ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 44
гр. София, 06.01.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на
шести януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА Административно
наказателно дело № 20241110211960 по описа за 2024 година
, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 248 от ГПК. Образувано е по повод постъпила молба,
вх.№310916/03.10.2024 г., от адв. Й. К. Л. - ХАК- пълномощник на „Т. Г“, ЕИК...., с която на
основание чл.248, ал.1 от ГПК, вр.чл.144 от АПК, вр.чл.63д, ал.1 от ЗАНН се търси
допълване на определение от 26.08.2024 г., постановено по НАХД №11960/2024 г. по описа
на 2 състав, СРС, НО в частта за разноските, сторени от жалбоподателя за процесуално
представителство пред първата съдебна инстанция.
След като разгледа искането и съобрази закона, съдът намира следното:
С определение от 26.08.2024 г. на 2-ри състав, НО - СРС, постановено по НАХД
№11960/2024 г., е оставена без разглеждане жалба срещу електронен фиш за налагане на
имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни
такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата №**********, издаден от Агенция „Пътна
инфраструктура“ – Министерство на регионалното развитие и благоустройството, с което на
„Т. Г.“, ЕИК..., на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, вр.чл.179, ал.3б от Закона за движението по
пътищата (ЗДвП), е наложена „Имуществена санкция“ в размер на 2500,00 лева, за
нарушение на чл. 102, ал. 2 от ЗДвП.
Съобщението за постановяване на решението е изпратено за връчване на
жалбоподателя на 27.08.2024 г. В диспозитива на решението е посочено, че същото подлежи
на обжалване в 14-дневен срок по реда на глава XII от Административнопроцесуалния
кодекс, съобразено и с нормата на чл.63 от Закона за административните нарушения и
наказанията.
Съгласно разпоредбата на чл.248, ал.1 от ГПК, към която препраща правилото на
чл.63 от ЗАНН, в срока за обжалване съдът по искане на страните може сам да допълни или
измени постановеното от него решение в частта на разноските. В конкретния случай срокът
за обжалване е бил 14-дневен от съобщаването на решението на страните, като за молителя
той е започнал от дата 02.10.2024 г. и е изтекъл на 16.10.2024 г. Молбата е подадена на
03.10.2024 г., в рамките на установения с нормата на чл.248, ал.1 от ГПК срок, поради което
и доколкото изхожда от процесуално легитимирано лице, се явява ДОПУСТИМА.
Разгледана по същество тя е ОСНОВАТЕЛНА.
В производството пред настоящата съдебна инстанция жалбоподателят своевременно
е направил искане за присъждане на разноски. Това е сторено с жалбата срещу
1
наказателното постановление и впоследствие със сезиращата молба в процедурата по чл.
248, ал. 1 ГПК.
С определение от 26.08.2024 г. производството по образуваното по повод
депозираната жалба съдебно дело е прекратено, доколкото е констатирано отпадане на
правния интерес от оспорване на издадения срещу „Т. Г.“ЕООД санкционен акт. Този ефект е
обоснован с нововъзникнало обстоятелство – постановена от Директора на Национално ТОЛ
управление към Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) мотивирана резолюция
(наименувана „решение“) с №**********/07.05.2024 г., по силата на която електронен фиш с
№********** е бил анулиран. Този факт обаче, установимо и при сравнение на датите на
документите по административната преписка, е настъпил след подаването на 25.04.2024 г. на
въззивната жалба от страна на дружеството срещу акта, с който е била ангажирана
административнонаказателната му отговорност. Той следва във времето и сторените от „Т.
Г.“ЕООД за адвокатско възнаграждение разноски, доказателства за които представляват
договорът за правна помощ от 19.04.2024 г., инкорпориращ разписка за заплащане на
хонорар в размер на 650,00 лева за услугата „изготвяне и подаване на жалба срещу
електронен фиш №********** и осъществяване на процесуално представителство в
образуваното производство“ и списъкът с разноски.
Проследяването на така описаната хронология налага извод, че прекратяването на
производството не е свързано с иницииран без правно основание от санкционираното
дружество въззивен контрол, а повод за този изход на съдебния спор са действия на другата
страна по него. В тази връзка съдът не споделя възраженията на процесуалния представител
на АПИ за неоснователност на сезирането на съдебния орган. Невъзможността да се
възприеме тази позиция се налага от обстоятелството, че макар да се е възползвал от правото
си по чл.187а, ал.4 от ЗДвП, жалбоподателят не е могъл да узнае, дали и кога наказващият
орган ще анулира оспореният акт, още повече когато евентуалният отказ да се анулира актът
не подлежи на съдебен контрол отделно от електронния фиш. Изводът в тази насока се
подкрепя и от обстоятелството, че до момента на прекратяване на съдебното производство
не са били представени доказателства за връчване на решение №**********/07.05.2024 г., а
същевременно то следва с близо месец датата на подаване на въззивната жалба и сторените
в тази връзка разходи. Дружеството е било поставено в положение да предприеме действия
за защита на своите права и интереси, които не биха могли да бъдат охранени адекватно, в
случай че не е бил съобразен срокът за обжалване, който е 14 - дневен и започва течението
си от датата на връчване на санкционния акт - в случая от 11.04.2024 г.
Само за пълнота съдът намира за нужно да посочи, че макар доказателства за реалното
сторени разходи за защита да са представени едва с молбата по чл.248 от ГПК, този факт не
възпрепятства разглеждането на претенцията като основателна. Жалбоподателят не е
длъжен да представи доказателства за сторените разноски още с жалбата, доколкото може да
извърши това до приключване на съдебните прения. Същевременно, предвид споменатото и
по- горе отсъствие на произнасяне от страна на наказващия орган по реда на чл.187а, ал.5 от
ЗДвП към датата на подаване на въззивната жалба, респ. липса на доказателства за връчване
на това решение на заинтересованото лице и невъзможността към момента на
упълномощаването да се предвиди какви бъдещи действия по движението, респективно по
разпореждането с предмета на делото, ще предприеме наказващият орган, то за дружеството
е оставала единствено възможността да представи надлежни доказателства за заплащане на
разноските едва с допълнителната молба по чл.248 от ГПК.
Предвид изложеното, настоящата съдебна инстанция приема, че се разкриват
предпоставки за приложение на разпоредбата на чл. 143, ал. 2 от
Административнонаказателния кодекс, съгласно която „Подателят на жалбата има право на
разноски по ал. 1 и при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения от него
административен акт.“. В случая въззиваемата страна следва да понесе отговорността за
2
разноски, а за дружеството – въззивник е възникнало право да ги търси.
Съгл. чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може
по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част,
но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 от Закона за
адвокатурата. Съдът не е длъжен, но може да намали размера на заплатения адвокатски
хонорар, само ако кумулативно са налице съответно искане на насрещната страна и
прекомерно възнаграждение спрямо фактическата и правна сложност на делото.
По делото, още с комплектуването на жалбата с административната преписка и
изпращането й в съда, въззиваемата страна е отправила възражение за прекомерност на
поисканите от жалбоподателя разноски, материализирано в писмения отговор по жалбата,
съпровождащ материалите към нея. Поради това са налице кумулативно изискуемите
предпоставки за извършване на преценка, дали размерът на адвокатския хонорар е
прекомерен спрямо фактическата и правна сложност на делото.
При преценка на размера на адвокатското възнаграждение следва да бъде съобразено
и Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. В него е предоставено
задължително за националните съдилища на страните от Европейския съюз тълкуване на
разпоредбите на чл. 101, § 1 ДФЕС, вр чл. 4, § 3 ДФЕС. В своите мотиви Съдът насочва, че
националният съд е длъжен да откаже приложението на наредба, определяща минималните
размери на адвокатските възнаграждения, с придаден задължителен характер с национална
правна уредба, която противоречи на цитираните правила от ДФЕС. СЕС продължава в
разсъжденията си, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, не допуска съдът да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС, вр чл. 4, § 3 ДФЕС. СЕС
споделя в съображенията си, че при наличието на посочените ограничения не е възможно
позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително
и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени
на адвокатските услуги.
Пренесено в конкретиката на казуса, задължителната сила на решението на СЕС по
преюдициалното запитване налага този съд да извърши преценка, доколко разпоредбите на
чл.36, ал.2, изр.2 от ЗА, във връзка с чл.7 от Наредба №1/2004 г., в актуалната им редакция,
са съответни на правото на ЕС.
Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в
нормата на чл. 36, ал. 1 ЗА. Разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА изрично забранява
уговарянето на адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от посочения в наредба,
издадена на основание по чл. 36, ал. 2 ЗА, за съответния вид работа. Такъв подзаконов
нормативен акт се явява Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет.
Съгласно нормата на чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г.: „Ако
административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е
наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по правилата на чл.
7, ал. 2 върху стойността на санкцията, съответно обезщетението.“ С отмененото
наказателно постановление жалбоподателят е санкциониран с „Имуществена санкция“ в
размер на 2500,00 лева. В текста на чл.7, ал.2, т.2 от подзаконовия нормативен акт е указано:
„За процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес
3
възнагражденията са следните: … при интерес от 1000 лв. до 10000 лв. – 400 лв. плюс 10 %
за горницата над 1000 лв“.
Безспорно, приемането на Наредбата с решение на Висш адвокатски съвет е
предхождано от надлежно проучване и дава израз на волята да се постигне съгласуване на
цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните легитимни
цели – да се постигне адекватно заплащане на положения висококвалифициран труд. Именно
затова и съобразно мотивите на решението на СЕС по дело №С-438/22 г., разпоредбите на
чл.36, ал.2 от ЗА и чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/2004 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат като ориентир при определяне на
възнаграждения, въпреки че те не са обвързващи за съда с оглед общите правила за
конкуренцията, по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
Съобразявайки вида и количеството на извършената дейност по предоставената
правна защита пред настоящата съдебна инстанция, както и предмета на делото, този съд
приема, че фактическата и правна сложност на процесния казус е необичайна и се отличава
съществено от останалите дела от този вид, независимо че съдебно заседание да не е
провеждано. В тази връзка като резонни се възприемат от този съд наведените от
процесуалния представител на жалбоподателя доводи за относителната новост на
регламентираната правна уредба, противоречивата практика на съдилищата, не само с оглед
наличието или липса на основания за отмяна на издадените санкционни актове, но и по
конкретното приложение на материалния закон, последното впрочем наложило тълкуване на
съответствието а националната уредба с общностните актове и от Съда на европейския съюз
в рамките на преюдициално запитване. Тази съвкупност от фактори обективно усложнява
процеса по запознаване с материалите по делото и изготвянето на жалбата и налага
изразходването на съществен времеви и технически ресурс, оправдаващи стойност на
услугата от 650,00 лева, надхвърляща с минимална сума размера, предвиден като долна
граница на дължимото възнаграждение в чл.8, ал.1, вр.чл.7, ал.2, т.2 от Наредба
№1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - 550,00 лева. С
това възнаграждение именно ще се постигне еквивалентност и баланс между обществения
интерес от справедлив съдебен процес, действителната правна и фактическа сложност на
правния спор и реалния обем от извършена работа от изготвилия жалбата адвокат. Поради
това и този съд намира за неоснователно възражението на въззиваемата страна за
прекомерност на претендирания адвокатски хонорар и разглежда същият като съответстващ
на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) - "справедлив и обоснован".
Така мотивиран, на основание чл. 248, ал.1 от ГПК, вр.чл.144 от АПК, вр.чл.63д, ал.2 от
ЗАНН, Софийски районен съд, НО, 2-ри състав
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПЪЛВА определение от 26.08.2024 г., постановено по НАХД №11960/2024 г. по
описа на СРС, НО, 2 състав, като ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) да
заплати в полза на „Т. Г.“ЕООД, ЕИК... и по негова сметка разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 650,00 (шестстотин и петдесет) лева.
Определението подлежи на обжалване пред Административен съд – София град по
реда на глава XII от АПК в 14-дневен срок от съобщаването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4