Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 282
гр. Пловдив, 26. 11. 2018 г.
В И М
Е Т О
Н А Н
А Р О
Д А
Пловдивският апелативен съд, първи наказателен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН РАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛ ГАТОВ
ВЕСЕЛИН ГАНЕВ
при участието на секретаря НИНА СТОЯНОВА и на прокурора МАРИНА БЕЛЧЕВА, като разгледа докладваното от съдия Веселин Ганев ВНОХД №312 /2018г. по описа на ПАС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство
по Глава 21 от НПК.
С присъда № 4/19.01.2018 г., постановена по НОХД № 234/2017 г. по описа на Окръжен съд – Х. подсъдимите В. Т. Р. и И.Ж.М. са били признати за виновни в това, че на 28.08.2016 г. в гр. Х. в съучастие като извършители умишлено са умъртвили Л. Б.Б., поради което и на основание чл.115 вр. чл.20 ал.2 НК и чл.54 от НК са осъдени - първият на 17 години лишаване от свобода, а вторият на 11 години лишаване от свобода, които наказания да изтърпят при първоначален строг режим, като са признати за невиновни и оправдани в това да са извършили убийството предумишлено по чл.116 ал.1 т.9 от НК.
Съдът е приспаднал на основание чл.59 ал.1 от НК времето, през което подсъдимите В.Р. и И.М. са били задържани под стража, за първият считано от 30.08.2016 г., а за вторият от 14.09.2016 г. до влизане на присъдата в сила.
С присъдата подсъдимият В. Т. Р. е бил осъден да заплати на гражданският ищец С.Л.Б. сумата от 80 000лв. като обезщетение за причинените й от престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.08.2016 г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски в размер на 50 лв., като до пълния предявен размер от 100 000 лв. искът е бил отхвърлен като неоснователен.
С присъдата подс. И.Ж.М. е бил осъден да заплати на гражданския ищец С.Л.Б. сумата от 50 000 лв. обезщетение за причинени от престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.08.2016 год. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски в размер на 50 лв., като в останалата част до пълния предявен размер от 100 000 лв. искът е бил отхвърлен като неоснователен.
С присъдата подс. В.Т.Р. е бил осъден да заплати на гражданския ищец С.М.К. като майка и законен представител на малолетното дете М.Л.Б., ЕГН ********** сумата от 90 000 лв. обезщетение за причинени от престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.08.2016 год. до окончателното й изплащане, като в останалата част до пълния предявен размер от 100 000 лв. искът е бил отхвърлен като неоснователен.
Подс. В.Т.Р. е бил осъден да заплати лично на С.М.К. сумата от 40 000 /четиридесет хиляди/ лв. обезщетение за причинени от престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.08.2016 год. до окончателното й изплащане като в останалата част до пълния предявен размер от 50 000 лв. искът е бил отхвърлен като неоснователен.
Подс. И.Ж.М. е бил осъден да заплати на С.М.К. като майка и законен представител на малолетното дете М.Л.Б., ЕГН ********** сумата от 55 000 лв. и лично на нея 25 000 лв., представляващи обезщетение за причинени от престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.08.2016 год. до окончателното им изплащане, като в останалата им част част до пълния предявен размер, съответно от 100 000 лв. и 50 000 лв. исковете са били отхвърлени като неоснователни.
Съдът е възложил в тежест на подсъдимите В.Т.Р. и И.Ж.М. направените на досъдебното производство и в хода на съдебното следствие разноски по делото, като е присъдил и съответната ДТ върху уважените размери на гражданските искове. Съдът се е произнесъл и какво да стане с веществените доказателства по делото.
