Р Е Ш Е Н И Е №
гр.
София 22.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, първо гражданско отделение, І-6 състав
в публичното заседание на двадесет и шест март
през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
Председател: ПЕТЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Антоанета
Стефанова и в присъствието на
прокурора като
разгледа докладваното от
съдията Алексиева гр. дело № 4966 по описа на
съда за 2018 г.
и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба, подадена от „Б. Р.“ БВБА против Върховен административен съд, с
която предявява обективно, кумулативно съединени искове за заплащане на
обезщетение за претърпени имуществени вреди от неизпълнение на задължението на
националния съдия, натоварен с прилагането на Общностното право, в рамките на
своята компетентност да гарантира пълното действие на нормите на ПЕС, което
неизпълнение е довело до произнасяне на решение в противоречие с ПЕС и
практиката на СЕС, които искове са с правно основание чл.4, §3 от Договора за
Европейски съюз и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът претендира имуществени
вреди, причинени от противоправни действия на орган на съдебната власт. Твърди се,
че ищецът е дружество, учредено съгласно законодателството на Кралство Белгия и
има седалище в тази държава-членка. Поддържа се, че ищцовото дружество е било
регистрирано за ДДС цели в България в периода 27.06.2014 г.-07.02.2018 г., но
няма място на стопанска дейност или постоянен обект на територията на РБ.
Поддържа се, че дружеството закупило материали за скелета от „ГСТ С.“ Гмбх, за
което последният е издал фактура № ********** от 30.09.2014 г., в която е
посочен българският ДДС номера на ищцовото дружество и е начислен ДДС по реда
на ЗДДС в размер на 698 067,19 лв. Ищецът е отдал закупеното скеле под наем
съгласно лизингово споразумение на „ХГ Х.Г.унд К.Гмбх“-немско дружество, което
не е установено и няма регистрация по ЗДДС в България. Ищецът е издал на „ХГ Х.Г.унд
К.Гмбх“ фактури, в които е посочило своя белгийски ДДС номер. Впоследствие „ХГ Х.Г.унд
К.Гмбх“ е преотдало под наем тези материали на български дружества от групата
ГСТ. Поддържа се, че ищецът е упражнил правото си на данъчен кредит за
закупените метални скелета по фактура № ********** от 30.09.2014 г. по реда на
ЗДДС, като е включило размера на данъчния кредит при определяне на резултата за
месец септември 2014 г. в справка-декларация за този период. Твърди се, че на
дружеството е извършена ревизия, възложена съгласно Заповед за възлагане на
ревизия № Р-22221014003214-020-01/11.12.2014 г., която приключва с Ревизионен
акт № 22221014003214-091-002/06.08.2015 г., с който органите по приходите са
отказали да признаят на ищеца правото на данъчен кредит по процесната фактура.
В тази част ревизионният акт е потвърден с Решение № 1594/21.10.2015 г. на
Директора на Дирекция ОДОП-гр.София при ЦУ на НАП. По жалба на дружеството,
АССГ отменя ревизионния акт с Решение № 5512/03.08.2016 г., постановено по
адм.дело № 11563/2015 г. По касационна жалба на Директора на Дирекция
ОДОП-гр.София, ответникът-ВАС с Решение № 1519/02.02.2018 г. по адм.дело №
13351/2016 г. отменя решението на първоинстанционния съд и вместо него оставя в
сила ревизионния акт, с който на ищцовото дружество е отказан данъчен кредит в
размер на 689 067,17 лв. за данъчен период месец септември 2014 г.
Твърди се неправилно прилагане от
ответника на чл.168 и чл.169,§“а“ от ДДС Директивата и в противоречие със
задължителното тълкуване на СЕС по сходни дела, тъй като стоката е придобита и
използвана в облагаемата дейност на лицето. Поддържа се, че според трайната
практика на СЕС, поставянето на допълнителни условия за правото на данъчен
кредит, които правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването
му, е недопустимо. Твърди се, че ответникът прави точно обратното, като прави
опит да въведе допълнително условие за ползването на правото на данъчен кредит,
каквото не е предвидено нито в общностното, нито в националното
законодателство, а именно: получените доставки да са използвани за целите на
извършвани от дружеството облагаеми доставки с място на изпълнение територията
на България, при които ефективно да е бил начислен и внесен ДДС в България.
