№ 9258
гр. С, 01.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20221110165852 по
описа за 2022 година
Предявени са искове от Г. Ю. А., ЕГН **********, с адрес гр. С, ж.к.Н бл...., чрез
адв. З., със съдебен адрес: гр. С, ж.к. „Л 3“, ул. „Г. Д“ № 6, насочени срещу „Ф Б" ЕООД,
ЕИК ..., седалище и адрес на управление: гр. С, бул.„ДЖ Н“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от П Д, признаване за установено сключеният между страните договор за
предоставяне на поръчителство № ../20.06.2022 г., е нищожен и за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 139.20 лева /съобразно допуснатото изменение на иска в о.с.з. от
30.05.2023 г./, представляваща недължимо платена сума по процесния договор за
поръчителство № ../20.06.2022 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
подаване на исковата молба – 01.12.2022 г., до окончателното й изплащане.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Ищецът твърди, че на 20.06.2022 г. е сключил договор за паричен заем № .. с „И А М“
АД, по силата на който е получил сума в размер на 450 лв., без посочен месечен лихвен
процент, при уговорени седмични погасителни вноски.
Във връзка с чл.4 от договора за предоставяне на заем, ищецът е сключил с ответника
и договор за предоставяне на гаранция № .../16.05.2022 г., по силата на който ищецът следва
да заплати на ответника сумата в размер на 139.204 лв., която е разсрочена и подлежи на
заплащане заедно с погасителните вноски по кредита.
В исковата молба са изложени подробни съображения за недействителност на
основния договор за кредит, чието изпълнение се обезпечава с процесния договор за
поръчителство, като в тази насока се поддържа становище, че доколкото последният има
акцесорен характер, то действието му е обусловено от валидното съществуване на главното
задължение.
По отношение договора за поръчителство се сочи, че с разпоредбата на чл.4 от него
се поставят неизпълними условия за потребителя като икономически по-слабата страна в
правоотношението.
Ищецът навежда и доводи, че възнаграждението на поръчителя на е включено в ГПР,
противно на приетото в чл.19, ал.1 от ЗПК вр. § 1, т.1 от ДР на ЗПК относно разходите,
които се включват в ГПК. Според ищцата, посочването в договора на по-нисък от
1
действителния ГПР представлява заблуждаваща търговска практика и подвежда
потребителя относно преценката му за съответствие на ГПР с изискванията на чл.19, ал.4 от
ЗПК.
Освен това се правят оплаквания, че договорът за предоставяне на гаранция е
сключен при начална липса на основание, доколкото потребителят не получава услуга по
посоченото правоотношение.
Обръща се внимание и се цитира съдебна практика, според която, договорът за
поръчителство се сключва между кредитора и поръчителя, а не между длъжника и
поръчителя, какъвто е процесния случай.
Ищецът излага данни, че едносилчен собственик на капитала на ответника е
заемодателят по договора за кредит, поради което заплащането на възнаграждение по
договора за гаранция представлява допълнително възнаграждение за заемодателя, което се
дължи от момента на сключване на договора за заем, независимо дали заемателят е изправна
страна по същия или не.
На самостоятелно основание действителността на договора се оспорва и поради
накърняване на добрите нрави, доколкото сумата, която е уговорена като възнаграждение е
в размер на повече от половината от сумата по отпуснатия заем, с което се нарушават
принципите на добросъвестност и справедливост.
По така изложените съображения, ищецът иска да бъде прогласен за нищожен
договор за гаранция и да бъде осъден ответника да му върне заплатена без основание сума.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи по допустимостта и основателността на предявения иск.
Ответникът оспорва установителния иск като недопустим поради липсата на правен
интерес с оглед възможността ищецът да се защити с осъдителен иск. Процесуалното
поведение на ищеца се определя като злоупотреба с право и съзнателен опис за
обогатяването му за сметка на ответника.
По съществото на спора се твърди, че ответното дружество е вписано като финансова
инситуция в регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ с предмет на
дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно поради това, в качеството
си на търговец, ответникът следва да получава и съответно възнаграждение по сключената
от него гаранционна сделка. Ответникът счита за неоснователно твърдението, че процесният
договор е лишен от правно основание, доколкото същият е сключен, за обезпечаване на
задълженията на заемателя, от една страна и от друга – поради възможността за ответника
да получи договорно възнаграждение.
Счита за неоснователно и твърдението, че договорът противоречи на добрите нрави,
доколкото съгласно чл. 9 ЗЗД в отношенията между правните субекти действа принципът на
свободно договаряне. Отделно, счита че твърденията за нищожност на договора, поради
накърняване на добрите нрави са недоказани, доколкото липсват твърдения за нарушаване
на конкретен морален принцип.
Оспорва се да е налице нееквивалентност на насрещните престации по договора,
доколкото ответникът се е задължил да отговаря солидарно със заемателя за сума, която
значително надхвърля сумата по договора, отделно, гаранцията се простира върху всички
последици от неизпълнението на главното задължение.
Ответникът твърди, че доколкото същият е търговец няма как да извършва
безвъзмездни сделки. Посочва се и че заемодателят е дал различни начини на заемателя за
обезпечаване на договора за кредит, като въпреки това ищецът е избрал именно да скючи
процесния договор за гаранция с ответника.
По отношение на релевираното от ищеца основание за нищожност на процесния
2
договор на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП и чл. 19, ал. 4, вр. чл. 22 ЗПК твърди, че
същото е неотносимо към процесния договор, доколкото посочените норми са приложими
само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто процесния договор не е.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявения иск, като
присъди на ответника направените от него разноски по делото.
В съдебно заседание страните се явяват и не се представляват. Вземат писмено
становище по съществото на спора.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка чл.26 ЗЗД,
чл.146 от ЗЗП и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за прогласяване за нищожна на клауза от договор
за кредит и за осъждане на ответника да заплати на ищеца по реда на чл.55, ал.1, предл.1 от
ЗЗД сума, платена без основание по квалифицираната като нищожна клауза.
По иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.146 от ЗЗП,
съдът намира следното:
По делото не се спори, че между ищеца и качеството му на заемател, и „И А М“ АД,
в качеството му на на заемодател, е бил сключен договор за паричен заем № ../20.06.2022 г.,
изпълнението на който е гарантирано от ответника „Ф Б“ ЕООД. За целта между последния
и ищеца е сключен приложения по делото договор за предоставяне на гаранция №
../20.06.2022 г. По силата на този договор, гарантът се задължил да издаде гаранция за
плащане в полза на „И А М“ АД, с наредител-потребителят, с цел гарантиране
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за
паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на
потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за
връщане на заемната сума в размер на 450.00 лева; задължение за плащане на
възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на
забава на плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски
хонорари.
Съгласно чл.3, ал.1 от договора за предоставяне на гаранция, за поемане на описаните
по–горе задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 566.02 лв.,
като съгласно чл.3, ал.2 потребителят заплаща възнаграждението разсрочено на 13 вноски от
по 139.20 лв. В чл.3, ал.3 от договора изрично е посочено, че гарантът овластява „И А М“
АД да приема вместо него изпълнение на задължението на потребителя за плащане на това
възнаграждение .
Видно от заключението на вещото лице, ищецът е заплатил изцяло задълженията си
по договора за кредит, както и по договора за предоставяне на гаранция. В този смисъл е и
отразеното в представените от ответника и от третото лице могач погасителни планове и
плащания. Експертът е категоричен, че в компонентите при изчисление на ГПР не е взет
предвид разход по кредита възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство, като при калкулирането му размерът на ГПР би достигнал 168.46 %.
В случая ищецът претендира, че е извършил недължимо плащане по нищожен
договор за предоставяне на гаранция на основание чл. 26, ал.2, пр.4, и чл.26, ал.1, пр.1 и 2
ЗЗД, при липса на основание, противоречие на закона и добрите нрави, липсата на
еквивалентност между престациите, доколкото сумата по договора за поръчителство
съставлявала допълнителна сума, която е повече от половината от отпуснатия заем, а
отделно от това се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР. В
исковата молба се изложени и редица доводи досежно недействителността на клаузи от
3
основния договор за кредит, изпълнението на който се обезпечава с процесния договор за
гаранция, които обаче съдът не обсъжда, тъй като от една страна този договор не е
представен, а от друга страна – страна по него е „И А М“ АД, което дружество не е
привлечено като ответник по делото.
По отношение действителността на договора за гаранция следва да се има предвид, че
в чл.9 от ЗЗД е утвърдена свободата на страните да определят съдържанието на договорите,
които скюлчат, за която обаче две ограничения: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави /в тази
насока т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК/.
В случая не може да се приеме, че е налице нрушение на закона. В решение № 716
от 12.05.1955 г. по гр. д. № 2145/55 г., по описа на ВС, IV г.о., се приема, че
поръчителството е едностранен, формален, безвъзмезден, акцесорен договор, като по
начало само поръчителят поема задължение към кредитора. Според ВС, това не значи, че
поръчителството е едностранен акт. То е едностранен договор, като е необходимо
съгласието и на двете страни (поръчителя и кредитора), за да бъде договорът перфектен. В
случая не се установи кредиторът на ищеца да се е противопоставил на предоставеното
поръчителство от „Ф Б“ ЕООД, нещо повече, той е приел да събира възнагражденията на
поръчиеля. В същото време, в цитираното решение на ВС, се приема, че договорът за
поръчителство може и да придобие двустранен характер (напр. при заплащане на
възнаграждение на поръчителя), какъвто е и процесния случай.
По отношение доводите за накърняване на добрите нрави с процесния договор за
гараниця, следва да се има предвид, че тази хипотеза е налице, когато се нарушава правен
принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни
други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение №
1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на
ВКС и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е
да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни
принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса
дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3
ЗЗД. При накърняването на принципа на "добрите нрави" се достига до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Съобразявайки гореизложените принципни съображения, съдът приема, че
процесният договор за предоставяне на гаранция № ../20.06.2022 г. е недействителен, поради
противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен, е
установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. допълнително
възнаграждение за кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за
неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или
да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави –
правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила
на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-
силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки
„допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен
характер и привидно право на избор.
В процесния случай, от служебно извършена справка в Търговския регистър се
установява, че “И А М“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф Б“ ЕООД, като двете
дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл.3, ал.3 от договора за
предоставяне на поръчителство, “И А М“ АД е овластено да приема вместо гаранта
4
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя
извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се
потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Изискването
на кредитиращата институция за поръчител при отпускане на заема и в частност за
предоставяне на гаранция от свързаното с него юридическо лице - гарант, навежда на опит
за заобикаляне на закона и в част на въведените в него ограничения за общия размер на
разходите по кредита и вида допълнителни услуги, които могат да се предоставят от
кредитора срещу заплащане. В този смисъл настоящият състав намира, че чрез процесния
договор за гаранция се стига до допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на
длъжника и то в значителен размер (за почти половината от отпуснатата в заем сума), което
противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за предоставяне
на поръчителство.
С оглед на това предявенит в тази насока установителен иск, се увава изцяло
основателен и доказан.
По иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, съдът намира следното:
За основателност на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в
тежест на ищеца е да установи извършено в полза на ответника плащане в предявения
размер, а в тежест на ответника е да установи наличието на правно основание, на което да е
получил плащането.
Видно от заключението на вещото лице, ищецът е заплатил изцяло задълженията си
по договора за кредит и по договора за предоставяне на гаранция, с направените до момента
вноски към „И А М“ АД. Това плащане следва да бъде зачетено като изпълнение с оглед
изрично направеното в чл.3, ал.3 от договора овластяване именно заемодателят да получава
изпълнението, без да е необходимо ангажирането на допълнителни доказателства за
постъпване на сумата по сметка на „Ф Б“ ЕООД, доколкото това действие касае вътрешните
отношение между двете дружества.
Предвид доказване факта на плащането, в тежест на ответника е да докаже основание
за задържане на сумата или наличието на валидно облигационно правоотношение между
страните по договор за гаранция с валидно уговорени клаузи. Такъв, както се посочи вече не
е налице, поради което следва да се приеме, че ответникът не доказа наличието на
основание за задържане на сумата.
Ето защо предявеният иск за осъждане на ответника да заплати сумата в размер на
139.20 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за предоставяне на
гаранция № ../20.06.2022 г. е изцяло основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Като законна последици от уважаването на иска, следва да се присъди и законната
лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба – 01.12.2022 г., до
окончателно изплащане на вземането.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
единствено ищецът, като същият претендира такива за държавна такса, за адвокатско
възнаграджение и за депозит за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза.
Съдът, като се запозна с данните по делото и след извършена справка в
счетоводството на СРС, констатира, че претендираните разходи за държавна такса от 100.00
лв. и за депозит за вещо лице от 350.00 лв. са реално извършени и следва да бъдат поставени
изцяло в тежест на ответника. С отговора на исковата молба е направено възражение за
прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение, което съдът намира за
основателно с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, броя
проведени съдебни заседания, обема събран доказателствен материал, както и конкретно
извършените от пълномощника на ищеца процесуални действия. Ето защо от заплатеното на
адв.З. възнаграждение от 1000.00 лв., в тежест на ответника следва да се поставят 400.00 лв.,
5
който размер съответства на минималния такъв, съобрзано предвиденото в чл.7, ал.2, т.1 от
Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключения между Г. Ю. А., ЕГН **********, с
адрес гр. С, ж.к.Н бл.... и „Ф Б" ЕООД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление: гр. С, бул.
„ДЖ Н“ № 28, ет.2, ап.40-46, представлявано от П Д, договор за предоставяне на
поръчителство № ../20.06.2022 г.
ОСЪЖДА „Ф Б" ЕООД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление: гр. С, бул.„ДЖ Н“
№ 28, ет.2, ап.40-46, представлявано от П Д, да заплати на Г. Ю. А., ЕГН **********, с
адрес гр. С, ж.к.Н бл...., сумата от 139.20 лева, представляваща недължимо платена сума по
договор на поръчителство № ../20.06.2022 г., ведно със законната лихва върху нея, считано
от датата на подаване на исковата молба – 01.12.2022 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Ф Б" ЕООД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление: гр. С, бул.„ДЖ Н“
№ 28, ет.2, ап.40-46, представлявано от П Д, да заплати на Г. Ю. А., ЕГН **********, с
адрес гр. С, ж.к.Н бл...., сумата в размер на 850.00 лева разноски за производството.
Решението е постановено при участието на третото лице помагач „И А М“ АД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6