Против присъдата е постъпила въззивна жалба от защитниците на подс.В.Р. адв. А.А., адв. Д.Г. и адв.М.Р., с която се твърди, че присъдата е незаконосъобразна, необоснована и постановена при съществени процесуални нарушения, допуснати при разглеждане на делото, а наложеното наказание се счита за явно несправедливо. Претендира се нарушение на материалния закон поради неприлагане института на неизбежната отбрана по чл.12 ал.1 от НК или на чл.119 от НК, а по отношение на наказанието, че не е приложена разпоредбата на чл.55 ал.1 т.1 от НК. По отношение на гражданските искове становището във въззивната жалба е, че неправилно са предявени поотделно, а не солидарно против двамата подсъдими, поради което се иска „обезсилване“ на присъдата в тази й част. Предвид на изложените в жалбата съображения се иска отмяна на присъдата и оправдаване на подс.В.Р., тъй като е действал при условията на неизбежна отбрана. Алтернативните искания са : за приложението на чл.12 ал.4 от НК като се приеме, че подс. Р. е превишил пределите на неизбежната отбрана, което се дължи на уплаха и смущение; да се приложи разпоредбата на чл.119 от НК; ако квалификацията остане по чл.115 вр. чл.20 ал.2 от НК да се измени присъдата като се намали наказанието при условията на чл.55 ал.1 т.1 НК; в гражданскоосъдителната й част да се обезсили или да се намали размера на уважените граждански искове.
Присъдата е била обжалвана и от адв. Р.К. като защитник на подс.И.Ж.М., като в допълнението към въззивната жалба са изложени подробни съображения за нейната неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на база анализ на доказателствените материали от гледна точка на защитата, като се навеждат доводи, че подс. И.М. също е извършил деянието при условията на неизбежна отбрана или при превишаване на нейните предели; опровергава се и субективната страна на деянието, като се твърди, че у него липсва умисъл за убийство, респ. не е налице общност на умисъла у двамата подсъдими да умъртвят пострадалия, както и че наложеното на подс. М. наказание е явно несправедливо, защото не е определено под най-ниския размер съобразно чл.55 ал.1 т.1 от НК. Предвид на тези съображения с въззивната жалба се иска оправдаване на подс. И.М. на основание чл.12 ал.1 от НК, а алтернативно да се преквалифицира деянието по чл.119 от НК, по чл.124 НК или по чл.130 от НК, както и да се измени присъдата като се намали размера на наказанието по реда на чл.55 от НК на 6 години лишаване от свобода.
Според представителя на Апелативна прокуратура - гр.Пловдив жалбите на подсъдимите В.Р. и И.М. са неоснователни, а обжалваната присъда като правилна и законосъобразна следва да се потвърди.
Становище за потвърждаване на присъдата дава и повереникът на частните обвинители и граждански ищци С.Л.Б. и С.М.К. адв.Д. Г..
Пловдивският апелативен съд, в пределите на проверката по чл.314 от НПК и предвид доводите на страните, приема за установено следното:
Налице е отменителното основание на чл.335 ал.2 вр. чл.348 ал.3 т.2 предл.първо от НПК, тъй като мотивните съображения на първоинстанционния съд не отговарят изцяло на стандартите за проверка, правилна оценка и анализ на доказателствените материали и за разкриване на обективната истина, заложени в чл.13,чл.14 и чл.107 ал.3 и ал.5 от НПК. Това не означава, че съдът по време на разглеждане на делото, а и при изготвяне на мотивните съображения към присъдата не е проявил дължимата процесуална активност и старание, но прочитът на мотивите не убеждава в правотата за взетото решение. По-скоро, съдът е интерпретирал доказателствата според неговото виждане за това как са се развили инкриминираните събития, и то най-вече с оглед правилата на житейската логика, при което е приел за установени определени факти, които не се подкрепят от доказателствената съвкупност. При това е налице и известно противоречие във фактическите изводи на съда относно основният, и то проблемен въпрос по делото, който пряко касае доводите на защитата за неизбежната отбрана, а оттам и правилното му решаване – имало ли е нападение, кога е започнало, било ли е прекъсвано, кой е инициатор за саморазправата- дали подсъдимите Р. и М. или пострадалият Б. са започнали първи с противоправното си поведение /непосредствено преди инцидента са регистрирани обаждания и от Р. към Б. и от Б. към Р./ , съответно кой се е защитавал и с какви средства, съответна ли е била защитата на характера и опасността на атаката и т.н. В тази насока и двамата подсъдими са дали подробни и непротиворечиви обяснения, които е следвало като основно гласно доказателствено средство да бъдат обстойно и аналитично обсъдени и преценени за достоверност не само сами за себе си, но и съпоставени с останалите доказателствени средства, включително със заключенията по изготвените на досъдебното производство видеотехнически експертизи. Всъщност, съдът се е позовал основно на кадрите от изследваните от експерта видеофайлове от камерите, за да изведе хронологията на събитията във въпросната нощ както във времево отношение, така и относно механизма на деянието и участващите в сбиването лица, като е описал тяхното местоположение един спрямо друг, кой какво държи в ръцете си и какво прави всяко едно от „трите лица“. На практика, съдът не анализира доказателствата, а разказва, при това в малко белетристичен стил, какво се е случило, напр. „При първото стълкновение между пострадалия и подс.Р., Б. все още стои на място прав, до шофьорската врата на своя автомобил. Не е предприемал никакво придвижване. За сметка на това подс.Р. вече е изминал разстоянието от предната дясна врата на колата си до него, като е устремно наведен напред, замахнал с лявата си ръка, а дясната ръка с ножа държи в този момент зад гърба си /фотоснимки в т.II на л.25/. Б. вдига крак, за да го посрещне с ритник, но това поне в този момент е защитна реакция. Също, “ По-нататък Б. започва да напада подс.Р. с ритници, последният отстъпва и двамата се придвижват надолу по улицата…“. Въпреки описанието, съдът е приел, че „ Това е категорично доказателство, че подс.Р. пръв е нападнал пострадалия, като бързешком се е придвижил в посока към неговото местонахождение.“ Видно е, че виждането на съдебния състав по въпроса за нападателя и за нападението е противоречиво и не е следвало да се основава само на кадрите от видеозаписа / на който пък се вижда, че в самото начало на инцидента в 03.35:50ч., 03:35:52 ч. и 03:35:56 ч. Б./при цялата условност на лицевата идентификация/ прави опит да ритне с крак Р., който отстъпва назад, в 03:35:57 ч. Б. нанася удар с лявата си ръка по Р. и чак в 03:36:03 Р. рязко се приближава към Б. и прави движение, наподобяващо удар към гърдите му, при което той се свива в кръста и се накланя напред- кадрите и разясненията са от фотосите на стр.3 от протокола за извършената видеотехническа експертиза 17/ИДИ-034 на вещите лица от НИКК-МВР, л.51-л.61, т.2 от ДП/, а да се изведе след надлежен и логичен анализ и оценка на всички доказателства и доказателствени средства. В това отношение отново следва да се акцентира на обясненията на двамата подсъдими Р. и М. за начина, по който са се развили инкриминираните събития, като съдът не ги е счел за правдоподобни в тази им част без да изложи убедителни съображения в обратния смисъл. Само е посочил, включително и относно твърденията им за предходно физическо стълкновение между тях, на което защитата акцентира, /в района на пешеходната пътека на бул.“С.“ в отсечката между бул.“Б.“ и бул.“Р.“/, че физически е невъзможно за толкова кратко време от 2-3 минути да се нанесе побоят и да стане придвижването от едното до другото място, където е нанесен фаталният удар, на ул.“В. Д.“ „“, нямало и житейска и формална логика в такова поведение, както от страна на подсъдимите, така и на пострадалия, а отделно не били установени от медицинските експертизи травматичните увреждания по телата на подсъдимите, за които обясняват, че са им причинени от Б. при този предхождащ същинския инцидент. Но Р. твърди, че при нанесения му от Б. пръв по ред побой, са му били избити зъби и съдът е отчел констатациите на денталната експертиза, че действително му липсват двата горни зъба, като не може да се установи давността на увреждането, което разбира се, може да се дължи и на кариозен процес. По-нататък, съдът отново следва възприетият разказвателен подход, като е приел /л.25 от мотивите/, че на местопроизшествието на ул.“В. Д.“ „“ подс.Р. още със слизането от колата „пръв, незабавно и устремно атакува пострадалия. Не личи да изпитва страх, не се държи като човек, който само преди минута-две е пребит от лицето, което напада“. Очевидно е , че част от фактическите изводи на съда са произволни и не са възприети на база доказателствените материали, а както се посочи било „съвсем естествено“, „теоретично възможно или невъзможно“, „житейски логично или нелогично“ и т.н. От друга страна, тезата на съда, че подс. Р. пръв е нападнал Б. се намира в противоречие с друга част от мотивите, посочени по-горе, където се приема като фактическа установеност точно обратното- че Б. започнал да напада с ритници Р., а последният отстъпвал. По този начин остава неясна волята на окръжния съд по фактите, и то по най-важният- за нападението, от който зависи и правилното и законосъобразно решаване на казуса- дали в случая има или не неизбежна отбрана,респ. превишаване на пределите й, поради което въззивната инстанция е в невъзможност да провери правилността на фактическите, а оттам и на правните изводи на постановената присъда. Но от друга страна, съдът за разлика от обвинителния акт, не е игнорирал срещата на подсъдимите Р. и Б. на бензиностанцията на „Г.“ и установил, че при появата на Б., подс. Р. бил видимо силно притеснен, проявил бурни прояви на страх и паника, накарал другият подсъдим екстремно да потегли, защото Б. се затичал към техния „М.“ и дори замахнал и ударил с ръце по покрива или предното стъкло на колата. Тази случка, правилно пресъздадена в мотивите, обаче остава изолирана и съдът, който многократно се позовава на житейската логика, не я е свързал и разгледал през призмата на последвалия по-късно след това инцидент, за да прецени правилно и изложи обосновани съображения за правомерността на поведението както на подсъдимите Р. и М., така и на пострадалия Б. във въпросната нощ.
Съгласно разпоредбата на чл.107 ал.5 от НПК всички събрани доказателства подлежат на внимателна проверка, а оценка за годност и достоверност се дължи за всички доказателства и доказателствени средства, включително на обясненията на подсъдимите и на свидетелите по делото. Още в началото на мотивите, съдът е възприел подхода „вместо да обсъжда поотделно самите доказателства и доказателствени средства, да анализира именно онези обстоятелства, доказателствата за които си противоречат…“. Именно поради противоречивостта на доказателствените източници по делото, и то за съществените обстоятелства по чл.102 т.1 от НПК, първостепенният съд е бил длъжен да анализира всички доказателства, както поотделно, така и в логическата им взаимовръзка, като бъдат тълкувани с оглед на действителното им съдържание и смисъл по време на инкриминираното деяние. Противното би означавало недопустим от процесуалния закон избирателен подход при оценката и анализа на доказателствените източници, игнориране на доказателства, подценяване или надценяване на едни факти за сметка на други в противоречие с правилото на чл.14 ал.1 от НПК за формиране на вътрешното убеждение въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички правнорелевантни обстоятелства.
На следващо място, не е налице достатъчна и разбираема яснота в доводите на окръжната инстанция относно съучастието на двамата подсъдими, и то като съизвършители в убийството на пострадалия Б. относно общността на умисъла и разпределението на ролите при осъществяване на изпълнителното деяние на престъплението, както и за субективната му страна досежно формата на вината, като за тези обстоятелства не е даден убедителен и законосъобразен отговор на възраженията на защитата. На практика, тази неяснота се поражда от оправдателния диспозитив по обвинението за предумишлено убийство, поради което съдът приел, че убийството е извършено при внезапен евентуален умисъл. Дори и теоретично да съществува такава правна конструкция, съдът не е акцентирал на доказателствата, които я утвърждават в конкретния случай. Безспорно е, че при съизвършителството следва да се докаже умисъла и на двамата подсъдими да лишат от живот жертвата и съзнаването на всеки един от извършителите, че участва в изпълнителното деяние наред с другите за настъпване на резултата. Съдът е счел, че в случая подсъдимите Р. и Б. са си разпределили ролите при извършване на убийството спонтанно и фактически в хода на схватката, но житейски и правно не е ясно как изведнъж или внезапно и двамата подсъдими едновременно са взели решение да лишат от живот пострадалия, за да бъдат съучастници, и то под формата на съизвършителство по смисъла на чл.20 ал.2 от НК. За да формира правилни изводи за съучастието, съдът не е изследвал с оглед на събраните доказателства целта, с която подс. М. се е намесил в „мелето“ и неговите намерения, например, за да помогне на своя приятел, както впрочем изрично е отразено на л.35, долу, от мотивите. Относно “помагането“, не се разбира какво е имал предвид съдът- дали че подс. И.М. е искал да помогне на подс. Р. да убие пострадалия Б. или пък да му помогне да се защити от нападението на Б., като му нанесе удари с полицейската палка. За умисъла на подс.М. за съучастие с подс. Р. съдът казва, че било логично М. да е бил наясно с намерението на подс.Р., дори не непременно за убийство, а за физическа самопразправа с Б., тъй като в колата бил възприел проведените между двамата разговори и тяхното съдържание. Но не конкретизира дали първоначално подс. М. е възприел взетият от подс. Р. нож, а и се вижда от кадрите, че М. излиза от колата малко по-късно, след подс.Р.. Това са обстоятелства от правилното изясняване на които зависи и правилното установяване на правната квалификация на действията и на двамата подсъдими, при положение, че анализът и оценката на доказателствата и преценката за тяхната доказателствена стойност е бил изцяло съобразен с процесуалните изисквания за разкриване на обективната истина съгласно чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК.
Въпреки, че е приел внезапен евентуален умисъл, при обосноваване на субективната страна на престъплението, съдът счита, че подсъдимите В.Р. и И.М. са действали с два вида умисъл- пряк: за причиняване на телесните увреждания, а не непременно смъртта на пострадалия/ по отношение на подс.Р./ , а за подс. М. прекият умисъл бил насочен към това да помогне на своя приятел, и същевременно са имали и евентуален умисъл за по-тежкия, непряко желан резултат, към когото са се отнесли с безразличие, при положение, че са го допускали в съзнанието си. При така възприетата от първия съд противоречива правна конструкция за вината на двамата подсъдими, логично възниква въпросът какъв е бил умисълът им при осъществяване на деянието, дори и да е бил внезапен при съучастие. Подс. Р. не може да е действал с цел да причини на пострадалия Б. телесна повреда, тъй като такава не е установена , нанесен е един смъртоносен удар с ножа в гръдната кухина. При вариант на причиняване на телесна повреда, от която е последвала смъртта на пострадалия, вече може да се обсъжда неопределеност или алтернативност на умисъла на дееца, било пряк или евентуален, тъй като тогава в представите му се предвиждат два или повече възможни резултата и се иска или допуска настъпването на който и да е от тях. В крайна сметка общоприето принципно положение е, че умисълът на дееца се извлича от поведението му, в което се е обективирал. Всъщност, на пострадалия е била причинена лека телесна повреда- разкъсно-контузна рана в окосмената част на главата /разстройство на здравето, извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК/, но от полицейската палка, която обаче не е причина за настъпване на смъртта му.
Предвид на изложените съображения, обжалваната присъда следва да се отмени и делото се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл.335 ал.2 вр. чл.348 ал.3 т.2 предл.първо от НПК, ПАС
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ присъда № 4/19.01.2018 г., постановена по НОХД № 234/2017г. по описа на Окръжен съд-гр. Х. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Х. окръжен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.