Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 739
гр. Пловдив 16.07.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
окръжен съд Х-ти граждански състав в публичното заседание на втори
юли две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Румяна Андреева
Членове: Пламен Чакалов
Бранимир
Василев
при секретаря Бояна Дамбулева като разгледа докладваното от съдия Чакалов в.
гр. д. № 859/20г., за да се произнесе взе предвид следното:
Обжалвано е решение № 699/26.02.2020г. на Пловдивския районен съд, VІІІ-ми гр. с., постановено
по гр. д. № 19662/19г., с което ОТХВЪРЛЯ предявените от Ц.Н.П., ЕГН **********,***, със съдебен адрес:***,
офис 4, младши адокат Д.Т., против Детска градина
„Ралица“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ***, представлявана от Директора
Л.И.Г., със съдебен адрес:***, Адвокатска кантора „П.“, адв. Н.П. и адв. Б.П.,
обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 във
връзка с чл.225, ал.1 и ал.2 от КТ – за признаване за незаконна и отмяната като
такава на Заповед № РД-10-38/30.09.2019 г. на Директора на ответната страна,
възстановяване на ищцата на предишната й работа, и осъждане на ответника да
заплати на ищцата обезщетение за оставането й без работа поради уволнението
през периода 03.10.2019 г. – 03.12.2019 г. в размер на 1 840 лева, както и
обезщетение за разликата между трудовото възнаграждение, което ищцата би
получавала, ако не беше уволнена от ответника и продължаваше да работи при
него, и получаваното от нея трудово възнаграждение от друг работодател, при
когото е започнала работа след уволнението, за периода 03.12.2019 г. –
03.04.2020 г., в размер на 1 440 лева, заедно със законната лихва върху
двете главници, като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
Жалбоподателката Ц.П. моли съда да отмени
решението на районния съд по съображения, подробно изложени в жалбата, и да
постанови друго, с което уважи предявените искове. Прави възражение за
прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Детска градина „Ралица“
*** счита жалбата за неоснователна и моли съда да потвърди обжалваното решение,
като претендира разноски.
Предвид доказателствата, съдът
установи следното:
Няма спор, а и от представените
трудов договор, препис от трудова книжка и заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение, се установява, че Ц. Г. е работила по трудов договор като „***“
до завръщане на титуляра К.Б. от майчинство. Със
Заповед № РД-10-38/30.09.2019 г. на Директора на ДГ „Ралица“ трудовите
правоотношения между страните са прекратени по взаимно съгласие, считано от
03.10.2019 г.
Възраженията срещу тази заповед
както в исковата молба, така и във въззивната жалба
са, че Директорката и счетоводителката на детската градина са я принудили да
подаде заявление за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, като
са я хванали за ръката и са започнали да й диктуват какво да пише. Отделно от
това счита, че заповедта за уволнение е издадена в нарушение на нормата на чл.
325, ал. 1, т. 1 от КТ, понеже е издадена повече от 7 дни от отправеното
заявление за прекратяване на договора по взаимно съгласие.
По първото възражение: С оглед
изясняване на обстоятелството оказвана ли е спрямо жалбоподателката
принуда да подаде заявление за прекратяване на трудовия договор по взаимно
съгласие, са разпитани свидетелите П. /съпруг на въззивницата/
и И. /*** в ДГ „Ралица“/. От показанията на тези свидетели не може да се
установи някой да е принудил жалбоподателката да
подаде процесното заявление. Напротив – от
показанията на свидетеля П. се установява, че на 19.09.2019 г. той я е
придружил до местоработата й, като сам е посъветвал съпругата си да допише
заявлението, за да се отърват от излишното напрежение. Ето защо твърдението за
оказван психически натиск върху Ц.П. е неоснователно.
По второто възражение: Няма спор,
че на 18.09.2019г. Ц.Г. /понастоящем П./ е подала заявление до Директора на
детската градина, считано от 01.10.2019 г., което е прието от Директора с поставяне на резолюцията „Съгласна съм!“.
На следващия ден Г. е дописала заявлението, като е поискала трудовият договор
да се прекрати от 03.10.2019 г., тъй като до 02.10.2019 г. е в болнични. Вярно
е, че според нормата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ предложителят следва да бъде
уведомен от насрещната страна дали е прието предложението му за прекратяване на
трудовия договор. В случая имаме приемане на предложението трудовият договор да
бъде прекратен от 01.10.2019 г. Спорно е дали предложението на Г. /П./ да бъде
прекратен договора от 03.10.2019 г. е прието. Това обстоятелство може да се
установява и със свидетелски показания, както е прието в решение № 4 от
21.02.2012 г. по гр.д. № 278/2011 г. на ВКС, ІV гр. отделение. Затова съдът
съобрази показанията на свидетелката И., която установява, че при повторното
посещение на жалбоподателката в директорската стая,
страните са уточнили датата на прекратяване на трудовия договор, а именно
03.10.2019 г. Следователно предложението на Г. за прекратяване на трудовия
договор от 03.10.2019 г. е било прието от насрещната страна, за което
предложителят /Г./ е била уведомена, тъй като е присъствала на тази среща и
пред нея Директорът е изразил своето съгласие. Обстоятелството, че самата
Заповед е издадена повече от 7 дни след отправяне на предложението , не прави
Заповедта за прекратяване на трудовия договор незаконосъобразна, понеже в
случая правно-релевантно е постигането на съгласие между страните за момента на
прекратяване на трудовия договор, а самата Заповед за прекратяване може да бъде
издадена и по-късно, защото тя има единствено констативен характер /вж. решение
№ 4 от 21.02.2012 г. по гр.д. № 278/2011 г. на ВКС, ІV гр. отделение/.
Изложеното налага извода, че при
прекратяване на процесното трудово правоотношение е
спазена процедурата по реда на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ и затова искът за
признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна е неоснователен и
следва да се отхвърли.
Неоснователността на този иск
обосновава неоснователността и на акцесорните искове
за възстановяване на жалбоподателката на предишната
работа и за заплащане на обезщетение за оставането й без работа, както и за
заплащане на трудово възнаграждение от друг работодател, при когото е започнала
работа след уволнението за периода 03.12.2019 г. – 03.04.2020 г., които следва
да се отхвърлят.
Като е достигнал до същите правни
изводи и е отхвърлил исковете, районният съд е постановил правилно решение,
което следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора, жалбоподателката следва да заплати на въззиваемата
страна сумата от 1000 лв., представляваща платено от нея адвокатско
възнаграждение, като възнаграждението за неговата прекомерност съдът намира за
неоснователно, предвид броя и характера на предявените искове.
Воден
от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 699/26.02.2020г. на Пловдивския районен
съд, VІІІ-ми гр. с., постановено по гр. д. № 19662/19г.
ОСЪЖДА Ц.Н.П., ЕГН **********,*** да заплати на Детска градина „Ралица“, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: *** сумата от 1000 лв. /хиляда лева/ - разноски,
направени във въззивното разглеждане на делото.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок, считано
от 16.07.2020 г.
Председател: Членове:1.
2.