Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 23.08.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав
в публично заседание на пети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл.с-я ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 11891/2019 г. по описа на СГС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение от 11.07.2019 г., постановено по гр.д. № 59586/2018 г.
по описа на Софийски районен съд, 77 състав, е отхвърлен предявения от П.Г.П.
срещу „Университет за национално и световно стопанство“ осъдителен иск с правно
основание чл. 224, ал.1 КТ, за заплащане на сумата от 24125,00 лв., представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за периода 1999 г. – 2010 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от предявяване на иска – 07.09.2018 г. до окончателното
изплащане.
Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на
основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК сумата от 100,00 лв., представляващи
юрисконсултско възнаграждение.
Срещу така постановеното решение е подадена
въззивна жалба от ищеца с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати
от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени
процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че решаващият съд в нарушение
на нормата на чл. 195, ал. 1 е назначил ССчЕ без да са били налице
предпоставките за назначаването й – специални знания в областта на науката,
изкуството и техниката, както и че не е обсъдил заключението на експертизата
заедно с останалите по делото доказателства. Сочи още, че пъвоинстанционният
съд неправилно е разпределил доказателствената тежест, като ответникът не бил
доказал, че е налице ползване на годишен платен отпуск и наличие на материални
предпоставки за издаване на заповеди по чл. 173, ал. 4 КТ – довеждане до
знанието на служителите на тези заповеди. Изтъква, че СРС не е спазил нормата
на чл. 133, вр. с чл. 131, ал.2, т. 5 ГПК, поради настъпила преклузия за
ответника – с неподаване в срок на отговор на исковта молба, да оспори иска и
обстоятелствата, на които се основава, както и да изрази становище по
доказателствата. Навежда правен довод и за процесуално нарушение на
първоинстанционния съд при допускане на представените от ответника писмени
доказателства в първото по делото заседание. Иска съда да отмени изцяло
решението и да уважи предявеният иск. Претендира и напраавените по делото
разноски.
Ответникът в законоустановения едномесечен
срок по чл. 263 ГПК е депозирал отговор на исковата молба, в който оспорва
предявения иск по подробно изложените съображения. Поддържа, че за съответния
период е изплатил обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск на ищеца.
Счита първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно. Претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като жалбоподателят не дължи държавна
такса /чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните
изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт. По конкретно
наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на
проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:
Не се спори между страните, а и от
представения по делото трудово договор № 1061/18.05.1998 г. се установява, че
между тях е съществувало трудово правоотношение за неопределено време до
05.02.2018 г., като от представената по делото Заповед №ЧР 347/29.01.2018 г. на
ректора на ответника „Университет за национално и световно стопанство“, се
установява, че това трудовото правоотношение е било прекратено на основание чл.
325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие на страните, считано от 05.02.2018
г.
В самата заповед се съдържа признание от
страна на работодателя, че същият дължи обезщетения по чл. 224, ал. 1 от КТ за
108 дни неизползван платен годишен отпуск за периода: 2000 г. – 48 работни дни,
2001 г.- 9 работни дни, 2002 г. – 26 работни дни, 2003 г. – 20 работни дни,
2009 г. – 1 работен ден и за 2018 г. – 4 работни дни. След сигнал до „Инспекция
по труда“ със Заповед №ЧР 1138/11.04.2018 г. е допълнена Заповед №ЧР 347/29.01.2018
г. с посочване, че на ищеца следва да се заплати обезщетение за 102 дни
неизползван платен годишен отпуска за периода 1998 г. – 30 работни дни, 1999 г.
– 25 работни дни, 2002 г. 39 работни дни, 2003 г. – 7 работни дни и за 2010 г.
– 1 работен ден.
За да възникне парично вземане за заплащане на обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, следва да са проявени в
обективната действителност две материални предпоставки – 1. да е прекратено
трудовото правоотношение и 2. работникът или служителят да не е ползвал
полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването
или за предходни години.
От заключението на изслушаната по делото повторна ССчЕ, което не е било оспорено
от страните, и което настоящият състав на съда намира за компетентно и
обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че за периода от 08.05.1998
г. до 05.02.2018 г. на ищеца се полагат 946 дни платен годишен отпуск. Вещото
лице е посочило още, че от извършената проверка в счетоводството на ответника
се установява, че ищецът е ползвал 833 дни, от които 40 дни със заявление на
ищеца и 793 дни с групови заповеди. От ведомостите за начислени работни заплати
на персонала за съответния период, се установило, че са начислени и изплатени
на ищеца- П. отпуски в размер на 753 дни платен годишен отпуск. Неизползваният
платен отпуск е в размер на 193 дни, а от приложените към делото заповеди като
писменни доказателства, са изплатени общо 210 дни неизползван платен годишен
отпуск, или за 17 дни повече. Вещото лице посочва, че размера на начисленото
обезщетение по чл. 224 КТ за 210 дни е в размер на 11812,50 лв. Среднодневното
дължимо обезщетение се определя, като месечното брутно трудово възнаграждение
се раздели на броя на работните дни на преходния месец, в който има отработени
най – малко 10 работни дни преди прекратяването на трудовото правоотношение (
1375 лв. БТВ: 22 работни дни в месец 01.2018 г. = 62,50 лв. чл. 177 КТ).
Относно оплакването на ищеца, че
първоинстанционният съд в нарушение на чл. 195, ал. 1 ГПК служебно е назначил
ССчЕ, настоящият състав намира същото за неоснователно. В тази връзка следва да
се отбележи, че съгласно т. 10 от ТР № 4.1.2001 по гр.д. № 1/2000 г., съдът
може както по молба на страните, така и по своя преценка да назначи експертиза,
когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на
науките, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът
няма – чл. 195 ГПК, аналогичен на чл. 157 ГПК/отм./. Това е разбирането застъпено
и в т. 3 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 1/2013 г. на ОСГК на ВКС. При това не само
формулирането на задачата на експертизата, но и назначаването й може да бъде
осъществено по преценка на съда и без да има искане от заинтересованата страна.
В случая не е налице и нарушение на принципа за равенство на страните, а точно
обратното. Експертизата помага на решаващият орган, който не е длъжен да има
съответните знания, да съдейства на страните за изясняване на делото от
фактическа и правна страна и до решаване на правния спор, като извършва
необходимите процесуални действия.
По отношение на оплакването за допуснато
съществено процесуално нарушение, касаещ незаконосъобразност на отказа на
решаващия орган да се предоставят всички счетоводни справки, които се изготвят
за провизирането на използвания платен годишен отпуск следва да се отбележи, че
същото е неоснователно. В тази връзка следва да се отбележи, че съдът не е
длъжен да допуска всички направени от страните доказателства, а само
допустимите, относимите и необходимите,
каквото задължение на съда е вменено с разпоредбата на чл. 146, ал. 4 ГПК. Ето
защо е законосъобразен извода на СРС, че тези доказателства не са били
необходими, тъй като от заключението на вещото лице по изслушаната ССчЕ се
установява какъв е размера на ползвания годишен платен отпуск – 833 дни и
остатъка неизползван отпуск от 193 дни, както и че работодателят е изплатил
обезщетение по чл. 224 КТ за 210 дни според заповедите предоставени по делото (
Лист 7 и 16 ).
Що се касае до оплакването във възивната
жалба, че заповедите за процесните ползвани дни платен годишен отпуск не са
били доведени до знанието на служителите, по отношение на които ответника не е
установил, че са ползвани от ищеца следва да се отбележи, че съгласно
разпоредбата на чл. 173, ал. 4 КТ - работодателят има право да предостави
платения годишен отпуск на работника или служителя и без негово съгласие по време
на престой повече от 5 работни дни, при ползване на отпуска едновременно от
всички работници и служители, като визираното основание е било налице, тъй като
са издавани и касаят период време на годината, през който преподавателите нямат
занятия, изпити или други мероприятия. От друга страна, не е опровергано
твърдението на ответника, че съответните заповеди винаги са били поставени на видно място на входа на
университета, за да може всеки служител да се запознае с тях. Следователно
работодателят е довел до знанието на всички служители, включително и на ищеца
за тези заповеди.
По отношение на оплакването, касаещо допуснато
нарушение на чл. 133, вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, а именно, че с изтичане
на срока за отговор на исковата молба се преклудира възможността на ответника
да противопостави възражения, основани на съществуващи и известни към този
момент факти следва да се отбележи, че пропускането на преклузивния срок по чл.
131, ал. 1 ГПК е обвързано с настъпване на изчерпателно указаните в разпоредбата
на чл. 133 ГПК последици – ответникът губи възможността да извърши предвидените
в закона процесуални действия в по – късен момент, освен ако пропускът се дължи
на особени непредвидени обстоятелства. Нормите следва да се прилагат в духа на
основните начала в гражданския процес, страните следва да имат равни
процесуални права, за да се достигне до установяване на истината и твърдените
от тях факти. Затова законодателят е предвидил възможност до приемане на
окончателния доклад по чл. 146 ГПК, страните да изложат становище във връзка с
дадени указания по делото, както и извършване на съответните процесуални
действия – чл. 146, ал. 3 ГПК. Следователно неподаването на отговор на исковата
молба по чл. 131 ГПК не лишава ответника от възможността да се защити като заяви
становище по иска в първото по делото съдебно заседание, съответно да поиска
събиране на доказателства, нито пък освобождава съда от задължението да събира
доказателства по свой почин, когато се касае до експертиза на вещо лице /чл.
195 ГПК/ и те са от значение за решаване на делото. Поради това поддържаната от
ищеца позиция, че правото на ответника да оспори предявения иск и да направи
възражение по изложените фактически твърдения, включително да предприеме
съответните процесуални действия като поиска събиране на доказателства е
неоснователно.
Доколкото във
въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и тъй като крайните правните изводи на
двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.
При този изход на правния спор, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия - ответник
трябва да се присъди сумата от 100 лв. разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното решение подлежи на касационно
обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 154725 от 01.07.2019 г.,
постановено по гр.д. № 59586/2018 г., по описа на СРС, 77 с-в.
ОСЪЖДА П.Г.П. с ЕГН **********,*** да заплати
на „Университет за национално и световно стопанство“, ЕИК ******, гр. София,
ж.к. Студентски град, бул. *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 100 лв. за
производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може
да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на
чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: