РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 04.05.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на четиринадесети февруари
две хиляди двадесет и втора година, в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 16978/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 158654/23.12.2019 г., уточнена с молба от 19.03.2020
г. (л. 98), предявена от „Ю.Б.“ АД, с ЕИК:*********, със
седалище и адрес на управление:***, против В.С.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и Л.В.М., с ЕГН: **********, с обявен постоянен и настоящ адрес:***.
Ищецът
„Ю.Б.“ АД
(с предишно наименование „Ю.И Е.Д.Б.“ АД, а преди него „Б.П.Б.“ АД) твърди, че на
16.07.2007 г. е сключил с В.С.М. и Л.В.М. договор за потребителски кредит HL
24853, по силата на който ищецът предоставил на ответниците кредит в размер на 22 003 лева за текущи
нужди.
Ищецът твърди, че е изпълнил задълженията си
по договора и е предоставил на кредитополучателите посочената сума на
24.07.2007 г.
Изпълнението
на задълженията на кредитополучателите по договора от 16.07.2007 г.
било обезпечено с договорна ипотека върху недвижим имот, съгласно нотариален
акт за учредяване на договорна ипотека, вписан в СВ-София под Акт 157, том XLII, дело
№ 33725/2007 г.
Крайният
срок за погасяване на кредита бил 240 месеца, считано от датата на усвояване на отпуснатите
по договора суми. Погасяването на кредита, включително лихвите
и таксите се извършвало на месечни вноски във валутата, в която кредитът е
разрешен (чл. 6, ал. 2 от договора).
Съгласно
чл. 3 от договора, ответниците дължали лихва, която на основание ал. 3 на чл. 3
от Договора се завишавала с десет пункта при просрочване на дължимите
погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост.
Съгласно
чл. 4 от Договора, кредитополучателите дължали на Банката такса за управление
на кредита в размер на 1,5 % върху размера на разрешения кредит – еднократно,
платима при усвояването, а в началото на всяка следваща година, дължат годишна
такса за управление в размер на 0,3 % върху размера на непогасената главница
към същата дата.
На
основание чл. 10, т. 2 от договора за кредит, кредитополучателите дължали
заплащането на таксите и комисионите, съгласно Тарифата за условията, лихвите,
таксите и комисионите, които Банката прилагала по операциите си.
Ищецът твърди, че
на 03.10.2007
г., по силата на договор за прехвърляне на вземания по договор за кредит, е
прехвърлил на „Б.Р.С.“ АД, всички свои вземания по процесния договор. На
06.04.2009 г., бил сключен нов договор
за прехвърляне на вземания по договор за кредит, с който „Б.Р.С.“ АД прехвърлил
на ищеца всички свои вземания по процесния договор. За извършените
прехвърляния, ответниците били уведомени на 28.06.2015 г. - с Уведомление по
чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.
В исковата молба се
твърди, че с Анекс от 07.06.2011 г. била договорена промяна на банковата
сметка, по която ще се обслужва кредитът.
На 21.12.2015 г.,
към Договор за банков кредит HL 24853/16.07.2007 г., било сключено Допълнително споразумение, представляващо
неразделна част от договора, с което бил преоформен размерът на дължимата
главница, като към непогасената и непросрочена част от нея били добавени просрочените задължения към датата на
споразумението (просрочена главница и просрочена лихва). В чл. 2 от
Допълнителното споразумение била уговорена дължимата лихва по кредита, а в чл.
3 - срокът за погасяване на кредита.
Ищецът
твърди, че ответниците не са изпълнили задължението си да погасяват в
уговорения срок и размер дължимите по договора погасителни вноски, като към
21.08.2019 г. имало 37 непогасените месечни вноски по процесния договор. Поради
това и на основание чл. 18, ал. 1 от процесния договор, ищецът обявил
вземанията по процесния договор за предсрочно изискуеми, за което уведомил
ответниците – с Уведомление, връчено на В.М.
лично на 11.09.2019г., а на ответника Л.М. - по реда на чл. 47 от ГПК, на
13.11.2019 г., когато настъпила и предсрочната изискуемост на вземанията по
кредита.
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответниците да
бъдат осъдени да му заплатят солидарно:
-
сумата от 25 120.07
лева - главница по Договор за
потребителски кредит № HL 24853/16.07.2007 г., ведно със законната лихва, считано от датата
на предявяване на исковата молба до окончателното плащане,
-
сумата от 4 231.61
лева – частичен иск от 4 897.39 лева - възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1
от Договор за потребителски кредит № HL 24853/16.07.2007 г., за периода от 24.12.2016 г. до 13.11.2019 г.
(с оглед направеното уточнение, л. 102),
-
сумата от 1 264.76
лева – частичен иск от 1 276.79 лева
– наказателна лихва по чл. 3, ал. 3 от Договор за потребителски кредит № HL 24853/16.07.2007 г., за периода от 24.12.2016 г. до 05.12.2019 г.,
-
сумата от 272.31
лева – частичен иск от 435,67 лева – такси по договора, за периода от 28.12.2016 г. до 24.07.2019 г. (с оглед
направеното уточнение, л. 101).
Ищецът претендира и направените по делото разноски.
Препис от исковата молба, ведно с приложените към нея документи, препис
от молбата от 19.03.2020 г., ведно с приложените към нея документи, както и
препис от разпореждането на съда от 26.05.2020 г., са връчени на В.С.М. на
23.10.2020 г. – по реда на чл. 46 ГПК, а на Л.В.М. – по реда на чл.
47, ал. 5 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК (а и след него), ответницата В.С.М. не
е депозирала отговор на исковата молба
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът Л.В.М., действащ чрез адв. И.Г. –
особен представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, е депозирал отговор на исковата молба, с
който оспорва исковете, като неоснователни.
На първо място, в отговора на исковата молба се сочи, че процесният
договор за кредит, нотариалният акт от 16.07.2007 г. за учредяване на
договорна ипотека и Допълнителното споразумение от 21.12.2015 г. са подписани
от Л.В.М. чрез пълномощник. Предвид обстоятелството, че с исковата молба не
било представено пълномощното за сключването на посочените по-горе сделки,
същите били подписани без надлежна представителна власт и по отношение на Л.В.М.
не пораждали действие.
Представеният
Анекс от 07.06.2011 г. бил подписан лично от Л.В.М., но този анекс не бил към
процесния договор, а към друг договор - за жилищен кредит.
Представеният
Погасителен план пък бил подписан само от Банката, поради което също не
обвързвал ответника М..
С отговора на исковата молба се оспорва и че Л.В.М. е
усвоявал суми по процесния договор за кредит. Сумата, отпусната въз основа на
договора, била в разпореждане само на лицето, подписало договора и М. не можел
да се разпорежда със средствата по сметка, на която не е титуляр.
На
следващо място, ответникът сочи, че
процесният договор за кредит не фигурирал в Приложението-опис на
кредитите, които се прехвърлят с цесиите, посочени от ищеца. Процесният договор за кредит не бил посочен
нито в двете цесии, нито в нотариалната покана, изпратена до ответниците.
С
оглед на изложеното, дори и да се установяло, че Л.В.М. е страна по Договор за
потребителски кредит HL 24853 от 16.07.2007 г., той М. бил в обективна
невъзможност да изпълнява задълженията си, защото не знаел кой е кредитора на
когото трябва да изпълни, така че изпълнението да бъде редовно и да породи
правните последици на погасяване на задължението. Подписаният на 07.06.2011 г.
Анекс бил към друг договор и към 07.06.2011 г., Банката имала възможност да уведоми и ответниците за
осъществените на 03.10.2007 г. и на 06.04.2009 г. цесии, но предприела подобни действия едва четири
години по-късно.
Ответникът
оспорва и че е получил Уведомление за прехвърляне на вземания, изпратено като
нотариална покана на 19.06.2015 г. Сочи, че връчването на Уведомлението било
извършено чрез сина на Л.В.М., със задължение да бъде предадено на ответника, но
в Разписката от 28.06.2015 г. не била отбелязана възрастта на приелия
уведомлението, което опорочавало процедурата, защото не било възможно да се
установи дали лицето приело уведомлението е било пълнолетно към тази дата,
съответно дали уведомлението е породило действие. На следващо място,
уведомленията били подписани за Банката от пълномощник, но не били представени
доказателства за обема на представителната власт на пълномощника. Освен това,
били представени два Констативни протокола, съответно от 12.09.2019 г. и от
13.11.2019 г., които удостоверявали две дати на връчване на ответника М., което
създавало неопределеност в твърденията на ищеца не само относно датата на
връчване, но и на датата на която се твърдяло пораждането на целените с
уведомленията последици. В исковата молба не били описани причините, които
наложили повторно изпращане на уведомление до М., което нарушавало правото на
защита на този ответник.
