Решение по дело №7687/2018 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 06.08.2019 г.

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, II А въззивен състав, в открито съдебно заседание на тринадесети декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

                                                               ЧЛЕНОВЕ:  ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ    

                                                                                           РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА

при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева  въззивно гражданско дело № 7687 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба срещу решение от 26.01.2018г., постановено по гр. д. № 17421/2017 г. по описа на СРС, 40 състав, в частта, с което са частично уважени предявените от „А.з.с.н.в.“ ООД / в диспозитива на решението е допусната очевидна фактическа грешка, като е изписано ООД вместо ЕАД/ срещу М.Х.Д. кумулативно обективно съединени искове установителни искове с правно основание чл. 422 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 9 ЗПК вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на парично вземане в размер на сумата от 319. 35 лв., представляваща главница по договор за заем № 2318335/20.05.2015 г., ведно със законната лихва от 20.12.2016г.; за установяване съществуването на парично вземане в размер на сумата от 48. 39 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 28.07.2015г. – 24.03.2016г.; неустойка в размер на 249. 56 лв. за периода 28.07.2015г. – 24.03.2016г.; обезщетение за забава в размер на 40.23 лв. за периода 29.07.2015г. – 20.12.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 74469/2016г. на СРС, 40 с-в, като е отхвърлен иска за сумата 45 лв. – такса разходи. С решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора.

Въззивникът М.Х.Д. обжалва решението в частта за уважавана на исковете, като неправилно и необосновано. Поддържа, че не е редовно уведомен за сключения договор за цесия между ищеца и „И.А.М.“ АД, поради липса на изпратено съобщение от цедента. Твърди, че по делото не е доказана настъпила предсрочна изискуемост на вземанията. Сочи, че начисленият лихвен процент  по процесния договор заем е неправомерно завишен и в противоречие с добрите нрави. Подържа нищожност на клаузите за договорените надбавки, поради липса на еквивалентност на насрещните престации. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли исковете, с присъждане на разноски.

Ответникът по жалбата „А.З.С.Н.В.“ ЕАД е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в която излага доводи за нейната неоснователност.

Решението, в частта, с която положителният установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК е отхвърлен за сумата 45 лв., не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в законна сила.

Софийски градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната му част.

При преценка правилността на първоинстанционното решение в обжалваната му част, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира следното:

От приетия договор за паричен заем № 2318335/29.05.2015г., сключен между „И.А.М.“ АД в качеството му на заемодател и М.Х.Д. - заемател, се установява, че заемодателят е предал в собственост на заемателя сумата в размер от 350 лв. срещу насрещното му задължение да върне последната на 10 равни седмични погасителни вноски в размер от 40. 86 лв., считано от 28.06.2015г.  като общия размер на всички плащания по договора е 408. 60 лв. Страните по договора за заем за потребление са уговорили, че последния има силата на разписка за получаване на заемната сума. Изискуемостта на последната погасителна седмична вноска по договора е настъпила на 24.03.2016г., съгласно т. 5 от договора. В заявлението по чл. 410 ГПК и в исковата молба ищецът не се е позовал на предсрочна изискуемост.

Вземането на заемодателя по договора за заем в размер на сумата от 666. 666 лв. (посочено в Приложение № 1 към Договора към 05.01.2016г.) е прехвърлено н. „А.з.с.н.в.“ ООД по силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, издадено от „И.А.М.“ АД в качеството му на цедент. По силата на така сключения договор за цесия във вътрешните отношения между страните по него титуляр на вземането срещу ответника за възстановяване на дължимата сума от отпуснатия му кредит несъмнено се явява ищецът в качеството си на цесионер.

Оплакването в жалбата относно факта дали цесията е породила действие по отношение на ответника – длъжник, с оглед установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването й на последния, за да има обвързващ и за него ефект, е неоснователно. По делото е представено изходящо от цедента пълномощно на цесионера за уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД.  По силата на принципа на свободата на договарянето (чл.9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. От друга страна, при отсъствието на специални изисквания в закона за начина на уведомяване на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното вземане. Като факт от значение за спорното право, настъпил във висящия процес, извършеното по този начин уведомление от цедента до длъжника следва да се съобрази от съда при разглеждане на исковата претенция на цесионера съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Настоящата инстанция приема, че изходящото от цедента, чрез нейния пълномощник, уведомление за извършената цесия, представено с исковата молба на ищеца - цесионер и достигнало до ответницата с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ето защо доводите на ответницата, поддържани, в жалбата, за липса на уведомяване за извършената цесия, са неоснователни.

Оплакването в жалбата за липса на доказана предсрочна изискуемост е изцяло неотносимо, тъй като ищецът не се е позовал на такава, а изрично е посочил в исковата молба, че последната падежирала погасителна вноска е с дата 24.03.2016г., преди подаване на заявлението.

От изслушаната по делото и неоспорена от страните ССчЕ, която настоящият съдебен състав приема за компетентно и безпристрастно изготвена, се установява, че ответницата е заплатила еднократно на 30.05.2016г. сумата 69 лв., като общият размер на незаплатената главница е 319. 35 лв.; на договорната лихва за периода 28.07.2015г. – 24.03.2016г. – 48. 39 лв.. Предвид изложеното и конкретно заявените доводи в жалбата, исковете за главница и лихви са доказани по основание.

По иска за заплащане на неустойка на основание чл. 4, ал. 2 от договора, съдът намира следното: 

Първоинстанционният съд е приел възраженията на ответника в тази връзка за нищожност на клаузата за неоснователни.

            Съгласно задължителната съдебна практика – т. 3 от ТР № 1/ 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно цитираната клауза на чл. 4, ал. 2 вр. ал. 1 от договора, процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения - 3-дневен от сключване на договора, което задължение не е уговорено предварително, а едва след сключване на договора, което лишава заемателя от предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл ако сключи договора. Въведени са редица и изключително обусловени и сложни условия, на които да отговарят тези поръчители, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем, като дори го превишават. При съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката драстично не съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. Неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението. На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея – т. е. води до оскъпяване на кредита. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.

Претендираната неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора противоречи и на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Цитираната разпоредба не прави разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай. Както се посочи по-горе, не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка, а в случая нейният размер е и драстично завишен – над 50 % /277. 70 лв./ от получената главница /350 лв./, което води до реализиране на по-висок доход за кредитора, който не е предварително обоснован и регламентиран.

Посоченото в съвкупност и поотделно обуславя извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, както и е сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона - чл. 146, ал. 1 ЗЗП и  чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Предвид изложеното, искът за заплащане сумата 249. 56 лв. – неустойка по чл. 4 от договора е неоснователен.

            С оглед частичното несъвпадение на изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта за уважаване на иска за неустойка и постановено ново за отхвърлянето му, а в останалата обжалвана част решението следва да бъде потвърдено. Решението следва да бъде отменено и в частта за разликата над сумата 345. 92 лв. до пълния присъден размер от 540. 50 лв. – разноски в полза на ищеца за СРС и над сумата 75. 20 лв. до пълния присъден размер от 117. 50 лв. – разноски за заповедното производство.

При този изход на правния спор, всяка от страните има право на разноски за въззивното производство.

На въззивницата следва да се присъдят разноски за въззивното производство в размер на  16 лв. /държавна такса/, а на въззиваемата страна – юрисконсултско възнаграждение в размер на 96 лв., определено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК.

На основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА, на адв. К. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 300 лв., определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения.

По частната жалба по чл. 248 ГПК, подадена от адв. И., в качеството му на пълномощник на адв.Б.:

С обжалваното определение от 26.03.2018г. СРС е оставил без уважение молбата на адв. К.И.. за изменение на решението в частта за разноските, чрез присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, тъй като по делото не е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е отбелязана посочената хипотеза.

Въззивният съд намира  частната жалба за неоснователна. Съдът констатира, че в първоинстанционното производство въобще не са били представени доказателства за представителна власт на адв.Б., подала само отговора  на исковата молба, без да се е явила в о.с.з. Нередовностите по представителната власт са отстранени във въззивното производство, поради което и на посочения адвокат не  се дължи възнаграждение за първоинстанционното производство, вкл. и в хипотезата на чл. 38, ал.1 ЗАдв.

Първоинстанционният съд е допуснал очевидна фактическа грешка в диспозитива на обжалваното решение, при изписване правноорганизационната форма и ЕИК на ищеца – „А.з.с.н.в.“ ООД, вместо правилното „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******, поради което след връщане на делото на СРС първоинстанционният съд следва да отстрани тази очевидна фактическа грешка.

Така мотивиран, Софийски градски съд

 

РЕШИ:

 

 

ОТМЕНЯ решение от 26.01.2018г., постановено по гр. д. № 17421/2017г. по описа на СРС, 40 състав, в частта, с което е уважен предявения установителен иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на парично вземане в размер на сумата 249. 56 лв. – неустойка за периода 28.07.2015г. – 24.03.2016г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 74469/2016г. на СРС, 40 с-в, както и в ЧАСТТА, с която е осъдена М.Х.Д. да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ООД разликата над сумата 345. 92 лв. до пълния присъден размер от 540. 50 лв. – разноски по делото и над сумата 75. 20 лв. до пълния присъден размер от 117. 50 лв. – разноски за заповедното производство и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ******* срещу М.Х.Д., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на парично вземане в размер на сумата 249. 56 лв. – неустойка по чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем № 2318335/29.05.2015г. за периода 28.07.2015г. – 24.03.2016г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 74469/2016г. на СРС, 40 с-в, като неоснователен.

ПОТВЪРЖДАВА решение от 26.01.2018г., постановено по гр. д. № 17421/2017г. по описа на СРС, 40 състав, в останалата обжалвана част за уважаване на исковете.

 ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК, М.Х.Д., ЕГН ********** да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата 96 лв. – разноски за въззивната инстанция.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. ГПК, „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ******* да заплати на М.Х.Д., ЕГН **********, сумата 16 лв. – разноски, сторени пред въззивната инстанция.

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******, да заплати на адв. С.А.К. от САК сумата 300 лв. – адвокатско възнаграждение за СГС.

РЕШЕНИЕТО на СРС в останалата част за отхвърляне на иска за сумата 45 лв, като необжалвано, е влязло в сила.

          ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на адв. К.Б., чрез адв. И., срещу определение от 26.03.2018г. по гр. д. № 17421/2017 г. по описа на СРС, 40 състав, с което е оставена без уважение молбата й по чл. 248 ГПК за изменение на решението по гр. д. № 17421/2017 г. по описа на СРС, 40 състав , в частта за разноските.

          РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

           

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ОТМЕНЯ решение от 26.01.2018г., постановено по гр. д. № 17421/2017г. по описа на СРС, 40 състав, в частта, с което е уважен предявения установителен иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на парично вземане в размер на сумата 249. 56 лв. – неустойка за периода 28.07.2015г. – 24.03.2016г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 74469/2016г. на СРС, 40 с-в, както и в ЧАСТТА, с която е осъдена М.Х.Д. да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ООД разликата над сумата 345. 92 лв. до пълния присъден размер от 540. 50 лв. – разноски по делото и над сумата 75. 20 лв. до пълния присъден размер от 117. 50 лв. – разноски за заповедното производство и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, срещу М.Х.Д., иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на парично вземане в размер на сумата 249. 56 лв. – неустойка по чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем № 2318335/29.05.2015г. за периода 28.07.2015г. – 24.03.2016г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 74469/2016г. на СРС, 40 с-в, като неоснователен. ПОТВЪРЖДАВА решение от 26.01.2018г., постановено по гр. д. № 17421/2017г. по описа на СРС, 40 състав, в останалата обжалвана част за уважаване на исковете.  ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК, М.Х.Д., да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД,  сумата 96 лв. – разноски за въззивната инстанция.ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. ГПК, „А.з.с.н.в.“ ЕАД, да заплати на М.Х.Д.,  сумата 16 лв. – разноски, сторени пред въззивната инстанция. ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., „А.з.с.н.в.“ ЕАД, да заплати на адв. С.А.К. от САК сумата 300 лв. – адвокатско възнаграждение за СГС. РЕШЕНИЕТО на СРС в останалата част за отхвърляне на иска за сумата 45 лв, като необжалвано, е влязло в сила. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на адв. К.Б., чрез адв. И., срещу определение от 26.03.2018г. по гр. д. № 17421/2017 г. по описа на СРС, 40 състав, с което е оставена без уважение молбата й по чл. 248 ГПК за изменение на решението по гр. д. № 17421/2017 г. по описа на СРС, 40 състав , в частта за разноските.