Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 26.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV - Б
въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети март две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА
МАРТИНОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 5253 по описа на съда за 2020 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 142582/16.06.2019 г. по гр. д. № 80868/2018 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), I ГО, 27
състав, допълнено по реда на чл. 248 ГПК с
определение № 43568/18.02.2020 г., е осъдено на основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 22, ал. 4 ЗКС
Народното събрание на Република България, представлявано от Председателя, с
адрес: пл. „******, да заплати на „АПК - П.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:***, сумата от 11361,17 лв., представляваща обезщетение за
вреди, изразяващи се в неполучения от ищеца размер на цената за електроенергия
от слънчева енергия по Договор № 263/19.12.2011 г. за изкупуване на
електрическа енергия от независим продавач с „ЕВН България Електроразпределение“
ЕАД, за която са издадени фактура № **********/31.01.2014 г., фактура №
**********/28.02.2014 г., фактура № **********/31.05.2015 г., фактура №
**********/30.04.2014 г., фактура № **********/31.05.2014 г., фактура №
**********/30.06.2014 г., фактура № **********/31.07.2014 г. и фактура №
**********/31.08.2014 г., ведно със законната лихва за забава, считано от
21.12.2018 г. до окончателното изплащане на вземането.
Осъдено е на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Народното събрание на Република
България да заплати на „АПК - П.“ ЕООД сумата от общо 2 101,68 лв. - разноски
по делото, осъдено е на основание чл. 78, ал. 4 ГПК АПК - П.“ ЕООД да заплати
на Държавата, представлявана от министъра на финансите, разноски по делото в
размер на 300 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
С определение № 190815/13.08.2019 г. по гр. д. № 80868/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 27 състав, първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата
на Народното събрание на Република България, обективирана във въззивната жалба
вх. № 5120084/12.07.2019 г. за изменение на решението в частта за разноските по
реда на чл. 248, ал. 1 ГПК.
Срещу така постановеното решение е постъпила
въззивна жалба вх. № 5120084/12.07.2019 г. от ответника Народно събрание на
Република България, чрез юрисконсулт Л.Г.-Ч., в която се излагат съображения за
недопустимост, неправилност - поради нарушение на материалния закон и допуснати
процесуални нарушения и необоснованост на решението. На първо място
жалбоподателят поддържа, че първостепенният съд е постановил съдебен акт срещу
ответник, който не притежава пасивна процесуална легитимация, доколкото по иск
срещу държавата за вреди, съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ГПК,
последната се представлява от министъра на финансите, а Народното събрание не е
пасивно легитимирана страна и не може да отговаря по предявения иск, вкл. за
дейността си от законотворчество. Сочи се, че действията на Народното събрание
във връзка със законодателната дейност не подлежат на контрол от съдебната
власт, а контролът върху законосъобразността на актовете на Народното събрание
е предоставен на Конституционния съд. Произнасянето на национална юрисдикция,
различна от Конституционния съд, по законодателни въпроси, въпреки липсата на
предвидиен ред, би означавало грубо погазване на принципите на демократичната
държава и би създало хаос и несигурност в упражняването на държавната власт и
функционирането на правната система. Няма правно основание Народното събрание
да отговаря за липсата на законодателна промяна, тъй като инициативата
принадлежи на други лица. Поддържа се, че исковата претенция спрямо Народното
събрание както като юридическо лице - субект на частното право, така и в качеството
му на орган на власт, е недопустима. Излагат се съображения, че
първоинстанционният съд е нарушил диспозитивното начало, като не е разгледал
исковете по предявените основания и петитум в поредността, посочена от ищеца и
срещу предпочитания от ищеца ответника - Държавата, представлявана от министъра
на финансите, а е разгледал иска срещу евентуалния ответник - Народното
събрание, поради което решението е недопустимо. Подмяната на поредноста на
разглеждането на исковете, определянето на главния иск от съда, извършената от
съда правна квалификация и избор на предпочитан ответник, отразяват поведение
на съда, което поставя под съмнение неговата обективност. На следващо място и
във връзка с неправилността на съдебния акт се сочи, че първоинстанционният съд
не е изследвал наличието на всички елементи на фактическия състав за ангажиране
на отговорността по чл. 49 ЗЗД,
като в случая липсва обосноваване както на елемента „възлагане на работата“, така
и противоправно поведение от страна на Народното събрание на Република България
/доколкото последното няма право на законодателна инициатива, то не е налице и
бездействие/, респективно изключена е и възможността да бъде обоснован и
елементът вина. Твърди се недоказаност на вредата, доколкото от събраните по
делото доказателства не се установява плащане от страна на ищеца за произведена
енергия след 10.08.2014 г. Изчислената по реда на чл. 35а, ал. 2 ЗЕВИ до
09.08.2014 г. вкл. такса подлежи на удържане и внасяне на валидно правно
основание. Навеждат се доводи, че съобразно чл. 41 от договор № 263/19.12.2011
г. „АПК - П.“ ЕООД се е съгласил изрично с промяна в условията по договора,
произтичащи от нормативен или административен акт, респективно и съобразно чл. 20а ЗЗД
клаузата е задължителна между страните по силата на сключения договор и
наличието ѝ изключва отговорността на което и да е трето лице, в това
число и на Народното събрание. Сочи се, че липсва и причинна връзка между
вредите и възложената работа. Неизследването на материално - правните
предпоставки за ангажиране на деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД прави
решението немотивирано. По изложените
съображения се моли първоинстанционното решение да бъде обезсилено като
недопустимо и производството срещу Народното събрание на Република България да
бъде прекратено с всички произтичащи от това правни последици. В условията на евентуалност
се моли атакуваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и
незаконосъобразен и предявеният иск срещу Народното събрание на Република
България /НС/ да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
е постъпил отговор вх. № 5134699/13.08.2019 г. от ищеца - „АПК - П.“ ЕООД, чрез
адвокат Я.Н., с доводи за неоснователност на въззивната жалба и искане същата
да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено като
правилно и законосъобразно. Твърди се, че законодателната дейност може да се
упражнява противоправно, с което да се стигне до неправомерно засягане на
имуществените права на гражданите и юридическите лица, като вредите от това
засягане подлежат на обезщетяване по
гражданскоправен ред - чл. 49 ЗЗД, с позоваване на практика на ЕСПЧ. Сочи се,
че в случая не е заявено искане за упражняване на контрол за законосъобразност
или конституционосъобразност на чл. 35а и сл. ЗЕВИ и не се претендира
преуреждане на обществени отношения, както твърди НС, а се претендира именно
обезщетение за вреди. Приемането на чл. 35а ЗЕВИ не преследва никаква легитимна
цел и не защитава конкретен обществен интерес, а представлява произволна мярка на
законодателя - изземване на средства от производителите на енергия, като
компетентен да защити имуществените права на гражданите и юридическите лица е
единствено гражданският съд. Това, че чл. 35а ЗЕВИ не се прилага за в бъдеще и
че за в бъдеще от адресатите на тази разпоредба няма да бъдат събирани такси,
по никакъв начин не обезщетява ищеца за събраните вече такива такси в
противоречие с КРБ. Сочи се за неоснователно и възражението на въззивника, че
НС не разполагало с право на законодателна инициатива и не можело на основание
чл. 22, ал. 4 ЗКС да уреди правните последици от прогласения за
противоконституционен чл. 35а и сл. ЗЕВИ, с доводи, че самите народни представители
разполагат с това право, а твърдението на ищеца е, че именно последните са
бездействали противоправно, което обосновава отговорността на Народното
събрание по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД. Не се споделя разбирането, че решението
било недопустимо, тъй като съдът разгледал иска срещу Народното събрание, а не
срещу Държавата, евентуално се моли исковете да бъдат разгледани в заявената в
исковата молба поредност - главен иск срещу Държавата и евентуален иск срещу
Народното събрание. Поддържа се, че са налице всички елементи на фактическия
състав на отговорността за вреди по чл. 49 ЗЗД:
народните представители са извършили законодателна дейност противоправно - от
една страна те са допуснали противоправно действие, като са приели
противоконституционните чл. 35а и сл. ЗЕВИ, с което са упражнили служебните си
правомощия в нарушение на чл. 67, ал. 2 КРБ и на чл. 4, ал. 1 и чл. 5, ал. 1
КРБ, а от друга страна са допуснали и противоправно бездействие и не са уредили
правните последици от прогласения за противоконституционен акт - чл. 22, ал. 4
ЗКС, включително до настоящия момент. Народните представители на 42 - рото
Народно събрание са направили законодателните промени в нарушение и на
принципите на законодателния процес, установени в чл. 26, ал. 1 ЗНА - въпросът
за изменение на ЗЕВИ не е разглеждан в някоя от специализираните комисии в
областта на енергетиката или от правна комисия, не е проведено обществено
обсъждане и дебати в ранките на гласуването. Нарушено е правото на Европейския
съюз - чл. 107 ДФЕС, доколкото въведената такса създава финансови утежнения за
определена група производители на енергия - слънчева и вятърна, от възобновяеми
източници, а за друга група производители таксата не се прилага, а същевременно
такава помощ не е обоснована нито на национално, нито на европейско ниво, което
нарушава свободната конкуренция. Твърди се и нарушение на Директива 2009/28/ЕО
на Европейският парламент и на Съвета от 23.04.2009 г. за насърчаване
използването на енергия от възобновяеми източници и на Директива 2009/72/ЕО на
Европейският парламент и на Съвета от 13.07.2009 г. относно общите правила за
вътрешния пазар на електроенергия. Противоправното поведение на народните
представители е причинило вреди на ищеца - в периода от 01.01.2014 г.
(влизането в сила на чл. 35а - 35в ЗЕВИ) до 10.08.2014 г. (влизането в сила на
Решение № 13/31.07.2014 г. по конст. д. № 1/2014 г. на КС) за ищеца са
възникнали вреди в размер на сумите, удържани от него на основание чл. 35а -
35в ЗЕВИ, като е пропуснал да реализира приход в размер на пълната цена на
произведената от него електрическа енергия, сумата, с която ищецът е пропуснал
да увеличи своя патримониум възлиза на исковата сума - 11 361,17 лв.,
която сума е била удържана и внесена в полза на Държавата. Налице е и пряка
причинна връзка между противоправното поведение на народните представители и
вредите. В случая няма изменение на условията на договора между ищеца и „ЕВН
България Електроснабдяване“ АД, тъй като цената на електренергията, изкупувана
по този договор е останала непроменена, разликата е в това, че част от нея се
удържа от Държавата, а не се изплаща на ищеца. Предвид изложеното се моли за
потвърждаване на решението, а в случай, че въззивният съд приеме, че исковете е
следвало да се разгледат първо срещу Държавата, представлявана от министъра на
финансите, а срещу Народното събрание - при условията на евентуалност, се моли
за осъждане на Държавата да заплати на ищеца претендираното обезщетение.
Претендират се разноски.
По делото е депозирано становище вх. №
5132438/07.08.2019 г. на ответника в първоинстанционното производство -
Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез юрисконсулт Деница
Кръстева, в което се поддържа неоснователност на доводите, изложени във
въззивната жалба. За несъстоятелни се считат оплакванията, че е предявен иск
единствено срещу Държавата, не и срещу Народното събрание на Република
България. Освен това се сочи, че не е налице нарушение на диспозитивното
начало, тъй като СРС правилно е приел, че начинът на съединяване на исковете
зависи от волята на ищеца само когато съотношението между исковете не се
определя от естеството на материалните правоотношения, предмет на делото, с
позоваване на решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г. по описа на
ВКС, I т. о. и решение № 527/21.06.2010 г. по гр. д. № 1363/2009
г. по описа на ВКС, IV г. о. Сочи се, че съдът не е обвързан
от предложената от ищеца правна квалификация на исковете и от евентуални
изявления на ищеца относно начина на съединяване на исковете. Държавата,
представлявана от министъра на финансите, не разполага с материалноправна
легитимация да отговаря по предявените деликтни искове за вреди от дейността на
Народното събрание. Твърди се, в случай на разглеждане на исковете срещу
Държавата, че законодателната дейност на Народното събрание не попада в обхвата
на „незаконните актове или действия“ по смисъла на чл. 7 КРБ,
за които Държавата може да отговаря имуществено - чл. 149, ал. 1, т.
2 КРБ. ЗОДОВ също изключва възможността да бъде ангажирана
отговорността на Държавата за законодателната дейност на Народното събрание.
Такава правна възможност не е предвидена и в друг нормативен акт. В този смисъл
Държавата не носи имуществена отговорност за приемането на
противоконституционни закони. Предвид специфичния характер на законодателната
дейност и с оглед принципа на правната сигурност, законодателят е предвидил
специален ред за осъществяване на контрол на законите и уреждането на правните
последици от противоконституционните закони, което ги изключвало от приложното
поле на чл. 7 КРБ.
Неприемането на закон от Народното събрание, респ. неупражняването на законодателна
власт, също не може да се приравни на „незаконни актове или действия“ по
смисъла на чл. 7 КРБ,
което да е основание за ангажиране на имуществената отговорност на Държавата. Излагат
се доводи, че съгласно разпоредбата на чл. 151, ал. 2,
изр. 3 КРБ актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от
деня на влизането в сила на решението на Конституционния съд, което означава,
че това решение по чл. 149, ал. 1, т.
2 КРБ има действие само занапред. Поддържа се, че на гражданските
съдилища не е предоставено правомощието да ревизират и контролират
действията/бездействието по упражняване на законодателна инициатива и реда на
гласуване на Народното събрание и народните представители. На следващо място се
сочи, че обявяването на един закон за противоконституционен не отменя неговия правен
ефект с обратна сила, а само отнема действието му за в бъдеще. Решенията на
Конституционния съд нямат обратно действие дори по изключение, а възникналите
правни последици при приложението на такъв закон запазват действието си. До
обявяването му за противоречащ на Конституцията, законът
регулира обществените отношения, има правен ефект и се прилага валидно, т. е.
урежда правоотношения. Сои се, че обявените за противоконституционни норми,
уреждащи задължение за удържането на спорните такси, имат обвързващо валидно
правно действие до обявяването им за противоконституционни по надлежния ред, т.
е до датата на влизането в сила на Решение № 13/31.07.2014 г. на
Конституционния съд на Република България. При обявяването на процесните норми
за противоконституционни не са възникнали правни последици, които да бъдат
уредени по смисъла на чл. 22, ал. 4 ЗКС. Законодателната дейност на Народното
събрание, и в частност дейността по чл. 22, ал. 4 ЗКС, е дейност по целесъобразност
и преценката за наличие на подлежащи на уредба правни последици от прилагане на
противоконституционен закон до влизане в сила на решението на КС е въпрос на
изключителна преценка на законодателния орган. Процесните такси били събрани законосъобразно
и на ищеца не се дължи обезщетение за заплащането им, защото КРБ съдържа
забрана за придаване на обратно действие на обявените за противоконституционни
разпоредби. Навеждат се доводи за необоснованост на претенцията за
възстановяване на платени публични задължения поради противоречие с правото на
ЕС, вкл. че съдилищата на държавите - членки на ЕС не са компетентни да се
произнасят по съвместимостта/несъвместимостта на държавни помощи с вътрешния
пазар и не могат да установяват нарушение на чл. 107 ДФЕС. Отделно от това не
са налице и материалноправните предпоставки от фактическия състав на чл. 107
ДФЕС, които да характеризират процесната такса по ЗЕВИ като държавна помощ, която
е несъвместима с общия пазар, липсва нарушение на Директива 2009/28/ЕО и на
Директива 2009/72/ЕО, както и на чл. 63 ДФЕС, не е налице нарушаване на
принципите на правна сигурност, на защита на оправданите правни очаквания, на
пропорционалност, на недопускане на дискриминация, и незачитане на правото на
собственост, по подробно изложени съображения. Поддържа се, че в производството
не се установяват елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД
- противоправното действие, неговия извършител, наличието на вина и причинно -
следствена връзка между деянието и настъпили вреди. Не е налице „възлагане“ на
работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД от страна на Държавата на Народното събрание/народните
представители. Твърди се, че приетото по делото заключение на вещото лице е изготвено
въз основа на доказателства по делото, които са били оспорени от ответника и не
представляват документи с доказателствена сила. Няма данни дали сумите са
внесени по сметка на КЕВР и впоследствие преведени по сметка на държавния
бюджет, като в тази връзка ответникът е оспорил представените по делото от
ищеца писмени доказателства. Поддържа се и че вземанията са погасени по давност -
увреждащото действие се състояло в приемане на разпоредбите на § 6, т.
2 и т. 3 от ЗДБРБ
за 2014 г., които разпоредби представляват част от ЗДБРБ за 2014 г., приет на
09.12.2013 г., т. е. повече от пет години преди завеждането на исковата молба,
респективно и приложимата петгодишна давност била изтекла по отношение на
цялата искова претенция, съответно и по отношение на акцесорната такава. По
изложените съображения се моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение,
а в случай, че съдът разгледа исковете срещу Държавата, се моли същите да бъдат
оставени без разглеждане като недопустими, евентуално да се отхвърлят като
неоснователни и недоказани. Претендират се разноски.
Депозирана е от Народното събрание на
Република България и частна жалба вх. № 5139304/23.08.2019 г. срещу определение №
190815/13.08.2019 г. по гр. д. № 80868/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 27 състав, с което
първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на жалбоподателя,
обективирана във въззивната жалба вх. № 5120084/12.07.2019 г. за изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, като е отказал да намали разноските за адвокатско възнаграждение на ищеца. Поддържа се, че определението е неправилно и необосновано,
тъй като първоинстанционният съд не е отчел действителната фактическа и правна
сложност по делото, доколкото в конкретния случай е разгледан един иск по чл. 49 ЗЗД,
а от страна на ищеца са извършени минимално необходимите и обичайни действия за
провеждане на производството. От фактическа страна не са налице спорни факти и
обстоятелства, а разглеждането на делото е приключило в две съдебни заседания,
като отлагането на второто съдебно заседание е било по причина за събиране на
документи от трето, неучастващо по делото, лице, поради което адвокатското
възнаграждение следва да бъде намалено до предвидения в Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер. Моли
се атакуваният съдебен акт да бъде отменен и да бъде уважено направеното от
частния жалбоподател възражение за прекомерност на претендираното от ищеца „АПК
- П.“ ЕООД адвокатско възнаграждение.
В законоустановения срок е постъпил
отговор вх. № 5172705/22.10.2019 г. на частната жалба от ищеца „АПК - П.“ ЕООД,
представляван от адвокат Я.Н., с доводи за неоснователност на жалбата и искане
същата да бъде оставена без уважение. Сочи се правилност на изводите на
районния съд, че присъденото адвокатско възнагражднеие на ищеца не е прекомерно
с оглед материалния интерес и фактическата и правна сложност на делото, вкл. предвид
осъществените процесуални действия. Уговореният и заплатен размер с малко
надвишава предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимален такъв, поради което не подлежи
на намаляване, а и наредбата не ограничава възможността за уговаряне на
адвокатско възнаграждение над посочените в същата минимални размери. Моли се за
съобразяване и на разпоредбата на чл. 7, ал. 6 от Наредба № 1/2004 г. като се
отчетат и проведените по делото открити съдебни заседания. Поради изложеното се
моли за потвърждаване на обжалваното определение.
В законоустановения срок не е постъпил
отговор на частната жалба от Държавата, представлявана от министъра на
финансите.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по
делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му - в обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е
ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
В конкретния случая въззивният съд намира,
че обжалваното първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо, поради
следните съображения:
Производството по делото е
образувано по искова молба вх. №
2034969/21.12.2018 г. на „АПК - П.“ ЕООД, с която: 1) срещу Република България, представлявана от министъра на
финансите, е предявен главен иск по чл. 49 ЗЗД
и чл. 7 КРБ /Конституцията на Република
България/ за заплащане на сумата 11 361,17
лв., представляваща удържани от ищеца и внесени в държавния бюджет такси за производство на
електрическа енергия от слънчева енергия в размер на 20 % върху произведената
от ищеца електрическа енергия за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. на основание
разпоредбите на чл. 35а
- чл. 35в от
Закона за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/, обявени за противоконституционни
с Решение № 13/31.07.2014 г. по конст. д. № 1/2014 г. на
Конституционния съд на
Република България, заедно със законната
лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане; 2) срещу
Народното събрание на Република България е предявен евентуален иск по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 22, ал. 4 ЗКС /Закон за Конституционния съд/ за заплащане на същата сума, заедно със законната лихва от подаване
на исковата молба до окончателното изплащане. В исковата молба се твърди, че
ищецът е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници
/слънчева енергия/ чрез собствена фотоволтаична централа в с. Княжевско, община
Опан, област Стара Загора, с мощност 99,9 kWp, въведена в експлоатация с
разрешение за ползване № ДК 07-Ц3-122/23.12.2011 г. на Началник РО „НСК“ Стара
Загора при РДНСК Югоизточен район, за фотоволтаичната централа е определена
цена за изкупуване на електрическа енергия в размер на 699,11 лв./Мвтч с
решение на ДКЕВР от 30.03.2011 г., като е сключил и договор № 263/19.12.2011 г.
за изкупуване на електрическата енергия с „ЕВН България Електроснабдяване“ АД - краен снабдител с електрическа
енергия. Твърди, че с § 6, т. 2 и 3 от Заключителните разпоредби на Закона за
държавния бюджет на
Република България за 2014 г. (ДВ, бр.
109/2013 г.), в сила от 01.01.2014 г., е създаден раздел V
в глава 4 от
Закона за енергията от възобновяеми източници - чл. 35а, ал. 1,2,3, чл. 35б, ал.
1,2,3 и 4, чл. 35в, ал. 1,2 и 3 и чл. 73, ал. 1,2,3 и 4, с които производителите на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия били задължени да заплащат в полза
на държавния бюджет такса в размер на 20 % върху цената за изкупуване на
електрическата енергия по чл. 31, ал. 1
ЗЕВИ без ДДС, която се удържала и внасяла от обществения доставчик
или съответните крайни снабдители, които имали задължение за подаване на
тримесечна справка в КЕВР и за превеждане на удържаните такси. Впоследствие с Решение № 13/31.07.2014 г. по конст. д. № 1/2014 г. на
Конституционния съд на
Република България, в сила от 10.08.2014 г., КС обявил за
противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на Закона за
държавния бюджет за 2014 г., поради противоречие с чл. 4,
чл. 19, ал. 2
и 3
и чл. 60, ал. 1
КРБ. Твърди се, че в периода на действие на този закон /01.01.2014 г. - 09.08.2014 г./ от дължимата на
ищеца цена за количествата произведена електроенергия, за която той надлежно
издал фактури /8 на брой/, са били удържани такси по чл. 35а, ал.
1 ЗЕВИ, постъпили в държавния бюджет, в общ размер на исковата сума - 11 361,17 лв., което
представлявало претърпяна от него вреда. Поддържа се, че в нарушение на чл. 22,
ал. 4 от Закона за Конституционния съд /ЗКС/ Народното събрание не е уредило
възникналите последици от обявения за противоконституционен закон, което било
длъжно да стори в срок до 2 месеца от влизане в сила на решението на КС
съгласно чл. 88 от Правилника за организацията и дейността на 42 - рото НС, респ. чл. 88 от ПОНС на
44 - тото НС. Сочи се, че народните представители са действали противоправно,
като са приели противоконституционните чл. 35а и сл. ЗЕВИ, превратно упражнявайки дадените им от Конституцията правомощия в
нарушение на чл. 67, ал. 2, чл. 4, ал. 1 и чл. 5, ал. 1 КРБ, на принципите на
законодателния процес - чл. 26, ал. 1 ЗНА, както и на правото на Европейския съюз. Народните
представители на 42 - рото Народно събрание са допуснали и противоправно бездействие, като не
са уредили последиците от обявения за противоконституционен закон, поради което
за ищеца са произтекли имуществени вреди - пропуснал е да реализира приход в размер на пълната цена на
произведената от него електрическа енергия. Тази вреда е резултат на първо
място от приемането на противоконституционните чл. 35а - 35в ЗЕВИ и от последвалото
бездействие на народните представители. Ищецът поддържа, че е
налице пряка причинна връзка между противоправното поведение на народните
представители и вредите, както е че отговорност за вреди от неправомерни
действия на народните представителя носи Държавата на основание чл. 7 КРБ и на
основание чл. 49 ЗЗД. Поддържа се, че Държавата носи отговорност и за нарушение
на нормите на европейското право. Твърди се, че на основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 7 КРБ
държавата е длъжна да обезщети ищеца за претърпените вреди, вследствие на
обявения за противоконституционен закон и за неизпълнените задължения по чл.
22, ал. 4 ЗКС, при
условията на евентуалност, че вредите следва да бъдат обезщетени от Народното
събрание. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор вх.
№ 5030412/21.02.2019 г. от главния ответник - Държавата, представлявана от
министъра на финансите, с доводи за недопустимост и неоснователност на
предявения иск, с аналогични на изразените в становището на въззивнита жалба
съображения, а именно: че разпоредбата на чл. 7 КРБ не предвижда възможност
държавата да носи имуществена отговорност във връзка със законодателната
дейност на Народното събрание, такава възможност не е предвидена нито в ЗОДОВ,
нито в друг нормативен акт. Гражданският съд не е компетентен да преценява
незаконосъобразността на бездействието на НС, изразяващо се в неприемане на
закон съгласно чл. 22, ал. 4 ЗКС. Липсват елементите от фактическия състав на
чл. 49 ЗЗД, които да породят претендираната от ищеца отговорност на Държавата -
липсват увреждащи действия, не е налице „възлагане“ на работа по смисъла на чл.
49 ЗЗД от страна на държавата на народните представители, липсва вина, вреда и
причинно - следствена връзка между твърдяното нарушение и твърдените вреди.
Поддържа се, че не е налице и нарушение на правото на Европейския съюз, с
позоваване на съдебна практика. Прави се възражение за изтекла погасителна
давност за исковите претенции. Моли се за отхвърляне на исковете и за
присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор
вх. № 5031805/25.02.2019 г. от евентуалния ответник - Народно събрание на
Република България, с доводи за недопустимост на исковете и за нередовност на
исковата молба. Сочи се, че Народното събрание не е пасивно легитимирано да
отговаря по предявените искове, тъй като законодателната дейност не подлежи на
контрол от съда, и не може да отговаря за липсата на законодателна промяна, тъй
като инициативата за това принадлежи на други лица. Липсва ясна правна
квалификация на исковете. Евентуално се поддържа, че исковете са неоснователни,
тъй като не са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД. Моли се за прекратяване на
производството спрямо Народното събрание поради недопустимост на предявените
искове, евентуално за отхвърлянето им като неоснователни и недоказани.
Претендират се разноски.
С определение № 73626/24.03.2019 г. по
реда на чл. 140 ГПК първоистанционният съд е квалифицирал предявените искове
както следва: главен иск по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 22, ал. 4 ЗКС срещу Народното
събрание и при условията на евентуалност - иск по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД,
вр. с чл. 7 КРБ срещу Държавата. Съдът е приел за предпочитан ответник
Народното събрание, под евентуалност - Държавата и е разпределил
доказателствената тежест по така приетите искове.
С
молба вх. № 5070186/19.04.2019 г. ищецът „АПК - П.“ ЕООД е възразил срещу
изготвения доклад, с доводи, че в петитума на исковата молба като предпочитан
ответник е посочена Държавата, представлявана от министъра на финансите, а като
евентуален - Народното събрание, като в доклада неправилно е приета друга
поредност с искане същият да бъде изменен в тази част.
В становище вх. № 5075556/02.05.2019 г. процесуалният
представител на Народното събрание е заявил, че идентифицирането на НС като
предпочитан ответник не съответства на фактическите обстоятелства, на
законовата уредба и на претенциите на ищеца, изложени в исковата молба. В
последната за предпочитан ответник е посочена Държавата, като липсват
съображения какво налага съдът да приеме за предпочитан ответник Народното
събрание, което не е пасивно легитимирана страна. Моли се за изменение на
доклада по делото, като в случай, че производството спрямо Народното събрание
не бъде прекратено, исковете срещу него да се разглеждат в условията на
евентуалност.
В
първото по делото съдебно заседание на 02.05.2019 г. процесуалният представител
на ищеца поддържа молбата от 19.04.2019 г., че Народното събрание е евентуален
ответник, а процесуалният представител на Народното събрание моли исковете
срещу него да се приемат като евентуални. Независимо от направените уточнения, районният
съд е приел за окончателен изготвения на 24.03.2019 г. доклад по делото с
внесената корекция, че страните не спорят, че не е приет закон, уреждащ
последиците във връзка с обявяването на чл. 35а ЗЕВИ за противокоснтитуционен, счел
е, че не е налице основание за промяна на правната квалификация на исковете, на
предпочитания ответник и на евентуалния такъв, както и за промяна на
разпределената доказателствена тежест в процеса.
В мотивите на решението си районният съд е
посочил, че начинът на съединяването на исковете зависи от волята на ищеца само
когато съотношението между исковете не се определя от естеството на
материалните правоотношения, предмет на делото.
В изпълнение на дадени от въззивния съд
указания ищецът е депозирал молба вх. № 8090/22.01.2020 г., в която заявява, че
е предявил исковете си в условията на евентуалност срещу двама ответници - Държавата,
представлявана от министъра на финансите, и Народното събрание на Република
България като законодателен орган, представлявано от неговия председател.
С оглед изложените твърдения и заявените претенции, въззивният съд
намира, че предявеният деликтен иск срещу Народното събрание на Република
България е недопустим. Съгласно установената практика на ВКС по сходни казуси,
обективирана в решение №
71/06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. по описа на ВКС, ІV г. о.,
решение №
72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. по описа на ВКС, ІV г. о.
и решение № 249/15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г. по описа на ВКС, IV г.
о., която практика настоящият съдебен състав изцяло споделя, НС е висш държавен
орган, в чиято компетентност КРБ е
възложила осъществяването на най - важните държавни функции. То е част от
системата на държавните органи, която е изградена на принципа на разделение на
властите. В този смисъл НС е държавен орган, олицетворяващ законодателната
власт, което определя мястото му сред другите държавни органи, които имат
своето място в изпълнителната и съдебната власт или са независими - БНБ, КФН,
Сметна палата и други. Народните представители са лица от състава на НС, като
държавен орган и са длъжностни лица, както лицата от състава на другите
държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен
орган. Те имат своя статут със съответните особености: функционален имунитет,
имунитет от наказателно преследване и други. Отговорността за вреди е
имуществена. Държавата може да освободи от тази отговорност и свои служители,
които нямат функционален имунитет, но с това тя не освобождава от отговорност
себе си. Освободените лица не отговарят имуществено за причинените вреди, нито
пред пострадалия, нито по регрес, но с това пострадалият не се лишава от
дължимото обезщетение /в натура или пари/, тъй като за него отговаря държавата,
когато са налице съответните предпоставки за това. Съгласно чл. 7 КРБ
държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на
НС, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица.
Държавата е специфична форма на политическа организация на обществото и
управление на социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез
системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни
субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в
едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй
като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно
име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните
органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С
оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата
държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на
държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се
носи от Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна
отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува
едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на
Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея
иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск, предявен против
причинилия увреждането нейн орган, в който случай последният има качеството на
процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото,
но е обвързана от постановеното по него решение. Когато вредите са причинени от
действията или бездействията на няколко държавни органи искът за обезщетение
може да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на
солидарност, тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект
- Държавата. Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение против Държавата
и против нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство.
Предявеният иск не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя
на задължението и по отношение на неговия процесуален субституент, който
извършва действия в процеса от свое име. Държавният орган е структура, която се
формира по установен в закона ред и на която са предоставени властнически
правомощия във връзка със задачите, които решава. Същият има определен
персонален състав, който може да бъде определен чрез избор или чрез назначение.
От основно значение за държавния орган са предоставените му от закона
властнически правомощия, които той упражнява по отношение на третите лица, а не
неговия персонален състав. Последният може да бъде променян по установения за
това ред, без това да се отрази на съществуването на държавния орган като
структура от системата на държавните органи и на предоставените му от закона
правомощия. Затова държавният орган не може да се идентифицира с персоналния си
състав към определен момент. В случаите, когато отношенията възникват по повод
действията на даден държавен орган, за третите лица е без значение персоналния
състав на този орган. Промяната на персоналния състав не води до прекратяване
на държавния орган и до възникването на нов такъв със същите правомощия.
Длъжностните лица са част от държавния орган, но не се идентифицират с него. В
публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така
осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен
равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра на финансите,
освен когато в закон е предвидено тя да се представлява от друг свой орган.
Държавата участва в съдебните производства по граждански спорове за обезщетение
за вреди по ЗОДОВ
чрез процесуален субституент - органът, от чиито незаконни актове, действия или
бездействия са причинени вредите /чл. 7 ЗОДОВ/.
Съдебната практика приема, че държавата може да участва в съдебни производства
чрез процесуален субституент и по граждански спорове за вреди на общо основание
/чл. 49 ЗЗД, който урежда най - общо
отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или
по повод изпълнението на възложената работа/. Това практическо разрешение е
възприето от законодателя и в чл. 2в, ал. 1, т.
2 ЗОДОВ /нов - ДВ бр. 94/2019 г./ по отношение на съдебните спорове
за обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС. Всъщност, когато
държавата участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не
става страна по делото /каквато тя е, когато законният й представител действа
от нейно име/, но е обвързана от постановеното решение, като да е била страна.
Конституирането на процесуалния субституент като главна страна по делото, която
извършва процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на
задължението /в случая държавата/ да вземе участие в процеса като главна страна
- в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на действието
на съдебното решение. При действието на чл. 19 ГПК
/отм./, когато в процеса участва процесуален субституент, държавата имаше
възможност да вземе участие в процеса като контролираща страна чрез министъра
на финансите. При действието на новия ГПК контролираща страна няма. По така
изложените принципни съображения, и в трите цитирани касационни решения е
прието, че неправилно въззивната инстанция е приела, че по иск за обезщетение
на вреди срещу Държавата тя може да участва в производството и като главна
страна, представлявана от законен представител, и чрез процесуален субституент
- законовото представителство на държавата изключва процесуалната суброгация;
предявеният иск не може да бъде разгледан и съответно - уважен или отхвърлен
едновременно по отношение на носителя на задължението - Държавата и по
отношение на процесуалния субституент - съответния държавен орган или органи,
които извършват съдопроизводствените действия от свое име. Предвид на това, и с
трите решения на ВКС съответното въззивно решение е обезсилено като недопустимо по отношение на НС и производството
по предявените срещу него недопустими искове е прекратено, а искът за
обезщетение за вреди срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите,
е разгледан по същество от касационната инстанция.
С оглед на приетото въззивният съдът
намира, че предявеният по настоящото дело деликтен иск срещу НС би бил
допустим, ако на същото основание не бе предявен предметно идентичен главен иск
срещу самата Държава, но тъй като в случая се касае до предметно и субектно
идентични искови претенции, искът срещу НС е недопустим, което води и до
недопустимост на първоинстанционното решение в тази му част. Цитираната по - горе
практика на ВКС не отрича процесуалноправната възможност деликтен иск за
обезщетение на вреди, причинени от противоправна законодателна дейност на НС,
да бъде воден срещу самото НС - в качеството му на процесуален субституент на
държавата, произтичащо от общите материалноправни норми на чл. 7 КРБ
и чл. 49 ЗЗД
/доколкото в законодателството не е установена специална норма за ангажиране
отговорността на НС, като например - в ЗОДОВ/. Както е разяснено
обаче, недопустимо е единствено едновременното предявяване /в едно и също или в
различни граждански производства/ на иск за обезщетяване на едни и същи вреди,
произтичащи от една и съща противоправна /противоконституционна/ законодателна
дейност, както срещу Държавата, така и срещу държавния орган - неин процесуален
субституент - НС, независимо от начина на съединяване на исковете и дали НС е
главен ответник или евентуален ответник, в който смисъл са и мотивите на решение №
249/15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г. по описа на ВКС, IV г. о.
Поради това, обжалваното решение, с
което е уважен искът за обезщетение на процесните вреди срещу НС е недопустимо
и следва да бъде обезсилено, а производството по този иск и спрямо този
ответник следва да бъде прекратено.
Въззивният съд намира обжалваното
първоинстанционно решение за недопустимо и на друго основание - несъобразяване
с диспозитивното начало в процеса и волята на ищеца относно поредността на
разглеждане на предявените искове. Видно от исковата молба ищецът е посочил като
главен ответник - Държавата, представлявана от министъра на финансите, и като
евентуален ответник - Народното събрание на Република България. Районният съд
не е съобразил посочената поредност на разглеждане на претенциите, като
въззивният съд приема, че в случая от естеството на правоотношението не следва
изрично по какъв начин и поредност да се разгледат исковете, какъвто е например
случаят при искове по чл. 26 ЗЗД. Ето защо
районния съд е следвало да разгледа предявените искове в поредността, заявена
от ищеца. В случая съдът е разгледал евентуалния иск преди да е разгледал
главния - съответно да се е произнесъл относно сбъдването на
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск, с което е
постановил недопустимо решение. Доколкото въззивната инстанция не би могла за първи
път да се произнесе по предявения срещу главния ответник - Държавата,
представлявана от министъра на финансите, иск, то първоинстанционното решение
следва да бъде обезсилено и на това основание, а делото - върнато на Софийски
районен съд за произнасяне по същество по предявената срещу Държавата,
представлявана от министъра на финансите, искова претенция. Същата е допустима
предвид цитираната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК и
формираната такава по подобни спорове - напр.
решение № 2020/10.03.2021 г. по гр. д. № 854/2020 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 244/26.01.2021 г. по гр. д. №
1732/2019 г. по описа на ВКС, ІV г. о.,
решение № 205/24.02.2021 г. по гр. д. № 1886/2019 г. по описа на ВКС, III г. о.
и др., съгласно която когато отговорността на
държавата се претендира поради причинени вреди от незаконни актове или действия
на нейните органи и длъжностни лица, ако тя не може да бъде реализирана по ЗОДОВ, се реализира по иск
с правно основание чл. 7 КРБ,
вр. чл. 49
и чл. 45 ЗЗД
и този иск е допустим - държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни
актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, включително НС.
С частна жалба Народното събрание е обжалвало и постановеното по реда на
чл. 248 ГПК определение № 190815/13.08.2019 г. по гр. д. № 80868/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, I ГО, 27 състав. Предвид обезсилването на
съдебното решение частната жалба по искането за изменението му в частта за
разноските става безпредметна, поради което следва да бъде оставена без
разглеждане.
По разноските:
При този изход на спора в полза на Народното събрание следва да се присъдят своевременно
поисканите разноски в първоинстанционното производство на основание
разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК съгласно списък по чл. 80 ГПК /л. 302 от
първоинстанционното дело/ за юрисконсултско възнаграждение, определено от съда
на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП
и чл. 25, ал. 1 НЗПП с оглед фактическата и правна сложност на делото в размер на 300 лв.
В полза на Народното събрание
следва да се присъдят и своевременно поисканите разноски за въззивното
производство съгласно списък по чл. 80 ГПК /л. 17 от
въззивното дело/, както следва: 227,22 лв. - държавна такса за разглеждане на
въззивната жалба и 200 лв. - юрисконсултско възнаграждение, определено от съда
на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП
и чл. 25, ал. 1 НЗПП с оглед фактическата и правна сложност на делото пред въззивната
инстанция.
Предвид изхода по делото и липсата на
произнасяне по съществото на спора по исковете срещу Държавата, разноски в
настоящето производство при спазване на чл. 78 ГПК
не следва да бъдат присъждани по отношение на този ответник и ищеца. Такива
следва да присъди СРС при новото разглеждане на делото.
По изложените съображения и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 142582/16.06.2019 г. по гр. д. № 80868/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 27 състав, допълнено по реда на чл. 248 ГПК с определение №
43568/18.02.2020 г., с което е осъдено на основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 22, ал. 4 ЗКС
Народното събрание на Република България, представлявано от Председателя, с
адрес: пл. „******, да заплати на „АПК - П.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:***, сумата от 11361,17 лв., представляваща обезщетение за
вреди, изразяващи се в неполучения от ищеца размер на цената за електроенергия
от слънчева енергия по Договор № 263/19.12.2011 г. за изкупуване на
електрическа енергия от независим продавач с „ЕВН България
Електроразпределение“ ЕАД, за която са издадени фактура № **********/31.01.2014
г., фактура № **********/28.02.2014 г., фактура № **********/31.05.2015 г.,
фактура № **********/30.04.2014 г., фактура № **********/31.05.2014 г., фактура
№ **********/30.06.2014 г., фактура № **********/31.07.2014 г. и фактура №
**********/31.08.2014 г., ведно със законната лихва за забава, считано от
21.12.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, както и е осъдено на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК Народното събрание на Република България да заплати
на „АПК - П.“ ЕООД сумата от общо 2 101,68 лв. - разноски по делото, и е осъдено
на основание чл. 78, ал. 4 ГПК АПК - П.“ ЕООД да заплати на Държавата,
представлявана от министъра на финансите, разноски по делото в размер на 300
лв. - юрисконсултско възнаграждение, като ПРЕКРАТЯВА производството по
предявените искове срещу Народното събрание на Република България, като
недопустимо.
ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ частна жалба вх. №
5139304/23.08.2019 г. на Народното събрание на Република България срещу определение
№ 190815/13.08.2019 г. по гр. д. № 80868/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 27 състав, с което е
оставена без уважение молбата на жалбоподателя, обективирана във въззивната
жалба вх. № 5120084/12.07.2019 г. за изменение на решение № 142582/16.06.2019 г. по гр. д. № 80868/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 27 състав, в частта за разноските по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „АПК - П.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от управителя Б.М.Г., да заплати на основание
чл. 78, ал. 4 ГПК и чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП
и чл. 25, ал. 1 НЗПП
на Народното събрание на Република България, представлявано от Председателя, с
адрес: гр. София, пл. „******, сумата от 300 лв. /триста лева/ - юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „АПК - П.“ ЕООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя Б. М. Г.,
да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК и чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП
и чл. 25, ал. 1 НЗПП
на Народното събрание на Република България, представлявано от Председателя, с
адрес: гр. София, пл. „******, сумата от 227,22 лв.
/двеста двадесет и седем лева и двадесет и две стотинки/ - държавна такса и сумата от 200 лв. /двеста лева/ - юрисконсултско възнаграждение,
представляващи разноски за въззивното производство.
ВРЪЩА делото на Софийски районен съд за
ново разглеждане от друг състав на същия съд на предявените от „АПК - П.“ ЕООД
срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, осъдителни деликтни искове с правно
основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 7 КРБ.
РЕШЕНИЕТО в частта, с която е оставена без разглеждане частна
жалба вх. № 5139304/23.08.2019 г. подлежи на обжалване с частна жалба пред
Софийски апелативен съд в едноседмичен срок от връчване му на страните, а в
останалата част решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните, при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.