Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 02.12.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IІІ-Б въззивен състав, в публичното заседание на осми юни две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Магърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря Михаела Митова, като
разгледа докладваното от съдия Димитров в. гр. дело № 1726 по описа за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение от 21.09.2020 г.,
поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 14.12.2020 г., и двете
постановени по гр. д. № 47190/2019 г., по описа на СРС, 172 състав, М.НА В.Р. е
осъдено да заплати на Б.Л.И., на основание чл. 73 от Закона за дипломатическата
служба, във връзка с чл. 13, ал. 1 от Наредбата за командировъчните средства
при задграничен мандат, сумата от 31 610,58 евро, представляваща общия
размер на неизплатени парични средства за наем на жилище в гр. Канбера,
Австралия, за времето на задграничния му мандат като „шофьор“ в Посолство на
Република България в гр. Канбера, Австралия - за периода от 14.08.2016 г. до м.
04.2019 г. вкл., ведно със законна лихва върху общия размер на неплатените
суми, считано от 14.08.2019 г. до окончателното им заплащане, като главният иск
е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 31 975,02 евро и за
периода от 01.08.2016 г. 13.08.2016 г. вкл. На основание чл. 86 ЗЗД ответното
министерство е осъдено да заплати на ищеца Б.Л.И. сумата от 4868,02 евро,
представляваща обезщетение за забава върху главницата 31 610,58 евро, за
периода от 01.09.2016 г . до 14.08.2019 г., като акцесорната претенция е
отхвърлена за разликата до пълния претендиран размер от 4975,74 евро. Съобразно
изхода на спора ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 2879,26 лева
- разноски за адвокатско възнаграждение по делото, а Б.Л.И. е осъден да заплати
на М.НА В.Р., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 21,06 - юрисконсултско
възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК М.НА В.Р. е осъдено да заплати
по сметка на Софийски районен съд сумите от 2853,83 лв. за държавна такса и
246,80 лв. за депозит за вещо лице.
Срещу така постановеното решение е
подадена въззивна жалба от М.НА В.Р. с доводи за неговата неправилност поради
противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост. Въззивникът поддържа, че не са налице предпоставките
на чл. 13, ал. 1 и ал. 2 от НКСЗМ, вр. с чл. 73 от ЗДипл.Сл., тъй като
ръководителят на задграничното представителство не е назначавал комисия, която
да прецени условията, нормативите и максималния размер на средствата за наем
съгласно Приложение № 6 към чл. 13 от НКСЗМ, както и не е изготвен протокол с
предложение, подлежащ на утвърждаване от ръководителя на задграничното посолство.
Оспорва мотивите на СРС, че за ищеца като дългосрочно командирован служител е
възникнало правото да получи наемни средства от момента на изпълнение на
неговия задграничен мандат, но ако той не е представил договора за утвърждаване
пред ръководителя на задграничното представителство има право на разходваните
средства за наем по съответното правоотношение, в случай че те са по-ниски или
не превишават максимално установените размери за наем, а ако превишават
последните, размерът на наемните средства, които има право да получи
служителят, се равняват на максимално установите такива за правнорелевантния
период. Счита, че фактът на дългосрочното командироване не е достатъчен за
възникване на паричното задължение на изпращащата администрация за средствата
за заплащане на наем на командирования, тъй като било необходимо доказването,
че командированият служител действително е сключил договор за наем и е заплащал
наемна цена в претендирания размер. Тези средства не се дължали „по принцип“, и
то в максималния размер, определен в Приложение № 6 към чл. 13, ал. 1 и 2 от
НКСЗМ, а били целеви - за покриване на разходите на командирования за наем,
което означава, че те се възстановяват на служителя в размера, в който са
платени на наемодателя. В този смисъл необоснован бил изводът на съда, че
средствата, които изпращащата администрация дължи, при условие, че техният
размер не е установен, следва да е в максималния размер съгласно посочените
приложения. Изтъква, че предвид разпределената с доклада по делото доказателствена
тежест ищецът е следвало да докаже сключен договор за наем и извършените на
това основание плащания, с оглед на което да бъде установено дали и в какъв
размер следва да му бъдат възстановени средства за жилище посредством надлежни
документи - договор за наем и платежни документи, каквито факти Б.И. не бил
установил. Не било доказано, че ищецът е сключил договора за наем и
допълнителните споразумения към него след утвърждаване от ръководителя на
представителството на протокола на комисия, назначена от ръководителя на
задграничното представителство на Република България в Австралия, гр. Канбера,
която преценява условията, нормативите и максималния размер на средствата за
наем. Сочи, че безспорно било по делото, че такава комисия не е била формирана,
а близките роднини, чието жилище ищецът е обитавал по време на дългосрочната
командировка, не са „членове на семейството“ на дългосрочно командирования
служител по смисъла на § 1, т. 2 от Допълнителните разпоредби на НКСЗМ, поради
което за изпращащата администрация не съществувало задължението да поема техни
разходи по време на мандата на ищеца. По тази причина, според ответника, ищецът
не е поставял и не би могъл да постави въпроса за одобрение на договора за наем
на обитаваното от него жилище в гр. Канбера, а претенцията за поемане на
разходите за жилище са предявени от ищеца след прекратяването на дългосрочната
му командировка - едва с исковата молба.
Във въззивната жалба се съдържат и
оплаквания за допуснати от СРС съществени нарушения на съдопроизводствените
правила - чл. 194, вр. чл. 193, ал. 2 и ал. 3 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК,
което е довело до необоснованост и неправилност на решението. Представените от
ищеца доказателства за наемането на жилище и заплащането на наеми били
неподписани и своевременно ответникът ги е оспорил. Отделно от това сочи, че
СРС е открил производство по чл. 193 от ГПК по отношение на два документа,
изходящи от посредническата фирма „И.П.Г.“, представени за установяване на
наемно правоотношение, а за установяване истинността на оспорените документи
ищецът е представил молба с вх. № 5216877 от 30.12.2019 г., към която бил
приложил писмо от 05.12.2019 г., подписано от К.Н.за „ И.П.М.“, и писмо без
дата, подписано от М.Л.за „Б.НА А.О.“. Тези документи, според въззивника, макар
и да били с удостоверено авторство от нотариус, не представлявали официални
документи по смисъла на чл. 179 от ГПК, тъй като не са издадени от длъжностни
лица в кръга на тяхната служба, по установен ред и форма, представляват
изявления на трети лица за настоящия процес. Удостоверяването на подписите на
издателите на тези документи не им придавало качеството на официални документи,
тъй като нотариусът нямал компетентност да установява качеството на
представляващ дадена търговска фирма - в случая брокер на недвижими имоти (И.П.М.)
и на банка (Б.НА А.О.). Представителството за тези търговци следвало да се
установи с официални документи от търговски регистър, каквито липсват, поради
което не можело да се приеме, че посочените писма ангажират търговските фирми,
на чиито бланки са създадени. В този смисъл се поддържа, че в хода на
производството ищецът не е установил истинността на оспорените документи, а
следователно и твърденията в исковата молба за сключен договор за наем за
жилище, което ищецът със семейството си е обитавал по време на задграничния
мандат, както и за заплащана наемна цена по този договор. В нарушение на чл.
194 от ГПК СРС не се бил произнесъл и по оспорените доказателства, нито с
определение в хода на производството, нито с решението, а необосновано е приел
наличието на сключен договор за наем. Предвид неоснователността на иска за
главницата, неоснователен се явявал и искът за лихвата за забава. По изложените
съображения моли обжалваното решение да бъде отменено, а ищцовите претенции -
изцяло отхвърлени.
Въззиваемият - ищец Б.Л.И. е подал
писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба. Излага, че е работил в
ответното министерство като за процесния период е бил командирован в
посолството на Република България в Австралия – гр. Камбера без да му бъде
осигурено подходящо жилище или да са му предоставени средства за заплащане на
наем съобразно разпоредбата на чл. 13, ал. 1 от НКСЗМ. Според него визираната
норма императивно определяла в задължение за изпращащата администрация да
осигури на служителя подходящо жилище или средства за наем, каквито ответникът
не е предоставил. Счита, че от докладна записка от 05.09.2017 г. от посланика
на Република България в Австралия се установявало, че още през 2014 г. било
взето „компромисно решение“ по отношение на ищеца да бъде настанен безвъзмездно
в жилището на сина му. Според въззиваемия така ангажираното доказателство
водело до извод, че министерството изначално е отказало да му предостави жилище
или да му заплаща средства за наем, а взетото решение за настаняване в жилище
на трето лице, било то и в тясна роднинска връзка със служителя, на практика
било разпореждане с чужди права, което се явявало недопустимо предвид липсата
на съгласие. Освен това, били ангажирани достатъчно доказателства, които
недвусмислено сочели, че приемащото лице е било наемател и самото то не е
разполагало със собствено жилище, като е заплащало наемна цена за такова,
заедно с ищеца. Отделно от това, сочи, че според съдържанието на докладната
записка аргументът на ответника да лиши ищеца от следващите му се по нормативен
акт средства не бил поради обстоятелството, че същият нямал право на такива, а
с цел да се реализира икономия за бюджета. В тази връзка въззиваемият поддържа,
че изпращащата администрация няма право на преценка дали да предостави жилище
или средства за наем изобщо, а е длъжна да приложи една от двете предвидени в наредбата
хипотези, независимо дали е имало отправено от служителя искане или не. Касаело
се за трудови права, които работодателят бил длъжен да предостави, като отказът
от същите се явявал недействителен и работодателят не можел да прехвърля
задълженията си на други лица, в частност твърдяното безвъзмездно настаняване
при трето лице, по аргумент от чл. 8, ал. 4 от КТ.
Излага, че от писмо изх. №
ЧР-94-00-17/04.04.2019 г., се установявало, че по отношение на служителя,
назначен на мястото на ищеца, ответникът е поискал съдействие за настаняването
му и поемане на разходите за настаняване на командирования, поради което
отказът да заплаща само по отношение на ищеца следващите му се суми за жилище бил
не само незаконосъобразен, но и в открита проява на дискриминация, което е
нарушение на чл. 8, ал. 3 от КТ. Счита, че позоваването от страна на въззивника
на обстоятелството, че ищецът е имал осигурено жилище в град Камбера,
представлявало позоваване на отказ от трудови права, което по българското
законодателство е недействително - аргумент от чл. 8, ал. 4 от КТ. Поддържа, че
за процесния период ищецът е живял на свободен наем заедно със съпругата си и
останалите членове на домакинството съобразно представените доказателства, а
ответникът не е осигурил средства за заплащане на наем за дългосрочната
командировка в Австралия въпреки задължението си по Наредбата. Противно на
поддържаното от въззивника, счита, че представените с исковата молба доказателства
и тези в хода на производството, включително писмо от „И.П.М.“ и от „К. банк ъф
Аустрелия“, установяват наличието на наемно правоотношение и заплащането на
наем. Предвид изложените съображения, счита въззивната жалба за неоснователна и
моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно.
Въззивната жалба е подадена в
срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт,
поради което се явява допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните във
въззивната жалба оплаквания.
Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Настоящият съдебен състав, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
подадената въззивна жалба за частично основателна. Съображенията за това са
следните:
С исковата молба, молба от
28.11.2019 г. и след частично оттегляне на исковете, ищецът претендира от
ответното министерство заплащането на дължимите за периода м. август 2016 г. –
м. април 2019 г. средства за наем в общ размер от 31 975,02 евро, които според
въззиваемия му се полагат на основание чл. 13, ал. 1 НКСЗМ, вр. т. 10 от
Приложение №6 към НКСЗМ, ведно с лихва за забава в размер на 4975,74 евро от
01.09.2016 г . до 14.08.2019 г., и законна лихва върху главницата от датата на
подаване на исковата молба – 14.08.2019 г. Изложени са твърдения, че за
процесния период служителят е живял на свободен наем заедно със съпругата си и
останалите членове на домакинството, за което се позовава на квитанция за
внесен депозит и първоначален договор за наем от 13.03.2015 г., предложение за
подновяване на договора за наем, справки за заплащан наем от 13.03.2015 г. до
07.2018 г. В молбата си от 28.11.2019 г. ищецът пояснява, че представените писмени
доказателства не са във връзка с размера на претенцията, която обосновава
единствено с действащата към момента относима нормативна уредба - Наредба за
командировъчните средства при задграничен мандат (НКСЗМ), а за установяване на
обстоятелството, че на служителя не е било осигурено жилище от ответника, респ.
е живял на свободен наем, като претенцията му не била за целия заплащан размер
на наем на жилището, а само за следващите му се по Наредбата средства.
С отговора на исковата молба
ответникът е противопоставил твърдения, че основният мотив, поради който
Кариерната комисия (съвещателен орган към МВнР по чл. 18, ал. 1 от ЗДипл.Сл.) е
предложила и съответно ищецът е командирован дългосрочно в Канбера, е заявеното
от самия служител, че има осигурено жилище в приемащата държава при свои близки
роднини – семействата на неговите пълнолетни деца и в този смисъл изпращащата
администрация няма да има задължение за осигуряването на неговото двучленно
семейство. Отделно от това се възразява и срещу претендираните средства за наем
в техния пълен размер по приложение №6 от НКСЗМ поради обстоятелството, че в
наетия имот ищецът е живеел, освен със съпругата си, така също и с пълнолетните
му син и дъщеря, както и съпруга на последната.
Първоинстанционното решение не е обжалвано
от ищеца в отхвърлителната му част за разликата над присъдените средства за наем от 31 610,58 евро до 31 975,02 евро и за периода
от 01.08.2016 г. 13.08.2016 г. вкл. и за
лихвата за забава – за разликата над 4868,02 евро до 4975,74 евро, поради което
същото е влязло в сила. Предвид това и с оглед подадената от ответника въззивна
жалба, то и предмет на въззивна проверка е решението на СРС в частта, с която М.НА
В.Р. е осъдено да заплати на Б. И.сумата от 31 610,586 евро, представляваща
общия размер на неизплатени парични средства за наем на жилище в гр. Канбера,
Австралия, за времето на задграничния му мандат като „шофьор“ в Посолство на
Република България в гр. Канбера, Австралия - за периода от 14.08.2016 г. до м.
04.2019 г. вкл., ведно със законна лихва върху общия размер на неплатените
суми, считано от 14.08.2019 г. до окончателното им заплащане, както и за
присъдената мораторна лихва от 4868,02 евро за периода от 01.09.2016 г . до
14.08.2019 г.,.
Не е спорно, а и от приложените по
делото писмени доказателства се установява, че въз основа на трудов договор №
Т-1796/17.07.2013 г. между страните съществува трудово правоотношение, по
силата на което ищецът се е задължил да полага труд при М.НА В.Р. на длъжността
„изпълнител - шофьор“ , считано от 17.07.2013 г., срещу основно месечно трудово
възнаграждение от 526,95 лв. С допълнително споразумение № Т-1299 от 14.04.2014
г. към трудовия договор е изменена местоработата на ищеца в МВнР – Задгранични
представителства – Канбера, с основно месечно трудово възнаграждение от 420
лв., считано от 01.05.2014 г., а със заповед № К-129/14.04.2014 г. на министъра
на външните работи ищецът е командирован в МВнР – Посолство Република България,
на основание чл. 65, ал. 1 от ЗДипл.Сл., в Австралия – гр. Канбера за периода
01.05.2014 г. – 30.04.2018 г., като е предвидено на служителя да се изплащат
командировъчни средства от 58,41 евро на основание Приложение №1 и №2 към чл.
6, ал. 1 от НКСЗМ. Горепосочената заповед е изменена със заповед №
К-213/06.06.2017 г. и Заповед К-34 от 23.01.2018 г., като с последната срокът
на командироване е бил удължен до 30.04.2019 г. Не е спорно и, че съпругата на
ищеца - И.Т.И. е била командирована с него, на основание чл. 70, ал. 1 от
ЗДипл.Сл., за изпълнение на функциите на „технически сътрудник в задгранично
представителство, деловодител“ за времето от 24.07.2014 г. до 01.05.2019 г.
Безпротиворечиво са и обстоятелствата, че В.Б.И. и Л.Б.И.-М. са син и дъщеря на
ищеца, а от 26.07.2008 г. Л.Б.И.-М. е сключила граждански брак с П.Е.М..
Ищцовите претенции намират своето
правно основание в разпоредбата на чл. 73 от ЗДипл.Сл., вр. чл. 13, ал. 1 от
НКСЗМ, която норма представлява частен случай на претенцията по чл. 215 КТ. С
оглед задължението на работника да изпълни заповедта за командировка, ако тя е
законна, за работодателя възниква задължението да заплати командировъчни,
пътни, квартирни и други средства, посочени в закона, чието предназначение е да
се компенсират до известна степен неудобствата и допълнителните разходи, които
работникът или служителят понася, когато изпълнява задача извън мястото на
работата си и местоживеенето.
Съгласно чл. 73 от ЗДипл.Сл.
изпращащата администрация осигурява на дългосрочно командирования служител за
времето на командировката подходящо жилище или средства за наем при условия, по
ред и по нормативи, определени с наредбата по чл. 71, ал. 2 ЗДипл.Сл.. Това
задължение на работодателя е конкретизирано в чл. 13 от НКСЗМ, като в ал. 2 от
същия член е предвидено при наемането на жилище, както и при настаняване в
жилище - собственост на Република България, ръководителят на задграничното
представителство да назначава комисия, която да преценява условията,
нормативите и максималния размер на средствата за наем съгласно приложения № 5
и №6 и изготвя протокол с предложение.
Уредба на възникналите отношения
между командирования служител и изпращащата администрация се съдържа и в
Инструкция за ползване на имотите извън страната, представляваща приложение №1
към Заповед №95-00-112 от 20.03.2015 г. на министъра на външните работи
(приложена към отговора на исковата молба), като в чл. 13, ал. 5 е предвидено,
че договорът за наем се сключва от командирования служител като страна –
наемател, след утвърждаване от ръководителя на задграничното представителство
на протокола на комисията по чл. 13, ал. 2 от НКСЗМ, като комисията преценява
съответствието на наеманото жилище с нормативните, определени в НКСЗМ и
изискванията на инструкцията, както и съдържанието на проекта на договор за
наем, и по-специално с клаузите за прекратяване на договора.
Визираните норми сочат, че правото
на служителя да получи средства за наем, ако не му е било осигурено подходящо
жилище, възниква от момента, в който започва фактически да изпълнява своя
мандат, до неговото прекратяване – арг. от чл. 73 ЗДипл.Сл. Изплащането на
такива средства обаче не е безусловно, а само в случай че служителят е сключил
договор за наем с трето лице, по който е сторил разходи за наем. Аргумент в
тази насока е и чл. 13, ал. 8, изр. първо от НКСЗМ, според който изпращащата
администрация заплаща разходите за наем на жилище и определени комунални
разходи, т.е. противно на застъпеното от ищеца становище само с факта на
командироването на служителя, не възниква ex lege задължение за работодателя да му изплати средства за наем,
каквото право и задължение възникват за страните по отношение на командировъчните
пари по чл. 6, ал. 1 НКСЗМ. Доколкото се касае за разходване на държавни
средства, законодателят не е определил сумата за наем във фиксиран размер, а е
поставил максимален месечен лимит съобразно правилата на Приложение №6 от
Наредбата и според броя на членовете на семейството на служителя, живеещи с
него. Именно с оглед преценка за съответствие на договорената наемна цена с
нормативно допустимите средства, които могат да се изплатят на служителя, в чл.
13, ал. 2 НКСЗМ се изисква предварително одобрение от специално назначена
комисия. Положителното становище обаче не е елемент от фактическия състав,
обуславящ възникване правото на командирования да получи средства за наем, тъй
като със започване на фактическото изпълнение на мандата, за служителя се
поражда необходимостта от задоволяване на жилищните му нужди, а комисията
единствено извършва преценка за целесъобразност на уговорената наемна цена и
условията на самия договор за наем. Този извод следва и нормата на чл. 13, ал.
7 от Наредбата, която задължава изпращащата администрация да поеме разходите на
служителя за настаняване в хотел, ако при първоначалното му пристигане все още
не е наето жилище. Ето защо и неоснователни са доводите на въззивника, че
средства за наем не се дължат, щом не дадено одобрение на комисията.
Доколкото извършването на разходи
за наем е предпоставено от наличието на такъв договор, настоящият състав намира
за недоказано по делото ищецът да е бил в наемно правоотношение за периода
22.07.2018 г. до м. 04.2019 г., тъй като доказателства в тази насока не са
ангажирани. Приложеното на л. 169 от делото на СРС писмо от И.П.М.
потвърждение, че наемателя Б.И. е пребивавал в имот на авеню „К.С.“ 63, М.******касае
периода от 13.03.2015 г. до 21.07.2018 г. Не е установено за този период да са
сторени и разходи по друго наемно правоотношение. Ето защо и само на това
основание се явява неоснователна ищцовата претенция за полагащи му се наемни
средства за периода 22.07.2018 г. – 04.2019 г., равняващи се на 9628,92 евро -
представляващи сбор от наема за м. 08.2018 г. до м. 04.2019 г. в размер на
9295,74 евро (9 месеца х 1032,86 евро) и наемът за периода 22.07.2018 г. –
31.07.2018 г., равняващ се на 333,18 евро (1032,86 евро/31 дни*10 дни). Следва
да се отбележи, че срещу приетия от СРС за полагащ се ежемесечен размер на
наема от 1032,86 за периода м. 08.2017 г. – м. 04.2019 г. вкл. липсват
оплаквания във въззивната жалба, поради което въззивният съд извършва
изчисленията си именно въз основа на този размер.
За останалия исков период (14.08.2016
г. – 21.07.2018 г.) претенцията на въззиваемия се явява доказана по основание и
размер. Към исковата молба са представени в оригинал на английски и в превод на
български език предложение за подновяване на договор за наем (л. 43–46),
подписан от представител на И.П.М. - С.Г.и уведомително писмо за подновяване на
договор за наем, сключен между представляващия наемодателя лицензиран агент –
дружеството И.П.М. и наемателите Б.И., И. И., В. И., П.М. и Л. М. за подновяване
на договора за наем (л .52 - 61 от делото на СРС), считано от 01.07.2016 г.,
подписано от страните на 30.06.2016 г. По отношение на тези документи с
протоколно определение от 29.11.2019 г. първоинстанционният съд е открил
производство по чл. 193 ГПК поради оспорване от страна на ответника на
авторството им, тъй като те не изхождат от лицата, които са ги подписали (с
изключение подписа на ищеца). В тази връзка СРС е приел като доказателства по
делото представени с молба с вх. № 5216877 от 30.12.2019 г., на английски език
и в превод на български език, писмо от 05.12.2019 г., подписано от К.Н.като
представител на И.П.М., и писмо без дата, подписано от М.Л.като представител на
К. Банк - Б.НА А.О.. Според първото писмо наемателят Б.И. е пребивавал в имот
на авеню „К.С.“ 63, М.******в периода от 13.03.2015 г. до 21.07.2018 г., а с
втория документ се потвърждава от банката, че ищецът Б.И. е извършил плащания
от своята банкова сметка, ***рти Груп за целите на обслужване на наем, като
предоставените референции са официално заверени документи от банката. Тези
документи са заверени от нотариус Л.С.У.на 11.12.2019 г., поради което
въззивният съд намира, че същите изхождат от надлежно представляващи агенцията
за недвижими имоти и австралийската банка лица. Оспорванията на въззивника в
обратен смисъл, аргументирани с обстоятелството, че представителната власт се
установявала с извлечение от съответния регистър, е неоснователно. Поначало
удостоверителната функция на нотариуса включва, както проверка самоличността на
лицето, така и неговото качество на представляващ на юридическо лице, когато не
действа от свое име. Доколкото не се установява австралийският нотариус да има
различна от горепосочената удостоверителна компетентност, а и доказателства,
разколебаващи неговата констатация относно представителната власт на лицата,
чийто подписи са заверени, не са ангажирани, въззивният съд намира, че
горепосочените два документи изхождат именно от представляващите „И.П.М.“ и „К.
Банк“. Тези доказателства преценени в съвкупност с горепосочените предложение
за подновяване на договор за наем и договор за подновяване на наем за имот на
авеню „К.С.“ 63, считано от 01.07.2016 г., с ежеседмичен наем от 470 долара или
1880 долара месечно, който е подписан от представляващият агенцията за
недвижими имоти, правят неоснователно оспорването им по чл. 193 ГПК от
ответника относно тяхната автентичност. Предвид това, настоящият състав намира,
че за периода 14.08.2016 г. – 21.07.2018 г. ищецът е доказал, че в качеството
си на наемател е извършил разходи за ползването на недвижим имот. Приложените
към исковата молба банкови извлечения от банковата сметка на Б.И. в К. Банк ъф
Аустрелия и договор за подновяване на нает имот на територията на
австралийската столица (л. 47 - 51) със страни наемателя Р.С.чрез И.П.М. и
наемателите Б.И., И. И., В., И., Л. И. М. и П.Е.М. не са подписани, но това
обстоятелство само по себе не ги лишава от качеството им на доказателство, а
съдът преценява доказателствената им сила свободно, по вътрешно убеждение и с
оглед на всички данни по делото (в този смисъл Решение № 211 / 06.01.2014 г. по
гр. д. № 388 / 2012 г., ГК, ІІ г.о. на ВКС и Решение 181/23.11.2016 г. по гр.
д. № 338/2016 г. на ІІІ ГО на ВКС). В случая при безспорните обстоятелства, че
ищецът не е имал собствено жилище в гр. Камбера, нито такова, осигурено от
ответника, то и съдът намира, че ищецът е живеел под наем и то заплащайки
ежемесечно наемна цена от 1880 долара, за което свидетелстват преценените в
съвкупност като доказателства писма от И.П.М. и К. Банк, представени пред СРС с
молба с вх. № 5216877 от 30.12.2019 г., както и приложените към исковата молба
банкови извлечения и договор за наем, според който дължимият ежеседмичен наем е
470 долара или 1880 долара месечно.
Страните не са оспорили изводите
на СРС относно максималния размер на командировъчните средства, дължими на
ищеца, по реда на чл. 13, ал. 2 НКСЗМ, вр. Приложение №6 от НКСЗМ, а именно
сумата от 841,10 евро месечно за периода от м. 08.2016 до 01.07.2017 г. и
сумата от 1032,86 евро месечно за периода м. 08.2017 г. – м. 04.2019 г. вкл..
Тези размери са по-ниски от заплащания месечен наем от ищеца – 1880 долара
месечно, поради което следва да му се присъди максимално предвидения по
Приложение №6 от НКСЗМ. Следва да се отбележи, че неоснователни са възраженията
на въззивника, че не се дължи възстановяване на разходи за наем, защото ищецът
е живеел в наетия имот със сина си, дъщеря си и нейния съпруг, които били
отделни домакинства. По аргумент от чл. 162 от ГПК, щом искът е доказан по
своето основание, съдът винаги следва да определи и неговия размер. При
формиране извода си, че на ищеца се полага максимално предвиден по НКСЗМ размер
на наема, съдът съобрази и изходящото от самия ответник писмено доказателство,
прието пред СРС - докладна записка на посланика в гр. Камбера от 05.09.2017 г.
(л. 199 - 200), с която се предлага по целесъобразност да бъде продължена
дългосрочната командировка на Б.И. и съпругата му поради обстоятелството, че е
настанен безвъзмездно в жилището на техния син в Австралия и по този начин
икономията от бюджета за осигуряване на средства за наем би била 2542 евро
месечно, което надхвърля над три пъти сумата от 841,10 евро и приблизително 2,5
пъти сумата от 1032,86 евро, предвидени като максимален размер на средствата в
НКСЗМ в двете му редакции, действали през релевантния за спора период и не
обуславя неговата прекомерност поради факта, че и други лица са живеели в същия
имот.
Както
бе изложено по-горе, искът за заплащане на парични средства за наем за периода
22.07.2018 г. до м. 04.2019 г., в размер на 9628,92 евро, се явява недоказан по
основание, поради което в тази част първоинстанционното решение подлежи на
отмяна. В останалата обжалвана част относно присъдените 21 981,66 евро за
периода от 14.08.2016 г. до м. 21.07.2018 г. вкл., представляващи разлика между
общо присъдените с решението 31 610,58 и приетите за недължими от въззивната
инстанция 9628,92 евро, решението на СРС следва да бъде потвърдено като
правилно.
По отношение на акцесорния иск за
лихви за забава върху главницата, присъден в размер на 4868,02 евро за периода
01.09.2016 г. – 14.08.2019 г., районният съд се е позовал на разпоредбата на
чл. 7, ал. 1 от НКСЗМ, според която командировъчните пари се изплащат
ежемесечно от началната до крайната дата на задграничния мандат, включително за
дните за пътуване при първото пътуване до местоназначението и при окончателното
завръщане, на базата на календарните дни за месеца, включително почивните и
празничните дни.
Определянето на момента, от който
настъпва забава за въззивника следва да бъде съобразена с обстоятелството, че
поначало средствата за наем са предварително одобрени от назначената комисия
съобразно правилото на чл. 13, ал. 2 НКСЗМ и за ответното министерство е
известно, че служителят ще извършва ежемесечни разходи за наем в определен
размер и дата. За разлика от командировъчните пари, които според чл. 6, ал. 1
НКСЗМ се определят още със заповедта за дългосрочна командировка (чл. 5 НКСЗМ)
във фиксиран размер по приложение №1 и №2 от Наредбата и целят да задоволят
ежедневните нужди на служителя (размерът им се определя за ден), поради което
дължимостта им възниква с факта на командироването за времето, в което
служителят е изпълнявал службата си в приемащата държава (арг. от чл. 8 НКСЗМ),
средствата за наем се осигуряват само, когато такива следва да бъдат заплащани
от самия служител по силата на сключен от него договор за наем с наемодател.
Обстоятелството, че средствата за наем следва да бъдат одобрени от комисията,
назначена по реда на чл. 13, ал. 2 НКСЗМ, обективно налага служителят да е
заявил, че ще наеме жилище и да е представил договор за наем, свеждайки до
знанието на работодателя си условията му. Аргумент, че изпращащата
администрация няма служебно задължение да осигури имот на командирования
служител при престоя му зад граница, когато не притежава собствен такъв в
приемащата държава, следва от граматическото тълкуване на чл. 13, ал. 1, изр.
1, предл. 2 от НКСЗМ, според която разпоредба задължението е за „осигуряване на
средства за наем“. В тази насока е и чл. 13, ал. 4 и ал. 5 от приложените към
отговора на исковата молба Вътрешните правила за ползване и отдаване под наем
на имотите собственост на Република България извън страната и за наемането на имот
за нуждите на българските задгранични представителства и дългосрочно
командированите служители, според които задграничното представителство
съдейства на служителя за извършване превод на проекта на договора за наем и
същият се сключва от служителя в качеството му наемател. Следователно,
ответното министерство няма задължение да намери подходящо жилище на служителя
и да участва пряко при договаряне параметрите на наемното правоотношение, по
което не е и страна, а само да го одобри съобразно избрания имот, жилищните
нужди и определените между наемателя – служител и наемодателя условия. Именно
поради тези специфики в процедурата по наемането на имот, когато такъв не е
осигурен от притежаваните в чуждата страна имоти на Република България, тъй
като ответникът не може да знае дали ищецът ще наеме имот, за каква наемна цена
и срокове за плащане, следва да се приеме, че задължението за ответника да
осигури средства за наем възниква от момента, в който служителят му представи доказателства
за сключен договор за наем, който в обичайната хипотеза е предварително одобрен
от самото министерство, респективно на него му е известен падежа на собственото
му задължение по чл. 13, ал. 1, изр. 1, предл. 2 НКСЗМ. В случай като
настоящия, при който липсват доказателства Б.И. да е съобщил на Министерството
на външните работи, че е наел имот и заплаща наема със собствени средства, то и
следва да се приеме, че ответникът не изпада в забава да възстанови така
заплатеното, тъй като не съществува нормативно правило, което да определя деня
на изпълнение на задължението му и по аргумент от чл. 84, ал. 2 ЗЗД е
необходима покана. Не може да бъде споделена тезата на ищеца, че единствено с
факта на командироването на него му се дължат средства за наем. Макар и
жилищната нужда да възниква винаги, когато служителят е командирован в чужда
държава, за разлика от командировъчните дневни пари, задължението на
изпращащата администрация за осигуряването на средства за наем се поражда само
при възникнала необходимост служителят да заплаща наем като страна по такъв вид
облигационно правоотношение, тъй като е възможно той да живее в имот и
безвъзмездно – например, ако пребивава при свои роднини, каквато е защитната
теза на ответника.
В конкретиката на настоящото дело
няма данни ответникът да е отказвал заплащането на средства за наем на ищеца,
нито последният да е свел до знанието му, че е наел имот на собствени разноски.
Коментираната по-горе и приета като доказателство пред СРС докладна записка на
посланика в гр. Камбера от 05.09.2017 г., не подкрепя, а опровергава тезата на
ищеца, че му е било отказано осигуряването на средства за наем и че този въпрос
е бил поставян пред служители на посолството. Посоченото в нея, че още през
2014 г. е взето компромисно решение ищецът и съпругата му да бъдат настанени
безвъзмездно в жилището на техния син, който живее в Австралия, не е израз на
отказ от страна ответника да осигури средства за наем, а мотив да командирова
дългосрочно именно този свой служител и то със съпругата му. По аргумент от чл.
61, ал. 2 ЗДипл.Сл. ищецът е могъл да получи задгранично назначение само с
негово писмено съгласие, за което е сключил и допълнително споразумение от
14.04.2014 г. към трудовия си договор, а от друга страна следва да се съобрази,
че обективно не съществува задължение за лицето, при което въззиваемият е
заживял при пристигането си – неговия син, да го приеме, поради което следва
извод, че настаняването при сина му е акт на доброволно съгласуване на волята
на двете страни по настоящото дело. Следва да се отбележи и че липсват
доказателства за периода от командироването му 01.05.2014 г. до 13.03.2015 г.,
от която дата, според писмото на И.П.М. ищецът да е наемател на имот на авеню „*********и
са приложени банкови извлечения от сметката му за заплащане на наем, да е
сключвал договор за наем и да е сторил разходи в тази насока.
Предвид гореизложеното и доколкото
задължението на ответника не е с определен срок, произтичащ от закона и от
естеството на възникналото между страните правоотношение, забавата му за
възстановяване на сторени разходи за наем възниква от момента, в който той е
поканен, т.е. с представянето на договора за наем и доказателства, че наемът е
заплатен за минал период. Ето защо и следва да се приеме, че едва от момента на
връчване препис от исковата молба – 16.09.2019 г. ответникът изпада в забава и
дължи лихва в размер на законната лихва върху главницата. При така възприетото
от въззивния съд, решението на СРС следва да бъде отменено, както следва: за
разликата над 21 981,66 евро до 31 610,58 евро, представляваща общо дължими
парични средства за наем за периода 22.07.2018 г. до м. 04.2019 г. вкл.; изцяло
в частта, с която са присъдени лихви за забава върху главницата, в размер на
4868,02 евро за периода 01.09.2016 г. – 14.08.2019 г. и този иск да бъде
отхвърлен като неоснователен; в частта с присъдената законна лихва - за периода
от датата на исковата молба – 14.08.2019 г., до деня, предхождащ връчването на
препис от нея на ответника – 15.09.2019 г..; в частта с присъдените в полза на
ищеца съдебни разноски – за разликата над 2082,02 лв. до 2879,26 лв.; и в
частта, с която ответникът е осъден да заплати по сметка на съда държавна такса
– за разликата над 1719,70 лв. до 2853,80 лв. и депозит за вещо лице – за разликата
над 148,72 лв. до 246,80 лв.
Предвид изхода на спора на
ответника следва да се присъдят разноски, както следва: юрисконсултско възнаграждение за производство пред СРС -
допълнително 120,73 лв. към вече присъдените 21,06 лв.; за производството пред
СГС: 567,06 лв. – държавна такса и 39,74 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
На адвоката на ищеца – адв. С.Г.
се дължи присъждането на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. С оглед
материалния интерес на въззивната жалба от 71 345,94 лв., минималният размер на
възнаграждението по чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ е 2670,38 лв., а пропорционално на уважената част от въззивната жалба, същото се
равнява на 1609,15 лв.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т.
3 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от
21.09.2020 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 14.12.2020 г., и
двете постановени по гр. д. № 47190/2019 г., по описа на СРС, 172 състав, както
следва:
- в частта с която М.НА В.Р. е осъдено да заплати
на Б.Л.И., на основание чл. 73 от Закона за дипломатическата служба, във връзка
с чл. 13, ал. 1 от Наредбата за командировъчните средства при задграничен
мандат, общия размер на неизплатени парични средства за наем на жилище в гр.
Канбера, Австралия, за времето на задграничния му мандат като „шофьор“ в
Посолство на Република България в гр. Канбера, Австралия – за разликата над 21
981,66 евро до 31 610,58 евро и за периода 22.07.2018 г. до м. 04.2019 г.
вкл.;
- в
частта, с която е присъдена законна лихва върху главницата – за периода
14.08.2019 г. - 15.09.2019 г.;
- в
частта, в която ответното министерство е осъдено да заплати на ищеца на
основание чл. 86 ЗЗД сумата от 4868,02 евро, представляваща обезщетение за
забава върху главницата от 31 610,58 евро за периода от 01.09.2016 г . до
14.08.2019 г.;
- в
частта, в която на Б.Л.И. са присъдени съдебни разноски – за разликата над
2082,02 лв. до 2879,26 лв.;
- в
частта, с която М.НА В.Р. е осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса –
за разликата над 1719,70 лв. до 2853,80 лв. и депозит за вещо лице – за
разликата над 148,72 лв. до 246,80 лв., и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от Б.Л.И., EГH
**********, със съдебен адрес ***, оф. 20-А, чрез адв. С. Г. срещу М.НА В.Р., с
адрес гр. София, ул. „*********, както следва: по иска с правно основание чл.
73 от Закона за дипломатическата служба, във връзка с чл. 13, ал. 1 от
Наредбата за командировъчните средства при задграничен мандат – за разликата
над 21 981,66 евро до 31 610,58 евро, представляваща
общия размер на неизплатени парични средства за наем на жилище в гр. Канбера,
Австралия, за времето на задграничния мандат на ищеца като „шофьор“ в Посолство
на Република България в гр. Канбера, Австралия, за периода 22.07.2018 г. до м.
04.2019 г. вкл.; по претенцията за законна лихва за забава върху присъдената
главница – за периода 14.08.2019 г. - 15.09.2019 г.; по иска с правно
основание основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 4868,02 евро,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.09.2016
г . до 14.08.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 21.09.2020 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение
от 14.12.2020 г., и двете постановени по гр. д. № 47190/2019 г., по описа на
СРС, 172 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА М.НА В.Р., с адрес
гр.София, ул. „*********, да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. С.Д.Г.
с личен №********, със служебен адрес гр. София, ул. „*********, сумата от 1609,15
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
оказана на ищеца безплатна правна помощ в производството пред СГС.
ОСЪЖДА Б.Л.И., EГH **********,
със съдебен адрес ***, оф. 20-А, чрез адв. С. Г., да заплати на М.НА В.Р., с
адрес гр. София, ул. „*********, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК,
разноски, както следва: за производство пред СРС - допълнително 120,73 лв. към
вече присъдените 21,06 лв.; за производството пред СГС: 567,06
лв. – държавна такса и 39,74 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да бъде
обжалвано пред Върховен касационен съд, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/