Евентуално,
ответникът оспорва размера на
претендираните вземания и дължимостта им. Твърди, че са налице неравноправни
клаузи по отношение на начина на формиране на лихвите (възнаградителни и
наказателни), на таксите и на главницата (с увеличаване на размера й, поради
натрупването на лихви и такси, които по този начин също се олихвяват и се
нарушава забраната за анатоцизъм).
Евентуално, ответникът релевира
възражение за погасяване на процесните вземания поради изтичане на предвидения
в закона тригодишен давностен срок. Сочи,
че според чл. 18, ал. 2 от процесния договор, изискуемостта настъпва без да е
необходимо каквото и да е волеизявление на страните. Според твърденията на
ищеца, на 27.09.2007 г./28.09.2007 г., Банката е прехвърлила на „Б.Р.С.“ АД
вземанията си по договора за кредит - т.е. за двамата ответници и за новия
кредитор, автоматично по силата на договора за кредит целият остатък по кредита
е станал предсрочно и изцяло изискуем,
считано от датата на падежа на последната просрочена вноска и от този момент е започнал да тече и давностният
срок - който към датата на подаване на исковата молба в съда е изтекъл.
Давностният срок бил изтекъл дори и да се приемело, че Банката не е прехвърлила
на вземанията си.
Ответникът моли исковете да бъдат отхвърлени.
Съдът приема следното от фактическа страна:
Не
се спори по делото, че ищецът „Ю.Б.“ АД е с предишно наименование „Ю.И Е.Д.Б.“ АД, а преди
него „Б.П.Б.“ АД. Тези факти са отделени за безспорни и
ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните по делото (с определението
от 08.09.2020 г.).
На
16.07.2007 г., между „Ю.Б.“ АД,
от една страна, и В.С.М. и Л.В.М. (действащ чрез пълномощника си В.С.М.), като
кредитополучатели, от друга страна, е бил сключен Договор за потребителски
кредит № HL 24853/16.07.2007 г. (л. 11 и
сл.)
При сключване на Договор за потребителски кредит №
HL 24853/16.07.2007 г., кредитополучателят Л.В.М. е бил представляван от другия
кредитополучател - В.С.М., с надлежно учредена представителна власт по силата
на нотариално заверено пълномощно от 07.06.2007 г. (л. 233), чиято автентичност
не е оспорена.
Видно
от Договора
за потребителски кредит № HL 24853/16.07.2007 г., банката е предоставила
на ответниците потребителски кредит за текущи нужди в размер на 22 003
лева (чл. 1 от договора).
Чл.
5 от договора предвижда, че крайният срок за погасяване (издължаване) на
кредита, включително дължимите лихви е 240 месеца, считано от датата на откриване
на заемната сметка по кредита, което се
удостоверява чрез подписване на Приложение
към договора.
Съгласно
чл. 6, ал. 1, кредитополучателят погасява кредита на равни (анюитетни) месечни
вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска 233.89 лева.
Съгласно
чл. 13, ал. 1 от договора, изпълнението на задълженията на кредитополучателя по
договора от 16.07.2007 г. е било обезпечено с договорна ипотека върху недвижим
имот (подробно описания УПИ ІІ-771, 959 от кв. 20 по плана на гр. София, в.з.
„Бункера“. Не се спори, че ипотеката е била учредена в предвидената от закона
форма, а това се установява и от представения нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека, вписан в СВ-София на 16.07.2007 г. под Акт 157, том XLII, дело
№ 33725/2007 г. (л. 38-39).
В
чл. 2, ал. 1 от договора страните са уговорили, че разрешеният кредит се
усвоява по сметка на кредитополучателя В.С.М..
С
чл. 3, ал. 1 от договора страните са постигали съгласие, че за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия
лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева /БЛП/, валиден за
съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 4,45 пункта. Към момента на сключване на
договора БЛП на банката за жилищни кредит в лева е в размер на 7 %.
В
чл. 3, ал. 5 е предвидено, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не
подлежи на договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за
страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за лева и
датата, от която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите
салони. Договорените в договора надбавки
не се променят.
Съгласно
чл. 6, ал. 2 от договора погасяването на кредита се извършва във валутата, в
която същият е разрешен и усвоен.
Съгласно
чл. 6, ал. 3 от договора, в случай, че
по време на действието на договора,
банката промени БЛП за жилищни кредити в лева, размерът на погасителните
вноски, определени в ал. 1 се променя автоматично, в съответствие с промяната,
за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменяемо
и безусловно съгласие.
С
чл. 12, ал. 1 страните са се съгласили, че банката запазва правото си по време
на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисионните, които прилага при операциите си. Измененията в Тарифата и/или
влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са
задължителни за страните по договора.
По делото е представено подписано от страните на 24.07.2007
г. Приложение към процесния договор, в
което е посочено, че заемната сметка по
Договор № HL 24853/16.07.2007 г. е
открита на 24.07.2007 г. (л. 16).
Не
се спори по делото, че банката е изпълнила задължението си и сумата по кредита
е била усвоена - по сметката, посочена в чл. 2, ал. 1 от договора
(разплащателна сметка в лева с IBAN: *** В.С.М.), като на 24.07.2007 г., сумата от
22 003 лева е била преведена от банката по тази сметка. Това е видно и от
представените писмени доказателства (бордеро – л. 17, извлечения от банкова
сметки) и от заключението по ССчЕ (отговора на 4-та задача, в който е посочено,
че на 24.07.2007 г. по сметката е постъпила сума в размер на
22 003,00 лв., за което е издадено бордеро № 841339, с основание на
получената сума: „Усвояване на кредит“, съответно постъпилата сума представлява
усвоения кредит според процесния договор).
В
чл. 25, ал. 1 от договора е посочено, че банката и кредитополучателят се
съгласяват, че във всеки един момент от действието на договора, банката има
право едностранно да прехвърли вземанията си, произтичащи от договора, на
дружества или институции от групата на Eurobank EFG Group (И Е.Д.Ю.), вкл. на „Б.Р.С.“АД
– гр. София („БРС“) включително и на друго дружество.
В
чл. 26 на договора е предвидено задължение на всяка от страните да уведоми
насрещната за промяна на адреса й. В случай на неизпълнение, всяко съобщение,
което е изпратено и достигнало до адреса, посочен в титулната част на договора,
се смята за получено от насрещната страна.
На
03.10.2007 г., ищецът е прехвърлил
на „Б.Р.С.“ АД свои вземания по договори за кредит, индивидуализирани в
приложение към договора, сред които са и вземанията по процесния договор (видно
от договор за цесия от 03.10.2007 г. и приложението към него, л. 65 и сл. от
делото). Неоснователни са възраженията на ответника, че вземанията по процесния
договор не са прехвърлени – в Приложението към договора за цесия, на л. 70 от делото, под пореден № 2285 е
вписан и процесния договор за потребителски кредит HL 24853, на който съответства
и вписването на вх. номер в АВп на н.а. за учредяване ипотека (рег. № 49679,
под който е вписан н.а. на л. 38 от делото).
С
договор за прехвърляне на вземания по договори за кредит от 06.04.2009 г. (л. 71 и сл.), „Б.Р.С.“АД
е цедирало на „Ю.Б.“ АД вземанията си по договори за кредит, сред които и
вземанията по процесния договор (посочен под пореден номер 6878, л. 76)
На
07.06.2011 г., между „Ю.Б.“ АД и
ответниците е бил подписан Анекс към
договор за потребителски кредит № HL 24853 (л. 18), с който била договорена промяна на
банковата сметка, по която ще се обслужва кредитът, као всички останали клаузи
на договора оставали непроменени.
На
19.06.2015 г., „Ю.Б.“ АД и „Б.Р.С.“ АД са
изпратили до ответниците нотариална
покана (л. 55 и сл.), с която са ги уведомили, че „Ю.Б.“ АД е прехвърлило на „Б.Р.С.“ АД всички
вземания по Договор за потребителски кредит № HL 24853/16.07.2007 г., а на 06.04.2009 г., „Б.Р.С.“ АД е прехвърли
обратно на Ю.Б.“ АД вземанията си по процесния договор.
Нотариалната покана
е връчена на ответниците на 28.06.2015 г. – чрез техния син Л. Л.М., със
задължение да предаде, като в текста на разписката е отбелязано, че е
пълнолетен.
На 21.12.2015 г.,
между
„Ю.Б.“ АД, от една страна, и В.С.М. и Л.В.М., от друга, е
сключено Допълнително споразумение към Договор за потребителски кредит № HL
24853/16.07.2007 г., с което страните са констатирали, че към 14.12.2015
г., задълженията на кредитополучателите към банката са в общ
размер на 25 920.25 лева, която сума представлява сбора от:
1.
18 971.12 лв. – редовна
главница;
2.
990.85 лв. – просрочена главница;
3.
209.16 лв. – лихви по редовна
главница;
4.
18.36 лв. – лихви по просрочия;
5.
1697.75 лв. – просрочени лихви по
редовна главница;
6.
17.43 лв. – просрочени лихви по
просрочия;
7.
3 556.90 лв. – просрочени
лихви по редовна главница (задбал.);
8.
186.74 лв. – просрочени лихви по
просрочия (задбал.);
9.
271.94 лв. – просрочени такси;
В чл. 1, ал. 2 от
Допълнителното споразумение е посочено, че страните се съгласяват, че сумите,
описани в чл. 1, ал. 1, т. 2 и от т. 4 до т. 9 (вкл.), които представляват сбор
от просрочени задължения в общ размер на 6739.97 лева, да бъдат преоформени
чрез натрупването им към редовната главница по чл. 1, ал. 1, т. 1 от
допълнителното споразумение, като кредитополучателите „упълномощават и оправомощават
банката“ да извърши служебно всички необходими действия по преоформяне на
задълженията по реда на предходното изречение.
С
нотариална покана от 04.09.2019 г.
(л. 78 и сл.), „Ю.Б.“ АД е уведомило
ответниците, че към 21.08.2019 г., „натрупаните просрочия“ по Договор за потребителски
кредит № HL 24853/16.07.2007 г. са в размер на 9 466.56
лева, поради непогасяване на 37 месечни погасителни вноски, считано от
25.07.2016 г., заявило е, че обявява предсрочна изискуемост на вземанията по
договора (и по останалите 2 договора, посочени в поканата) и че ще пристъпи към
принудително събиране на вземанията.
Нотариалната покана
е връчена на В.С.М. на 11.09.2019 г. – лично, като тя се е подписала,
че получава поканата и за Л.В.М., със задължение да му я предаде.
На 19.09.2019 г., „Ю.Б.“ АД е изпратило до Л.В.М. нова нотариална
покана (л. 82) с идентично съдържание (относно размера на дължимите суми и
съдържаща волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем).
Нотариалната покана е изпратена на адрес: гр. София, ж.к. „*******бл.
**********и разписката към нея съдържа отбелязване на връчителя, че този адрес
е посещаван от връчителя три пъти
(единият от който в почивен ден), по различно часово време, в продължение на
повече от един месец. За извършените действия по връчването, на 13.11.2019 г. е
съставен Констативен протокол (л. 80), в който подробно са описаните извършените
от връчителя действия и направените справки , както и че на 29.10.2019 г. е
залепено уведомление по реда на чл. 47 ГПК, че в указания срок, адресатът не се
е явил да получи книжата и след като е констатирано, че адресът на който е
залепено уведомлението съвпада с обявения постоянен и настоящ адрес, както и че
няма регистрирани трудови договори на името на адреса, е прието, че
нотариалната покана е редовно връчена, на основание чл. 47, ал. 5 ГПК.
По
делото е прието заключението по съдебно – счетоводната експертиза, което съдът
кредитира като обективно и компетентно.
Видно
от ССчЕ, възнаградителната лихва, която банката е прилагала по кредита, е била
променяна (Таблица 1), както следва: от 24.10.2007 г. е увеличена на 11,950, от 24.03.2008 г. е
увеличена на 12,200, от 24.06.2008 г. е увеличена на 12,700, от 24.07.2008 г. е
увеличена на 13,450, от 24.10.2008 г. е увеличена на 14,950, от 24.10.2012 г. е
увеличена на 14,700 до 22.12.2015 г., след което е намалявана.
Съгласно
първоначалния погасителен план по процесния кредит, за периода от 24.07.2007 г.
до 24.07.2027 г. – крайния срок според договора, дължимите месечни вноски за
възнаградителната лихва са в общ размер на 34130,41 лв. Съгласно актуалния
погасителен план по процесния кредит, за периода от 24.07.2007 г. до 24.11.2030
г. – крайния срок според допълнителното споразумение, дължимите месечни вноски
за възнаградителната лихва са в общ размер на 38203,99 лв. Разликата между дължимите месечни вноски е в
размер на 4 073,58 лв. повече дължими месечни вноски според
актуалния (прилагания) погасителен план. (38 203,99
лв. – 34 130,41 лв. = 4 073,99 лв.)
Видно от ССчЕ, в случай, че договореният
лихвен процент не е бил променен (т.е. при ГЛП 11.45 % за целия период), без да
се взема предвид допълнителното споразумение, и без да се взема предвид капитализацията
на лихвите по допълнителното споразумение, към 21.08.2019 г., реално платените суми
по процесния кредит са в общ размер на 24 260,14 лв. (колона 12 на приложение 1
към заключението), като погасени изцяло са 101 вноски за главница в общ размер на 4
038,70 лв., т.е. вноските с с падеж
до 24.01.2016 г. (колона 7 и колона 14 на приложение 1), изцяло погасени са
101 вноски и частично погасена 102-ра вноска за възнаградителна лихва в общ
размер на 19 660,82 лв. (колона 6 на приложение 1 към ССчЕ).
Считано от 24.02.2016 г. не са плащани изцяло дължимите месечни
вноски по процесния кредит (колона 6 и 7 от приложение 1).
Видно от ССчЕ, в случай,
че договореният лихвен процент не е бил променен (т.е. при ГЛП 11.45 % за целия
период), без да се взема предвид допълнителното споразумение, и без да се взема
предвид капитализацията на лихвите по допълнителното споразумение, дължимите
суми към 23.12.2019 г. са както следва:
-
Остатък
по редовна главница в общ размер на 14 661,92 лв., (колона 3 на Приложение
1 към ССчЕ);
-
Непогасена
просрочена главница в размер на 3 302,38 лв. (колона 14 на Приложение 1 към
ССчЕ), представляващи вноските за главница за периода от 24.01.2016 г. до
21.08.2019 г. (съобразно уточнението на ВЛ в о.с.з. на 14.02.2022 г.);
-
Непогасена
просрочена възнаградителна лихва в размер на 6 678,11 лв. (колона 6 на Приложение
1 към ССчЕ), като за периода от 24.12.2016 г. до 13.11.2019 г. е в размер на 5320.07 лева (сборът от сумите
от ред 113 (вкл.) до ред 147 (вкл.) на
колона 6 на Приложение 1 към ССчЕ);
-
Неплатени
годишни такси в общ размер на 193,71 лв. (колона 9 на приложение 1 към ССчЕ), а
за процесния период - от 28.12.2016 г. до
24.07.2019 г., таксата по чл. 4, т. 2 от договора е в
размер на 141.17 лева;
-
Неплатена
наказателна лихва в размер на 1 189,71 лв. (колона 20 на приложение 1 към ССчЕ),
като за периода от 24.12.2016 г. до 05.12.2019 г. е в размер на 1387.36 лева (сборът от сумите
от ред 113 (вкл.) до ред 148 (вкл.) на
колона 20 на Приложение 1 към ССчЕ);
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени осъдителни искове
по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за главниците, чл. 430,
ал. 2 ТЗ – за възнаградителната лихва по договор за банков кредит, и чл. 92 ЗЗД
– за неустойка (посочена като наказателна лихва).
Относно иска по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за
заплащане на сумата от 25 120.07
лева - главница по Договор за потребителски кредит № HL 24853/16.07.2007 г.:
Съгласно чл. 430 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и
срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я
върне след изтичане на срока. Следователно в тежест на ищеца е да докаже
възникване в полза на ищеца на вземането по главния дълг в резултат на сключен
договор за банков кредит с твърдяното от ищеца съдържание; предоставяне на паричната
сума на кредитополучателя по договора за банков кредит и настъпване на падежа
на задължението за връщане на вноските по кредита.
Установи
се по делото, че на 16.07.2007 г.,
страните са сключили Договор за потребителски кредит № HL 24853/16.07.2007 г., по силата на
който „Ю.Б.“ АД е предоставила на В.С.М. и Л.В.М. кредит в
размер на 22
003 лева, а ответниците са поели задължението да го погасят на 240
месечни анютетни вноски, всяка в размер на 233.89 лева.
Не
се спори по делото, че банката е изпълнила задължението си и кредитът е бил
усвоен. Това
се установява и от ССчЕ.
Неоснователни са възраженията на ответника М., че договорът не е бил
подписан от него. При сключване на Договор за потребителски кредит № HL
24853/16.07.2007 г., кредитополучателят Л.В.М. е бил представляван от другия
кредитополучател - В.С.М., с надлежно учредена представителна власт по силата
на нотариално заверено пълномощно от 07.06.2007 г. (л. 233), чиято автентичност
не е оспорена. Поради това и съдът приема, че между страните по делото е
възникнало валидно облигационно правоотношение, с източник процесния договор за
кредит от 16.07.2007 г.
Установи се, че
на 03.10.2007 г., ищецът е прехвърлил на „Б.Р.С.“ АД вземанията си по процесния
договор за кредит, а с договор за прехвърляне на вземания по договори за кредит
от 06.04.2009 г., „Б.Р.С.“АД е цедирало обратно на „Ю.Б.“ АД вземанията си процесния
договор.
С оглед на изложеното, съдът приема, че банката е
прехвърлила вземанията си по договора и впоследствие отново ги е
придобила. С уведомлението,
изхождащо от цедентите по двата договора за цесия, ответниците са били надлежно уведомени по реда
на чл. 99 ЗЗД за двата договора за цесия. В тази връзка възраженията на
ответника са неоснователни. Така или иначе, изявленията на цедентите са връчени
на ответниците ведно с исковата молба. Дори и
да се приеме, че договорите за цесия не са породили действия по някаква
причина (в каквато връзка са възраженията на ответника М.), ищецът отново би
бил процесуално легитимиран по предявените искове, поради което и този въпрос
не е решаващ за изхода на спора.
Основните въпроси, които следва да се разгледат по делото (отговорите на
които предопределят изхода му) са: налице ли е „капитализиране“ на лихви, увеличавала
ли е банката едностранно дължимата от ответниците възнаградителна лихва
(евентуално и такси), настъпила ли е предсрочна изискуемост на вземанията по процесния
договор за кредит, и ако е настъпила – кога, който въпрос е решаващ и с оглед
релевираното от ответника възражение за погасяване на процесните вземания
поради изтичане на предвидения в закона давностен срок.
На първо място, следва да се прецени какъв е бил размера на дължимата от
ответниците главница, тъй се твърди, а и видно от допълнителни споразумения към
процесния договор е налице „капитализиране“
на лихви.
Олихвяването
на изтекли лихви (анатоцизъм) е подчинено на специален правен режим, като съгласно
чл. 10, ал. 3 ЗЗД става съобразно наредбите на Българската народна банка, т.е.
е допустимо само доколкото законът изрично го допуска (чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, чл. 294, ал. 2 ТЗ и чл. 507 ТЗ)
и по ред и условия, определени в нормативен акт. Такава наредба досега в
областта на гражданското право няма обнародвана, поради което и е налице
забрана за анатоцизъм.
Институтът на
капитализация на лихвите е уреден последователно в няколко наредби на БНБ,
действали в периода от 31.05.1993 г. до 11.04.2008 г. - Наредба № 9/31.05.1993 г. за класифициране на кредитите и
образуване на задължителните специални резерви (законови провизии) от банките, Наредба № 9/15.07.1997 г. за оценка на
рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за покриване на риска
от загуби, Наредба № 9/19.12.2002 г. за оценка и класификация на
рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от
обезценка (обн. ДВ, бр. 2/07.01.2003
г.; отм., бр. 38/11.04.2008 г., в сила от 11.04.2008 г.), Наредба №
9/03.04.2008 г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на
банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн. ДВ, бр.
38/11.04.2008 г., отм. ДВ, бр. 40/13.05.2014 г.).
С
разпоредбите съответно на чл. 15, чл. 17 и чл. 16 от първите три от посочените
наредби, в периода от 31.05.1993 г. до 11.04.2008 г., капитализиране на лихвите
е било разрешено при спазване на нормативно установените изисквания. Според § 1, т. 5 от ДР на Наредба №
9/15.07.1997 г., „Капитализиране“ е увеличаването на
неизискуемата главница за сметка на прибавянето към нея на дължими, но непросрочени лихви. Съгласно чл. 16 от Наредба
№ 9/15.07.1997 г., банките не могат да начисляват лихви върху лихви, освен в
случаите на капитализиране на лихвите по реда на чл. 17. Разпоредбите на чл. 17, ал. 1 от наредбата
предвиждат, че банките могат да договарят със своите клиенти капитализиране на лихвите само ако са
изпълнени едновременно следните условия: 1. длъжникът е в състояние да плати
своите задължения за сметка на постъпленията от дейността си; 2. възможността
за капитализирането е предвидена в първоначалния договор и се основава на
планиран временен недостиг на парични средства на длъжника; 3. изплащането на
цялото задължение, включително капитализираните лихви, се основава на планирано
и разумно преценено бъдещо събитие; 4. общата експозиция, включително
капитализираните лихви, е обезпечена; 5. не съществува непосредствен риск от
загуба по експозицията, включително за капитализираните лихви.
Изрично в ал. 2
на чл. 17 от наредбата е предвидено, че банките не могат да капитализират
просрочени лихви. Напълно идентична е ал. 2 на чл. 16 от Наредба № 9/19.12.2002 г.
В периода от
11.04.2008 г. до настоящия момент капитализацията на лихвата не е уредена
нормативно в подзаконови актове, издавани от БНБ, поради което по аргумент от
чл. 10, ал. 3 ЗЗД е забранена.
Отделно от това, дори и в периода, в който капитализацията е била нормативно
уредена възможност, тя е била забранена за просрочените лихви, какъвто е
процесния случай. Поради това съдът приема, че уговорките за капитализиране на
лихвата, постигнати с двете допълнителни споразумения към процесния договор,
доколкото представляват уговорка за анатоцизъм, противоречат на закона и са нищожни. Ето защо, при преценка на дължимата и непогасена главница, не следва
да се вземат предвид „капитализираните“ лихви, присъединени към главницата.
Установи
се и че банката е увеличавала едностранно
лихвения процент (видно от заключението по ССчЕ). Преценката на размера на
дължимото от страна на ответниците налага съдът
да съобрази действителността на
тези клаузи от процесния договор за кредит, даващи възможност на банката
едностранно да увеличава лихвения процент.
В
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 23/07.07.2016 д. по т. д. №
3686/2014г. на ВКС, ТК, І ТО, решение №
232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО и др., съобразявайки
и задължителната практика на СЕС (решенията по дело С-40/08, дело С-137/08,
дело С-168/05, С-240/98, дело С-243/08, дело С-244/98, дело С-397/11, дело С-415/11, дело С-472/11 дело С-618/10, С-618/10, дело С-243/08, дело С-472/11, дело
С-397/11), е прието, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически
и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност
на клауза/и в потребителски договор и когато ги констатира, съдът е длъжен,
с оглед принципа за състезателност, да уведоми страните, че ще се произнесе по
неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят
становище и да ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния
характер на клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се
противопостави на това.
В
случая, ответникът М. изрично е възразил, че клаузите, даващи възможност на
банката едностранно да променя възнаградителната лихва, са нищожни, тъй като са
неравноправни, поради което и съдът дължи произнасяне по този въпрос.
В
тази връзка, на първо място следва да се изследва кои са приложимите законови
разпоредби към процесния договор за кредит.
Същият
е потребителски договор – страните по него са потребител по смисъла на § 13, т.
1 от Закона за защита на потребителите (обн., ДВ, бр. 99 от
09.12.2005 г.,)
- ищецът е търговска банка – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, а ответниците
са физически лица.