Поддържа се, че съдът в противоречие с ДДС Директивата и практиката на СЕС
приема, че веригата от доставки е прекъсната и дружеството е краен получател по
доставката. Твърди се, че съдът не е съобразил практиката на СЕС, съгласно
която когато данъчнозадължено лице в това си качество придобива дълготраен
материален актив и го включва изцяло в имуществото на своето предприятие,
същият се счита за използван за целите на облагаеми сделки и дължимият при
придобиването му данък подлежи изцяло и незабавно на приспадане. Твърди се, че
съдът в противоречие с ДДС Директивата и практиката на СЕС, приема, че
дружеството е трябвало да издаде фактура под българския си ДДС номер, за да му
бъде признато правото на данъчен кредит. Твърди се извършено нарушение на чл.17
и чл.21 от Хартата на основните права на ЕС.
Поддържа се, че в пряка
причинно-следствена връзка от горните нарушения извършени от ответника, ищецът
е претърпял имуществени вреди в следните размери: вреда на стойност равна на
размера на невъзстановения ДДС-689 067,19 лв., законна лихва за забава,
изчислена от датата на която дружеството е имало право на възстановяване на
данъчен кредит в размер на 689 067,19 лв. до деня на предявяване на исковата
молба 13.04.2018 г. в размер на 238 485,81 лв., вреда на стойност 9 510 лв.,
представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение, което дружеството е
осъдено да заплати на НАП с Решение № 1519/02.02.2018 г. по адм.дело №
13351/2016 г. на ВАС, ведно със законната лихва за забава, считано от
02.02.2018 г. до датата на завеждане на исковата молба в размер на 184,93 лв.,
вреда на стойност 3 911,66 лв., представляваща изплатено адвокатско
възнаграждение за първа инстанция, ведно със законната лихва за забава в размер
на 832,52 лв. от 08.03.2016 г. до
13.04.2018 г.-датата на завеждане на исковата молба, вреда на стойност 7 823,32
лв., представляваща изплатено адвокатско възнаграждение за втора инстанция,
ведно със законната лихва за забава в размер на 282,53 лв. от 04.12.2017 г. до
13.04.2018 г., законна лихва за забава от 13.04.2018 г. до заплащане на горните
суми.
Моли съда да постанови решение, с
което да осъди ответника да заплати на ищеца гореописаните суми.
В срока за отговор такъв е
депозиран от ответника чрез процесуалния му представител М.М.С., надлежно
упълномощен с пълномощно приложено към отговора.
По същество ответникът оспорва
предявените искове като неоснователни. Твърди се, че нормите на чл.167 и
чл.168, б.“а“ от Директива 2006/112 са неприложими към правното положение на
ищеца и в този смисъл не могат да бъдат предмет на нарушение. Поддържа се, че
неустановеното в България дружество, би могло да претендира процесния данъчен
кредит по реда на Наредба № Н-9/16.12.2009 г. за възстановяване на ДДС на данъчно
задължени лица, неустановени в държавата членка по възстановяване. Твърди се,
че тази Наредба е национален акт транспониращ разпоредбите на чл.170 и чл.171
от Директивата и в изпълнение на чл.81 от ЗДДС, също транспониращ посочените
норми на Директивата. Оспорва твърдението, че процесното решение на ВАС
обективира очевидно нарушение на правото на ЕС. Твърди се, че ВАС не се е
произнесъл относно наличието на материално право за приспадане на ДДС, а че
това право е неоснователно предявено с оглед на избрания от дружеството ред.
Поддържа се, че избягвайки осъществяване на облагаема сделка под български ДДС
номер и осъществяването на последваща доставка под белгийски ДДС номер без да
начислява ДДС, ищецът избягва облагане както в България, така и в Белгия.
Фактите, че след като дружеството придобива материален актив в България и го
използва в икономическата си дейност, отдавайки го под наем отново в България,
контрахирайки и фактурирайки обаче сделката навън с верига от лица, така, че
накрая първоначалният продавач на скелето се оказва наемател, дават основание
да се приеме, че използването на различни ДДС номера-български и белгийски,
представлява изкуствена конструкция водеща до недопустима злоупотреба с право.
Поддържа се, че в този смисъл решението на ВАС се припокрива напълно с
практиката на Съда в Люксембург. Поддържа се, че всички останали твърдения са
такива за неправилност на касационния акт на ВАС, които съдът не може да
допуска, нито да разглежда по същество без да наруши принципа на СПН и неговата
значимост както за националния, така и за съюзния правен ред.
Ответникът оспорва наличието на
пряка причинна връзка, тъй като такова твърдение от страна на ищеца липсва, а
дори и да е налице то следва да бъде доказано с ясно установен
причинно-следствен характер. Твърди се, че е неоснователно да се говори за
пряка връзка между съдебен акт проверяващ властническо волеизявление и
финансовият интерес предмет на това властническо волеизявление. Оспорва
претенцията за лихви за забава. Поддържа се, че на обезщетение подлежат само
вредите, изразяващи се в неупражнени права предоставени от съюзната разпоредба.
Твърди се, че претендираните от ищеца вреди не представляват права на
частноправен субект, свързани и произтичащи от разпоредбите на шестата
Директива, в този смисъл не са нарушени правата на ищеца и не могат да бъдат
предмет на обезщетяване.
Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли всички предявени искове и да присъди на ответника разноски по
реда на чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с чл.13, т.2 и чл.25 от Наредбата за
заплащането на правната помощ.
В съдебно заседание ищецът
поддържа исковите си претенции чрез своите процесуални представители и по
съображения подробно изложени в писмени бележки по делото. Претендира разноски,
съобразно представен списък.
Ответникът редовно призован, не
изпраща представител не изразява становище в хода по същество.
Софийски градски съд, І-6 състав, след преценка на твърденията и доводите
на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна:
Между страните няма спор по
фактите. Не се оспорва от ответника, а и от приетите по делото писмени
доказателства се установява, че ищецът е дружество, учредено съгласно законодателството
на Кралство Белгия и има седалище в тази държава-членка. Същото е било
регистрирано за ДДС цели в България в периода 27.06.2014 г.-07.02.2018 г., като
няма място на стопанска дейност или постоянен обект на територията на РБ. За
закупени от дружеството материали за скелета от „ГСТ С.“ Гмбх, последният е
издал фактура № ********** от 30.09.2014 г., в която е посочен българският ДДС
номер на ищцовото дружество и е начислен ДДС по реда на ЗДДС в размер на 698
067,19 лв. Ищецът отдал закупеното скеле под наем съгласно лизингово
споразумение на „ХГ Х.Г.унд К.Гмбх“-немско дружество, което не е установено и
няма регистрация по ЗДДС в България. Ищецът е издал на „ХГ Х.Г.унд К.Гмбх“
фактури, в които е посочило своя белгийски ДДС номер. Впоследствие „ХГ Х.Г.унд К.Гмбх“
е преотдало под наем тези материали на български дружества от групата ГСТ. Ищецът
упражнил правото си на данъчен кредит за закупените метални скелета по фактура
№ ********** от 30.09.2014 г. по реда на ЗДДС, като включило размерът на
данъчния кредит при определяне на резултата за месец септември 2014 г. в
справка-декларация за този период. На дружеството е извършена ревизия,
възложена съгласно Заповед за възлагане на ревизия №
Р-22221014003214-020-01/11.12.2014 г., която приключила с Ревизионен акт №
22221014003214-091-002/06.08.2015 г., с който органите по приходите са отказали
да признаят на ищеца правото на данъчен кредит по процесната фактура. В тази
част ревизионният акт е потвърден с Решение № 1594/21.10.2015 г. на Директора на
Дирекция ОДОП-гр.София при ЦУ на НАП. По жалба на дружеството, АССГ отменило
ревизионния акт с Решение № 5512/03.08.2016 г., постановено по адм.дело №
11563/2015 г. По касационна жалба на Директора на Дирекция ОДОП-гр.София,
ответникът-ВАС с Решение № 1519/02.02.2018 г. по адм.дело № 13351/2016 г. отменило
решението на първоинстанционния съд и вместо него оставило в сила ревизионния
акт, с който на ищцовото дружество е отказан данъчен кредит в размер на 689
067,17 лв. за данъчен период месец септември 2014 г.
От фактура № 623/08.03.2016 г. и
извлечение по разплащателна сметка в евро № 10/10.03.2016 г. се установява, че
ищецът е заплатил на Адвокатско съдружие Ъ.И Я.сумата от 3 911,66 лв. или
2000 евро за осъществени правни услуги.
От фактура № 919/04.12.2017 г. и
извлечение по разплащателна сметка в евро № 53/06.12.2017 г. се установява, че
ищецът е заплатил на Адвокатско съдружие Ъ.И Я.сумата от 7 823,32 лв. или
4000 евро за осъществени правни услуги по административно дело № 13351/2016 г.
на ВАС.
При така установената по-горе фактическа обстановка, Съдът намира следното
от правна страна:
Предявените искове са с правно
основание чл.4, §3 от Договора за Европейски съюз.
Съобразно нормата на чл.4, §3 от
Договора за Европейски съюз, Държавите-членки вземат всички общи или специални
мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи
от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Съюзът се основава на
настоящия договор и на Договора за функционирането на Европейския съюз. Тези
два договора имат еднаква юридическа сила.
За разлика от извъндоговорната
отговорност на Общността, чието правно основание е член 288, параграф 2 ЕО,
отговорността на държавите членки все още не е изрично уредена в общностното
право.
Правното понятие за отговорността
на държавата по силата на общностното право дължи съществуването си и
по-конкретната си формулировка на практиката на Съда. В своето основополагащо
Решение по дело Francovich и др. Съдът постановява, че общностното право
съдържа принцип, според който държавите членки са длъжни да поправят вредите,
причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на общностното
право, за които носят отговорност. Оттук Съдът заключава, че държавата членка е
длъжна да поправи вредите, причинени на частноправните субекти вследствие на
липсата на транспониране на директива в националното право.
Съгласно общностното право има
три условия за възникване на правото на обезщетение: целта на нарушената правна
норма да е да предостави права на частноправни субекти, нарушението да е
достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между
нарушението на задължението на държавата и вредата, претърпяна от увредените
лица.
Предявени са искове за
реализиране извъндоговорната отговорност на държавата за вреди от нарушения на
общностното право и компетентни да разгледат тези искове са националните
съдилища - които имат обща компетентност да разглеждат спорове, свързани с
прилагането на общностното право, и са призвани да дадат защита на произтичащите
от него права на частноправните субекти, съобразно установените във вътрешния
ред средства за защита.
Отговорността на държавата се
претендира на базата на основното правно положение, че всички държавни органи
са длъжни да зачитат предимството на правото на ЕС и да не прилагат норми от
националното право, които му противоречат.
Ищецът предявява искове за
обезщетение на вредите, от неизпълнение на задължението на националния съдия,
натоварен с прилагането на Общностното право, в рамките на своята компетентност
да гарантира пълното действие на нормите на ПЕС, което неизпълнение е довело до
произнасяне на решение в противоречие с ПЕС и практиката на СЕС и от което неизпълнение
твърди да е претърпял имуществени вреди.
Предвид горното предявените
искове се явяват процесуално допустими, а за да се произнесе по съществото
Съдът съобрази следното:
На първо място правото на съюза в областта на данъка добавена стойност:
Основен документ е Директива
2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на
данъка върху добавената стойност (ОВ L 347, 11.12.2006 г., стр. 1-118), която
се прилага от 1 януари 2007 г. и която е приложима в настоящия случай с оглед
процесния период м.септември 2014 г. и свързани документи:
Директива 2009/132/ЕО на Съвета
от 19 октомври 2009 година за определяне на приложното поле на член 143, букви
б) и в) от Директива 2006/112/ЕО по отношение на освобождаването от данък
добавена стойност при окончателен внос на някои стоки (ОВ L 292, 10.11.2009 г.,
стр. 5-30)
Директива 2008/9/ЕО на Съвета от
12 февруари 2008 година за определяне на подробни правила за възстановяването
на данъка върху добавената стойност, предвидено в Директива 2006/112/ЕО, на
данъчнозадължени лица, неустановени в държавата-членка по възстановяване, но
установени в друга държава-членка (ОВ L 44, 20.2.2008 г., стр. 23-28)
Директива 2007/74/ЕО на Съвета от
20 декември 2007 година относно освобождаването от данък върху добавената
стойност и акциз на стоки, внасяни от лица, пътуващи от трети страни (ОВ L 346,
29.12.2007 г., стр. 6-12)
Директива 2006/79/ЕО на Съвета от
5 октомври 2006 година относно освобождаване от данъчно облагане на вноса на
малки пратки стоки с нетърговски характер от трети страни (кодифицирана версия)
(ОВ L 286, 17.10.2006 г., стр. 15-18)
Регламент (ЕО) № 1798/2003 на
Съвета от 7 октомври 2003 година относно административното сътрудничество в
областта на данъка върху добавената стойност и за отмяна на Регламент (ЕИО) №
218/92 (ОВ L 264, 15.10.2003 г., стр. 1-11).
Предвид обстоятелството, че
по-голямата част от практиката на СЕС, на която се позовава ищецът е
постановена по аналогична правна уредба, съществувала преди 1 януари 2007 г.,
настоящият състав намира за необходимо да я посочи, доколкото и предвид съществуването
на аналогични норми и към момента, приложими към настоящия казус, то цитираната
практика се явява актуална.
Член 17, параграфи 2 и 3 от Шеста
директива 77/388 ЕИО на Съвета от 17 май 1977 г. гласи:
„2. Доколкото стоките и услугите
се използват за нуждите на неговата облагаема сделка, данъчнозадълженото лице
има право да приспадне от дължимия данък:
а) дължимия или платен [ДДС] за
стоки или услуги, които друго данъчнозадължено лице му е доставило или предстои
да му достави;
[...]
3. Държавите членки дават също на
всяко данъчнозадължено лице правото на приспадане или възстановяване на [ДДС],
посочен в параграф 2, доколкото стоките и услугите се използват за нуждите на:
а) сделки, свързани със
стопанските дейности, посочени в член 4, параграф 2, които се извършват в друга
страна и които биха отговаряли на условията за приспадане на данъка, ако биха
били извършени на територията на страната;
Член 17, параграф 4 гласи:
Съветът се задължава да
положи усилия да приеме преди 31 декември 1977 г. по предложение на Комисията и
с единодушие правила на Общността относно реда за възстановяване на данъка в
съответствие с параграф 3 на данъчнозадължени лица, които не са установени на
територията на страната. До влизането в сила на тези правила държавите-членки сами
определят начина на възстановяване. Когато данъчнозадълженото лице няма
местожителство на територията на Общността, държавите-членки могат да откажат
да възстановят данъка или да наложат допълнителни условия.
И приетата въз основа на Член 17,
параграф 4 Осма
директива на съвета от 6 декември 1979 година за хармонизиране на
законодателствата на държавите-членки относно данъците върху търговския оборот
— режим на възстановяване на данък добавена стойност на данъчно задължени лица,
които не са установени на територията на страната на сделката (79/1072/ЕИО).
Считано от 1 януари 2007 г., в
рамките на преработка на Шеста и Осма директиви,
разпоредбите им са заменени с тези на Директива 2006/112 и Директива 2008/9/ЕО
на Съвета, които с оглед процесния период месец септември 2014 г., са приложими.
Съгласно член 168 от Директива
2006/112:
„Доколкото стоките и услугите се
използват за целите на облагаемите сделки на данъчнозадължено лице, същото има
правото, в държава членка, в която извършва тези сделки, да приспадне следното
от дължимия данък върху добавената стойност, който то е задължено да плати:
а) дължимия или платен ДДС в тази
държава членка по отношение на доставката за него на стоки или услуги,
извършена или която предстои да бъде извършена от друго данъчнозадължено лице;
[...]".
12 Член 169 от същата директива
гласи:
„В допълнение към приспадането,
посочено в член 168, данъчнозадълженото лице има право да приспадне ДДС,
посочен там, доколкото стоките и услугите се използват за целите на следното:
а) сделки, свързани с дейностите,
посочени в член 9, параграф 1, втора алинея, които се извършват извън държавата
членка, в която този данък се дължи или е платен, по отношение на които ДДС би
могъл да бъде приспаднат, ако те са били извършени на територията на тази
държава членка.
Член 170 гласи:
Всички данъчнозадължени лица,
които по смисъла на член 1 от Директива 86/560/ЕИО, член 2, точка 1 и на член 3
от Директива 2008/9/ЕО и член 171 от настоящата директива, не са установени в
държавата-членка, в която купуват стоки и услуги или внасят стоки, подлежащи на
облагане с ДДС, имат право да получат възстановяване на този ДДС, доколкото
стоките и услугите са използвани за следните цели:
а) сделки, посочени в член 169;
б) сделки, за които данъкът е
платим единствено от клиента в съответствие с членове 194—197 или член 199.
Член 171 гласи:
1.ДДС се възстановява на данъчнозадължени лица, които не са установени в
държавата-членка, в която купуват стоки и услуги или внасят стоки, подлежащи на
облагане с ДДС, но са установени в друга държава-членка, в съответствие с
подробните правила, определени в Директива 2008/9/ЕО.
Приложими национални норми са
тези на чл.68-81 от Закон за данък върху добавената стойност и по-конкретно
чл.69, ал.1, т.1, ал.2, т.1:
„Когато стоките и услугите се
използват за целите на извършваните от регистрираното лице облагаеми доставки,
лицето има право да приспадне:
1. данъка за стоките или услугите, които доставчикът -
регистрирано по този закон лице, му е доставил или предстои да му достави;“
„За целите на ал. 1 за облагаеми
доставки се смятат и:
1. доставките в рамките на икономическата дейност на
регистрираното лице, които са с място на изпълнение извън територията на
страната, но които биха били облагаеми, ако са извършени на територията на страната“,
Наредба Н-9 от 16.12.2009 г. на
МФ за възстановяването на ДДС на данъчно задължени лица, неустановени в
държавата-членка по възстановяване, но установени в друга държава-членка на ЕС,
която транспонира Директива 2008/9/ЕО.
Съгласно постоянната съдебна
практика на СЕС предвиденото в членове 167 и 168 от Директивата за ДДС право на
приспадане е неразделна част от механизма на ДДС и по принцип не може да се
ограничава (решения от 8 май 2008 г., Ecotrade, C-95/07 и C-96/07,
EU:C:2008:267, т. 39 и съдебна практика, от 12 юли 2012 г., ЕМС-България
транспорт, C-284/11, EU:C:2012:458, т. 44 и от 28 юли 2016 г., Astone,
C-332/15, EU:C:2016:614, т. 30).
Не се спори, че ищецът е дружество,
установено в Белгия, което се занимава с отдаването под наем на метални скелета
на клиенти от различни европейски страни, както и че дружеството няма място на
стопанска дейност или постоянен обект в Република България, но е било
регистрирано в последната през периода 27.06.2014 г.-07.02.2018 г. за нуждите
на облагането с данък върху добавена стойност като неустановено
данъчнозадължено лице. Притежаването на идентификационен номер по ДДС само по
себе си не достатъчно, за да се приеме, че данъчнозадълженото лице има
постоянен обект, а и по този факт не е имало спор между страните.
На 30.09.2014 г. ищецът закупува материали
за скелета от „ГСТ С.“ Гмбх, дружество установено в Германия, но също
регистрирано в РБ за целите на ЗДДС, за което е издадена процесната фактура №
********** и е начислен ДДС в размер на 698 067,19 лв., който е внесен
ефективно за периода на фактурата.
След закупуването на скелето ищецът го е
отдал под наем на немско дружество, което не е установено и няма регистрация за
целите на ЗДДС в РБ. За събираните наемни вноски ищецът издавал фактури, в
които е посочен белгийски ДДС номер. Устновява се, че ищецът не е извършил нито една облагаема доставка, свързана
с дейността му на територията на България.
Ищецът подал искане до Органите
по приходите по реда на чл.92 от ЗДДС чрез подаването на справка-декларация по
ЗДДС, в която е декларирал калкулирания ДДС за възстановяване, а не по реда и
на основание правилата за възстановяване на чуждестранни предприятия.
С оглед на горното съдът намира,
че предявените искове са неоснователни, тъй като постановеното съдебно решение
не е в противоречие с горната уредба на правото на Съюза, нито с практиката на
СЕС.
Не е вярно твърдението, че съдът
е поставил като условие за приспадане на ДДС осъществяването на облагаеми
сделки на територията на РБ, т.е. в държавата членка по възстановяването.
Всъщност въпросът дали са осъществени облагаеми сделки на територията на
държавата членка по възстановяването е единствено от значение за реда, по който
ищецът е следвало да заяви искането за приспадане на начисления по процесната
фактура ДДС и този ред е бил чл.170, чл.171, §1 от Директива 2006/112/ЕО на
Съвета, съответно Директива 2008/9/ЕО, транспонирана у нас с Наредба Н-9 от
16.12.2009 г. на МФ за възстановяването на ДДС на данъчно задължени лица,
неустановени в държавата-членка по възстановяване, но установени в друга
държава-членка на ЕС.
Режимът на приспадане е основан
на принципа на териториалност на приложимите национални разпоредби. Уреденото в
Директива 2008/9 право на установено в дадена държава членка данъчнозадължено
лице да получи възстановяване на платен в друга държава членка ДДС, съответства
на предоставеното му от Директива 2006/112 право да приспадне платения в
собствената си държава членка ДДС по получени доставки (вж. в този смисъл
решение от 25 октомври 2012 г., Daimler и Widex, C-318/11 и C-319/11,
EU:C:2012:666, т. 41 и цитираната съдебна практика), т.е. това са различни
права, възникващи на различни основания и това е съобразено в съдебния акт.
Не е налице и твърдяното
противоречие с практиката на СЕС, доколкото всички постановени решения посочени
от ищеца, всъщност касаят произнасяне по материално-правните предпоставки за
възникване на правото на приспадане на ДДС, а не редът, по който това право
следва да бъде реализирано.
Всъщност в решението си
ответникът е казал именно това, че по реда по който е заявил искането си ищецът,
за него не е възникнало право на приспадане на ДДС, тъй като не е налице
хипотезата за приспадне на платен в собствената му държава членка ДДС по
получени доставки. Това право е следвало да бъде реализирано чрез подаване на заявление за
възстановяване на ДДС в държавата-членка по възстановяване-България, по
електронен път, чрез представянето му в държавата-членка, в която ищецът е
установен-Белгия, посредством електронен портал, създаден от тази държава-членка.
Това е казано чрез препращане към Решение № 195 от 8.01.2018 г. на ВАС по адм. д. №
13801/2016 г., VIII о., което е изцяло в този смисъл.
За пълнота и във връзка с
възражението на ответника следва само да се отбележи, следното: обстоятелството,
че ищецът притежава два идентификационни номера по ДДС-един в България, и един
в Белгия, не води до отделна данъчна правосубектност по отношение на ДДС.
Безспорно е, че двата идентификационни номера принадлежат на едно и също
образувание-на ищеца и в този смисъл ищецът е едно данъчнозадължено лице по
смисъла на Директивата за ДДС, поради което принципът на данъчния неутралитет
налага неговото приспадане по получени доставки да се предостави, ако са
изпълнени изискванията по същество за това приспадане.
Така мотивиран съдът намира, че
исковете на ищеца следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Предвид изхода на делото и на
основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът ще следва да бъде осъден да заплати на
ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв., дължимо на основание чл.78, ал.8 ГПК, във
връзка с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25, ал.2 от Наредбата за
заплащането на правната помощ.
Не се дължи отделното
възнаграждение за всеки предявен иск, доколкото в Наредбата за заплащането на
правната помощ не е предвидена подобна хипотеза, а чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не е
приложим в настоящия случай.
Така мотивиран Софийски градски
съд, първо гражданско отделение, І-6 състав
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни
предявените от „Б. Р.“ БВБА, дружество учредено и регистрирано в Кралство Белгия,
със седалище и адрес на управление гр. *********Белгия, ул. „*********против
Върховен административен съд, гр.София, бул. „*************обективно,
кумулативно съединени искове с правно основание чл.4, §3 от Договора за Европейски съюз и чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, както следва:
вреда на стойност равна на размера на невъзстановения ДДС-689 067,19 лв.
/шестстотин осемдесет и девет хиляди и шестдесет и седем и 0,19 лв./, законна
лихва за забава, изчислена от датата на която дружеството е имало право на
възстановяване на данъчен кредит в размер на 689 067,19 лв. до деня на
предявяване на исковата молба 13.04.2018 г. в размер на 238 485,81 лв. /двеста
тридесет и осем хиляди четиристотин осемдесет и пет и 0,81 лв./, вреда на
стойност 9 510 лв. /девет хиляди петстотин и десет лв./, представляваща
разноски за юрисконсултско възнаграждение, което дружеството е осъдено да
заплати на НАП с Решение № 1519/02.02.2018 г. по адм. дело № 13351/2016 г. на
ВАС, ведно със законната лихва за забава, считано от 02.02.2018 г. до датата на
завеждане на исковата молба в размер на 184,93 лв. /сто осемдесет и четири и
0,93 лв./, вреда на стойност 3 911,66 лв. /три хиляди деветстотин и единадесет
и 0,66 лв./, представляваща изплатено адвокатско възнаграждение за първа
инстанция, ведно със законната лихва за забава в размер на 832,52 лв. /осемстотин тридесет и два и 0,52
лв./ от 08.03.2016 г. до 13.04.2018 г.-датата на завеждане на исковата молба,
вреда на стойност 7 823,32 лв. /седем хиляди осемстотин двадесет и три и 0,32
лв./, представляваща изплатено адвокатско възнаграждение за втора инстанция,
ведно със законната лихва за забава в размер на 282,53 лв. /двеста осемдесет и
два и 0,53 лв./ от 04.12.2017 г. до 13.04.2018 г., законна лихва за забава от
13.04.2018 г. до заплащане на горните суми, които имуществени вреди са от
неизпълнение на задължението на националния съдия, натоварен с прилагането на
Общностното право, в рамките на своята компетентност да гарантира пълното
действие на нормите на ПЕС, което неизпълнение е довело до произнасяне на
решение № 1519/02.02.2018 г. по адм.дело № 13351/2016 г. по описа на ВАС, Осмо
отделение, в противоречие с ПЕС и практиката на СЕС.
ОСЪЖДА „Б. Р.“ БВБА, дружество
учредено и регистрирано в Кралство Белгия, със седалище и адрес на управление
гр. *********Белгия, ул. „*********да заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК
на Върховен административен съд, гр.София, бул. „******************разноски в
размер на 450 лв. /четиристотин и петдесет лв./
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: