№ 3812
гр. София, 26.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Наталия П. Лаловска
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20241100501367 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20090826/15.05.2023 г., поправено с решение №
20111359/19.12.2023 г., постановени по гр.д. № 15435/2021 г. по описа на
СРС, 164 състав, ответникът „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, е осъден да
заплати на „Т.К.“ ООД ЕИК *******, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
сумата от 211,23 лв., представляваща предадена без основание сума /от
надвнесена сума при предсрочно прекратяване на ДПК №
30042217796/29.01.2020 г./ от страна на М. С. Б., ЕГН ********** на
ответника „П.К.Б.“ ЕООД, в периода от 01.12.2015 г. до 11.02.2020 г., които
вземания са цедирани на ищеца „Т.К.“ ООД, съгласно Договор за вземания от
финансови институции от 11.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата
на исковата молба 01.12.2020 г. до окончателното плащане
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от „П.К.Б.“ ЕООД, в
която се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно,
постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения
на съдопроизводствените правила, а също е и необосновано. Твърди, че
въпреки оставянето без движение на подадената искова молба, ищецът не е
отстранил нередовностите и е поддържал противоречиви твърдения, като
незаконосъобразно СРС е допуснал изменение на основанието на иска въз
основа на молба на ищеца в първото о.с.з, тъй като по този начин ищецът е
предявил е изцяло нов иск. Сочи, че решението е постановено по непредявен
1
иск, недопустимо е и следва да бъде обезсилено. Навежда, че съдът може да
се произнесе по нищожна неравноправна клауза, само ако искът е за връщане
на сума на това основание, поради което съдът се е произнесъл плюс петитум.
Излага аргументи, че без да е бил сезиран, съдът е разглеждал въпроса за
надвишения максимално допустим годишен процент на разходите /ГПР/. На
следващо място сочи, че ищецът не е придобил вземания от физическото лице
М. Б., като намира договора за вземания от финансови институции за
нищожен /поради липса на предмет от гледна точка невъзможността да се
цедират бъдещи, невъзникнали или неиндивидуализирани вземания, по чл.
26, ал. 2 ЗЗД /липса на съгласие/ , чл. 26, ал. 1 ЗЗД /противоречие с добрите
нрави/ и както и като съдържащ нищожни /неравноправни клаузи/ на
основания чл. 143 ал.2 т.3, 5, 6, т.15, т.19 и т. 20 ЗЗП. Поддържа, че договорът
за цесия е нищожен поради противоречие със закона, защото ищецът не е
вписан в регистъра на финансовите институции по чл.3а ЗКИ. Въззивникът
твърди, че от страна на ищеца-въззиваем договорът за цесия е подписан от
лице без представителна власт. Намира, че договорът за цесия не прехвърля
вземания от въззивника, защото не е доказано, че именно М. Б. е отбелязал в
приложението, че прехвърля вземания, които от въззивника. Сочи, че
дружеството въззивник не е получило уведомление за цесията, а цесионерът
/въззиваем/ няма право да извършва уведомяване за цесията, освен след
упълномощаване от цедента. Намира, че дори ищецът – въззиваем да е имал
право да изпрати уведомление за извършената цесия, то адв. Д. не е
разполагал с такова. На следващо място твърди, че по делото не е доказано М.
Б. да е платила сумата от 211,23 лева въз основа на нищожни клаузи по
споразумение за допълнителен пакет услуги към договора за потребителски
кредит, като твърди, че плащанията са извършени от трето лице и евентуално
то може да иска връщане на сумите. Сочи, че клаузите на споразумение за
допълнителен пакет услуги са действителни и липсва противоречие с чл.10а
ал.2 ЗП, тъй като пакетът услуги не касае усвояване или управление на
кредита и липсва противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 3 и т. 15 ЗЗП. Намира, че
клаузата за възнаграждение за пакета допълнителни услуги не е
неравноправна, тъй като, съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗД, е включена в основния
предмет на договора, и в същото време е ясна и разбираема. По отношение на
размера на ГПР сочи, че е допустимо да се уговаря ГПР до 5 /пет/ пъти
размера на законната лихва – чл. 19 ал.4 ЗПК и не е актуална практика, че
лихва повече от 3 /три пъти/ размера на законната лихва е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Счита, че възнаграждението за пакета
допълнителни услуги не трябва да се включва в ГПР, а и такова основание
ищецът не е релевирал. Намира, че възможността за предоставяне на
допълнителни услуги срещу заплащане е предвидена в чл. 10а, ал.1 ЗПК и в
случая не е нарушен чл. 19, ал. 4 ЗПК . Въззивникът поддържа, че вземането е
погасено по давност, за което своевременно е направил възражение. Моли се
за обезсилване на обжалваното решение и прекратяване на производството,
евентуално за връщане на делото на първоинстанционния съд за ново
2
разглеждане, евентуално за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият „Т.К.“ ООД е депозирал
писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба. Сочи, че по иск за
неоснователно обогатяване ищецът заявява само, че даденото е без основание,
а ответникът следва да докаже наличието на такова. С оглед на това счита, че
първоначалната искова молба не е била нередовна. Намира за доказано в
процеса, че липсва годно правно основание ответникът-въззивник да задържи
процесната сума. Навежда, че чрез така наречените „такси по пакет
допълнителни услуги“ ответникът прави опит да заобиколи разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. По отношение на договора за цесия, намира, че същият е
валиден, като прехвърленото вземане е определяемо, а и въззивникът няма
право да оспорва действителността на цесията . Твърди, че уведомлението за
цесията, неоспорено от страната, е представено и като приложение към
исковата молба и отново е връчено на ответника, като ищецът - цесионер е
упълномощен с надлежно пълномощно от цедента да съобщи цесията на
длъжника. Навежда, че цената на прехвърлените вземания е определена в
процент от размера на вземането, а плащането е под условие - събиране на
вземането и платежоспособността на длъжника /чл.100 ЗЗД /, договорът за
цесия е извън приложното поле на ЗЗП, в него липсват неравноправни клаузи
и същият не е нищожен. Сочи, че дружеството въззиваем не е финансова
институция и дейността му не попада под изискванията на чл. 2, ал. 2, т. 12
ЗКИ. Намира, че вземането във връзка с така наречените „такси по пакет
допълнителни услуги“ е във връзка с договора за потребителски кредит, като
съдебно-счетоводната експертиза установява плащания от потребителя по
договора за кредит. Сочи, че таксите по пакет “допълнителни услуги“ са
свързани с усвояването и управлението на кредита и са нищожни на
основание чл. 10а, ал.2 ЗПК; отделните „допълнителни услуги“ не са
разграничени и нямат отделни цени, което е в противоречие с чл. 10а, ал. 4
ЗПК; цената на „допълнителните услуги“ е несъразмерно висока според
предлаганите „услуги“, а целта е получаване на допълнителни облаги от
ответника във вреда на потребителите. Намира, че е налице противоречие с
добрите нрави / чл.26 ал.1 ЗЗД/ и с чл. 143 ал. 2, т. 3 и т. 15 ЗЗП. Счита, че
давността за процесното вземане е 5-годишна и не е изтекла. Моли се за
потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените
разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
3
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно.
По доводите за недопустимост на постановеното решение:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по
предявен от „Т.К.“ ООД срещу „П.К.Б.“ ЕООД с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД сумата от 211,23 лв., представляваща предадена без основание
сума /от надвнесена сума при предсрочно прекратяване на ДПК №
30042217796/29.01.2020 г./ от страна на М.С.Б., ЕГН ********** от гр. Искър
на ответника „П.К.Б.“ ЕООД, в периода от 01.12.2015 г. до 11.02.2020 г.,
които вземания са цедирани на ищеца „Т.К.“ ООД, съгласно Договор за
вземания от финансови институции от 11.02.2020 г.
В исковата молба ищецът е заявил фактическо твърдение, че сумата е
предадена без основание без да уточни причината за извършеното плащане. В
първото по делото о.с.з. ищецът е уточнил, че сумата е платена въз основа на
нищожни клаузи по сключен договор за потребителски кредит, като
първоинстанционният съд е счел, че същото представлява изменение на иска
чрез добавяне на основание по смисъла на чл.214,ал.1 ГПК. Настоящият
съдебен състав счита, че в обстоятелствената част на иска по чл. 55, ал. 1,
предл. 1-во ЗЗД ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на
ответника и да заяви, че даденото е без основание /в този смисъл е решение №
29 от 28.03.2012г. на ВКС по гр.д. № 1144/2010г., IV ГО и определение №
60385 от 02.12.2021г. по ч.гр.д. № 4500/2021г. по описа на ВКС, IV ГО/.
Когато обаче се сочи някакво основание или причина за даването, то ищецът
следва да изложи твърдения за факти и правни доводи за това защо смята, че
това основание или причина са нищожни или липсват /в този смисъл е
решение № 30 от 14.03.2018г. по гр.д. № 2230/2017г. по описа на ВКС, Трето
ГО/. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на
някое правно основание да признае в исковата молба фактите, обосноваващи
такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да
направи възражението си, че такова основание е нищожно и посочи още в
исковата молба фактите, които го опорочават или изложи правните си
4
доводи, защо фактите на които се позовава ответникът не пораждат
претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да
прави възражение на още непредявени възражения от ответника /решение №
29 от 28.03.2012г., постановено по гр.д. № 1144/2010г. по описа на ВКС, IV
ГО/. В конкретния случай ищецът е поддържал първоначално, че цедентът е
предоставил на ответното дружество парични суми при липса на основание –
при липса на договорни отношения, т.е. не е сключван договор за кредит и
плащането е поради грешка. В отговора на исковата молба ответното
дружество е заявило твърдения за съществуващи между него и цедента
договорни правоотношения, в изпълнение на които М. Б. е заплащала
задълженията си. Във връзка с така изложените от ответника твърдения за
съществуването на договорни правоотношения и предвид представения
договор за потребителски кредит ищцовото дружество е уточнило
претенцията си в първото по делото съдебно заседание, т.е. своевременно в
рамките на преклузивния срок по чл. 143, ал. 3 ГПК от страна на ищеца са
заявени доводи за нищожност на договора, респективно за нищожност на
конкретни клаузи от същия поради нарушаване на императивни изисквания
по ЗЗП, ЗПК и по чл. 26 от ЗЗД. Следва да бъде посочено, че в случая се касае
до допустимо релевиране на възражение от страна на ищеца, осъществяваща
защита срещу наведените в отговора на исковата молба възражения срещу
основателността на иска. Съдът е длъжен да разгледа всички възражения
срещу действителността на сделката /или на клауза от договора/, направени в
първото по делото съдебно заседание. Не е налице хипотеза на изменение на
предявения иск, доколкото валидното правно задължение, даващо право на
ответника да получи, съответно да задържи полученото, не е част от
основанието на иска, поради което доводите за неговото отричане от страна
на ищците - различните доводи за нищожност, също не са част от
основанието на иска. Ето защо възраженията на ответното дружество за
недопустимо изменение на исковата претенция, за недопустимост на
обжалваното решение като постановено по непредявен иск и за нередовност
на исковата молба са неоснователни. Следва да бъде посочено още, че в
случая се касае до надлежно релевирани възражения на ищеца срещу
действителността на договора, поради което е неоснователно възражението,
че същите следва да бъдат въведени в производството чрез предявяване на
самостоятелен иск. В този смисъл не е налице и хипотеза на произнасяне
5
свръх петитум, в какъвто смисъл са доводите на въззивника.
По доводите за неправилност на постановеното решение:
По делото е представен договор за потребителски кредит №
30042217796/29.01.2020 г., сключен между ответника и М. С. Б. и
приложените към него документи, вкл. преддоговорна информация, искане за
отпускане на потребителски кредит, СЕФ; допълнителна преддоговорна
информация, представляваща приложение към СЕФ, касателно параметри по
ДПК и споразумението за закупуване на пакет от допълнителни услуги
/ПДУ/; разписка за извършено плащане, погасителен план, както и ОУ на
„П.К.Б.“ ЕООД. Страните по договора за потребителски кредит са уговорили
на кредитополучателя да се отпусне сумата от 950 лв. за срок от 24 месеца,
при ГПР от 49,08 % годишно, с ГЛП – 41,00 %, с размер на месечна
погасителна вноска от 58,13лв. или общо за връщане сумата от 1394,99 лв., в
която се включва сумата от 444,99лв. представляваща възнаградителна лихва
за кредитора. В случай на закупуване на ПДУ /какъвто в конкретния случай,
Б. е изразила съгласие да закупи/, общото задължение по кредита и по ПДУ
/включващ услугите в пакет „Фаст“ и „Флекси“/ възлизало на 2534,99 лв., а
само възнаграждението за пакет допълнителни услуги е в размер на 1140 лв.
/285 лв. за „Фаст“ и 855 лв. за „Флекси“/ при размер на погасителна вноска за
ПДУ – 47,51 лв., която се прибавя към погасителната вноска по основния
ДПК от 58,13 лв. и така общата месечна дължима сума като погасителна
вноска възлизала на 105,64 лв., която се дължи всеки месец до 25-то число.
Установява се от приетите доказателства, че по този ДПК е разрешена и
усвоена на 29.01.2020 г. сумата от 950 лв., като кредитът е погасен
предсрочно, в срок до 05.02.2020 г.
От приетото пред първоинстанционния съд заключение по ССчЕ се
установява още, че след отпускането на кредита на 29.01.2020 г. в
счетоводството на ответника са отразени парични постъпления по този ДПК в
общ размер на 1168,80 лв., като кредита е бил погасен предсрочно на
05.02.2020 г., при краен падеж по ПП – 25.01.2022 г. С постъпилите по
кредита суми са погасени задължения за главница в размер на 950 лв.;
договорна лихва в размер на 7,57 лв. /дължима до датата на предсрочно
6
погасяване/, възнаграждение по ПДУ в размер на 0,00 лв., като е удържана без
основание сума от 211,23 лв., отчетена от в.л. като „надвнесена сума“ при
предсрочно погасяване. Установено е от вещото лице, че по кредита е
извършено 1 единствено плащане за погасяване на кредита, без да е посочен
конкретен платец при ответника, но като основание за плащането е бил
посочван номера на договора. По този ДПК ищецът претендира за връщане
общо 211,23 лв., представляваща надвнесената при предсрочно прекратяване
сума, удържана от кредитора по този ДПК № 30041394266/23.12.2019 г., като
платена от цедента Б., без основание. По договора за кредит ищецът
претендира за връщане общо 211,23 лв., представляваща платената на
05.02.2020 г. такса по пакета за допълнителни услуги като платена без
основание.
Приетата пред първоинстанционния съд СЧЕ установява още, че при
приложение на нормативно установената формула за изчисляване на ГПР по
чл.19, ал.2 от ЗПК, с включване на възнаграждението /таксата/ по ДПУ
/допълнителен пакет услуги/, размерът на ГПР в процесния ДПК /договор за
потребителски кредит/ възлиза на 215,63 %, а посочения такъв в самия
договор за кредит от 49,65 % е без включване на таксата по допълнителния
пакет услуги.
Няма спор, че процесният договор представлява договор за
потребителски кредит, по аргумент от чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което са
приложими разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП.. Съгласно т. 9 от § 13а от
ДР на ЗЗП, са транспонирани разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, а
разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за
нищожни, като така изпълнява и изискването на чл. 6, § 1 от Директива
93/13/ЕИО, те да не обвързват потребителя.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК сочи, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7-12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1 т.
7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
7
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. ГПР по кредита са определя по
императивно установен алгоритъм, заложен в ЗПК. Той изразява общите
разходи по кредита, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, определени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит като в договора следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да е посочено кои са разходите, включени в
определената процентно величина. В процесния договор размерът на
посочения ГПР /49,08%/ не включва договореното възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги в размер 1140лв., за което е предвидено
отделна погасителна вноска в размер от 47,51 лв. В този порядък неясни са
както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира
годишното оскъпяване на заема, което създава възможност за недопустимо
завишаване на цената на предоставения финансов ресурс. Предвид
установеното съдът намира, че договорът за кредит се явява недействителен
поради противоречие с изискванията, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Посоченото води до извода, че процесният договор за кредит е
недействителен в неговата цялост и на това основание. Посоченото основание
за нищожност на договора обоснова наличието на предпоставките за
приложение на чл.23 ЗПК, според който при недействителност на договора за
кредит, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Ето защо и платената сума от М. Б. за
пакета допълнителни услуги към договора за кредит в размер от 211,23 лв. се
явява недължимо платена /дадена при начална липса на основание/, респ. в
полза на М. Б. е възникнало вземане спрямо ответника в размер от 211,23 лв.
По делото е представен договор за вземания от финансови
институции от 11.02.2020 г., сключен между ищцовото дружество, в
качеството му на цесионер и М. Б., като цедент, ведно с приложение № 1 и
пълномощно от 11.02.2020 г., представени за съпоставка в оригинал, и
телепоща изх. № 28 от 05.05.2020 г., с които цедента М. Б. е упълномощил
цесионера да уведоми от негово име длъжника /ответника по делото/ за
цесията, по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД, че „Т.К.“ ООД заменя напълно цедента,
в случая М. Б., като кредитор на „П.К.Б.“ ЕООД по отношение на
прехвърлените вземания.
8
Видно от приложеното по делото известие за доставяне от телепоща,
ответникът е уведомен за извършената цесия на 18.05.2020 г.
По отношение на оплакването във въззивната жалба, че ищецът не е
вписан в регистъра на финансовите институции по чл.3а ЗКИ във вр. чл. 2, ал.
2 т. 12 ЗКИ, въззивният съд намира следното: тълкуването на разпоредбата на
чл. 2, ал. 2, т.12 ЗКИ налага извод, че същата касае придобиване на вземания
от страна кредитор /банка/ по отношение на клиенти на банката, а не
обратната хипотеза - прехвърляне на вземания на клиентите, които същите
имат по отношение на банката. С оглед на това, разпоредбата е неприложима
в настоящия случай. На следващо място, установения в чл. 3а ЗКИ режим е
регистрационен, а не лицензионен. ЗКИ и Наредба №26 от 23.04.2009 г.
допускат един търговец да извършва – по занятие и в значителен обем - някои
дейности от тези на финансовите институции, без да е вписан в съответния
регистър на БНБ, като санкцията за нарушаване на процесния регистрационен
режим е само в областта на административното право, а не и по отношение на
валидността на сключените сделки. Ако законът целеше пълна забрана за
определени сделки от лица , които не са вписани като финансови институции,
в него щеше да е уреден лицензионен режим и пълна забрана на
нелицензирани лица да сключват подобни сделки. В този смисъл са и
решение №171 от 24.07.2017 г по гр.д. № 3733/2016 г, ГК , ІV ГО на ВКС ,
решение №540 от 20.12.2011 г по гр.д. №110/2011 г, ГК , ІV ГО на ВКС и
решение №192 от 13.12.2017 г по гр.д. № 4439/2016 г, ГК , ІV ГО на ВКС,
видно от които, неспазването на лицензионния /разрешителен/ режим
действително води до нищожност на съответната сделка. При неспазен
регистрационен режим съответните сделки не са нищожни – решение №210
от 03.04.2012 г по т.д. № 1051/2010 г, ТК , ІІ ТО на ВКС .
По отношение на доводите касаещи липсата на материална
легитимация на ищеца да претендира посочените суми, поради
недействителност или непротивопоставимост на сключения договор за цесия,
въззивният съд намира следното: съгласно чл. 99 от ЗЗД, кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на
вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия
кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности,
включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
9
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от
деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
Договорът за цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява
промяна в облигационната връзка, чрез промяна на активната страна в нея
или това е договорът за отстъпване на едно вземане от досегашния му
носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице. Този договор се определя
още като каузален, неформален и консенсуален. Негов предмет е
прехвърлянето на вземане, което следва да съществува, към момента на
сключване на договора и да е прехвърлимо. След съобщаване на цесията от
страна на цедента съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД като нов кредитор спрямо
длъжника се легитимира цесионерът / решение № 60163 от 19.07.2021 г. по т.
д. № 2298 / 2019 г. ВКС, I-во T.O./. В процесния договор за цесия изрично е
посочено, че вземанията на физическото лице произтичат от извъндоговорно
основание, а именно неоснователно обогатяване. На следващо място, същите
са достатъчно индивидуализирани по основание, период и размер, като в
договорите се посочва, че се прехвърлят всички вземания, възникнали от
неосователно обогатяване на длъжника за сметка на кредитора-физическо
лице в конкретен, изрично посочен период. По изложените аргументи
настоящата въззивна инстанция намира, че процесният договор е валиден и
годен да прехвърли процесното вземане в полза на цесионера. Следва да се
отбележи също така, че оплакванията във въззивната жалба, касаещи липсата
или нередовността на уведомяването, за извършената цесия, са
неоснователни. Ищецът, като цесионер, е упълномощен с надлежно
пълномощно от цедента да съобщи цесията на длъжника. С пълномощно за
извършеното уведомяване разполага и представителя на ищеца - адв. Д.,
видно от представените по делото документи. Цесията е и надлежно
съобщена на ответника, видно от представеното по делото като писмено
доказателство известие за доставяне от телепоща. По отношение не
останалите доводи, касаещи действия без представителна власт при
сключването на договора за цесия или наличието на неизпълнение на част от
негови клаузи - на първо място, ответникът, като трето за договора лице, не
притежава право да оспорва обвързващото действие на договор, сключен
между други страни. На следващо място, за пълнота следва да се посочи, че
дори да има действия без представителна власт при подписване на договора
за цесия от ищеца, то е приложим чл. 301 ТЗ, доколкото страните по
10
настоящото производство са търговски дружества по смисъла на ТЗ, а видно
от подаването на исковата молба - ищецът очевидно потвърждава
извършените действия и желае да се ползва от тях. С оглед изложените
съображения и въззивният съд намира, че със сключения договор за вземания
от финансови институции от 11.02.2020 г., М. Б. валидно е прехвърлил своето
вземане в размер на 211,23 лв. на ищеца. Ето защо и доколкото ответникът не
доказва наличието на основание за задържане на получената сума, по делото
се установява наличие на претендираното вземане от 211,23 лв. на ищеца
спрямо ответника.
С оглед достигането на извод за наличие на възникнало в полза на
ищеца вземане, следва да се разгледа своевременно заявеното в условията на
евентуалност възражение за изтекла погасителна давност, за което
обстоятелство изрично са заявени и доводи във въззивната жалба. Съгласно
разясненията в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г., Пленума на ВС,
вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно
обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110
ЗЗД. С оглед на това, че при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД
основанието не е налице при самото извършване на престацията, се приема,
че давностният срок започва да тече от деня на получаването - в случая
25.02.2016 г. Съгласно чл. 116, ал.1, б.“б“ ЗЗД, давността се прекъсва с
предявяване на иск за вземането. В настоящия случай това е сторено от
ищеца на 01.12.2020 г. Следователно давностният срок е прекъснат с
предявяване на иск за процесното вземане, поради което вземанията не се
явяват погасени и подлежат на принудително изпълнение, а направеното от
ответника възражение се явява неоснователно.
По изложените съображения, предявеният иск се явяват изцяло
основателен.
С оглед съвпадането на крайните изводи на двете инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на въззиваемия следва да се присъдят
сторените по делото разноски в размер от 400 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение.
11
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20090826/15.05.2023 г., поправено с
решение № 20111359/19.12.2023 г., постановени по гр.д. № 15435/2021 г. по
описа на СРС, 164 състав
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на основание
чл.78,ал.1 ГПК на „Т.К.“ ООД, ЕИК *******, разноски в размер от 400 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12