Гълъбовски районен съд, гражданско отделение в
публично заседание на дванадесети юли, две хиляди двадесет и първа година в
състав:
при секретаря Антоанета Делчева като разгледа
докладваното от съдия Тенева гр.дело № 13
по описа за 2020 г. за да се
произнесе взе предвид следното:
Предявени са
първоначални кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 108
във връзка с чл. 56 от ЗС и и с правно основание чл. 59, ал.1 от ЗЗД.
Предявен е
насрещен иск с правно основание чл.124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл.59, ал.3
от ЗС
Ищецът по първоначалните искове Д.Ж.П., твърди, че с договор за дарение на
недвижим имот от 27.08.1997 г. прехвърлил на двамата си синове, един от които
ответникът Ж.П., при равни квоти, правото на собственост върху недвижим имот,
находящ се в гр. Р., представляващ поземлен имот с площ от 1439 кв.м., ведно с
разположените в него самостоятелни сгради – еднофамилна жилищна сграда,
постройка на допълващо застрояване, многофамилна жилищна сграда, сграда за
търговия, хангар (депо, гараж), постройка на допълващо застрояване.
Сочи се, че със същия договор ищецът запазил за себе
си, бившата си съпруга и покойния му вече баща ограничено вещно право на
ползване върху целия дарен имот.
Заявява се, че в края на 2014 г. ответникът Ж.П.
изгонил ищеца от дома му и му забранил да се завръща в жилището, като му
отправил заплахи за физическа саморазправа. Излага, че през годините е имало и
други подобни ситуации, но при случката от м. декември 2014 г. бил окончателно
изгонен, като не му било позволено да вземе личните си вещи и покъщнина. Това
наложило да подаде сигнал до Районна прокуратура Р., за да получи съдействие и
да вземе личния си багаж.
Излага се още, че с нотариална покана от 01.12.2017 г.
ищецът съобщил на ответника, че следва да освободи имота, да му осигури достъп
до помещенията, както и да му заплати обезщетение за пропуснатата възможност да
ползва жилищните обекти. Ответникът не взел становище.
Подчертава се, че ищецът в качеството му на титуляр на
ограниченото вещно право на ползване е бил лишен за времето от 01.12.2017 г. до
26.09.2019 г. от ползване на имота, като през същия период вещта е ползвана от
ответника без основание. По този начин, твърди се, ответникът се е обогатил без
основание за сметка на ищеца.
При така изложените обстоятелства се претендира да бъде установено по отношение на ответника
Ж.Д.П., че ищецът Д.Ж.П. е титуляр на ограничено вещно право на
ползване на следния недвижим имот, находящ се в гр. Р., обл. С.З., а
именно: поземлен имот с идентификатор № 61460.508.124 по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр. Р., одобрени със Заповед РД-18-12/29.04.2005 г.
на изпълнителния директор на АК, с площ от 1439 кв.м., а по нотариален акт
дворно място с площ от 1380 кв.м., съставляващо УПИ II-187, в квартал 24, по
плана на гр. Р., ведно с разположените в него самостоятелни обекти – сгради с
идентификатори: №61460.508.124.1 по КК на гр. Р., представляваща еднофамилна
жилищна сграда; №61460.508.124.2 по КК на гр. Р., представляваща постройка на
допълващо застрояване; №61460.508.124.3, представляваща многофамилна жилищна
сграда; №61460.508.124.4, представляваща сграда за търговия; №61460.508.124.5,
представляваща хангар, депо, гараж; №61460.508.124.6, представляваща постройка
на допълващо застрояване, като бъде
осъден ответникът да отстъпи и предаде владението върху описаните имоти на
ищеца, както и да бъде осъден
ответникът да заплати на ищеца сумата от 6600 лева, представляваща обезщетение
за лишаване от ползване на горепосочения жилищен недвижим имот за периода от
01.12.2017 г. до 26.09.2019 г., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до окончателното заплащане на сумата.Претендират се и
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор от
ответника Ж.Д.П., с който заявява, че
не е оспорвал по никакъв начин, че ищецът е титуляр на вещното право на
ползване, нито е възпрепятствал това му право и неговото реализиране.
Посочва се, че ищецът е титуляр на ½ идеална
част от правото на ползване, тъй като титуляр също на ½ идеална част от
същото право е майката на ответника. Твърди се, че правото на ползване, чието
установяване се иска със съдебно решение, е учредено и запазено за ищеца още с
нотариалния акт за дарение и като такова не може да бъде установявано със
съдебно решение.
Сочи се, че ответникът винаги се е съобразявал с правото
на ползване на ищеца, като ищецът имал ключове за дома си, за двора, имал своя
стая, със самостоятелен електромер, с всичко необходимо, както и негови лични
вещи. Твърди се, че ищецът винаги е можел безпрепятствено да влиза и ползва
имота, винаги е имал ключ за него, не е бил лишаван от правото да ползва
съответната своя идеална част от него.
Подчертава се, че ищецът не е плащал режийни за имота
– разходи за ток, вода, за всички направени подобрения в имота. Излага се също,
че собственик на ½ идеална част от имота е и другият син на ищеца – М. Д.П.,
който като съсобственик също, според ответника, би следвало да бъде ответник по
делото.
Иска се предявеният иск, с който ищецът иска да бъде
признат за титуляр на правото на ползване на имота и ответникът да бъде осъден
да предаде владението, да бъде отхвърлен. Иска се да бъде отхвърлена и
претенцията за заплащане на сумата от 6600 лева, обезщетение за лишаване от
право на ползване на имота.
При условията на евентуалност се предявява възражение
за погасяване на правото на ползване по давност поради неупражняването му в
продължение на повече от 5 години. Излагат се аргументи, че ищецът не е живял в
имота от 2002 г., нито е изпълнявал задълженията на ползвателя да плаща
разноските, свързани с поддържане на вещта, застраховка, данъци, такси и
др.Претендират се разноски.
Правното основание на възражението е по чл. 59, ал. 3
от ЗС.
В срока по
чл. 131 ГПК ответникът Ж.Д.П. е подал против Д.Ж.П.
насрещна искова молба. Твърди се в
насрещната искова молба, че през 2016 г. ответникът по насрещния иск Д.П. завел
срещу ищеца по насрещния иск гражданско дело №195/2016 г. на Районен съд Р., в
което твърдял, че е живял в процесния имот до 24.01.2002 г., когато бил изгонен
от сина си Ж.. Излага се, че ответникът по насрещния иск е имал определено
помещение за ползване в имота, което той така и не е посещавал. Сочи се, че
ответникът по насрещния иск дълги години е живял на постоянен адрес извън
процесния имот. Твърди се, че ответникът по насрещния иск не е упражнявал
правото си на ползване в продължение на повече от 5 години. Поради това същото
право, към датата на подаване на първоначалната искова молба, било погасено по
давност.
Иска се от съда да бъде
прието за установено по отношение на ответника Д.Ж.П., че правото на ползване
на процесния имот се е погасило по давност.
В срока по
чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор на насрещната искова молба от ищеца по първоначалния иск и ответник по насрещния
такъв.
След
приключване на съдебното дирене и с оглед събраните по делото доказателства
съдът намира за установено следното от фактическа страна:
Видно от представения Договор за дарение от 28.08.1997 г. ищецът Д.Ж.П.
със съгласието на съпругата си Донка Илиева П. е дарил ½ идеална част от
дворното място на процесния имот ведно с реално втори етаж от двуетажната
масивна жилищна сграда на сина си Ж.Д.П., както и 1/2 ид.част от дворното място
и реално първи етаж от двуетажната масивна жилищна сграда, както и гараж, навес
и магазин за хранителни стоки на сина си М. Д.П.. В нотариалния акт е записано,
че е учредено вещно право на ползване върху целия имот на три лица – ищецът Д.Ж.,
неговата съпруга Донка П. и бащата на ищеца. Преди завеждане на делото не е
спорно, че правото на ползване се е погасило по отношение на бащата на ищеца,
който е починал и че ищецът е разведен със съпругата си. По отношение смъртта
на бащата е представен и препис от акт за смърт за удостоверяване факта, че
правото му е погасено преди образуване на делото.
При
учредено вещно право на ползване в полза на няколко лица и то върху целия имот
означава, че всеки един от ползвателите може да ползва имота заедно с другия
или поотделно в пълен обем върху целия имот, а голият собственик следва да
търпи тази тежест до погасяване на вещното право на ползване на имота.
По
делото е представена актуална скица, видно от която имотът е застроен,
притежава идентификатор и е правилно индивидуализиран в исковата молба. В
поземления имот има построени две жилищни сгради, две постройки на допълващо
застрояване, сграда за търговия и гараж. Исковата молба е предявена спрямо
целия недвижим имот ведно с всички построени в него сгради. Представена е актуална
данъчна оценка, която за ползвателите е 25 122, 80 лева. Съгласно чл.1 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК от 2008 г.
и чл.71, ал.2 от ГПК по иска с правно основание чл.108 от ЗС се дължи държавна
такса в размер на 4% върху 1/4 от цената на иска. Искът по чл.108 от ЗС е
оценяем- съгласно чл.69, ал.1, т.2 от ГПК цената на този иск е данъчната оценка
на имота или в случая държавната такса е 251, 22 лева. По иска по чл. 59 от ЗЗД
цената на иска е 6600 лева или таксата е 264 лева. По делото е заплатена
държавна такса от 1100 лева за двата главни иска.
По
делото е представена нотариална покана от 01.12.2017 г. и констативен протокол,
съгласно който поканата е връчена на 05.12.2017г. на ответника, а в нея ищецът
заявява, че е възпрепятстван да ползва имота си и кани сина си да му заплати
обезщетение, както и да му предаде ключовете за имота.
Представена
е и разписка от 01.08.2014г., от която се установява, че адв. Дарина Хаджиева е
получила от името и за сметка на Д.П. от прокурор Тодор Станчев два броя
ключове за процесния имот ведно с всички постройки в него. В разписката
саморъчно е отбелязано, че ключовете са предадени на ищеца.
Представена
е справка от Община Р., видно от която ищецът няма задължения за данъци и такси
към Общината до дата 18.12.2020г. т.е. същите са били заплащани редовно. Към
делото са приобщени като доказателства и приходни квитанции за заплащани местни
данъци и такси за процесния имот на ул. „Загоре“ № 26 от страна на ищеца.
Съгласно чл. 11 ал. 3 от ЗМДТ при учредено право на ползване данъчно задължен е
ползвателят на имота т.е. именно ищецът следва да е титуляр на партидата. В
приходните квитанции (за периода от 2011 г. до 2021г.) ищецът се е подписал
саморъчно за платил и този подпис не
беше оспорен по делото, нито бяха представени насрещни доказателства за плащане
на данъците и таксите от страна на ответника, а оспорването беше голословно. Не
е оспорена и справката от Община Р. за липса на задължения, като същата според
ответника е неотносима към предмета на спора.
За
имота с административен адрес ул. „Загоре“ 26 са открити партиди за вода и
електричество на името на ответника Ж.Д.П.. Ищецът не твърди, че той е плащал
режийни разходи, а напротив именно поради периодичните спорове със сина му,
който фактически обитава имота, те са били заплащани от него и са представени
да докажат, че именно Ж.П. обитава фактически имота към момента на делото и
преди това. Всъщност този факт не се спори по делото.
Страните
са имали предходен спор отново с ищец бащата Д.П. срещу сина му Ж.П. – исковата
молба е заведена на 19.04.2016г. и е с предмет на спора отмяна на дарението,
извършено с горецитирания Нотариален акт от 1997 г. (иск по чл. 227 от ЗЗД). Представено е заверено
копие на исковата молба, депозирана пред РС Р. в която ищецът е заявил, че е
живял в дарения имот до 24.01.2002 г. когато бил изгонен от него именно от сина
му Ж.П.. Заявява, че трябвало да си тръгне без собствения си багаж, който
оставил в къщата и живял периодично при роднини, познати и на квартира, като от
тази искова молба се разбира, че и към момента на завеждането ѝ (2016г.) не
обитава процесния имот.
В
първото по делото съдебно заседание пълномощникът на ответника заявява, че Д.П.
не е бил ограничаван да ползва имота и че може да заповяда по всяко време да го
ползва, тъй като разполагал и с ключ към стая, отредена за него. В отговора на
исковата молба пълномощникът на Ж.П. заявява от името на ответника, че бащата винаги
е имал стая с лични вещи в къщата, с електромер и всичко необходимо, но
просто той не искал фактически да живее там.
По
делото е разпитана като свидетел Дарина Асенова Хаджиева – Динева, адвокат на ищеца
по предходния съдебен спор със сина му за разваляне на дарението пред РС Р..
Разказва как преди много години ищецът имал проблем с достъпа до имота, върху
който имал запазено вещно право на ползване и се обърнал към нея за помощ. След
жалба до прокуратурата получили ключове за имота и с районния инспектор на кв.
Гипсово в гр. Р. отишли дотам. Като влезли, им била посочена една стая, която ищецът
можел да ползва. Същата не била водоснабдена, а ищецът можел да ползва само
външна тоалетна. Нямало как да се изкъпе дори и не ползвал тази стая, така и не
се настанил в нея. Ключовете били за входа на двора и достъп до втория етаж, а
синът му предал отделно ключ за една стая на втория етаж. По отношение на
личните вещи на ищеца свидетелката заявява, че ищецът ѝ бил заявил, че
има негови вещи там, дори решили да съставят списък с тях, но така и не ги
изнесли с прокурор. При посещението им в имота се забелязало, че липсвали
хладилни витрини, които ищецът ползвал в търговската си дейност (преди имало
магазин в имота). Свидетелката не може да си спомни колко време е продължило
делото, но по време на същото, ищецът живеел в гр. Р. на квартира, а след това
не знае къде живеел, въпреки че го виждала в гр. Р.. Събитията, за които
свидетелката разказва съвпадат с представените писмени доказателства – разписка
от август 2014г. за предаване на ключове. Самата свидетелка заявява, че всичко
това (с предаване на ключовете и въвода в къщата) е станало лятото. Нейните
показания следва да бъдат кредитирани като на лице, което не е заинтересовано
от изхода на спора и с тях се установява, че ключове за достъп до имота са били
предадени на ищеца през 2014г. и че дори и тогава правото на ползване върху
целия имот е продължило да бъде оспорвано (била му отредена една стая и то
негодна за ползване), а личните му вещи не са били изнесени.
По
делото са разпитани двама свидетели на страната на ответника – Г.Я.Г. и Н.Д. П..
Свидетелят
Г.Я.Г. е много близък семеен приятел с ответника. Същият твърди, че бащата Д.П.
не живее фактически в процесния имот отпреди повече от 10 – 15 години. В къщата
си живее ответникът заедно със съпругата си и майка си. Преди много години Д. избягал
при друга жена в Асеновград, а сега живеел при друга жена в гр. Р. – така поне
слушал от хората. Преди една две години попитал ответника за баща му, но той му
отговорил, че не знае нищо, но имало стая за него в къщата и го чакала.
Свидетелят си спомня от думите на Ж.П., че баща му си е сменил ключа на
неговата стая и в тази стая никой не можел да влиза освен него.
Съпругата
на ответника твърди, че не е виждала свекър си повече от 15 години. Съседи
ѝ казвали, че са го виждали през годините да идва в „тяхната“ къща,
където понастоящем живеели със съпруга ѝ, сина ѝ и свекърва
ѝ. Последният път, когато го видяла било през 2014г. с неговия адвокат.
После добавя, че тя през тези години не го виждала да влиза, но хората ѝ
казвали, че са го виждали да влиза в къщата. През 2104 г. дошъл с адв. Хаджиева
и негов приятел и заключили една от стаите в къщата, за да може да я ползва. Те
нямали достъп до нея оттогава.
Свидетелката твърди, че ищецът напуснал къщата през 2001г., като това било
доброволно, след бракоразводното си дело. През годините живеел на различни
места, в гр. Гълъбово, в апартамент на сина му и жена му в гр. Р., после в
Асеновград.
По
– нататък свидетелката още веднъж подчертава, че ищецът има ключове за стаята
си, даже е сменил патрона, а за външната врата на къщата, ключ му бил
предоставен от прокурора, който от своя страна взел оригиналния ключ от
свидетелката и ответника по делото. Свидетелката разказва за конфликтните
отношения със свекър си. Твърди, че от 2001 г. до намесата на прокуратурата
през 2014г. Д.П. не е живял в имота, въпреки че сина му не му бил препятствал
достъпа. Това било негов избор. Когато живеел в гр. Асеновград пак имал
претенции да живее в къщата. Самата свидетелка споделя, че нито тя, нито
съпругът ѝ искат да напуснат къщата.
В
свидетелските показания има противоречие – от една страна заявява, че от 2001г.
до 2014г. Д. сам избрал да не живее в процесния имот, а от друга, че докато за
този период живее в Асеновград пак имал претенции към къщата, което показва, че
дори и да се приеме, че фактически не е обитавал къщата за периода от 2001г. до
2104г., то това се дължи не на негов избора, а на личния конфликт със сина му и
оспорването от негова страна на правото на баща му да ползва целия имот (липса
на желание или намерение да се изнесат от къщата). От свидетелските показания
на Н. П. може да се направи категоричен извод, че всъщност ответникът е
оспорвал и продължава да оспорва правото на ползване на ищеца върху целия имот
– от една страна е правото на Д.П., учредено с Нотариалния акт от 1997г., а от
друга нежеланието на ответника и семейството му да напуснат къщата, като през
цялото време се говори за правото на ищеца да ползва само една стая.
Свидетелката
заявява, че не знае защо се е стигнало до намесата на прокуратурата през 2014г.
Преди това по думи на съседи Д. изнесъл от двора негов трактор с ремарке и
негови вещи от гаража, което всъщност доказва, че е имал достъп до двора, но не
и до самата къща, като не става ясно и как точно го е получил, доколкото Н. П.
не е била пряк свидетел на тези събития (ако се приеме за вярно, че е изнесъл
тези вещи).
По
отношение на претенцията по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД по делото е изготвена съдебно –
оценителна експертиза, според която средният месечен наем на процесния недвижим
имот е 180 лева, а за процесния период от 01.12.2017 г.до 26.09.2019г. е в общ
размер от 3936 лева за целия имот (допусната е грешка в първото заключение,
като е представена коригирана за сумата експертиза ). Заключението е прието в
съдебно заседание като неоспорено по делото.
В
последното по делото съдебно заседание към доказателствения материал са
приобщени два броя удостоверения за постоянен и настоящ адрес на ищеца, видно
от които за периода от 02.11.2001г. до 02.09.2011г. ищецът е регистриран на
постоянен адрес, различен от този на процесния имот, но отново в гр. Р., а от
02.09.2011г. до 13.02.2019г. е бил регистриран на адрес в гр. Асеновград. В
удостоверението за промени в настоящия адрес също са регистрирани различни
адреси на името на ищеца през годините (от 2006 г. до 2021г.). Следва да се
отбележи обаче, че удостоверенията за промени в постоянните и настоящи адреси
не могат да бъдат категорични доказателства за това къде реално и за колко
време е живял ищеца, а следва да се обсъдят заедно с другите писмени и гласни
доказателства по делото.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира следното от правна страна:
По иска по чл. 108 от ЗС във връзка с чл. 56 от ЗС.
Ищецът следва да докаже, че е носител на ограничено вещно право на ползване
върху процесния имот и че същият е във фактическа власт на ответника (т.е. че
се ползва от ответника). Ответникът следва да докаже, че е налице годно правно
основание, въз основа на което упражнява фактическа власт върху имота.
Искът
е допустим и редовен. По делото безспорно се установи, че Д.П. има учредено
вещно право на ползване върху целия имот и може да го ползва заедно и/или
поотделно с вече бившата си съпруга. Правото на ползване не е учредено върху
идеална част от имота и аргументите в отговора на исковата молба са
несъстоятелни по отношение на начина на предявяване на иска.
Всеки
един ползвателите, който счита, че е нарушено вещното му право на ползване може
да се защити с петиторен иск срещу лицето, което се твърди, че нарушава това
право и то в обема, в който му е учредено. В този смисъл Решение № 347 от
02.12.2011г. по гр.д. № 30/2011г. на Второ ГО на ВКС. В случая вещното право на
ползване се простира върху целия поземлен имот, ведно с всички сгради в него.
Надлежният ответник следва да е лицето, което оспорва това право, като в случая
няма значение, че ответникът се опитваше през цялото време да докаже, че има
отредена стая за баща му и той по всяко време е добре дошъл в нея – фактическата
обстановка показва, че е налице оспорване на това право през годините, както и
към настоящия момент. След като ищецът не може да реализира в цялост правото си
на ползване, то същото несъмнено е нарушено. Още повече, че дори и тази една
стая не му предоставя възможност е пълнота и спокойно да упражнява правото си
на ползване. Макар и голата собственост да е притежание на двамата синове на
ищеца, само единият оспорва правото му на ползване. По делото от свидетелските
показания се установи, че другият брат отдавна живее в чужбина, а преди това е
живеел в друг град.
Несъмнено
съдебната практика приема, че вещното право на ползване може да се защити с
ревандикационен иск – така Решение № 31 от 25.02.2014г. по гр.д. № 4745/2013г.
на Първо ГО на ВКС, Решение № 14 от 20.03.2015г. по гр.д. № 5426/2014г. на
Второ ГО на ВКС, както и че носителят на вещното право на ползване може да иска
обезщетение по чл. 59 от ЗЗД.
Фактическата
власт върху имота се упражнява от ответника и към момента (същият живее със
семейството си от дълги години в имота), без да има основание за това. С договора
за дарение от 1997 г. бащата е прехвърлил на синовете си голата собственост и е
запазил върху собствения си имот пожизнено вещно право на ползване и то не
върху идеална част или отделна стая, а върху целия имот.
Съгласно
разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот
включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се
получават добивите, без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно право
на ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на
всеки, в т.ч. и на собственика на имота. Запазеното право на ползване изключва
изцяло или отчасти възможността на голия собственик да упражнява правомощието
си да ползва собствеността и предполага от страна на голия собственик/ съгласил
се да сключи сделката при тези условия/ поведение, с което да се съобрази с
онези форми на ползване на имота, който не влизат в противоречие със закона и
добрите нрави.
При
така събраните доказателства и установения факт на учредено вещно право на
ползване в полза на ищеца от една страна и липсата на фактическо основание за
ползване на имота от ответника, искът по чл. 108 от ЗС следва да се уважи. По
отношение възражението за погасяване по давност, мотивите са изложени по
насрещния иск. Обобщено може да се представят така: за да се осъществява
вещното право на ползване не е необходимо фактически ползвателя да пребивава
там за постоянно или временно, нито да е адресно регистриран, в каквато насока
бяха основно аргументите на защитата на ответника, а например да съхранява свои
лични вещи, да има ключ, да е полагал грижа за имота, като е заплащал дължими
данъци и такси, които факти се установиха по делото. По делото безспорно беше
установено, че ищецът никога не е изнесъл личните си вещи от къщата. Дори и
неговите изявления в исковата молба от 2016г. са в този смисъл, а именно, че е
бил принудително изгонен и оставил целия си багаж там. Още повече, че в
отговора на исковата молба ответникът заявява, че баща му винаги е имал
отредено място в една стая с всичко необходимо и с лични вещи т.е. налице е
съдебно признание за съхранение на лични вещи на ищеца. След намесата на
прокуратурата и предаване на ключовете през 2014г. също безспорно се установи,
че бащата е заключил стаята и само той е имал достъп до нея. През целия период
от момента на напускането 2002г. до настоящия момент бащата не е загубил
интерес да се прибере в къщата и да живее в нея т.е. да осъществява в пълнота
вещното си право, като е предприемал различни правни и фактически действия все
в тази насока.
По
отношение на иска по чл. 59 от ЗЗД.
Искът
е допустим. В хипотеза, при която две лица са запазили за себе си правото на
ползване върху недвижим имот заедно и поотделно, всяко едно от тях има правото
да ползва цялата вещ като това негово право е противопоставимо на всички трети
лица,вкл. и на собственика на имота. Всеки един от ползвателите следователно
може да претендира заплащане на обезщетение за целия имот от всяко трето
лице, което му създава пречки да упражнява правата си,вкл. и от собственика на
имота – Решение № 347 от 02.12.2011г. по гр.д. № 30/2011г. на Второ ГО на ВКС.
По
този иск в доказателствена тежест на ищеца е да установи своето обедняване,
обогатяването на ответника, връзката между обогатяването и обедняването, т.е.
да произтичат от един и същи факт, като в конкретиката на настоящия случай
означава, че ищецът следва да докаже, че е носител на ограничено вещно право на
ползване върху процесния имот, като е бил лишен от ответника да ползва имота за
този период, защото ответникът го е ползвал без основание, както и размера на
претендираното обезщетение, равняващо се на спестения от ответника пазарен
наем, с който ищецът пък е обеднял, тъй като не е реализирал ползата от
принадлежащото му право на ползване на имота - наемната цена за този имот.
По
делото фактът на учредено вещно право на ползване не е спорен, а фактът на
оспорване е налице към процесния момент (2017 – 2019г.). Събраха се достатъчно
доказателства, че ответникът оспорва правото на баща си да ползва имота в пълен
обем, позволява му да ползва само външна тоалетна, няма условия за елементарна
хигиена, не желае да се изнесе от къщата, в непрекъснат конфликт с него е,
който не е престанал и към настоящия момент. На получената от ответника
нотариална покана за осигуряване на достъп, ответникът не се е отзовал, не е
изпратил отговор, не я е оспорил, а видно от свидетелските показания Д.П. не е
обитавал за процесния период имота и не е могъл и да го отдава под наем.
Следва
да се кредитира изготвената по делото експертиза и ответникът да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 3936 лева обезщетение е размер на пазарния наем за
посочения период.
По
отношение на насрещния иск по чл. 59 ал 3 от ЗС.
По този иск в тежест на ищеца е да докаже началния
момент, от който е започнала да тече погасителната давност и периода, за който
е текла, а в тежест на ответника е да докаже, че в периода на погасителната
давност са били извършвани от негова страна действия от категорията на
спиращите и прекъсващите течението й.
По делото в насрещния иск се твърди,
че всъщност Д.П. не живее, (разбирано да обитава фактически имота) от 2002 г.
насам. В тази насока бяха концентрирани и свидетелските показания на страната
на ответника по главния иск и ищец по насрещния, а именно че бащата не
пребивава в имота физически от около 15 години. Всъщност правото на ползване не
е равнозначно на физическо постоянно или временно пребиваване в конкретния
имот. В Решение № 14 от 20.03.2015г. по гр.д. № 5426/2014г. на Второ ГО на ВКС
е прието, че по съдържание упражняване на вещното право на ползване от
ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото и
следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището / недвижимия
имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота
като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за
извършване на дейности , свързани с ежедневния бит , стопанска дейност и др.
Безспорно установените факти за
плащане на данък сгради за периода от 2011г. и до настоящия момент, данните за
оставени лични вещи след 2002г. и до момента, посещението на имота (по думите
на свидетелката П., за да си вземе земеделски инвентар), за притежаване на ключ
от къщата и от една от стаите в жилището (от август 2014г.) не само не изключват
извод за упражняване на правото на ползване от страна на ищеца, а безусловно
налагат такъв, в смисъл че правото на ползване е осъществявано – в този смисъл
пак Решение № 14 от 20.03.2015г. по гр.д. № 5426/2014г. на Второ ГО на ВКС.
Срокът по чл. 59 ал. 3 от ЗС е давностен. За да настъпи погасителното му действие е
необходимо титулярът на вещното право на ползване да не упражнява нито едно от правомощията,
които то съдържа. Следва да се има предвид, че началният момент на този
давностен срок не съвпада с деня, в който правото на ползване е учредено, а в
деня, в който ползвателят е получил възможност да започне упражняването на
правото си върху обременения имот – Решение № 260079 от 17.09.2020г. на СГС по
в.гр.д. № 14411/2019г. От 2002г. до прокурорската намеса през 2014г. ищецът
очевидно не е имал достъп до имота и това е наложило подаването на сигнал до РП
Р.. Получаването на ключовете, заключването на самата стая, съхранението на
вещи и плащане на данъци за този период от 2014г. насам са все действия, сочещи
на упражняване право на ползване.
Посочената
от ответника съдебна практика на ВКС в неотносима, като дори в цитираното
Решение № 74 от 13.05.2016г. по гр.д. № 5545/2015г. на Първо ГО на ВКС, че съхранението на вещи е част от
правото на ползване.
Водим
от горното съдът намира, че следва да отхвърли насрещния иск по чл. 59 ал. 3 от
ЗС като неоснователен.
По разноските.
Държавната такса по
делото е в размер на 264 лева по иска по чл. 59 от ЗЗД; 251, 22 лева по иска по
чл. 108 от ЗС, като е заплатена сумата от 1100 лева (останалата сума подлежи на
връщане при нарочно искане за това). Представен е списък с разноски по чл. 80
от ГПК от адвоката на ищеца. В така посочения списък са претендирани 30 лева
адвокатски хонорар по Договор за правна защита и съдействие от 05.11.2020г. В
същия, представен по делото на л. 53 от делото няма уговорена сума и не е
отбелязано същата да е платена т.е. договорът не може да се счете за разписка в
тази част. По същия начин хонорарът от 1260 лева по Договор за правна защита и
съдействие от 18.03.2021г. на л. 96 от делото е уговорен, но не е отбелязано да
е платен в брой (каквато е уговорката). Платени са от страна на ищеца освен
държавните такси и 5 лева за съдебно удостоверение и 370 лева разноски за вещо
лице. Доказателства за сторените разноски са за размер от 890, 22 лева.
Ответникът е сторил
разноски в размер на 2000 лева за адвокатски хонорар. По отношение възражението
за прекомерност на адвокатския хонорар, то същото е неоснователно. Хонорарът е
изплатен за защита по три иска- по двата главни иска и по предявения насрещен
иск. Само за двата главни иска минималното възнаграждение според Наредба № 1 от
9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 1280 лева
по ревандикацията и 660 лева по облигационния иск по чл. 59 от ЗЗД. Сторени са
разноски и в размер на 80 лева държавна такса за насрещния иск. По насрещния
иск Д.П. не е сторил разноски.
Съдът намира, че
следва да уважи поисканите разноски съразмерно на уважената и отхвърлена част
от исковете. По главните искове съобразно уважената част следва да се присъдят
разноски в размер от 710, 55 лева в полза на ищеца и 269, 09 лева в полза на
ответника. По насрещния иск ответникът не е сторил разноски.
Водим от горното, съдът,
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Ж.Д.П. с ЕГН **********, с адрес ***, че Д.Ж.П. с ЕГН ********** е титуляр на ограничено вещно право на
ползване на следния недвижим имот, находящ се в гр. Р., обл. С.З., а
именно: поземлен имот с идентификатор № 61460.508.124 по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр. Р., одобрени със Заповед РД-18-12/29.04.2005 г.
на изпълнителния директор на АК, с площ от 1439 кв.м., а по нотариален акт
дворно място с площ от 1380 кв.м., съставляващо УПИ II-187, в квартал 24, по
плана на гр. Р., ведно с разположените в него самостоятелни обекти – сгради с
идентификатори: №61460.508.124.1 по КК на гр. Р., представляваща еднофамилна жилищна
сграда; №61460.508.124.2 по КК на гр. Р., представляваща постройка на допълващо
застрояване; №61460.508.124.3, представляваща многофамилна жилищна сграда;
№61460.508.124.4, представляваща сграда за търговия; №61460.508.124.5,
представляваща хангар, депо, гараж; №61460.508.124.6, представляваща постройка
на допълващо застрояване, като ОСЪЖДА Ж.Д.П. с ЕГН ********** да отстъпи и предаде владението върху описаните
имоти на Д.Ж.П. с ЕГН **********.
ОСЪЖДА Ж.Д.П. с ЕГН **********, с адрес *** да
заплати на Д.Ж.П. с ЕГН ********** сумата от 3936 лева,
представляваща обезщетение за лишаване от ползване на горепосочения жилищен
недвижим имот за периода от 01.12.2017 г. до 26.09.2019 г., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба – 11.10.2019г. до окончателното заплащане
на сумата.
ОТХВЪРЛЯ насрещния иск по чл. 59 ал. 3 от ЗС, предявен от Ж.Д.П.
да бъде признато за установено по отношение на ответника Д.Ж.П., че вещното
право на ползване върху процесния имот се е погасило по давност.
ОСЪЖДА Ж.Д.П. с ЕГН **********, с адрес *** да заплати
на Д.Ж.П. с ЕГН ********** разноски в размер на 710, 55 лева.
ОСЪЖДА Д.Ж.П. с ЕГН ********** да заплати на Ж.Д.П. с ЕГН **********,
с адрес *** разноски в размер на 269,09 лева.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
получаване на съобщението пред Окръжен съд С.З..
Районен
съдия: