Определение по дело №650/2019 на Окръжен съд - Ловеч

                             О  П  Р  Е  Д  Е  Л   Е   Н  И   Е

 

 

                                                    гр. ЛОВЕЧ, 03.12.2019 г.

 

Окръжен съд - Ловеч, граждански състав, в закрито заседание на трети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ТАТЯНА МИТЕВА

                           ЧЛЕНОВЕ:  ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

                                                 КРИСТИАН ГЮРЧЕВ

 

като разгледа докладваното от съдия Павлова в.ч.гр.д. № 650 по описа за 2019 г. на Окръжен съд - Ловеч, и за да се произнесе съобрази:

                   Производството е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.

                   Образувано е по частна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД, с ЕИК: ......., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, депозирана чрез процесуалния представител на дружеството юрисконсулт Р.И., срещу Разпореждане № 3626/16.10.2019 г.. на Районен съд – Ловеч, постановено по ч.гр.д. № 1817 по описа на съда за 2019 г., с което първоинстанционният съд оставил без уважение Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в частта относно претендираното вземане за договорно възнаграждение. Намира същото за незаконосъобразно и постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита, че съдът не е приложил правилно разпоредбите, касаещи заповедното производство. Позовава се на действието на т.2 б.”б” от ТР №4/13 г. на ВКС, което цитира, както и на практиката на  и ОС-Габрово и ОС-Варна, която също цитира. Счита, че ЛРС се е произнесъл по съществото на спора, което счита за недопустимо. Счита, че не е в неговите правомощия да се произнася по валидността на клаузите на договора и това стои извън предмета на заповедното производство. Моли съда да отмени атакуваното разпореждане в тази му част и да разпореди да бъде издадена заповед за изпълнение за претендираното вземане за договорно възнаграждение.  Твърди, че са налице и други пороци в атакуваният акт, съдът грешно е мотивирал своята позиция и оттам е достигнал до грешни правни изводи. Цитира разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в смисъл, че всеки правен субект има свободата да договаря и с оглед на тази свобода длъжникът се е съгласил да сключи договор за кредит с ГЛП от 203,31% и ГПР от 554,14%. Счита, че в случая ответникът следва да посочи, че са нарушени добрите нрави, което не е сторено. Освен това твърди, че като небанкова институция разходите на заявителя са много по-големи от тези, на банките, поради  и което меродавна е пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва, която е ограничена от разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, в чието изчисляване участват и дължимите от потребителя лихви. Заявява, че всички суми по договора представляват индивидуално уговорени клаузи,  и в този смисъл моли съдът да отмени атакуваното разпореждане в частта, с която е отхвърлена претенцията за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК  в частта за договорното възнаграждение в размер на сумата 71,45 лв. и да бъде разпоредено издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и за тази сума.

Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок-разпореждането е получено от заявителя на 28.10.2019 г., а жалбата е подадена на 4.11.2019 г. /п.кл/, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 от ГПК).

Настоящата инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата и приложеното ч.гр.д. № 1817/2019 г. по описа на Районен съд – Ловеч, намира за установено следното:

Със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което е образувано производството пред първоинстанционния съд, заявителят „Профи кредит България“ ЕООД е претендирал, че Б.А.Ф. *** дължи заплащане на следните суми: 128,14 лв., представляваща главница; ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, 71,45 лв. – договорно възнаграждение; 21,82 лв. – лихви за периода от 10.04.2014 г. (датата на изпадане в забава) до 06.01.2015 г. т). В обстоятелствената част на заявлението е посочено, че вземанията произтичат от Договор за потребителски кредит с № **********/14.01.2014 г. по силата на който Ф. се е задължил да погаси задължението си за срок от 12 месеца с месечни вноски в размер на 40 лв. и падеж всяко 9 число на месеца. Излага, че съгласно ОУ към договора длъжникът дължи договорно възнаграждение за изтегления кредит, което е предварително определено и е разсрочено във времето, като се погасява в рамките на погасителния план, като неизплатеното договорно възнаграждение възлиза на 71,45 лв. Твърди се, че длъжникът не е изпълнил задължението по договора, като е платил 7 погасителни вноски и е изпаднал в забава, като последната погасителна вноска е била на 9.02.2015 г.. Начислена му е и мораторна лихва в размер на 21,82 лв.  за периода на забавата от 10.04.2014 г. до 6.01.2015 г.. Твърди, че след като падежът и на последната погасителна вноска е настъпил на 9.02.2015 г, то кредитът става изискуем в пълен размер, поради което претендира заплащане на сумите: 128,14 лв., представляваща главница; ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, 71,45 лв. – договорно възнаграждение; 21,82 лв. – лихви за периода от 10.04.2014 г. (датата на изпадане в забава) до 06.01.2015 г., както и 25 лв.ДТ и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Заявлението е оставено без движение със разпореждане №3367/27.09.2019 г. от ЛРС с указания в 3 дневен срок заявителят да посочи какъв е размерът на отпуснатия кредит, какъв е размера на договорената като общо задължение сума и как е формирана, какъв е размера на договорната лихва и да се посочи ГПР по кредита.   

С допълнителна молба заявителят в изпълнение на дадените му указания от съда е уточнил, че отпуснатата на длъжника по договора за кредит е била в размер на 200 лв, като е погасена сума от 71,86 лв. и остава от главницата да се изплатят 128,14 лв. Уточнено е, че предварително уговореното договорно възнаграждение възлиза на 280 лв. и представлява 203,31 % уговорен ГЛП в чл.6 от ОУ към ДПК и от тази сума са заплатени 208,55 лв. и остават 71,45 лв.

С Разпореждане № 3626/16.10.2019 г., постановено по делото, районният съд е уважил заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с вх. № 10433/26.09.2019 г. на „Профи кредит България“ ЕООД за следните суми: 128,14 лв. главница ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението 26.09.2019 г. до изплащане на вземането, както и за сумата 43,41 лв, разноски по делото, включващи ДТ и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част на заявлението, като е отхвърлил заявлението в частта за вземане в размер на сумата 71,45 лв. договорно възнаграждение и 21,82 лв. лихва за забава за периода от 10.04.2014 г. до 6.01.2015 г. като е указано на заявителя, че в 1 м.срок от съобщението може да предяви осъдителен иск срещу длъжника за вземанията, за които е отказано издаване на заповед за изпълнение, като довнесе дължимата ДТ.

В мотивите си районният съд е приел, че указанията за нередовност на заявлението не са изпълнени, след като заявителят не е посочил ГПР по кредита, с оглед проверка на съда дали той съответства на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК с оглед преценка на изискванията на чл.11 ал.1 т.7-12 и т.10.  

Въззивната инстанция счита, че районният съд правилно е приел, че спрямо договорът за паричен заем, във връзка с който са възникнали процесните вземания, обект на заповедта за изпълнение, е приложим Законът за потребителския кредит /ЗПК/. Също така следва да бъде посочено, че съгласно чл.411 ал.2 т.2 от ГПК съдът е задължен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави.  В случая, след като длъжникът има качеството на потребител, съдът е задължен да провери дали договорът не съдържа неравноправни клаузи, тъй като те не са обвързващи за потребителя. Нормата на чл.24 от ЗПК изрично препраща към чл.143 от ЗЗП, според която норма неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая след като в заявлението и допълнителната молба не е посочен размера на ГПР и по този начин не става ясно как е формиран размер на възнаградителната лихва, то това не дава възможност на съда да прецени дали това не съставлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143 т.5 от ЗЗП, т.е. дали не се претендира необосновано високо обезщетение. Едва в частната жалба „Профи кредит България“ ЕООД  уточнява, че размерът на ГПР е 554,14%, но е пропуснал да го посочи в уточняващата си молба с вх.№9024/11.10.2019 г. пред ЛРС. Този висок размер на ГПР освен това води извода, че в действителност той е договорен в нарушение с разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК и следователно договорката му е  недействителна.

В частната жалба  се твърди, че сумите по договора представляват индивидуално уговорени клаузи, но това противоречи на изложеното в заявлението, където изрично се сочи в.т.12, че съгласно ОУ към договора за потребителски кредит длъжникът дължи договорно възнаграждение. Следователно не е налице индивидуално уговорена клауза.

Неправилен е извода на жалбоподателя, че съдът нямал възможност да установи неравноправността на една клауза в настоящото производство. Както вече се посочи по-горе в чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК императивно е посочено, че в заповедното производството съдът следи служебно дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави, а неравноправната клауза е частен случай на последното. В тази насока са и изводите на районния съд като последният е съобразил и чл. 6, § първи от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и чл. 24 от ЗПК, което настоящият състав подкрепя изцяло.

С оглед изводите за нищожност на уговорката за начисляване на възнаградителна лихва поради противоречие със закона и добрите нрави, съдът намира, че за произтичащото вземане следва да се откаже издаване на заповед за изпълнение (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК). Съдът в заповедното производство е длъжен и без възражение по чл. 414 ГПК от длъжника-потребител да извърши служебно проверка за това дали предявеното със заявлението вземане не произтича от нищожна клауза и ако такава клауза бъде констатирана, той следва да отхвърли заявлението. В този случай заявителят има възможност да претендира вземането си чрез осъдителен иск в общото исково производство, гарантиращо състезателност и равнопоставеност на страните. Ето защо позоваването на нищожността на клаузите от договора в заповедното производство от първоинстанционния съд е законосъобразно. При тази преценка заповедният съд правилно и в съответствие с чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК е отказал издаване на заповед за изпълнение за вземането за възнаградителна лихва. В този смисъл обжалваното разпореждане е правилно и следва да се потвърди.

Водим от гореизложеното, съдът

 

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И  :

                          

             ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 3626 от 16.10.2019 г. на Районен съд – Ловеч, постановено по ч.гр.д. №1817 по описа на съда за 2019 г в частта, с която е отхвърлено заявлението за вземане в размер на сумата 71,45 лв. договорно възнаграждение.

            Определението не подлежи на касационен контрол.

                                                                                                      

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             ЧЛЕНОВЕ: 1.     

 

 

      

                                                                                                     

                                                                                                           2.