По
отношение на банковите кредити, отпускани на потребители, в българската правна
система съществува и специален Закон за потребителския кредит, в сила от 01.10.200 6г. (отм. ДВ, бр.
18/05.03.2010 г.), който се прилага като закон, уреждащ правоотношението към
датата на възникването му. ЗПКр. – чл.
3, ал. 3, т. 5 и чл. 3, ал. 5, т. 1, изрично изключват договори на стойност над
40 000 лева, и които са обезпечени с ипотека - какъвто е и процесният
договор (с изключение на чл. 15), поради което разпоредбите на ЗПКр (отм.) са
неприложими.
От 01.01.2017 г. е в сила Закона за кредитите за
недвижими имоти на потребители (обн., ДВ, бр. 59/29.07.2016
г., § 4 от който, обаче, предвижда, че
законът не се прилага за
договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на
влизането му в сила, с изключение на чл. 41
(касаещ предсрочно погасяване на задълженията по кредита).
Поради
изложеното, към процесния договор ще се прилагат само правилата за
неравноправните клаузи по ЗЗП (чл. 143 и сл.), в сила от 10.06.2006 г., и
изрично предвидените изключения в ЗПК.
При
така приетия за приложим към процесния договор закон, настоящият съдебен състав
следва да разгледа основанията за недействителност на посочените по-горе договорни
клаузи.
Вярно
е, че чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ предвижда възможност банката да уговори промяна
на лихвения процент по даден кредит. Тази възможност е икономически обоснована
и законодателно рационална – банковите кредити обикновено имат дълъг срок на
погасяване и естествените инфлационни процеси могат в дългосрочен план да
направят така, че банката да бъде поставена в силно неизгодно положение, ако е
уговорена фиксирана лихва. Така възможността за едностранно изменение на
лихвения процент от страна на банката е уредена в обществен интерес – с цел
гарантиране на банковата система и на правата на вложителите в нея, които биха
пострадали сериозно при завишен размер на рисковите кредити, който би довел до
системен риск и несъстоятелност на банки.
Но
тази законодателна дадена възможност на банките търпи ограничения, за да се
запази справедливостта в оборота – най-важната цел на частното право: на първо
място това е изискването за изрично и изчерпателно информиране на потребителя
за механизма, по който се изчислява изменената лихва (арг. от чл. 58, ал. 2
ЗКИ). Така е невъзможно договорът да препраща към дискрецията на орган на
банката, която би се проявила към бъдещ момент или да използва многозначни
термини при определяне на начина за погасяване на един кредит. Задължително е
освен това тези клаузи да са справедливи – да не поставят потребителя в
неравноправно положение (чл. 143 и сл. ЗЗП), а също така е валидно и
общоприложимото правило за забрана за противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал.
1 ЗЗД).
По
отношение на приложимостта на чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП към
процесните клаузи следва да се има предвид, че са изпълнени условията за
прилагане на института на неравноправните клаузи.
В тежест на ищеца по настоящото дело е било да
докаже, че посочените разпоредби от договора са били уговорени индивидуално (т.е. не са били предоставена от банката на ответниците
в този вид, а относно съдържанието им са протекли преговори и клаузите са
формулирани чрез взаимно изявяване на воля от двете страни) – арг. от
чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В тази връзка доказателства не са представени.
Не е приложимо и изключението, че не се прилагат
правилата за неравноправните клаузи при определяне основния предмет на
договора. Договорът за банков кредит е особен вид договор за заем. Характерната
престация по него е за заемополучателя и се изразява в заместване на
предоставените му заместими вещи с други от същия вид, количество и качество.
Поради това следва да се приеме, че основното съдържание на договора за банков
кредит от гледна точка на заемополучателя е задължението му да върне на банката
предоставените му пари. Задължението за лихва се явява допълнително, а начинът
на изчисляване на нефиксирана лихва със сигурност не може да се приеме за
основно съдържание на договора на банков кредит.
При тези констатации настоящият съдебен състав
следва да разгледа действителността на оспорените клаузи, отчитайки посочените
по-горе три изисквания за ограничаване на дискрецията на банките при
едностранното изменение на лихвения процент.
Разпоредбите на чл. 3, ал. 5 от процесния договор
предвиждат, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените за него
стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя
за новия размер на БЛП за лева и датата, от която той е в сила чрез обявяването
им на видно място в банковите салони. Договорените в договора надбавки не се променят. Съгласно
чл. 6, ал. 3 от договора, в случай, че
по време на действието на договора,
банката промени БЛП за жилищни кредити в лева, размерът на погасителните
вноски, определени в ал. 1 се променя автоматично, в съответствие с промяната,
за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменяемо
и безусловно съгласие. С чл. 12, ал. 1 страните са се съгласили, че банката
запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за
условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при оперциите си.
Измененията в Тарифата и/или влизат в сила от деня на приемането им от
компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора.
При
тълкуване на Директива 93/13/ЕИО, чиито
разпоредби ЗЗП въвежда в българското законодателство, Съдът на ЕС приема, че
критериите за промяна на лихвения процент следва да са достатъчно конкретни, за
да може един информиран потребител да предвиди въз основа на ясни и разбираеми
критерии произтичащите за него икономически последици (така дело Matei,
C-143/13, т. 74 и Kбsler, C-282/14, т. 73 и др.).
С
решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г.о. на ВКС е даден
отговор на въпроса за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 3 ЗЗП
спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на
възнаградителната лихва. Според ВКС, при систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва
извод, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за
увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните
кумулативни условия: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени
лихвата, трябва изрично да са уговорени в договора или в общите условия; 2/
тези обстоятелства следва да обективни, т.е. да не зависят от волята на
кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или ОУ, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата; 4/ при
настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и
понижаване на първоначално уговорената лихва-ако е предвидена възможност само
за повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело №
240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., методът на изчисляване на съответния лихвен
процент трябва да съдържа ясна и
конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни
индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков
кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите
съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да
е налице конкретна формула за
определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на
този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително
достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може
едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и
когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни
вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита
за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.
143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
В
настоящия случай, банката е увеличавала ГЛП за възнаградителна лихва по
процесния кредит на база увеличения на Базовия лихвен процент за кредити в лева
на банката, които увеличения са извършени на основание Решения на Комитета по
управление активите и пасивите на банката.
Не
е ясно, обаче, с кои фактори е била обвързана промяната на цената на услугата. В договора
(приложимите към сключването му ОУ не са представени) липсва посочване на обективните фактори, както условия, при които
банката може да извърши промяната, респ. не е посочен никакъв алгоритъм и
правила, по които базовият лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства
и правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с
изменението на стойностите на факторите, които са посочени като основание за
промяната (в този смисъл е и решение № 299/15.02.2019 г. по т.д. № 2023/2017 г.
по описа на ВКС, ІІ ТО, както и цитираните в него решение, постановени по реда
на чл. 290 ГПК).
Това
създава възможност банката да определи
абсолютно произволно по какъв начин ще изчисли лихвен процент и така
едностранно да определи съдържанието на договора. Такава клауза за определяне
на лихвата по банков кредит е неравноправна: тя отговаря на всички посочени
изисквания на ЗЗП – тя е във вреда на потребителя (дава право на едностранно
изменение на договора от страна на банката), не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до неравновесие
във вреда на потребителя (поставя престациите на страните в зависимост от волята
на една от тях).
По
този начин, икономически по-силната страна в правоотношението, е променила
размера на насрещната парична престация за използване на заетия финансов ресурс
и по този начин да прехвърли изцяло или отчасти стопанския риск от търговската
си дейност на потребителя на предоставяната услуга.
Видно от ССчЕ, в случай,
че договореният лихвен процент не е бил променен и не е извършвана
капитализация, общият
размер на изчислените месечни вноски, включващи главница, възнаградителна лихва
и годишна такса за управление, би бил значително по-малък от начисления.
Следователно, посочените клаузи са уговорени в ущърб на потребителя – „в негова
вреда“ по смисъла на ЗЗП. Това води до значително неравновесие между
правата на търговеца и потребителя и затова тези уговорки противоречат на
правилата на добросъвестността, поради което същите несъмнено са неравноправни
и следователно – нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Потребителят (потребителите) следва
предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да промени цената на услугата, за да може на свой ред да реагира по
най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/2011).
Поради
изложеното, съдът приема, че посочените
клаузи от договора са неравноправна и
следователно нищожни.
Относно
размера на лихвата, страните по договора
са били обвързани с първоначално
уговорените условия по договора – ГЛП 11.45 % (БЛП в размер на 7 % плюс договорна
надбавка от 4,45 пункта).
Допълнителното
споразумение от 21.12.2015 г. към договора
съдържа установителна част за размера на дълга, но така
както той е определен от кредитора според нищожните договорни клаузи.
Посочените „нови размери” на лихвата са определените едностранно от банката
лихвени проценти въз основа на неравноправните клаузи в първоначалния договор.
Сключването на споразуменията е резултат на извънсъдебен спор за размера на
дълга и редовното му погасяване, поради което и същите имат характер на
спогодба. С подписването на споразуменията се цели задълженията, формирани по
неравноправните клаузи на първоначалния договор, да се приемат от
кредитополучателите и същите да се считат за индивидуално уговорено.
С решение №
146/01.11.2017 г. по т.д. № 2615/2016 г. по описа на ВКС, І ТО е допусна
касационно обжалване по въпроса: „Нищожно ли е допълнително
споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя
са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор?“. С решението е даден следния отговор на поставения въпрос:
„Допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет
предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са
определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е
нищожно на основание чл. 366 ЗЗД“. След като размерът на
задължението е определен на база на нищожната договорна клауза, независимо от
приемането му от кредитополучателите, то споразумението представлява спогодба
по непозволен договор, която е нищожна съгласно чл. 366 ЗЗД. В
решението е посочено още, че нищожността на споразумението има за
последица прилагане в отношенията между страните на първоначалния договор,
който може да бъде изпълняван без неравноправните клаузи за едностранно
изменение на възнаградителната лихва. Първоначалният договор има действие между
страните както относно размера на възнаградителната лихва, така и в частта за
падежите на отделните погасителни вноски.
Следователно
страните са били обвързани само с първоначално определената лихва по
кредита в чл. 3, ал. 1 от договора, предвиждащ БЛП към датата на сключване на договора, чиито
размер е точно и ясно посочен: 11.45 %. Тази част от клаузата не е
неравноправна, тъй като е формулирана изрично, ясно и не подлежи на промяна.
Съгласно чл. 18, ал. 1 от
договора, при непогасяването на която и да е вноска от договора, както и при
неизпълнение от кредитополучателя на което и да е задължение по договора,
банката може да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем.
Съгласно чл. 18, ал. 2 от договора, при неизпълнение на три последователни
вноски, изцяло или частично, целият остатък по кредита се превръща в предсрочно
и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска. Изискуемостта
настъпва без да е необходимо каквото и да е волеизявление на страните.
Предсрочната
изискуемост е форма на изменение на договора, което настъпва с волеизявлението
само на една от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт
на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост, обаче, предполага
изявлението на кредитора, че ще счита целият кредит или непогасен остатък от
него за предсрочно изискуем, което включва вноските с ненастъпил падеж, които
не са изискуеми към момента на изявлението. Понеже правото да се направи
вземането за целия кредит в предсрочно изискуемо е потестативно и с
упражняването му едната страна само едностранно внася промяна в съдържанието на
възникналото облигационно правоотношение, то за да настъпят последиците от
упражняването на това право е нужно изявлението да е достигнало до насрещната
странa.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т. 18 от ТР № 4 от 18.04.2014г., постигнатата
в договора за кредит предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой
вноски или при други обстоятелства, кредитът става предсрочно изискуем, без да
се уведомява длъжника, т.е. т.нар. уговорка за автоматична предсрочна
изискуемост, какъвто характер има и клаузата на чл. 18 от договора към
процесния договор, не поражда действие, ако банката изрично не е
заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което
волеизявление следва и да е достигнало до кредитополучателя. Следователно
предсрочната изискуемост, във всички случаи, включително и при уговорена
автоматична такава, настъпва от момента
на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, че ще счита
целия кредит или непогасения остатък от него за предсрочно изискуем, ако към
този момент са настъпили и обективните факти, които страните по общо съгласие
са уговорили, че ще обуславят възникването на правото на банката да обяви
кредита за изискуем преди изтичане на уговорения срок.
Доводите
и възражения, в тази връзка, са неоснователни.
В решение № 6/04.04.2019 г. по т.д. №
917/2018 г. по описа на ВКС, І ТО е прието, че предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й, в който смисъл е и трайната
практика на ВКС (Решение № 139 от
05.11.2014 год. по т.д.№ 57/2012 год. на І т.о. на ВКС, Решение № 114 от
07.09.2016 год. по т.д.№ 362/2015 год. на II т.о. на ВКС и Решение № 198 от 18.01.2019
год. по т.д.№ 193/2018 год. на І т.о.). Волеизявлението може да е обективирано
не само в нарочно писмо/уведомление, нотариална покана или в исковата молба. В
решението е посочочено още, че съдебната практика е последователна досежно
липсата на строги изисквания към документа в който обявяването по чл.60 ал.2
ЗКИ се съдържа т.е. дали уведомлението до длъжника изхожда пряко от
банката-кредитор или то е възпроизведено от трето лице. Съдът е приел, че в
случай, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, но уведомлението на
банката не е достигнало до длъжника, няма пречка уведомяването да настъпи, ако
в друг, връчен на длъжника документ обявяването по чл.60 ал.2 ЗКИ е
възпроизведено. Този документ може да бъде преписът от исковата молба, но
възможността не се изчерпва с него.
В
настоящия случай, ищецът твърди, че поради неплащане на погасителната вноска,
банката е упражнила правото си да обяви кредита за изцяло и предсрочно
изискуем.
Както беше посочено, на 04.09.2019 г., „Ю.Б.“ АД е изпратило до ответниците нотариална покана,
обективиращи волеизявлението му, че обявява вземанията по процесния договор за
предсрочно изискуеми. Нотариалната покана
е връчена на В.С.М. на 11.09.2019 г. – лично, като тя се е
подписала, че получава поканата и за Л.В.М., със задължение да му я предаде. На 19.09.2019 г., „Ю.Б.“ АД е изпратило до Л.В.М. нова нотариална
покана (л. 82) с идентично съдържание. Както беше посочено, нотариалната покана
е изпратена на адрес: гр. София, ж.к. „*******бл. **********и разписката
към нея съдържа отбелязване на връчителя, че този адрес е посещаван от
връчителя три пъти (единият от който в
почивен ден), по различно часово време, в продължение на повече от един месец.
За извършените действия по връчването, на 13.11.2019 г. е съставен Констативен
протокол (л. 80), в който подробно са описаните извършените от връчителя
действия и направените справки, както и че на 29.10.2019 г. е залепено
уведомление по реда на чл. 47 ГПК, че в указания срок, адресатът не се е явил
да получи книжата и след като е констатирано, че адресът на който е залепено
уведомлението съвпада с обявения постоянен и настоящ адрес, както и че няма
регистрирани трудови договори на името на адреса, е прието, че нотариалната
покана е редовно връчена, на основание чл. 47, ал. 5 ГПК – на 13.11.2019 г.
Връчването
на книжа се извършва по реда на чл. 37-58 ГПК. Съгласно посочената уредба,
съобщението се връчва на адреса, който е посочен по делото (чл. 38, изр. 1 ГПК). В случая това е адресът в гр. София, ж.к. „*******бл. *******, който
кредитополучателят е имал към датата на сключването на договора и който е вписан в същия. Съгласно чл.
38, изр. 2 ГПК, когато адресатът не е намерен на посочения адрес, съобщението
се връчва на настоящия му адрес, а при липса на такъв - на постоянния. От
служебно извършената от нотариуса справка в НБД „Население“, е било установено, че този адрес съвпада с
обявения постоянния си и настоящ адрес и след като е спазена процедурата по чл.
47 ГПК е залепено уведомление.
Отделно
от това, с договора за кредит страните са уговорили, че следва да се уведомят
при промяна на адреса, а при неизпълнение съобщенията достигнали посочения в
договора адрес се смятали получени.
В
решение №148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о. е прието, че
при оспорване на удостовереното връчване на документа, преценката за
редовността на връчването се извършва от съда след обсъждане на въведените
конкретни възражения и при тълкуване на договорните клаузи. Посочено е още, че
при тълкуването на договора по правилата на чл. 20 ЗЗД би следвало да се
съобрази, че конкретната уговорка относно връчване на кореспонденция цели
ефективно упражняване на правата на страната, която изпраща съобщение, като
препятства евентуално недобросъвестно поведение на получаващата страна. Същевременно изпращането на съобщение,
не следва да ограничава правата на получаващата страна, поставяйки я в позиция,
включително и при полагане на дължимата грижа, тя да не е в състояние да получи
изявлението на своя съдоговорител. Затова е допустимо в договора между
страните да са уредени способи за връчване на кореспонденция между страните,
както и да се предвиди, че изявлението от едната страна ще се счита за
достигнало до другата, без фактически същото да е получено. Такава клауза, която фингира недоставено или само изпратено
съобщение като получено, би била в съответствие с принципите на добросъвестно
упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки
и/или фактически констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена
дължимата грижа, както и че според договора опитът за предаване на съобщението
/на адреса или на адресат/ се приравнява на фактическото му получаване.
Още
повече, че в случаите, в които в договор между страните е посочен адрес за
кореспонденция, който съвпада с настоящия или постоянен адрес на страната, при
поето задължение от същата страна да уведоми писмено насрещната страна за
промяна в адреса, връчването на посочения адрес по реда на чл.47 ГПК на
нотариална покана следва да се счита редовно, като за лицето, изпращащо
поканата не съществува задължение за посочване на друг адрес, както и за
нотариуса не съществува задължение да издирва друг адрес /освен настоящ или
постоянен/ по месторабота или местослужене или осъществяване на търговска
дейност. Горния извод се налага и от обстоятелството, че към настоящия момент
разпоредбите на ДОПК /чл.74/ и ЗННД не дават възможност нотариуса да извършва
подобни справки относно данъчен или осигурителен статус (решение №
71/28.04.2022 г. по гр.д.№ 2681/2021 г. на ВКС, ІV ГО)
В
случая, според чл. 26 от договора, всички уведомления и изявления във връзка с
договора трябва да бъдат направени в писмена форма и „ще се считат получени,
ако по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата с обратна
разписка, или с препоръчана поща, или с телеграма, достигнат до адресите на
страните, посочени в началото на договора“. В изречение второ е предвидено, че
ако някоя от страните промени адреса си, посочен в началото на договора, тя е
длъжна да уведоми писмено другата страна, като посочи новия си адрес, а до
получаването на такова уведомление всички съобщения, достигнали до стария
адрес, ще се считат за получени.
Тълкуването
на договорната клауза по правилата на чл. 20 ЗЗД налага извода, че страните са
определили способи за връчване на кореспонденция, както и задължение за всяка
от страните да съобщава на другата страна при настъпила промяна на адреса,
посочен в договора. Посочената разпоредба предвижда, че когато длъжникът е
променил адреса си и не е уведомил за това кредитора, последният ще е положил
дължимата грижа ако е изпратил съобщението до известния му адрес. Поради това
изявлението, което е достигнало до този адрес, следва да се смята получено от
кредитополучателя, в случай че последният е променил адреса си и не е уведомил
своя кредитор за това.
Следователно налице е субективната
предпоставка за обявяване на вземанията по кредита за предсрочно изискуем –
изявление до кредитора, което да е достигнало до кредитополучателите:
Налице е била и обективната предпоставка за
обявяване на вземанията по кредита за предсрочно изискуем: видно от ССчЕ, погасени изцяло са 101 вноски за главница в общ
размер на 4 038,70 лв., т.е. вноските с
с падеж до 24.01.2016 г. (колона 7 и колона 14 на приложение 1), изцяло
погасени са 101 вноски и частично погасена 102-ра вноска за възнаградителна
лихва в общ размер на 19 660,82 лв. (колона 6 на приложение 1 към ССчЕ).
Считано от 24.02.2016 г. не са плащани изцяло дължимите месечни
вноски по процесния кредит (колона 6 и 7 от приложение 1).
С получаване на изявлението на кредитора и от втория ответник – на 13.11.2019 г., кредитът е станал предсрочно изискуем и
кредитополучателите са изгубили предимството на уговореното разсрочено плащане.
Възраженията
в тази връзка са неоснователни.
Видно от ССчЕ, в случай, че договореният
лихвен процент не е бил променен (т.е. при ГЛП 11.45 % за целия период), без да
се взема предвид допълнителното споразумение, и без да се взема предвид
капитализацията на лихвите по допълнителното споразумение, към 21.08.2019
г., реално платените суми по процесния кредит са в общ размер на 24 260,14 лв.
(колона 12 на приложение 1 към заключението), като погасени изцяло са 101
вноски за главница в общ размер на 4 038,70 лв., т.е. вноските с с падеж до 24.01.2016 г. (колона 7 и колона 14 на
приложение 1). Считано от 24.02.2016 г.
не са плащани изцяло дължимите
месечни вноски по процесния кредит (колона 6 и 7 от приложение
1). Следователно, дължимата сума за
главница е в размер на 17 964.30
лв. (22 003 лв. - 4 038,70 лв.). Това е видно и от ССчЕ, в което е
посочено, че в случай, че договореният лихвен процент не е бил променен (т.е.
при ГЛП 11.45 % за целия период), без да се взема предвид допълнителното
споразумение, и без да се взема предвид капитализацията на лихвите по
допълнителното споразумение, дължимите суми за главница са както следва: Остатък по редовна главница в общ
размер на 14 661,92 лв., (колона 3 на приложение 1 към ССчЕ) и Непогасена
просрочена главница в размер на 3 302,38 лв. (колона 14 на приложение 1 към
ССчЕ), представляващи вноските за главница за периода от 24.01.2016 г. до
21.08.2019 г. (съобразно уточнението на ВЛ в о.с.з. на 14.02.2022 г.), или общо
в размер на 17 964.30 лв.
(14 661,92 лв. + 3 302,38 лв). Следователно, искът е основателен и доказан
за този размер, за който следва да се уважи, а за разликата до пълния предявен
размер, искът следва да се отхвърли.
Сумата
е дължима ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба
на 20.12.2019 г. (по пощата) до окончателното плащане.
Относно
иска по чл.
430, ал. 2 ТЗ за заплащане на сумата от 4 231.61
лева – частичен иск от 4 897.39 лева - възнаградителна
лихва по чл. 3, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № HL 24853/16.07.2007 г., за периода от 24.12.2016 г. до
13.11.2019 г. (с оглед направеното уточнение, л. 102),
По изложените
по-горе съображения и предвид приетата нищожност клаузата на чл. 3, ал. 5 от
договора, страните са били обвързани от първоначално договорените условия по
договора досежно размера на лихвата, която е дължима до 13.11.2019 г. (когато е настъпила
предсрочната изискуемост и след която дата възнаградителна лихва не се дължи).
Видно от ССчЕ, в случай, че договореният
лихвен процент не е бил променен (т.е. при ГЛП 11.45 % за целия период), без да
се взема предвид допълнителното споразумение, и без да се взема предвид
капитализацията на лихвите по допълнителното споразумение, към 21.08.2019
г., реално платените суми по процесния кредит са в общ размер на 24 260,14 лв.
(колона 12 на приложение 1 към заключението), като изцяло погасени са 101
вноски и частично погасена 102-ра вноска за възнаградителна лихва в общ размер
на 19 660,82 лв. (колона 6 на приложение 1 към ССчЕ). Считано от 24.02.2016 г. не са плащани изцяло дължимите месечни вноски
по процесния кредит (колона 6 и 7 от приложение 1). Непогасена
просрочена възнаградителна лихва, към 23.12.2019 г. е в размер на 6 678,11 лв.
(колона 6 на Приложение 1 към ССчЕ), като за процесния период - от 24.12.2016 г. до 13.11.2019
г. е в размер на 5320.07 лева (сборът от сумите
от ред 113 (вкл.) до ред 147 (вкл.) на
колона 6 на Приложение 1 към ССчЕ).
Следователно,
предявеният частичен иск е основателен и следва да се уважи изцяло.
Относно иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 1 264.76
лева – частичен иск от 1 276.79 лева
– наказателна лихва по чл. 3, ал. 3 от Договор за
потребителски кредит № HL 24853/16.07.2007 г., за периода от 24.12.2016 г. до 05.12.2019 г.:
Неустойката
е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна
сделка да престира определена (глобално или в процент) парична сума, като
обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да
е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне вземането
е необходимо да са осъществени предпоставките: 1/ наличие на валидно главно
задължение, 2/ договорено акцесорно задължение за неустойка, което е
действително и 3/ неизпълнение на главното задължение.
Първата
и последната предпоставки са установени при разглеждането на иска по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1-во ЗЗД. На следващо място се установи, че в процесния договор е включена
клауза за неустойка – чл. 3, ал. 3, предвиждаща, че при просрочие върху лихвата
се начислява „наказателна надбавка“ от 10 пункта.
За
да възникне правото на неустойка, обаче, уговорката за дължимостта ѝ не
трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите
нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за
справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения.
Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка
нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр.1 и пр.3 ЗЗД
и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка. Поради
това, действителността клаузата за
неустойка, следва да бъде преценена от служебно от съда независимо дали
страните са се позовали на нищожността й (в този смисъл са: решение №
247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г., на ВКС, ІІ ТО, решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014
г., на ВКС, І ТО, и решение №
232/05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ІІ ТО).
С
т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС са изяснени предпоставките, при които уговорената в договор неустойка е
нищожна поради накърняване на добрите нрави. Според дадените с решението
указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите
нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора,
като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В
изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на уговорената
клауза за неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че
същата не противоречи на закона, нито на добрите нрави, тъй като уговореният
размер не нарушава принципа на справедливост. Съгласно т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката
не е нищожна при липса на уговорен краен предел за начисляването ѝ.
Уговорената надбавка следва да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението,
както и да изпълни наказателната функция на неустойката. В Решение № 228 от
21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г. на ВКС, ІІ ТО е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна
функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира
неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора.
С
оглед на изложеното, съдът намира, че клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора не е
нищожна.
Ищецът
претендира наказателна лихва за периода от 24.12.2016 г. до 05.12.2019 г., чиито размер,
видно от ССчЕ е 1387.36 лева (сборът от сумите от ред 113 (вкл.) до
ред 148 (вкл.) на колона 20 на
Приложение 1 към ССчЕ). Искът е основателен и следва да се уважи за предявение
размер.
Относно
иска по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 пр. 1-во ЗЗД за заплащане на
сумата от 272.31 лева – частичен иск от
435,67
лева – такси по договора, за периода от 28.12.2016 г. до 24.07.2019 г.:
Съгласно чл. 4, т. 2 от процесния договор, кредитополучателят заплаща на
банката, в началото на всяка следваща година, годишна такса за управление в
размер на 0.3 % върху размера на непогасената главница.
За процесния период - от 28.12.2016 г. до
24.07.2019 г., таксата по чл. 4, т. 2 от договора е в
размер на 141.17 лева (ред 120
до ред 144 на колона 9 на Приложение № 1 към ССчЕ), до който размер искът е
основателен и следва да се отхвърли за разликата до пълния предявен размер, тъй
като разликата не се установява да е дължима.
Възраженията на ответника М. са неоснователни.
На
първо място, не е вярно, че процесният договор за кредит, нотариалният акт от
16.07.2007 г. за учредяване на договорна ипотека и Допълнителното споразумение
от 21.12.2015 г., не пораждат действие спрямо Л.М., тъй като са сключени от
негово име, но без представителна власт. Видно от представеното по делото
пълномощно с нотариална заверка на подписа от 07.06.2007 г. (л. 233), чиято автентичност
не е оспорена, Л.В.М. надлежно е учредил представителна власт в полза на В.С.М..
Не
е вярно и че представеният Анекс от 07.06.2011 г. (който е подписан лично от Л.В.М.)
е към друг договор – в него изрично е посочено, че е към Договор за потребителски
кредит № HL 24853/16.07.2007 г.
Както
беше посочено, в процесния договор изрично е посочен точният размер на
отделните месечни вноски, както и падежът им. Поради това, без значение е дали
представенията Погасителен план е подписан от ответника, още повече, че същият
е към допълнителното споразумение, което е нищожно по изложените по-горе
съображения.
Сумата по договора е преведена по посочената в договора банкова сметка, ***,
поради което и без значение за изхода на спора по настоящото дело е кой от
двамата ответници се е разпореждал с нея (това евентуално би имало значение за
отношенията помежду им).
Съображения относно възраженията за действието на договорите за цесия, датата
на настъпване на предсрочната изискуемост и редовността на връчването на
уведомлението по реда на чл. 47 ГПК са
изложени по горе. Доколкото нито се твърди, че е налице изпълнение (от някой от
ответниците) на някой от цесионерите, нито са представени доказателства в тази
връзка, без значение е възражението, че ответникът не е занел на кой кредитор
трябва да изпълни.
Неоснователно
е и възражението за погасяване на вземанията, поради изтичане на предвидения в
закона давностен срок.
Съгласно чл. 114 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо, като според ал. 2 на същата разпоредба, ако е уговорено, че
вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало.
В
случая не е приложима нормата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, тъй като вноските по
договор за кредит не са периодични плащания. Периодичните плащания по смисъла
на посочената разпоредба представляват самостоятелно обособени, еднородни
престации, независими една от друга, и произтичащи от общ юридически факт.
Поради това всяко от тези плащания е независимо и самостоятелно от останалите
еднородни задължения.
При
договора за заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането
на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не
превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на
погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от
страна на длъжника на части. Т.е. в случая е налице предварително разсрочване
на изпълнението на едно задължение - задължение за връщане на кредита, ведно с
уговорените лихви. Това становище е последователно застъпено в решения,
постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК:
решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV г.о., ГК, решение № 540 от 20.12.2011 г. по гр. д. №
110/2011 г. на ВКС, IV ГО, решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
523/2011 г., ІІІ г.о., ГК и др., в които
е прието, че отделните погасителни вноски по предоставения заем не
превръщат договора в такъв за периодични платежи, а представляват частични
плащания по договора, по отношение на които приложим е общият петгодишен
давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Искът е предявен на 20.12.2019 г., към който
момент, приложимата петгодишна давност
от обявяване на вземанията по кредита за предсрочно изискуеми, не е
изтекла.
Относно разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата от 3331.50 лева от общо направените
разноски в размер на 4 383.55 лева (4 383.55 лева х 0.76), в т.ч.:
платена държавна такса – 1235.55 лева (л. 84), платено адвокатско
възнаграждение – 1748 лв. (л. 92), депозит за особен представител 800 лв. (л.
163), депозит за ССчЕ – 600 лева (л. 223).
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА В.С.М., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, и Л.В.М., с ЕГН: **********,
с обявен постоянен и настоящ адрес:***, да заплатят солидарно на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК:*********,
със седалище и адрес на управление:***,
-
на основание чл.
430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД,
сумата от 17 964.30 лв. – главница по Договор за потребителски
кредит № HL 24853/16.07.2007 г., включена в непогасените месечни анюитетните вноски, както и
предсрочно изискуемата част от непадежиралите вноски до края на срока на
договора, ведно
със законната лихва, считано от 20.12.2019 г. до окончателното плащане,
-
на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ, сумата от 4 231.61
лева – частичен иск от 4 897.39 лева - възнаградителна
лихва по чл. 3, ал. 1 от Договор
за потребителски кредит № HL 24853/16.07.2007 г., за периода от 24.12.2016 г. до
13.11.2019 г.,
-
на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД,
сумата от 1 264.76 лева – частичен иск от 1 276.79
лева – наказателна лихва по чл. 3, ал. 3 от Договор за потребителски кредит № HL 24853/16.07.2007 г., за периода от 24.12.2016 г. до 05.12.2019 г.,
-
на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79,
ал. 1 пр. 1-во ЗЗД, сумата от 141.17 лева - частичен иск от
435,67 лева – такси по договора, за периода от 28.12.2016 г. до
24.07.2019 г., както и
-
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 3331.50 лева – разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни,
-
иска по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за разликата над 17 964.30 лв. до пълния предявен
размер от 25 120.07 лв. - главница
по Договор за потребителски кредит № HL 24853/16.07.2007 г.,
и
-
иска по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за разликата над 141.17 лева до пълния предявен размер от 272.31 лева - частичен иск от
435,67 лева – такси по договора, за периода от 28.12.2016 г. до
24.07.2019 г.,
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: