесечен брутен доход в размер на приблизително
1255 лева.
Въззивникът в периода месец януари 2018 г.-декември
2018 г. реализирал нетни доходи в общ размер на 12452 лева, или средно месечни
нетни доходи в размер на приблизително 1038 лева. Съгласно допълнително
споразумение към трудов договор № 5224/02.02.2018 г., месечното трудово
възнаграждение на служителя се определя в размер на 575 лева, като се заплаща
до 10 число на всеки следващ месец и включва в себе си и следните
възнаграждения – основно възнаграждение в размер на 560 лева и допълнителни
възнаграждения за индивидуално участие в трудовия процес, в размер, определен
от работодателя, но не по-малко от 15 лева за пълен работен ден, което включва
и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в
размер на 0,6 % върху основното трудово възнаграждение за всяка година трудов
стаж.
На 11.10.2019 г. въззивникът сключил граждански брак с
Д.Р.Г., която приела да носи брачното фамилно име Г.-А..
В съдебно заседание на 17.02.2020 г. въззивникът
предложил спогодба, признавайки иска до размера от 150 лева. В същото съдебно
заседание въззиваемата страна оспорила допълнително споразумение към трудов
договор № 5224/02.02.2018 г., за което й било издадено съдебно удостоверение.
Съобразно представеното в следствие на това удостоверение № 176/23.01.2020 г.,
за 2019 г. въззивникът, като продавач консултант в Технополис получил брутно
трудово възнаграждение в размер на общо 16827,70 лева, респективно за същият
период средномесечният му брутен доход е в размер на 1402,30 лева.
От събраните в първоинстанционното производство
писмени доказателства, въззивният съд не цене единствено представените от
страните заверени копия на касови бонове, доколкото същите не установяват по
категоричен начин разходи, сторени от родителите на малолетния въззиваем, в
негова полза, за задоволяване на негови основни нужди, за които е предназначена
издръжката, както и представените доказателства за поети и от двамата родители
облигационни задължения по договори за кредит.
Във въззивното производство са представени писмени
доказателства за заплащане на медицински разходи за рентгеново изследване на
малолетния, както и за заплащане на занималня Е. в „Школа Е. 2“ ЕООД за
месеците юни, юли и август на 2020 г. в размер на 300 лева месечно.
Други доказателства за твърденията на страните не са
ангажирани в настоящето производство.
При тази
фактическа установеност, съдът достигна до следните изводи от правна страна :
Жалбата е неоснователна.
Въззивният съд в цялост споделя правните изводи,
изложени в обжалвания съдебен акт, като не счита за необходимо да ги
преповтаря, а препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК, правейки ги по този
начин част от своя съдебен акт.
С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи
следното :
Несъстоятелни са оплакванията, че без да са събрани
допустимите и относими доказателства за доходите на въззивника, съдът е приел,
че същият е с месечен доход над 1000 лева. В случая, съдът е обсъдил писмените
доказателства, представени от страните, касаещи доходите на задължените за издръжката
на малолетният въззиваем издръжка, в това число, удостоверение от 23.02.2020
г., съгласно което за 2019 г. същият получил посочените брутни доходи, вариращи
от 1132,64 лева до 2023,46 лева. Съобразно това, за същият период брутен доход
е в размер на общо 16827,7 лева, или за същият период средномесечния му доход е
бил в размер на 1402,30 лева. При така приетия доход, несъмнена е материалната
възможност на бащата да участва в издръжката на малолетния си син с присъдената
сума от 280 лева месечно. Първоинстанционният съд коректно е анализирал писмените
доказателства, относими към предмета на доказване, в който смисъл доводите,
касаещи анализа на доказателствата, събрани в първоинстанционното производство,
не намират опора в материалите по делото. Предвид това, жалбата в тази си част,
за разликата над сумата от 160 лева до така присъдения размер на месечната
издръжка за малолетния А. от 280 лева, се явява неоснователна. Решението е
валидно и допустимо, като същевременно, липсват други развити в жалбата доводи
за неправилност на решението в тази му част, попадащи в предмета на въззивна
проверка по чл. 269 от ГПК. Предвид това, съдът не счита за необходимо да
коментира тези доводи по-подробно. Все пак следва да се отбележи, че
твърденията на въззивника в жалбата относно размера на брутното му възнаграждение
се опровергават от доказателствата по делото, в частност от представеното от
другата страна удостоверение, издадено от работодателя му, установяващо
действителния размер на получаваното от него брутно възнаграждение.
Неоснователни са доводите в жалбата, касаещи
присъдената за детето при условията на чл. 149 от СК за периода 21.11.2018 г.
до 21.11.2019 г. издръжка в размер на по 160 лева месечно или общо в размер на
1920 лева. Тук следва да се отбележи, че издръжката е дължима, когато тя не се
доставя доброволно от родителите, а не само в случаите, когато родителите са
разделени. В случая, въззиваемият е твърдял липсата на грижи, в това число и за
издръжката му, в едногодишният период, предхождащ завеждането на исковата молба
на 21.11.2019 г. В релевантния период, въззивникът не доказал участие в грижите
и издръжката на малолетния, като ангажирал доказателства, че е водил детето
еднократно на планинска почивка. Горното обстоятелство не е оспорено от другата
страна, но независимо от това, следва да се отбележи, че същото касае
осъществяването на контакти на бащата с детето и по никакъв начин не погасява
задължението му да участва в издръжката на малолетния за посочения период.
Твърденията на въззивника, че е купувал необходими вещи на детето и е давал
средства за издръжката му, подлежат на доказване с писмени доказателства,
каквито той не е ангажирал и пред двете съдебни инстанции. Несъмнено е, че
същият носи доказателствената тежест по оборване на отрицателните твърдения на
ищеца, че не е получавал издръжка от него в посочения период, а след като не е
проявил нужната процесуална активност, следва да понесе неблагоприятните
последици от бездействието си. Недоказаните твърдения не са факти, не пораждат
никакви последици и не следва да бъдат ценени и обсъждани от съда при
произнасянето му по спора. От анализа на доказателствата по делото, като
единствено възможен се явява извода, че бащата в посочения период 21.11.2018 г.
до 21.11.2019 г., не е имал необходимото участие в издръжката на малолетния,
както и в грижите за него. Отделно от това, въззивният съд не счита, че с
инцидентното купуване на вещи и еднократно водене на почивка, бащата в цялост е
изпълнил задължението си за издръжката му в посочения период.
Неоснователни са и доводите, касаещи възрастта на
детето (осем години) и съответствието на така присъдената издръжка с нея.
Следва да се отбележи, че към датата на приключване на устните състезания във
въззивния съд малолетният е навършил деветгодишна възраст, като нуждите му,
определени съобразно обикновените условия на живот за него са аналогични на
тези на дете от същия пол и възраст. Същите са ноторно известни на съда и не
подлежат на отделно доказване, като могат да бъдат задоволени с определената от
първоинстанционния съд месечна сума от 500 лева, в която участието на бащата е
правилно определено. Следва също да се отбележи, че считано от 01.01.2021 г.
минималната работна заплата за страна е в размер на 650 лева, съобразно на
което и минималния размер на издръжката за едно дете, дължима по чл. 142, ал. 2
от СК е вече в размер на 162,50 лева. Не е без значение факта, че този размер
издръжка се възлага н тежест на родители, без доходи или реализиращи такива в
минимален размер, към която категория въззивникът не принадлежи. Установените
за него брутни доходи надхвърлят минималната работна заплата за страна над два
пъти, което предполага и два пъти по-голямата му материална способност да
участва в издръжката на детето си, в сравнение с родителите, получаващи
минимална работна заплата. Не е без значение, че и след заплащането на така
присъдената издръжка, въззивникът ще продължи да разполага средно месечно с
1122,30 лева от брутния си доход, която сума е достатъчна за покрие поетите от
него облигационни задължения, собствените му нужди и издръжката на новото му
семейство, в което доходи внася и съпругата му. Извън това, алиментното
задължение на въззивника за издръжката на малолетното му дете А. е с приоритет
пред поетите от бащата облигационни задължения, касаещи задоволяване на негови
лични нужди.
Доводите, касаещи доходите на домакинствата в страната
са твърде общи и не касаят конкретния случай, доколкото никой от задължените за
издръжката на въззиваемия родители не издържа семейството си с минимална
работна заплата. Преценката на съда относно нуждите на лицето, имащо право на
издръжка, както и относно доходите на неговите родители се определя от
конкретните обстоятелства по настоящето дело, а не от статистически данни или
съображения от социален характер. В този смисъл доводите, касаещи несъобразяване
на задължителната съдебна практика, обективирана в Постановление № 5/16.11.1970
на Пленума на Върховния съд, са изцяло несъстоятелни.
С оглед изложеното жалбата, като неоснователна, следва
да се остави без уважение, а съдебния акт следва да се потвърди.
В хода на въззивното производство не се събраха такива
доказателства, които да разрушат убеждението на въззивния съд в правилността на
обжалваното решение. Решението е валидно и допустимо. Съдът не констатира
противоречие на същото с материалния закон, както и съществени процесуални
нарушения, допуснати в производството пред Първоинстанционния съд. Решението е мотивирано, като правните изводи кореспондират на установените
фактически обстоятелства. Събраните доказателства са обсъдени в своята
съвкупност и с оглед относимостта си към предмета на доказване.
Съобразно изложеното и поради съвпадение на крайните
изводи на въззивния съд, с тези на първоинстанционния съд, настоящият въззивен
състав намира, че първоинстанционното Решение следва да бъде оставено в сила и тази в обжалвана от въззивника част.
По разноските :
Претенция за присъждане на сторените в настоящето
производство разноски има от двете страни по спора, като при този изход на
делото претенцията на въззивника се явява неоснователна и като такава следва да
се отхвърли изцяло.
Претенцията на въззиваемата страна, предвид изхода на
спора, не е лишена от основание, но липсват доказателства тази страна изобщо да
е сторила каквито и да е разноски в настоящето въззивно производство, поради
което като недоказана, същата подлежи на отхвърляне.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІI-ри
брачен въззивен състав, на основание чл. 271, ал. 1, изречение 1, предложение
първо от ГПК
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 122722 от 16.06.2020 г., постановено по гражданско дело № 67196 по описа
за 2019 г., на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 89 състав, в обжалваните части над
размера от 160 лева до присъдения размер от 280 лева, дължим от бащата, както и
за сумата от 1920 лева, дължима за едногодишния период преди завеждане на
исковата молба на 21.11.2019 г.
ОТХВЪРЛЯ претенциите на страните за присъждане на сторените деловодни
разноски във въззивното производство като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване, съобразно разпоредбата
на чл. 280, ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. ……………
2. ……………